Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Novice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Избраница

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Издание: първо (не е указано)

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-03-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6003

История

  1. — Добавяне

Глава 28
Таен план

Вратата се отвори и ярката слънчева светлина заслепи Лорлън. Той заслони очите си с ръка и излезе след Акарин на покрива на Университета.

— Имаме си компания — отбеляза Акарин.

Лорлън проследи погледа му и забеляза фигура с червена мантия, облегната на парапета.

— Лорд Ийкмо. — Лорлън се намръщи. — Сигурно Болкан му е дал достъп дотук.

Акарин изсумтя неодобрително.

— Върху тази врата са отпечатани толкова самоличности, че вече се чудя защо изобщо си правим труда да я заключваме.

Той тръгна към Воина. Лорлън забърза след него, притеснен, че Акарин може да отнеме достъпа на Ийкмо до покрива.

— Ако Болкан не го уважаваше, нямаше да му даде достъп до покрива.

— Естествено. Нашият Повелител на воините знае, че методите му не са подходящи за всеки ученик. И прекрасно разбира, че Ийкмо отвлича вниманието от собствените му слабости.

Ийкмо не ги забелязваше. Той стоеше, облегнат на перилата и гледаше надолу към нещо. Когато Акарин се приближи на няколко крачки от него, Ийкмо изведнъж се изправи.

— Върховни повелителю, Разпоредителю!

— Здравейте, лорд Ийкмо — кача учтиво Акарин. — Не съм ви виждал тук досега.

Ийкмо поклати глава:

— Рядко се качвам тук — само когато искам да размишлявам на спокойствие. Бях забравил каква красива гледка се разкрива от покрива.

Лорлън погледна към града, към виещата се в далечината река, към сградите на Гилдията. Когато се обърна към градината, той видя няколко ученици, които бяха излезли да се поразходят през почивката. По земята все още имаше неразтопен сняг, но яркото слънце предвещаваше настъпването на пролетта.

На една от близките пейки Лорлън забеляза позната фигура, Сония седеше, погълната от някаква книга.

— Обектът на моите размишления — призна си Ийкмо.

— Напредва ли? — попита Акарин.

— Не толкова бързо, колкото се надявах. — Ийкмо въздъхна. — И още се притеснява да нанася удари. Започвам да разбирам защо.

— Така ли?

Ийкмо се усмихна криво.

— Тя е твърде добра.

— Какво имате предвид?

— Притеснява се, че може да нарани някого — дори враговете си. — Ийкмо се намръщи и погледна Върховния повелител. — Снощи хванах Регин и още няколко ученици да я тормозят. Бяха я докарали до пълно изтощение и използваха шокови удари.

Лорлън усети как в сърцето му прескочи удар.

— Шокови удари — изсъска той.

— Припомних им правилата на Гилдията и ги изпратих по домовете им.

Ийкмо погледна очаквателно Върховния повелител, но Акарин не каза нищо. Той наблюдаваше Сония с такова напрежение, че Лорлън се изненада, че момичето не усеща нищо.

— Колко бяха? — попита той.

Ийкмо се намръщи.

— Дванайсет или тринайсет. Почти всички мога да ги назова поименно.

— Няма нужда. Няма да даваме гласност на този случай. Върховният повелител погледна към Воина. — Благодаря, че сподели това с мен, Ийкмо.

Ийкмо изглеждаше така, сякаш се кани да каже още нещо, но просто кимна и тръгна към вратата. Акарин отново погледна надолу и устните му се разтеглиха в полуусмивка.

— Дванайсет или тринайсет. Силата й нараства със забележителни темпове. Спомням си един ученик от моя клас, чиято сила нарастваше също толкова бързо.

Лорлън погледна втренчено Акарин. На ярката слънчева светлина лицето му изглеждаше покрито с нездрава бледност. Под очите му имаше тъмни сенки, но погледът му беше остър както винаги.

— Доколкото си спомням ти напредваше също толкова бързо.

— Често съм се чудел дали щяхме да го постигнем, ако не се опитвахме непрекъснато да се надминаваме един друг.

Лорлън сви рамене.

— Сигурно.

— Не знам. Може би съперничеството ни се отрази добре.

— Добре ли? — Лорлън се изсмя рязко. — Добре за теб. Повярвай ми, във второто място няма нищо добро. Когато бях до теб, никой не ми обръщаше внимание — поне що се отнася до жените. Ако знаех, че накрая и двамата ще останем ергени, въобще нямаше да ти завиждам толкова.

— Да ми завиждаш? — Усмивката на Акарин изчезна. Той се извърна и впери поглед в хоризонта. — Не. Не съм за завиждане.

Той произнесе последните думи толкова тихо, че Лорлън не бе сигурен, че ги е чул. Той отвори уста, за да попита защо, но погледът на Акарин се плъзна към разрушената Наблюдателница.

— Как вървят плановете на Девин за възстановяването на Наблюдателницата?

Лорлън въздъхна и отново насочи вниманието си към проблемите на Гилдията.

 

 

В ранния следобед Денил и Тайенд най-после оставиха зад гърба си последните къщи от предградията на Капия. Пред тях се простираха поля и овощни градини. Сред морето от зеленина се забелязваха червеникавокафявите парчета разорана земя.

Конете вървяха бавно по пътя. Слугите бяха изпратени напред, за да известят сестрата на Тайенд за пристигането им. Домът й беше първата им спирка в маршрута. Денис се усмихна доволна, предвкусвайки почивката.

— Хубаво е, че отново сме на път, нали? — каза Тайенд.

Денил погледна изненадано спътника си.

— Вие, изглежда, наистина го очаквахте с нетърпение.

— Да. Не трябваше ли?

— Мислех си, че последното ни пътуване ви е отказало напълно.

Тайенд сви рамене.

— Имахме някои неприятни преживявания, но като цяло не беше чак толкова зле. Този път ще се придържаме в границите на Елийн и пред цялото време ще бъдем на твърда земя.

— Убеден съм, че ако изведнъж усетите липсата на приключения, винаги можем да намери някое езеро или река, където да наемем лодка.

— Търсенето в чужди библиотеки винаги е достатъчно приключение — заяви Тайенд. Той погледна към хоризонта. — Интересно кой от демовете съхранява книгите, които са ни нужни.

— И дали наистина са ни нужни — сви рамене Денил. — Ние не знаем почти нищо. Може би демът, когото е посещавал Акарин, живее в другия край на страната, а той е ходил в планината по съвсем други дела.

— Но къде е отишъл след това? — Тайенд хвърли кос поглед към Денил. — Ето това ми е най-интересно. Знаем, че Акарин е ходил в планината, а после следите му се губят. Никакви записки, никакви спомени. Съмнявам се тайно да се е върнал в Капия. А до завръщането му в Гилдията са минали още няколко години. През цялото време ли е останал в планината? Дали ги е обходил на север или на юг? Дали не ги е прекосил?

— Към Сачака?

— В това има смисъл. Сачаканската империя е достатъчно стара, за да бъде наречена древна, а магията в нея е била силно развита. Възможно е там да има сведения за някои по-древни магически култури.

— В нашите библиотеки има достатъчно материали за империята — каза Денил. — Съмнявам се, че в Сачака е останало нещо за откриване. Гилдията е унищожила всичко, което не е успяла да вземе след войната.

Тайенд повдигна вежди.

— Колко мило от тяхна страна.

Денил сви рамене.

— Времената са били други. Гилдията тъкмо е била сформирана. След ужасите на войната магьосниците са били готови на всичко, за да предотвратят следващата. Те са знаели, че ако позволят на сачаканските магьосници да запазят знанието си за магията, войните между двете държави няма да имат край.

— И превърнали процъфтяващата държава в пустиня.

— Отчасти. Зад пустинята се простират плодородни земи, там има поля, села и градове. И Арвис, столицата им.

Тайенд се намръщи.

— Смятате ли, че Акарин е отишъл там?

— Никога не съм чувал някой да го е твърдял.

— Защо той държи пътуването си в тайна? — Тайенд се замисли.

— Може би е прекарал всичките тези години в проучване на Сачаканската империя и не е намерил нищо, а след това се е чувствал твърде засрамен, за да го признае. Или пък — усмихна се той, — може да е прекарал времето си в безцелно мотаене и също не е искал да си го признае. А може да е направил нещо, което Гилдията не би одобрила — или пък се е влюбил в някоя сачаканска девойка, оженил се е за нея и се е заклел никога да не се върне в Киралия, но тя е починала или го е изоставила и той…

— Имате много бурно въображение, приятелю мой.

Тайенд се усмихна:

— А може би се е влюбил в някой прекрасен сачакански младеж. Властите са разбрали за това и са го прогонили от страната.

— Тайенд Тремелин, говорите за Върховния повелител — рече твърдо Денил.

— Подобни предположения обиждат ли ви? — Гласът на учения прозвуча леко предизвикателно.

Денил го погледна твърдо.

— Възможно е да поровя из миналото му, за да подпомогна на изследванията си, Тайенд, но това не означава, че не уважавам мъжа или поста му. Не мога да допусна спекулации по негов адрес.

— Разбирам. — Лицето на Тайенд помръкна и той наведе глава.

— Във всеки случай — добави Денил, — последното ви предположение е просто смешно.

Тайенд се усмихна лукаво:

— Откъде сте толкова сигурен?

— Акарин е могъщ магьосник. Властите да го прогонят от страната? Едва ли.

Тайнед отново се усмихна и поклати глава. След известно мълчание той попита:

— А какво ще направим, ако разберем, че Акарин е отишъл в Сачака? И ние ли ще отидем там?

— Хмм. — Денил се обърна и погледна назад. Капия се беше изгубила зад хълмистите планини. — Зависи колко време ще ми отнемат посланическите ми задължения.

Когато Еренд започна да се вайка заради предстоящата му ежегодна обиколка на страната, Денил предложи да тръгне вместо него. Еренд изпадна във възторг.

Денил реши, че му се предоставя отлична възможност да продължи изследването, без да предизвиква упреци, че е пренебрегнал преките си задължения. Но докато се подготвяше за пътуването, той с ужас осъзна, че ще се наложи да прекара доста време в отдалечени селища, където въобще няма библиотека. А освен това Еренд обикновено пътуваше през лятото, а то беше още далеч. Денил изгаряше от нетърпение и успя да внуши на Еренд, че обиколката може да започне и по-рано. Но пък не успя да промени маршрута й.

— И какво точно ще правите? — попита Тайенд.

— Ще посетя демовете, които живеят по тези места, ще поговоря с магьосниците, ще потвърдя магическия потенциал на децата, които кралят ще изпрати в Гилдията. Надявам се, че няма да ви стори отегчително.

— Аз ще поровя из частните библиотеки. Това си струва десет пътувания. Освен това ще посетя сестра си.

— Какво представлява тя?

Лицето на Тайенд грейна в усмивка.

— Тя е забележителна жена. Мисля, че тя усети наклонностите ми много преди самия мен. Мисля, че ще я харесате, въпреки навика й да говори без заобикалки, което е доста смущаващ. — Той посочи пътя пред тях. — Виждате ли онази редица от дървета? Там започва пътят към нейното имение. Да побързаме. Не знам за вас, но аз съм гладен!

Тайенд препусна в галоп, а Денил чу как коремът му закъркори. Той погледна към дърветата и също пришпори коня си. Скоро двамата слязоха от главния път, минаха под една каменна арка и тръгнаха към виждащата се в далечината къща.

 

 

След приключването на вечерните занятия Сония отиде в библиотеката и забеляза тъмните сенки под очите на Тия.

— До късно ли останахте снощи, милейди?

Библиотекарката кимна.

— Когато доставят новите партиди книги се налага да оставам до късно. Няма кога друг път да ги разпределям. — Тя се прозина и се усмихна. — Благодаря ти, че остана да ми помогнеш.

Сония сви рамене.

— И тези сандъчета ли са за Магьосническата библиотека?

— Да. Нищо интересно. Просто още учебници. — Двете вдигнаха по едно сандъче и тръгнаха към Магьосническата библиотека. Лорд Джулен ги посрещна и вдигна изненадано вежди.

— Виждам, че си имаш помощничка — отбеляза той. — Мислех, че Лорлън е отклонил молбата ти.

— Сония сама пожела да ми помогне.

— Не трябва ли да учиш, Сония? Според мен избраницата на Върховния повелител трябва да се занимава с по-интересни неща от това да носи сандъчета с книги.

Сония го погледна невинно.

— Можете ли да ми предложите по-добро място, където да прекарвам свободното си време, милорд?

Той изкриви устни и изсумтя.

— Стига да имаш свободно време. — Той погледна Тия. — Аз смятам там да се оттегля. Лека нощ.

— Лека нощ, лорд Джулен — отвърна Тия.

Когато начумереният магьосник си тръгна, Тия тръгна към хранилището. Сония се засмя.

— Според мен той ревнува.

— Ревнува ли? — Тия се обърна и се намръщи. — От какво?

— Вие си имате помощничка. И то ученичката на Върховния повелител.

Тия повдигна едната си вежда.

— Твърде много се цениш.

Сония се намръщи.

— Не съм го искала. Но съм готова да се обзаложа, че Джулен се чувства уязвен, че някой доброволно се е съгласил да ви помага.

Тия сви усти, сякаш се опитваше да скрие усмивката си.

— Да побързаме тогава. Ако наистина искаш да ми помагаш, недей просто да стоиш и да развиваш теории.

Внесоха книгите в хранилището и започнаха да ги подреждат по местата им. Сония устоя на изкушението да погледне към скрина със старите книги и карти, и се съсредоточи върху разпределянето. Тия се прозя няколко пъти.

— Колко късно приключихте снощи? — попита Сония.

— Много късно — призна Тия.

— Защо не ме оставите да се оправям сама с това?

Тия я погледна невярващо.

— Ти наистина имаш излишък от енергия, Сония. — Тя въздъхна. — Но не трябва да те оставям тук сама. А ако те заключа, после ще трябва да се връщам и да те пускам.

Сония сви рамене.

— Сигурна съм, че няма да ме забравите. — Тя погледна натрупаните книги. — Мога да ви помогна с това, но не и с каталогизирането. Докато подреждам книгите, вие можете да ги опишете.

— Добре. Отивам да се оправя с картотеката. Ще се върна след час. — Тя се усмихна. — Благодаря, Сония.

Сония изпрати библиотекарката до вратата, като едва сдържаше нетърпението си. Когато остана сама, тя се огледа. Във въздуха проблясваха прашинки, оцветени в жълто от магическото й кълбо. В сумрака рафтовете с книги като че ли се простираха до безкрайност.

Сония се усмихна, върна се в хранилището и бързо започна да подрежда книгите по местата им. Броеше секундите, защото знаеше, че разполага само с час. Щом изпразни сандъчетата, тя ги заряза и отиде при скрина.

Внимателно проучи ключалката с очите и със съзнанието си. Тия беше казала, че вратата е запечатана и с магия, което наистина се оказа така.

Макар ключалката да беше доста по-сложна от всички, с които си беше имала работа досега, Сония всъщност се притесняваше дали ще се справи с магията. Дори и да успееше, намесата й щеше да бъде забелязана и магическата й следа — разпозната.

Когато Сери я учеше как да отключва ключалки, той й беше казал първо да потърси друг начин. Понякога човек можеше да намери по-лесен път за проникване от разбиването на ключалки. Тя огледа пантите на вратите и изруга под носа си, когато установи, че се намират от вътрешната страна.

След това се зае да оглежда цялата мебел, провери внимателно всички сглобки и ъгли. Скринът беше стар, но здрав и добре изработен. Тя сви замислено устни, след това придърпа един стол и се качи върху него, за да може да огледа и отгоре. И там не откри никакви слабости. Сония въздъхна и скочи на пода.

Оставаха й дъното и задната стена. За да може да разгледа скрина отдолу, тя трябваше да го повдигне с магия, след което да пропълзи под него и да огледа дъното. Макар да се беше възстановила напълно от снощното си изтощително преживяване, тя не беше сигурна дали ще успее да повдигне скрина и да го задържи стабилен във въздуха. Нима толкова силно желаеше тази карта?

Сония погледна през стъклото към книгите и свитъците. Между нея и евентуалния път за бягство от Регин стояха само едно тънко стъкло и телена мрежа. Тя раздразнено прехапа устна.

Тогава забеляза нещо странно на задната стена. По дължината й се забелязваха две линии, които бяха твърде прави, за да са просто естествени цепнатини в дървото. Задната част на скрина очевидно беше твърде голяма, за да бъде покрита от един голям дървен панел. Сония се наведе напред и огледа линиите, за да провери дали стигат до дъното. Не стигаха.

Тя се премести отстрани и надникна в процепа между задната част на скрина и стената. Създаде мъничко светлинно кълбо, за да освети тясното пространство и откри нещо странно.

До задната стена на скрина се забелязваше нещо с размери на учебник, но направено от дърво. Сония отстъпи назад, пое си дълбоко дъх и бавно обгърна с магия скрина, като внимаваше да не осъществи контакт с омагьосаната ключалка. С малко усилие на волята, тя го повдигна. Скринът леко се олюля. Сония се концентрира, бавно го премести встрани от стената, както се отваря врата и леко го пусна на пода. Няколко фарини се разбягаха панически от мрежите си.

Сония тихичко въздъхна и осъзна, че сърцето й бие ускорено. Ако някой я видеше какво прави, проблемите й нямаше да имат край. Тя надникна отново през стъклените врати и с облекчение установи, че нищо не е помръднало от мястото си. Заобиколи скрина и видя, че предметът е просто малка картина, закачена на стената. Когато огледа задната стена обаче, тя ахна от изумление.

В дървената плоскост беше изрязан малък квадрат. Сония с лекота изчопли с нокти отрязаното парче и пред очите й се разкриха подредените свитъци и няколко книги.

Сърцето й биеше ускорено. Тя се поколеба дали да бръкне и вътре. Очевидно отворът е бил изрязан от някого. Дали през цялото време го е имало? Или някой го е изрязал по-късно, за да може незабелязано да вземе нещо отвътре? Тя не усети никаква магическа бариера около дупката. Бръкна внимателно вътре и измъкна един от свитъците.

Това беше план на жилищната сграда на магьосниците. Сония го огледа внимателно, но не откри отбелязани никакви тайни проходи. Остави свитъка на мястото му и извади друг. Този път попадна на подробен план на жилищната сграда на учениците. И тук не бяха отбелязани никакви проходи.

Третият свитък беше карта на Университета и пулсът й се ускори. Но на нея също не беше отбелязано нищо необичайно. Разочарована, Сония я върна на мястото й и тъкмо се накани да вземе друг свитък, когато нещо привлече погледа й.

Между страниците на една книга стърчеше лист хартия. Изпълнена с любопитство, тя издърпа книгата и я погледна.

— „Вселенска магика“ — прочете тя на глас. Това беше един от ранните текстове, които изучаваха в часа по история. Под заглавието беше написано с избеляло мастило: „Копие на Върховния повелител“.

Сония усети как я полазват студени тръпки. Изведнъж изпита непреодолимо желание да остави обратно книгата, да върне скрина на мястото му и да напусне библиотеката, колкото се може по-бързо. Тя си пое дълбоко дъх и се опита да прогони страховете си. Библиотеката беше заключена. Дори Джулен или Тия да се върнеха, тя щеше да ги чуе. Макар че щеше да се наложи да действа бързо, тя сигурно щеше да смогне да върне скрина на мястото му преди някой да успее да влезе в хранилището.

Сония отвори книгата на мястото, където беше пъхнато листчето, огледа страниците и разпозна част от текста. В него нямаше нищо странно или необичайно, което да оправдава маркера. Тя сви рамене и сложи листа хартия обратно.

Изведнъж сърцето й подскочи. На обратната страна на листа бяха нарисувани ръчно три малки карти на Университета — по една за всеки етаж. Сония се взря внимателно и почувства как я изпълва вълнение. На останалите карти стените бяха представени като плътни линии; тук те бяха кухи и върху тях бяха отбелязани врати, за чието съществуване тя дори и не предполагаше. Вътре в стените се забелязваха загадъчни маркировъчни кръстчета. На третата карта, която показваше приземния етаж, беше нарисувана мрежа от проходи, които излизаха извън стените на Университета.

Беше я открила! Картата на подземните проходи. Или по-точно карта на проходите из целия Университет.

Тя стисна здраво листа хартия и отстъпи назад. Да я вземе ли или някой ще забележи липсата й? Може би трябваше да я прекопира. Колко време й беше останало? Дали щеше да успее да я запомни?

Тя наведе поглед към листа хартия и огледа внимателно проходите. Забеляза един малък символ, нарисуван на една от вътрешните стени до Библиотеката на магьосниците. Когато се вгледа по-отблизо, тя осъзна, че това е стената до която стоеше в момента, а самия лъч отбелязваше точно…

Тя се обърна и погледна картината, която висеше зад скрина. Защо й е на картината да виси там? Сония хвана рамката, повдигна я и затаи дъх.

В стената беше изрязана малка квадратна дупка. Когато надникна през нея, тя забеляза малко квадратче светлина върху отсрещната стена, на една ръка разстояние.

Бързо пусна картината на мястото й. Сърцето й биеше като полудяло. Това не беше просто съвпадение. Онзи, който беше изрязал дупката, я беше направил, за да може да бръкне в скрина.

Можеше да е била пробита преди векове. А можеше и да е направена наскоро. Когато отново погледна към картата, тя разбра, че няма да успее да я запомни. А и след като вече знаеше, че някой може да се върне при скрина и да забележи липсата й, тя не смееше и да я вземе със себе си. Но нямаше как да си тръгне с празни ръце. Едва ли щеше да получи втори шанс да се добере до скрина.

Сония се върна при бюрото на лорд Джулен и намери тънък лист хартия, писалката и мастилницата му. Тя постави хартията върху картата и започна да повтаря линиите колкото се може по-бързо. Докато работеше, устата й пресъхна и дишането й се учести. Имаше чувството, че мина твърде много време, но най-накрая приключи. Тя сгъна копието и го прибра в джоба на мантията си.

Едва тогава дочу слабия звук от приближаващи стъпки. Тя тихо изруга, почисти бързо писалката на Джулен и върна всичко по мястото му. После изтича в хранилището, прибра картата в книгата и я върна обратно на рафта. Докато връщаше изрязаното парче дърво на мястото му тя чу как стъпките спират пред вратата на библиотеката. Сония бързо се отдалечи от стената и се съсредоточи върху скрина.

Спокойно! Тя си пое дълбоко въздух, повдигна шкафа и го долепи обратно до стената.

Вратата на библиотеката се затвори.

— Сония?

Девойката осъзна, че цялата трепери и затова реши да не се доверява на гласа си.

— Ммм? — отвърна тя.

Тия се появи на вратата на хранилището.

— Готова ли си?

Сония кимна и вдигна празните сандъчета.

— Съжалявам, че толкова се забавих. — Тия се намръщи. — Изглеждаш ми малко… неспокойна.

— Тук е малко страшничко — призна си Сония. — Но иначе съм добре.

Тия се усмихна.

— Да, понякога е така. Но благодарение на теб всичко е готово и можем най-после да се приберем и да поспим.

Докато вървеше след Тия към изхода, Сония притисна ръката си към джоба, в който лежеше картата, и се усмихна.