Труди Канаван
Избраница (2)

Глава 1
Церемонията по приемането

За няколко седмици всяко лято небето над Киралия се изчистваше до наситено синьо и слънцето жареше неумолимо. По улиците на град Имардин се носеха облаци прах и мачтите на корабите в Пристанището потрепваха в маранята, а мъжете и жените бързаха към домовете си, за да се разхладят и да пийнат сок или, ако бяха в копторите — голямо количество бол.

Но за Гилдията на магьосниците на Киралия тези жарки дни известяваха приближаването на важно събитие: полагането на клетва от приетите през лятото ученици.

Сония се намръщи и подръпна яката на роклята си. Въпреки че искаше да бъде със същите семпли, но качествени дрехи, които носеше по време на престоя си в Гилдията, Ротан беше настоял, че се нуждае от нещо по-официално за церемонията по приемането.

Наставникът й се усмихна.

— Не се притеснявай, Сония. Всичко ще приключи бързо и после ще трябва да носиш мантия — която, сигурен съм, много скоро що ти омръзне.

— Не се притеснявам — отвърна раздразнено Сония.

Очите на Ротан проблеснаха развеселено.

— Наистина ли? И не се чувстваш дори мъничко нервна?

— Не е като на Изслушването миналата година. Тогава беше шантаво!

— Шантаво? — Веждите му се вдигнаха. — Сония, все пак си нервна. Не си използвала тази дума от седмици.

Тя въздъхна раздразнено. От момента на Изслушването пет месеца по-рано, когато Ротан беше спечелил правото да й бъде наставник, той я учеше на всичко, което новаците трябва да знаят при постъпването в Университета. Тя вече можеше да чете без чужда помощ повечето от книгите в библиотеката му и можеше да пише „прилично“ по думите на Ротан. Математиката й се удаваше по-трудно, но уроците по история намираше за пленителни.

През всичките тези месеци Ротан я беше поправял винаги, когато бе използвала думи от жаргона на копторите, и я беше карал да повтаря правилните думи, докато не започна да звучи като дама от могъщ киралийски Дом. Ротан я предупреждаваше, че съучениците й няма да бъдат толкова снизходителни към миналото й, колкото е той и тя само ще влоши положението, ако насочва вниманието им към произхода си всеки път, когато заговори. Със същите доводи я беше убедил да носи рокля на церемонията по приемането, и макар тя да знаеше, че той е прав, това не я караше да се чувства по-удобно.

Когато наближиха входа на Университета, видяха подредени в кръг карети. До всяка карета стоеше група от официално облечени прислужници, носещи цветовете на Дома, на който служат. При вида на Ротан те се обръщаха и се покланяха.

Сония гледаше каретите и чувстваше как стомахът й се свива. Беше виждала и преди карети, но никога — толкова много заедно. Всяка от тях беше изработена от гладко полирано дърво, украсена с резба и изрисувана със сложни шарки. В центъра на всяка от вратите беше нарисуван хералдически знак, показващ Дома, на който принадлежи каретата — неговият инкол. Сония разпозна инколите на Парен, Аран, Дилан и Сарил, някои от най-влиятелните Домове в Имардин.

Момчетата и момичетата от тези Домове щяха да бъдат нейни съученици. При тази мисъл се почувства така, сякаш вътрешностите й се преобръщат. Как ли щяха да се отнасят към нея — първата от много векове киралийка извън великите Домове, която встъпваше в редиците им? В най-лошия случай щяха да са на мнението на Фергън, магьосникът, който миналата година се беше опитал да предотврати влизането й в Гилдията. Той смяташе, че в изкуството на магията трябва да бъдат обучавани само издънките на Домовете. Чрез пленяването на приятеля й Сери той беше изнудил Сония да му съдейства в плановете му. Тези планове целяха да докажат на Гилдията, че киралийците от по-нисшите съсловия не са достатъчно морални и не заслужават да им се окаже доверието да бъдат посветени в магията.

Но престъплението на Фергън беше разкрито и той беше изпратен в далечна крепост. Ала Сония не смяташе, че наказанието за опита да бъде убит нейният приятел е достатъчно сурово и все се чудеше дали това ще възпре други магьосници, ако решат да направят нещо подобно.

Девойката се надяваше някои от съучениците й да бъдат като Ротан, който не се интересуваше, че тя някога е живяла и работила в копторите. Някои от останалите раси с присъствие в Гилдията може би също щяха да са по-толерантни към приемането на момиче от нисшите съсловия. Виндите бяха много дружелюбни хора; тя беше срещала в копторите неколцина от тях, дошли в Имардин, за да работят в лозята и овощните градини. За ланите беше чувала, че изобщо нямат нисши и висши съсловия. Те се деляха на племена и преценяваха хората по тяхната смелост, ловкост и мъдрост — Сония нямаше никаква представа къде би било мястото й в тяхното общество.

Тя погледна към Ротан, помисли си за всичко, което той беше направил за нея и почувства прилив на привързаност и благодарност. Някога би се ужасила от възможността да се окаже толкова зависима от някого, особено пък от магьосник. Някога беше мразила Гилдията — силата й се беше проявила за пръв път случайно, когато в гнева си хвърли камък срещу магьосник. Тогава бяха започнали да я търсят и тя, уверена, че искат да я убият, беше дръзнала да потърси помощта на Крадците, а те винаги искат висока цена за подобни услуги.

После силата й беше излязла извън контрол и магьосниците бяха убедили Крадците да им прехвърлят опеката върху нея. Ротан беше станал неин тъмничар и учител. Той й бе доказал, че магьосниците — или поне повечето от тях — не са жестоките, себични чудовища, за каквито ги смятаха жителите на копторите.

От двете страни на отворения вход на Университета стояха двама стражи. Присъствието им беше формалност, съблюдаваха само когато Гилдията очакваше важни гости. Те се поклониха тържествено, докато Ротан въвеждаше Сония във фоайето.

Въпреки че тя вече беше идвала тук няколко пъти, помещението отново я смая. От пода нагоре се издигаха хиляди невероятно тънки влакна от материал, подобен на стъкло, които поддържаха изящните стълби, изкачващи се спираловидно към по-горните етажи. Деликатни нишки от бял мрамор се увиваха като лози около парапетите и стълбищата, които изглеждаха твърде крехки, за да издържат тежестта на човек — и вероятно не биха могли, ако не бяха подсилени чрез магия.

Сония и Ротан се изкачиха по едно от стълбищата и се озоваха в къс коридор. Той водеше към Заседателната зала, древна сграда от сив камък, защитена и заградена от огромно помещение, познато като Голямата зала. Пред вратите на Заседателната зала стояха няколко души и при вида им гърлото на Сония пресъхна. Мъжете и жените се обърнаха да видят кой приближава и когато забелязаха Ротан, в очите им проблесна интерес. Магьосниците сред тях кимнаха учтиво, останалите се поклониха.

Когато двамата влязоха в Голямата зала, Ротан отведе Сония встрани от малобройната тълпа. Тя забеляза, че въпреки летните горещини, всички, освен магьосниците бяха навлекли по няколко ката пищни дрехи. Жените се бяха издокарали с натруфени рокли, мъжете носеха дълги манта с ръкави, украсени с инколи. Сония се загледа по-внимателно и затаи дъх. Във всеки шев бяха вшити искрящи червени, зелени или сини скъпоценни камъни. В копчетата на мантата бяха вградени едри скъпоценности, на вратовете и китките им се виждаха верижки от благородни метали, по ръкавиците проблясваха бижута.

Докато гледаше мантата на мъжете, Сония си помисли колко лесно би било за един професионален крадец да отмъкне копчетата. За целта в копторите се използваха специални остри бръсначи. „Случайно“ сблъскване, извинение, бързо отдръпване в тълпата. Мъжът сигурно нямаше да разбере, че е бил ограбен, докато не се прибере у дома. А гривната на ръката на тази жена…

Сония тръсна глава. „Как ще се сприятеля с тези хора, ако мисля само за това колко би било лесно да ги ограбя?“. В същото време тя не можеше да сдържи усмивката си. Като дете беше не по-малко изкусна в пребъркването на джобове и в отключването на ключалки от приятелите си — може би с изключение на Сери — и въпреки че леля й Джона най-накрая я беше убедила, че не е хубаво да се краде, Сония не беше забравила тънкостите на занаята.

След като събра кураж, тя погледна към по-младите непознати и видя как неколцина от тях бързо извърнаха глави. Развеселена, девойката се запита какво ли са очаквали да видят. Глуповата просякиня? Прегърбена, мазолеста работничка? Гримирана уличница?

Тъй като всички те избягваха погледа й, тя можеше да ги разглежда спокойно. Само две от семействата имаха типичните за Киралия черни коси и бледа кожа. Една от майките носеше зелената мантия на лечителка. Друга майка държеше за ръка слабичкото си момиче, което гледаше замечтано в бляскавия стъклен таван на залата.

Три от останалите семейства стояха заедно. Ниският ръст и червеникавата им коса бяха типични за елийни. Те разговаряха тихо помежду си и от време на време смехът им отекваше в залата.

Двама тъмнокожи лонмарци, баща и син, с обръснати глави, чакаха мълчаливо. Бащата носеше лилавата мантия на алхимик, върху която бяха окачени тежките златни талисмани на религията Махга. Още двама лонмарци, също баща и син, стояха от другата страна тълпата. Кожата на сина беше по-светлокафява — намек, че майка му е от различна раса. Баща му също носеше мантия, но неговата беше червена, на воин и върху нея нямаше скъпоценности или талисмани.

В кръг около входа на коридора стоеше семейство винди. Въпреки че бащата беше с разкошни дрехи, скритите погледи, които отправяше към останалите, свидетелстваха, че се чувства не особено удобно в компанията им. Синът му беше нисък и набит младок, чиято кафява кожа имаше нездрав жълтеникав оттенък.

Соня видя, че майката на момчето е сложила ръка на рамото му и си помисли за леля си Джона и за чичо си Ранел. Връхлетя я познатото разочарование. Двамата бяха нейното семейство, те я бяха огледали след смъртта на майка й и заминаването на баща й, но се страхуваха твърде много от Гилдията, за да я посетят тук. Когато тя ги беше поканила на церемонията по приемането, те бяха отказали с оправданието, че не биха оставили новородения си син на чужди грижи, а не би било уместно да доведат ревящо бебе на толкова важно събитие.

В коридора отекнаха стъпки. Сония се обърна и видя, че към посетителите се присъединяват още трима разкошно облечени киралийци. Момчето огледа надменно тълпата. Погледът му се спря върху Ротан, после се плъзна към Сония.

Той я погледна право в очите и крайчетата на устните му се извиха в приятелска усмивка. Изненадана, Сония му се усмихна в отговор, но неговото изражение бавно се промени на презрително ухилване.

Сония не беше способна да направи нищо, освен да продължи да го гледа смаяно. Момчето се извърна, сякаш изгубило интерес, но тя успя да забележи, че се усмихва самодоволно. Сония присви очи и продължи да го наблюдава, докато той оглеждаше останалите присъстващи.

Изглежда, той вече се познаваше с другото киралийско момче — двамата си намигнаха приятелски. Момичетата бяха дарени с ослепителни усмивки, и въпреки че слабата киралийка отговори с явно презрение, погледът й остана върху него дълго време, след като той се беше обърнал. Останалите получиха учтиви кимвания.

Тази светска игра беше прекъсната от силен, металически трясък. Всички обърнаха глави към Заседателната зала. Настъпи продължителна, напрегната тишина, а после, когато огромните врати започнаха да се отварят, въздухът се изпълни с възбуден шепот. Докато пролуката се разширяваше, от залата отвътре заструи познатата златиста светлина. Тя идваше от хиляди мънички магически кълба, плаващи на няколко стъпки под тавана. Топлата миризма на дърво и лак се разливаше навън, приветствайки гостите.

Когато чу ахканията, Сония се обърна и видя, че повечето посетители зяпат залата с възхищение. Тя се усмихна, когато осъзна, че останалите новопостъпващи, а и някои от възрастните виждат Заседателната зала за пръв път в живота си. Само магьосниците и онези от родителите, които бяха посещавали церемонията по приемането на други от децата си, бяха влизали вътре. И тя.

Усмивката й изчезна при спомена за предишното й посещение, когато Върховният повелител беше довел Сери в Заседателната зала, лишавайки Фергън от власт над нея. През този ден се беше сбъднала и една от мечтите на Сери. Той си беше дал дума, че ще посети всички велики сгради в града поне веднъж през живота си. Фактът, че беше хлапак от улицата, произхождащ от нисшите съсловия, само го амбицираше допълнително.

Но Сери вече не беше онова обичащо приключенията хлапе, с което Сония се шляеше в детските си години, или дяволитият юноша, с чиято помощ тя толкова дълго се изплъзваше на Гилдията. Всеки път, когато го виждаше при посещенията му в Гилдията или при нейните отскачания до копторите, той й изглеждаше все по-възмъжал и далеч не толкова безгрижен. Когато го питаше с какво се занимава и дали все още работи за Крадците, той само се усмихваше потайно и сменяше темата.

Но въпреки това Сери изглеждаше доволен от живота. И ако наистина работеше за Крадците, може би беше по-добре, че тя не беше посветена в делата му.

На входа на Заседателната зала се появи фигура с мантия. Сония разпозна лорд Оусън, помощника на Разпоредителя. Той вдигна ръка и се изкашля.

— Добре дошли на всички — каза той. — Сега ще започне церемонията по приемането. Моля постъпващите в Университета да се строят в колона. Те ще влязат първи. Родителите ще ги последват и ще заемат местата си на предните редове.

Когато останалите новаци се забързаха към входа, Сония усети как някой леко я докосва по рамото. Тя се обърна и видя Ротан.

— Не се притеснявай. Всичко ще свърши скоро — успокои я той.

Тя му се усмихна в отговор.

— Не се притеснявам, Ротан.

— Ха! — Той леко я побутна по рамото. — Тръгвай тогава! Не ги карай да чакат.

Пред входа вече се беше натрупала малка тълпа. Лорд Оусън стисна устни.

— В колона по един, моля!

Докато новоприетите ученици се строяваха, лорд Оусън погледна към Сония. По устните му се плъзна бърза усмивка и Сония кимна в отговор. Тя се нареди зад последното момче в колоната. В този момент тих разговор привлече вниманието й.

— Тази поне си знае мястото — прошепна някой.

Сония леко завъртя глава и видя две киралийски жени, застанали наблизо.

— Това е момичето от копторите, нали?

— Да — отговори първата. — Казах на Вина да се държи по-надалеч от нея. Не искам милото ми момиче да прихване някакви отвратителни навици — или болести.

Сония отмина нататък и не чу отговора на другата жена. Допря ръка до гърдите си и установи с изненада, че сърцето й се е разтуптяло бясно. „Трябва да свикнеш с тези неща — каза си. — Тепърва ще има да ги слушаш“. Потисна желанието си да се обърне към Ротан и да го погледне, изпъна рамене и продължи с останалите новаци по дългата пътека към центъра на залата.

Щом минаха през входа, се озоваха между високите стени на Заседателната зала. Заети бяха по-малко от половината места от всяка страна, въпреки че тук бяха почти всички магьосници, живеещи в Гилдията и в града. Сония се обърна наляво и срещна студения поглед на възрастен магьосник. Набръчканото му лице се намръщи, очите му проблеснаха.

Сония усети как лицето й пламва и сведе поглед към пода. С раздразнение осъзна, че ръцете й са се разтреперили. Нима щеше да допусне да се стряска така от погледа на един старец? Тя си придаде изражение на пълно спокойствие, или поне се надяваше, че е такова. После прекара поглед по редиците от лица… и едва не се спъна, защото усети как коленете й омекват.

Струваше й се, че всички магьосници в залата гледат към нея. Преглътна и заби поглед в гърба на момчето пред нея.

Когато новаците стигнаха до края на пътеката, Оусън насочи първия наляво, втория — надясно и така, докато всичките не се строиха в редица по широчината на залата. Сония се оказа в средата на редицата, срещу лорд Оусън. Той стоеше безмълвен, наблюдавайки нещо зад гърба й. Тя чу тътрене на крака и дрънчене на накити и се досети, че родителите се настаняват в редиците от столове отзад. Когато всичко утихна, Оусън се обърна и се поклони на Висшите магове, насядали в амфитеатрално разположените кресла в предната част на Заседателната зала.

— Представям ви летния набор от новоприети ученици.

— Сега, когато сред тях има някой познат, е много по-интересно — отбеляза Денил, когато Ротан зае мястото си.

Ротан се обърна към приятеля си.

— Но нали миналата година сред новоприетите беше племенникът ти?

Денил сви рамене.

— Аз едва го познавам. Сония е съвсем друго нещо.

Доволен, Ротан се обърна да наблюдава церемонията. Въпреки че Денил умееше да бъде очарователен, когато поиска, той трудно завързваше приятелства. Основната причина за това се коренеше в една отдавнашна случка, от времето, когато Денил беше новопостъпил ученик. Тогава той беше обвинен в „неуместен“ интерес към по-голям ученик и бе подложен на одумвания както от съучениците си, така и от магьосниците. Започнаха да го отбягват и да му се подиграват и според Ротан това беше причината, поради която Денил и досега все още трудно се доверяваше и сприятеляваше.

Дълги години Ротан беше единственият близък приятел на Денил. Като учител Ротан го беше смятал за един от най-обещаващите ученици в класа му. Когато видя колко лош ефект оказват слуховете и скандалите върху учението на Денил, той реши да поеме наставничеството над момчето. С малко насърчаване и повечко търпение той беше накарал Денил да загърби клюките и плановете за отмъщение и да се върне към магията и знанията.

Някои магьосници се бяха усъмнили в това, че Ротан ще успее да „вкара в ред“ Денил. Той се усмихна. Не само че беше успял, но и Денил току-що беше назначен за Втори посланик на Гилдията в Елийн. Ротан погледна към Сония и се запита дали някой ден и тя ще му даде повод да се гордее.

Денил се наведе напред.

— Те са просто деца в сравнение със Сония, нали?

Ротан погледна останалите момчета и момичета, и сви рамене.

— Не знам точно колко са големи, но средната възраст на новопостъпващите ученици е петнайсет години. Сония е почти на седемнайсет. Две-три години нямат голямо значение.

— Мисля, че имат — промърмори Денил. — Но се надявам това да е предимство за нея.

Долу лорд Оусън вървеше бавно пред редицата от новаци, като произнасяше имената и титлите им в съответствие с обичаите в родината им.

— Аленд от семейство Генард. — Оусън направи още две крачки.

— Кано от семейство Темо. — Нова крачка. — Сония.

Оусън се забави за миг, после продължи нататък. Докато обявяваше следващото име, Ротан го заболя за Сония. Липсата на благородническа титла или име на Дом я обявяваше публично за външен човек. Но нищо не можеше да се направи.

— Регин от семейство Уинар, Дом Парен — обяви Оусън последното име.

— Това е племенникът на Гарел, нали? — попита Денил.

— Да.

— Чух, че родителите му са попитали дали може да се присъедини към последния зимен набор три месеца след началото на учебната година.

— Странно. За какво им е нужно подобно нещо?

— Не знам — сви рамене Денил. — Това не успях да го чуя.

— Ти пак ли си шпионирал?

— Аз не шпионирам, Ротан. Само слушам.

Ротан поклати глава. Може да беше възпрял ученика Денил от организиране на отмъстителни номера, но не беше успял да убеди магьосника Денил да спре да се занимава с клюки.

— Не знам какво ще правя, когато отпътуваш. Кой ще ме информира за всички малки интриги в Гилдията?

— Просто ще ти се наложи да внимаваш повече — отговори Денил.

— Чудя се дали Висшите магове не те изпращат далеч, защото много „слушаш“.

Денил се усмихна.

— Казват, че най-добрият начин да узнаеш какво става в Киралия е да прекараш няколко дни, слушайки клюките в Елийн.

Шумът на кънтящи стъпки върна вниманието им към случващото се в залата. Директорът на Университета, Джерик, стана от мястото си сред Висшите магове и слезе по стъпалата. Спря се насред залата и обходи с поглед редицата от новаци. Както винаги, лицето му беше кисело и неодобрително смръщено.

— Днес всеки от тях прави първата си крачка към това да стане магьосник в Гилдията на Киралия — заговори той строго. — Като новопостъпили ученици ще трябва да се подчинявате на правилата на Университета. Според договорите, с които са обвързани Обединените земи, под тези правила са се подписали всички владетели и се очаква всички магьосници да следят строго за изпълнението им. Дори и да не завършите Университета, вие сте длъжни да ги спазвате. — Той направи пауза, поглеждайки изпитателно учениците. — За да се присъедините към Гилдията, е необходимо да положите клетва, която има четири части.

Първо, трябва да се закълнете никога да не причинявате зло на друг човек, освен ако не го изисква защитата на Обединените земи. Това включва хората от всякаква класа, обществено положение и възраст, независимо от това дали са престъпници или не. Всякакви вендети, лични или политически, приключват тук днес.

Второ, трябва да се закълнете да се подчинявате на правилата на Гилдията. Ако все още не знаете тези правила, научете ги. Незнанието не е оправдание.

Трето, трябва да се закълнете, че ще се подчинявате на заповедите на всеки магьосник, освен ако тези заповеди не влизат в противоречие със закона. Този пункт позволява известна гъвкавост в тълкуването. Не сте длъжни да вършите нещо, което смятате за неморално или противоречи на вашата религия или традиции. Но недейте да си позволявате вие да решавате докъде стигат границите на тази гъвкавост. При подобни обстоятелства отнасяйте въпроса до мен и той ще бъде разрешен по подходящ начин.

И най-сетне, трябва да се закълнете, че ще използвате магията само под ръководството на магьосник. Това се изисква заради вашата безопасност. Не правете никаква магия без надзор, освен ако не сте получили разрешение от своя учител или наставник.

Джерик направи пауза и в настъпилата тишина не се чуваше дори обичайното въртене и шаване на зрителите. Директорът изпъна рамене и повдигна вежди.

— Наложила се е традицията, че всеки магьосник от Гилдията може да поиска наставничество над новоприет ученик, за да го напътства по време на обучението му. — Той се обърна към редиците от скамейки зад гърба си. — Върховни повелителю Акарин, желаете ли да поемете наставничеството над някой от тези ученици?

— Не — отговори хладен, мрачен глас.

Докато Джерик задаваше същия въпрос на останалите Висши магове, Ротан гледаше облечения с черна мантия водач на Гилдията. Както и повечето киралийци, Акарин беше висок и строен, а ъгловатостта на лицето му се подчертаваше от старомодната му прическа — дълга коса, завързана на опашка на тила.

Както винаги Акарин наблюдаваше церемонията със сдържано изражение на лицето. Той никога не беше проявявал интерес към напътстването и обучаването на новаците и повечето семейства се бяха простили с надеждата, че синът им ще има привилегията да е наставляван от водача на Гилдията.

Макар и млад за Върховен повелител, Акарин внушаваше уважение дори и у най-консервативните и влиятелни магьосници. Той притежаваше способности, познания и интелигентност, но вдъхваше страхопочитание най-вече с магическата си сила. Говореше се, че тя превъзхожда силата на всички останали членове на Гилдията, взети заедно.

Именно благодарение на Сония, Ротан беше един от двамата магьосници, които знаеха истинската причина за огромната сила на Върховния повелител.

Още преди Крадците да я предадат на магьосниците, една нощ Сония и нейният приятел-крадец Сери бяха проучили района на Гилдията. Бяха го направили с надеждата, че като наблюдава магьосниците в действие, тя може да се научи да контролира силата си. Вместо това Сония беше станала свидетел как Върховният повелител извършва странен ритуал. Тогава тя не знаеше какво е видяла, но когато по време на Изслушването Разпоредителят Лорлън беше влязъл в съзнанието й, за да потвърди истинността на показанията й за престъпленията на Фергън, той бе видял спомена й за тази нощ и бе разпознал ритуала.

Върховният повелител Акарин, водачът на Гилдията, се занимаваше с черна магия.

Обикновените магьосници не знаеха нищо за черната магия, освен че е забранена. Висшите магове знаеха само толкова, че да умеят да я разпознават. Дори познаването на практиките на черната мития беше престъпление. От разговора на Сония с Лорлън, Ротан бе научил, че черната магия увеличава мощта на магьосника чрез извличането на сила от други хора. Ако бъде отнета цялата сила на никого, той умира.

Ротан можеше само да гадае как се е почувствал Лорлън, когато е узнал, че най-близкият му приятел не само се е научил на черна магия, но и я използва. Сигурно е било шок за него. В същото време Лорлън разбираше, че не може да разкрие какво е узнал, без да изложи на опасност Гилдията и града. Ако Акарин избереше да се бие, той лесно би спечелил победа, като с всяко убийство силата му щеше да нараства. Така че се налагаше Лорлън, Сония и Ротан засега да запазят наученото в тайна. „Колко ли му е трудно на Лорлън да се преструва, че е приятел с Акарин, като знае на какво е способен Върховния повелител?“ — запита се Ротан.

Въпреки това, което беше узнала, Сония се бе съгласила да се присъедини към Гилдията. Отначало това беше изумило Ротан, но както тя бе отбелязала, ако напуснеше с блокирана сила — както повеляваше законът за магьосниците, напуснали Гилдията — тя щеше да стане съблазнителен източник на сила за Върховния повелител. Силна в магията, но неспособна да я използва, за да се защити. Ротан потрепери. В Гилдията поне щяха да забележат, ако тя умре при странни обстоятелства.

Въпреки това беше много смело от нейна страна да постъпи в Гилдията, като знаеше какво се крие в самото й сърце. Ротан гледаше Сония, застанала сред синовете и дъщерите на някои от най-богатите семейства в Обединените земи и чувстваше гордост и привързаност. През последните шест месеца беше започнал да я възприема повече като дъщеря, отколкото като ученичка.

— Желае ли някой магьосник да поеме наставничеството над някои от тези ученици?

Ротан се сепна, осъзнавайки, че е дошъл неговият ред да говори. Той отвори уста, но преди да успее да произнесе нещо, друг глас изрече традиционните думи:

— Аз направих своя избор, Директоре.

Гласът идваше от другия край на залата. Всички ученици се обърнаха, за да видят кой е станал от мястото си.

— Лорд Ярин — обади се Джерик, — на кой ученик искате да бъдете наставник?

— Генил от семейство Ранда, Дома на Сарил, Великият клан на Алария.

Сред редиците на магьосниците се разнесе шепот. Ротан погледна надолу и видя, че бащата на момчето, лорд Тайк, се е навел напред в креслото си.

Джерик изчака гласовете да утихнат и погледна очаквателно Ротан.

— Желае ли някой друг от магьосниците да поеме настойничеството над някой от тези ученици?

Ротан се изправи.

— Аз направих своя избор, Директоре.

Сония погледна нагоре и стисна устни, сякаш се опитваше да сдържи усмивката си.

— Лорд Ротан — отговори Джерик, — над кой ученик искате да поемете наставничество?

— Искам да стана наставник на Сония.

Думите му бяха посрещнати с мълчание и Джерик просто кимна в отговор. Ротан се върна на мястото си.

— Това е — прошепна Денил. — Пропусна последната си възможност да се измъкнеш. Вече си свързан с нея за следващите пет години.

— Шт! — прошепна Ротан.

— Желае ли някой друг от магьосниците да поеме наставничеството над някой от тези ученици? — повтори Джерик.

— Аз направих своя избор, Директоре.

Гласът идваше отляво на Ротан и беше последван от скърцане, когато всички се обърнаха в креслата си. С изправянето на лорд Гарел в залата избухна оживена глъчка.

— Лорд Гарел. — В гласа на Джерик имаше изненада. — Над кой ученик искате да поемете наставничество?

— Регин от семейство Уинар, Дома на Парен.

Глъчката се смени с колективна въздишка на разбиране. Ротан погледна надолу и видя, че момчето в края на редицата се е ухилило. Приказките и скърцането на креслата продължиха още известно време, след което Джерик вдигна ръце, за да призове към тишина.

— Аз бих държал под око тези двама ученици и наставниците им прошепна Денил. — Обикновено никой не поема наставничество над учениците в първата им година. Вероятно те не искат Сония да има по-висок статус от съучениците си.

— Или може да съм положил началото на традиция — каза замислено Ротан. — А Гарел сигурно вече е забелязал потенциал в племенника си. Това би обяснило защо родителите му са поискали да започне занимания по-рано.

— Желае ли още някой да поеме наставничество? — попита Джерик. Последва мълчание и той свали ръцете си. — Нека всички магьосници, пожелали да станат наставници, да излязат отпред.

Ротан се изправи, придвижи се до края на реда и тръгна надолу към стълбите. Присъедини се към лорд Гарел и лорд Ярин до Директора Джарет и зачака един млад ученик, поруменял от вълнение, заради участието си в церемонията да донесе купчина с червеникавокафяви платове. Всеки от магьосниците си избра по едно вързопче от купчината.

— Нека Генил да излезе отпред — нареди Джерик.

Едно от лонмарските момчета бързо пристъпи напред и се поклони. Той гледаше към лорд Джерик с широко отворени очи и докато произнасяше Клетвата на учениците, гласът му трепереше. Лорд Ярин подаде на момчето мантиите и двамата — настойник и ученик — отстъпиха встрани.

— Нека Сония излезе отпред.

Тя тръгна решително към Джерик. Въпреки че лицето й беше пребледняло, девойката се поклони грациозно и произнесе клетвата с ясен, уверен глас. Ротан пристъпи към нея и й подаде вързопчето с мантии.

— Поемам наставничеството над теб, Сония. Твоето обучение ще бъде моя грижа и задача, докато не завършиш Университета.

— Ще ви се подчинявам, лорд Ротан.

— И нека това споразумение бъде от полза и за двамата — завърши Джерик.

Когато двамата пристъпиха встрани и застанаха до лорд Ярин и Генил, Джерик се обърна към все още усмихващото се момче на края на редицата.

— Нека Регин да излезе напред.

Момчето закрачи уверено към Джерик, но поклонът му беше бърз и небрежен. Докато се повтаряха ритуалните фрази, Ротан наблюдаваше Сония, чудейки се как ли се чувства тя. Девойката вече беше член на Гилдията, а това не беше шега работа.

Тя погледна към момчето от дясната си страна и Ротан проследи погледа й. Генил стоеше с изпънат гръб и лицето му беше пламнало. „Направо ще се пръсне от гордост“ — помисли си Ротан. Да получиш наставник, особено на този етап от обучението, беше доказателство за изключителна надареност.

Но малцина вярваха, че същото важи и за Сония. Ротан подозираше, че според повечето магьосници той е избрал да й бъде наставник само за да напомня за ролята си в намирането й. Не биха му повярвали, ако им разкажеше за силата и таланта й. Но скоро сами щяха да узнаят, и тази мисъл го караше да изпитва известно задоволство.

След като Регин и лорд Гарел произнесоха ритуалните думи, те застанаха отляво на Ротан. Момчето хвърляше оценяващи погледи на Сония. Тя или не го забелязваше, или не му обръщаше внимание. Вместо това наблюдаваше внимателно как Джерик викаше останалите ученици за полагането на клетвата. Когато всеки от тях получеше мантиите си, заставаше в редица до наставниците и учениците им.

Когато и последните от учениците застанаха в редицата, лорд Джерик се обърна към всички.

— Вече сте ученици в Гилдията на магьосниците — обяви той. — Нека следващите години бъдат плодотворни за всички вас.

Новоприетите ученици се поклониха в синхрон. Лорд Джерик кимна и тръгна настрани.

— Изказвам приветствията си на новите ученици и им пожелавам дълги години успехи. — Сония подскочи когато гласът на Лорлън прокънтя зад гърба й. — Обявявам церемонията по приемането за закрита.

Из Заседателната зала отекнаха множество гласове. Редиците от облечени с мантии мъже и жени се раздвижиха, сякаш по тях бе преминал силен вятър. Всички наставаха и заслизаха надолу, изпълвайки залата с тракането на обувки. Когато учениците осъзнаха, че формалностите са приключили, се пръснаха във всички посоки. Някои се понесоха към родителите си, други проучваха вързопите в ръцете си или оглеждаха внезапното оживление наоколо. Големите врати в дъното на Заседателната зала бавно започнаха да се отварят.

Сония се обърна към Ротан и го погледна.

— Е, това е. Вече съм ученичка.

Той се усмихна.

— Доволна ли си, че всичко приключи?

Тя сви рамене.

— Имам усещането, че тепърва започва. — Погледът й се плъзна над рамото му. — Ето я и твоята сянка.

Ротан се обърна и видя приближаващия се Денил.

— Добре дошла в Гилдията, Сония.

— Благодаря, посланик Денил — отговори Сония, покланяйки се.

Денил се засмя.

— Още не, Сония. Още не.

Ротан усети нечий поглед и се обърна. До него стоеше Директорът.

— Лорд Ротан — каза Джерик и се усмихна в отговор на поклона на Сония.

— Да? — отвърна Ротан.

— Ще се премести ли Сония в жилищните помещения на учениците? Чак сега се сетих да ви питам.

Ротан поклати глава.

— Тя ще остане с мен. Имам достатъчно място за нея в покоите ми.

Джерик вдигна вежди.

— Разбирам. Ще кажа на лорд Аринд. Извинете ме.

Ротан видя как възрастният мъж се приближи към слаб магьосник с хлътнали бузи и му каза нещо. Лорд Аринд се намръщи и погледна към Сония.

— И какво следва сега? — попита Сония.

Ротан кимна към вързопа в ръцете й.

— Сега ще видим дали тези мантии ти стават. — Той погледна към Денил. — И мисля, че имаме повод за малко тържество. Ще дойдеш ли с нас?

Денил се усмихна.

— Не бих го пропуснал.