Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Novice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Избраница

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Издание: първо (не е указано)

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-03-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6003

История

  1. — Добавяне

Глава 22
Игра на криеница

Със смях и закачки шумната тълпа ученици се изсипа от Лечителницата. Гонгът, който обявяваше началото на зимната почивка, все още звънеше в ушите им. Сония слушаше мълчаливо как съучениците й възбудено обсъждаха плановете си, разговаряха за езда на коне, дворцови балове и непознати игри.

През следващите две седмици кафявите мантии щяха да се срещат рядко в Гилдията. Учениците, както и много магьосници, прекарваха почивката със семействата си или в града. Колко й се искаше и тя да може да отиде! Сония си помисли с тъга, че би могла да поживее със семейството на леля си. „Но той никога няма да ме пусне“.

Тя се спря пред вратите на Университета и пропусна група по-големи ученици. Докато се изкачваше по стълбите, срещна още няколко души, но щом стигна до втория етаж се оказа съвсем сама.

Тук никога не бе било толкова тихо, дори и през нощта. Сония притисна кутията към гърдите си и сви в един страничен коридор.

Библиотеката на магьосниците се намираше на първия етаж в голямата сграда. За да се стигне до библиотеката на учениците, която се намираше на втория етаж, трябваше да се премине през по-дълги, криволичещи коридори. Когато й се наложи да я потърси за пръв път, Сония не можа да я намери и накрая се принуди да изчака другите ученици да тръгнат натам, за да ги последва скришом.

В библиотеката също беше пусто. Иззад рафтовете се появи лейди Тия. Сония се поклони.

— Съжалявам, Сония — каза лейди Тия, — но библиотеката затваря. Току-що подредих последните върнати книги.

— А през почивката ще работи ли, милейди?

Библиотекарката поклати глава. Сония кимна, поклони се и излезе в коридора.

Когато стигна до следващия коридор, тя спря. Изруга и се облегна на стената. Къде щеше да отиде сега? Където и да е, само не в седалището на Върховния повелител. Тя потрепери и огледа съседните коридори. Десният водеше обратно до главния коридор. Левият водеше… накъде?

Тя тръгна по него и стигна до друга пресечка. Спря се и си спомни заплетения път, но който Дориен я беше отвел на покрива. Тогава той й бе казал, че познава всички коридори в Университета и че детството му в Гилдията си има своите предимства.

Сония стисна устни. Тя имаше нужда от всякакви предимства. Време беше да опознае сградата.

Ами ако се изгубеше?

Сония се засмя. Разполагаше с безброй свободни часове. За пръв път от шест месеца не се налагаше да ходи някъде. Ако се заблудеше, щеше да намери обратния път.

Усмихна се мрачно и тръгна напред.

 

 

— На вратата се почука — четири резки удара. Лорлън изстина.

Оусън винаги чукаше тихо и учтиво. Не приличаше и на плахото почукване на прислужника му. Нито пък беше някой друг магьосник. Не, Лорлън знаеше кой е посетителят му. Той отдавна очакваше със страх това посещение.

А сега просто не можеше да помръдне. Гледаше вратата с напразната надежда, че посетителят ще си помисли, че го няма и ще си тръгне.

— Отвори, Лорлън.

Прозвучалите в главата му думи го накараха да подскочи. Това съвсем не приличаше на обичайното мисловно обръщение. Като че ли думите бяха произнесени точно до ухото му.

Лорлън въздъхна дълбоко. Рано или късно трябваше да се срещне с Акарин. Защо да го отлага? Той напрегна волята си и отвори вратата.

— Добър вечер, Лорлън.

Акарин влезе. На лицето му бе изписана онази негова особена полуусмивка, с която винаги посрещаше Лорлън. Докато все още бяха приятели.

— Върховни повелителю. — Лорлън преглътна. Сърцето му биеше твърде бързо и той просто искаше да се свие в креслото си. Ядоса се сам на себе си. „Та ти си Разпоредител на Гилдията — каза си той, поне се дръж с достойнство“. Той се насили да се изправи и погледна Акарин в очите.

— Защо не идваш във Вечерната зала? — попита Акарин.

— Не съм в настроение.

Настъпи мълчание и Акарин скръсти ръце.

— Не искам да ги нараня, Лорлън. — Гласът му беше тих. — Нито пък теб. Сония всъщност печели много от наставничеството ми. До сега учителите й я пренебрегваха, въпреки влиянието на Ротан. Сега ще правят всичко възможно да й помагат — а тя ще има нужда от помощта им, за да може да реализира потенциала, който откривам у нея.

Лорлън го погледна смаяно.

— Прочел си съзнанието й?

Акарин повдигна вежди.

— Разбира се. Тя може още да е малка, но не е дете. И ти го знаеш много добре, Лорлън. Ти също си прочел мислите й.

— Онова беше различно. — Лорлън извърна поглед. — Аз бях поканен. — Акарин сигурно беше влязъл и в съзнанието на Ротан. Отново изпита силно чувство на вина.

— Но не за това съм тук — каза Акарин. — Досега нищо не можеше да те спре от посещенията във Вечерната зала, където се разпространяват всички слухове. Те ще очакват от теб да се появиш. Време е да се решиш, приятелю мой.

Приятел? Лорлън си помисли гневно за пръстена. Нима приятелите постъпват по този начин? И що за Разпоредител на Гилдията е той, щом позволява на един черен магьосник да взима ученици за заложници? Той въздъхна. Нямаше друг избор.

Заради Сония той трябваше да се преструва, че не се е случило нищо необичайно. Просто Върховният повелител най-после си бе избрал ученик и за всеобща изненада това бе момичето от копторите. Лорлън кимна.

— Ще отида. Идваш ли? — попита той, макар да знаеше отговора.

— Не, ще се върна в седалището си.

Лорлън кимна отново. Ако Акарин се появеше във Вечерната зала, присъствието му щеше да сложи край на клюките. Но в негово отсъствие всички въпроси, които никой не смееше да зададе на Върховния повелител, щяха да бъдат зададени на Разпоредителя. И както обикновено, Акарин щеше да очаква доклад.

Тогава Лорлън си спомни за пръстена и за думите на Акарин: „Ще мога да виждам и да чувам всичко около теб“. Нямаше нужда да изпраща доклад. Той щеше да чуе всичко.

Лорлън се изправи и отиде в спалнята си, наплиска лицето си с вода от купата и се огледа в огледалото. Тъмните кръгове под очите му подсказваха за безсънните му нощи. Приглади косата си и я върза на опашка. Мантията му беше измачкана, но малко магия щеше да оправи това за миг.

След като се върна в гостната, той погледна Акарин. Върховният повелител леко се усмихна. Лорлън рязко се извърна, придаде на лицето си безстрастно изражение и отвори вратата.

Щом излезе в коридора, той кимна учтиво на вървящия срещу него магьосник. Когато излязоха от сградата, Акарин пожела лека нощ на Лорлън и двамата се разделиха.

На входа на Вечерната зала Лорлън поздрави двама магьосници, които бяха стигнали едновременно с него до вратата. Както и беше очаквал, те го попитаха дали се чувства добре. Той ги увери, че всичко е наред и влезе вътре заедно с тях.

Погледите на всички се обърнаха към него. Глъчката позатихна, после отново се възобнови с пълна сила. Лорлън отиде до любимото си кресло, около което вече се бяха събрали няколко души, включително повечето Върховни магове.

За своя огромна изненада видя, че в креслото му седи лорд Ийкмо. Младият воин скочи на крака.

— Разпоредителю Лорлън! — възкликна той. — Моля, седнете. Добре ли сте? Изглеждате ми изморен.

— Добре съм — отвърна Лорлън.

— Радвам се да го чуя — отвърна Ийкмо. — Всички ние се надявахме да ви видим тази вечер, но напълно ще ви разберем, ако предпочетете да избегнете въпросите за Сония и Върховния повелител.

Лорлън дори успя да се усмихне.

— Но аз не бих могъл да ви оставя в неведение, нали? — Лорлън се облегна назад и зачака първия въпрос. Трима магьосници, сред които и лорд Пийкин, заговориха в един глас. Те се спряха, спогледаха се и двамата кимнаха учтиво на Ръководителя на алхимиците.

— Знаехте ли, че Акарин смята да стане неин наставник? — попита лорд Пийкин.

— Не — призна си Лорлън. — Той не проявяваше по-голям интерес към нея от обичайното. Обсъждахме я от време на време, но той не споделяше мислите си. Сигурно го е обмислял от седмици, може би дори месеци.

— Но защо точно Сония? — попита лорд Гарел.

— Не съм сигурен. Сигурно нещо е привлякло вниманието му.

— Може би е силата й — рече замислено лорд Ийкмо. — Онези ученици от летния набор успяха да привлекат вниманието ни, след като използваха срещу нея обединените си сили.

— Значи той я е проверявал?

Лорлън се поколеба, след което кимна:

— Да.

Магьосниците, които се бяха събрали около него размениха съчувствени погледи.

— И какво е открил? — попита лорд Пийкин.

— Каза ми, че е видял огромен потенциал — отвърна Лорлън. Възнамерява да наблюдава внимателно обучението й.

Един от стоящите наблизо магьосници се изправи и се приближи до свой колега от новодошлите, несъмнено за да разнесе новините. Зад двамата магьосници Лорлън зърна познато лице. Когато Ротан срещна погледа му, Лорлън усети как го жегва вина.

Изненада се, че вижда Ротан тук. Нима Акарин също му беше наредил да се преструва, че нищо не се е случило?

— Директорът Джерик ми каза, че тя ще посещава вечерни часове — каза лейди Бинара. — Смятате ли, че тя ще се справи с това напрежение?

Лорлън отмести поглед от Ротан и сви рамене.

— Това е ново за мен. Не знаех, че вече е разговарял с Джерик.

— Повечето от вечерните й часове ще компенсират допълнителните й занимания по Воински изкуства — каза им лорд Ийкмо.

— И защо не може да посещава тях вечер? — попита някой.

— Защото аз не преподавам вечер — отвърна лорд Ийкмо и се усмихна широко.

— Извинете ме — намеси се лорд Гарел, — но очаквах, че избраницата на Върховния повелител ще се занимава с лорд Болкан. Ала вашите необичайни методи на преподаване може и да се окажат подходящи за момиче като Сония.

— Да, аз отдавна съм забелязал, че моите методи дават много добри резултати, ако ученикът няма големи амбиции, но пък има глава на раменете си — парира с лекота сарказма му Ийкмо.

Лорлън усети, че Ротан продължава да го наблюдава и се обърна. Ротан погледна встрани. Лорлън отново се върна към разговора си с другите магьосници и бързо смени темата. „Воини! — помисли си той. — Винаги са готови да се сдърпат“.

Два часа по-късно Лорлън започна да се прозява. Той огледа магьосниците и се изправи.

— Извинете ме — каза той. — Вече става късно и бих искал да си легна. Лека нощ.

Изобщо не му беше лесно да се добере до изхода. На всяка крачка го спираха и го засипваха с нови въпроси. След като на няколко пъти учтиво отказа да отговаря, той се обърна рязко и се озова лице в лице с Ротан.

Известно време двамата се гледаха мълчаливо. Сърцето на Лорлън препускаше като полудяло и единственото, за което можеше да мисли бе, че Акарин им беше забранил да разговарят. Но всички лица се бяха обърнали към тях и ако не си кажеха нищо, това щеше да породи безброй нови слухове.

— Добър вечер, Разпоредителю — каза Ротан.

— Добър вечер, лорд Ротан — отвърна Лорлън.

„Ето че нарушихме заповедта на Акарин“ — помисли си Лорлън. Струваше му се, че Ротан е остарял. Лорлън си спомни за пръстена и сложи ръцете си зад гърба.

— Искам да изкажа… своето съчувствие. Сигурно е много тежко да изгубите наставничеството над ученик, от когото очевидно сте много доволен.

Бръчката между веждите на Ротан стана още по-дълбока.

— Така е — съгласи се той.

— Току-що научих, че следващата година Сония ще посещава вечерни занятия. При подобна натовареност едва ли ще прекарва много време с наставника си. Предполагам, че Акарин въобще не иска да му се мотае из краката.

Ротан кимна бавно.

— Според мен и тя ще остане доволна от това. — Той снижи гласа си. — А вие добре ли сте, Разпоредителю?

— Да. — Лорлън се усмихна едва-едва. — Просто имам нужда от сън. Аз… — Той се спря и се усмихна на групата преминаващи край тях магьосници. — Благодаря за загрижеността. Лека нощ, лорд Ротан.

— Лека нощ, Разпоредителю.

Лорлън му обърна гръб, тръгна към изхода на Вечерната зала и излезе на студения нощен въздух. Едва тогава си позволи една лека въздишка. „Наистина ли вярвам, че Акарин няма да им навреди?“.

— Те са в безопасност. Постъпи правилно, като успокои Ротан.

Лорлън се вцепени от изненада и погледна към пръстена. После се огледа бързо и с облекчение осъзна, че дворът е празен и никой не е видял реакцията му.

— Ти си ми разказвал, че Гарел обича да се заяжда, но никога не го бях виждал в действие. Кажи, той с всички ли разговаря така?

Лорлън не сваляше поглед от пръстена. Камъкът проблясващо на слабата светлина на фенерите като най-обикновен рубин.

— Нали ти казах, Лорлън. Всичко, което виждаш и чуваш.

— И мисля?

— Когато слушам, да. Но ти няма да усетиш кога слушам.

Лорлън изтръпна от ужас. Той хвана пръстена и започна да го върти около пръста си.

— Стига, Лорлън. И без това те измъчва вина. Недей да влошаваш нещата.

Лорлън пусна пръстена и безсилно стисна юмруци.

— Така е по-добре. Сега върви да си починеш. Чака те доста работа.

Дишайки тежко от гняв и безсилие, Лорлън тръгна към стаята си.

 

 

Вътрешните коридори на Университета се оказаха доста по-оплетени, отколкото си мислеше Сония. Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-лесно беше да се изгуби. Тя даже започна да си мисли, че архитектът от самото начало беше замислил този лабиринт.

В разположението на коридорите нямаше никаква закономерност. Те се раздвояваха, размножаваха и завиваха под непредсказуеми ъгли. Понякога отново я отвеждаха до главния коридор, понякога се оказваше в задънена улица.

Сония започна да брои крачките си и да чертае разположението на коридорите на лист хартия. След около час вече беше съставила план на един не особено голям район, но и в него имаше бели петна. Тя не спираше да се връща по следите си, но не можа да открие проходи, които да я отведат до неизследваните места в плана.

Седна и се замисли. Когато Дориен я заведе на покрива, тя си помисли, че целта на заплетения маршрут е била да я обърка. Сега започна да й се струва, че това може и да е бил най-краткият път. Спомни си, че двамата с Дориен бяха минали през странната малка стая с няколко украсени с орнаменти шкафчета, от която като че ли нямаше никаква практическа полза. „Може би — помисли си Сония — тя просто изпълнява ролята на портал или проход към вътрешните части на Университета“.

Момичето се изправи и забърза към един от задънените коридори, в който се беше озовала по-рано. Той свършваше с обикновена, небелязана стена, но от лявата му страна имаше врата. Тя хвана дръжката… но се спря.

Ами ако бъркаше и това бе най-обикновена стая? Можеше да се натъкне на някой магьосник или да прекъсне някоя среща.

А може би от нея очакваха да си помисли точно това. Повечето хора не умираха от желание да отварят затворената врата на някои стая, без да са поканени. Тя пусна дръжката, отстъпи назад и огледа вратата. Имаше ли някакви белези, които да показват, че тя води към някоя портална стая?

Вратата беше направена от тъмно дърво. Повърхността й беше гладка и неукрасена. Пантите бяха от потъмняло желязо. Сония се върна назад по коридора и огледа другите врати. Те изглеждаха по същия начин.

Момичето отново се върна до първата врата и се опита да преодолее нежеланието си да я отвори. Представи си как нахлува в стаята и се озовава лице в лице с един ядосан магьосник.

Но ако се случеше точно така, тя винаги можеше просто да се извини, че е сбъркала. Даже още по-добре, можеше първо да почука и ако някой отговореше, тя би могла да обясни, че е сбъркала вратата. Ясно бе, че новите ученици често объркваха коридорите и се губеха.

Тя почука леко, после малко по-силно. След като преброи до петдесет, завъртя дръжката. Вратата се отвори с щракане.

Сония пристъпи напред и се озова в стая, която приличаше досущ на онази, през която я беше превел Дориен. Изпълнена със задоволство, девойката изтича към отсрещната врата. Отвори я и се озова пред друг коридор.

Той се различаваше от проходите, които бе проучила досега. Стените му бяха облицовани с дърво и на тях висяха различни картини и гравюри. Дори въздухът миришеше по друг начин — на смесица от лак за дърво и билки. Сония започна да върви бавно покрай картините, доволна, че инстинктите й не са я подвели.

Тя реши, че порталните стаи действат като бариери. Те пречеха на безцелно обикалящите да влизат във вътрешните коридори. Повечето хора нямаше да отворят вратата, ако не знаеха какво има от другата страна, а и дори да я отвореха, щяха да се озоват в някаква обикновена стая. Сония се зачуди колко ли подобни стаи има тук. Сигурно доста. Ето с какво щеше да се занимава през почивката.

Тя се намръщи. Щом тези части от Университета бяха скрити, дали достъпът на ученици до тях не беше забранен?

Сония чу тихо изскърцване наблизо и рязко се обърна. На няколко крачи надолу по коридора се отвори врата. Беше твърде късно да търси укритие. В коридора излезе магьосник. Той я забеляза и се намръщи.

„Престори се, че си тук по работа!“. Сония се изпъна и тръгна към него. Той наведе поглед към ръкава й. Когато го приближи, тя се поклони и го подмина.

За гърба й се разнесоха отдалечаващи се стъпки и тя въздъхна с облекчение. Съдейки по реакцията му, учениците не бяха допускани тук. Но той не я спря, защото беше забелязал инкола. Може би беше решил, че тя просто изпълнява поръчка на Върховния повелител. Сония се усмихна. Ако продължеше да се държи все така уверено, никой нямаше да посмее да я изгони оттук.

„А сега накъде?“ — запита се тя. После извади плана от джоба си и се взря в него.