Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Novice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Избраница

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Издание: първо (не е указано)

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-03-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6003

История

  1. — Добавяне

Глава 21
Гробниците на белите сълзи

Сония излезе от Университета и бавно тръгна по пътеката. Обливаха я горещи и студени вълни. Струваше й се, че огромната сграда зад гърба й постепенно става все по-малка и по-малка, а тъмната сянка отпред се уголемява и заплашва да я погълне.

Седалището на Върховния повелител. Домът на Акарин.

Тя остана в столовата, докато оттам не си тръгнаха и последните ученици. Дори и след това не можа да се насили да си тръгне от Университета и отиде в ученическата библиотека. А сега, след като и тя бе затворена и Университетът опустя, не й оставаше друго, освен да се върне в новата си стая.

Когато стигна до вратата, сърцето й биеше ускорено. Тя се спря, преглътна тежко и протегна ръка към бравата. Щом я докосна, вратата се отвори навътре.

Стаята беше осветена от едно светлинно кълбо. В едно от луксозните кресла седеше самотна фигура, положила книга в скута си. Той вдигна глава и Сония усети, как стомахът й се свива.

— Влез, Сония.

Тя се насили да размърда краката си. Щом се озова вътре, вратата се затвори зад гърба й с меко, но решително изщракване.

— Добре ли минаха изпитите ти днес?

Тя отвори уста, за да му отговори, но гласът й я подведе и тя просто кимна.

— Хубаво. Вечеряла ли си?

Тя кимна отново.

— Тогава можеш да отидеш и да си починеш, за да си свежа за утре. Върви.

Изпълнена с облекчение, тя се поклони и тръгна бързо към вратата от лявата й страна. Създаде си кълбо светлина и го изпрати напред, докато се изкачваше по витите стълби.

В светлината на магическото кълбо стълбището й напомняше на онова, което водеше към подземната стая, където за пръв път видя употребата на черна магия. Сония предположи, че до това стълбище се стига през другата врата на гостната. Оттук се стигаше само до горния етаж.

Нейната стая се намираше в самото начало на коридора. Тя хвана бравата, но в този миг се разнесоха стъпки. Сония се обърна рязко и видя светлинка в дъното на коридора, докъдето водеше другото стълбище.

Тя угаси своето кълбо, бързо отвори вратата и се шмугна в стаята си. Остави вратата леко открехната, но когато надникна през процепа, тя тихо изруга. Виждаше се само отсрещната стена. За да може да го вижда, тя трябваше да отвори вратата още малко, но той със сигурност би забелязал това.

Сония се ослуша. Стъпките утихнаха, дочу се тихо изщракване, после звукът от затваряща се врата. Коридорът потъна в мрак.

„Значи това е неговата спалня — помисли си Сония. — Съвсем близо, на някакви си двайсетина крачки по коридора“. Всъщност дори и да живееше на друг етаж, от това нямаше да й стане по-леко. Дори само мисълта, че живеят под един покрив, пораждаше в нея ужас.

Сония тихо затвори вратата и огледа стаята си. На слабата лунна светлина, която проникваше през двете малки прозорчета, тя й се струваше едва ли не уютна.

Тук всичко се различаваше от аскетичната й стая в жилищната сграда на учениците. Мебелите от тъмночервено дърво бяха излъскани до блясък. До стената беше облегнат голям шкаф, до прозореца имаше бюро и стол. На леглото имаше нещо.

Сония освети стаята си с магическото кълбо, приближи се до леглото и развърза вързопа, който бе поставен там. Върху ръцете й се изсипа зелен плат.

Това бе роклята, която бе облякла за церемонията по приемането.

Когато я вдигна, от нея изпопадаха няколко по-тежки предмета: сребърният й гребен, огледалото и две книги с поезия, които и беше подарил Ротан. Тя усети как очите й се напълват със сълзи.

„Не. Няма да започна да се сополивя като някое изгубено дете“ — каза си тя и примигна няколко пъти. После постави предметите на бюрото си и прибра роклята в шкафа за дрехи.

Когато я премяташе на закачалката, я лъхна слаб мирис на дърво. Той й напомни за Заседателната зала. В съзнанието й проблесни споменът за Ротан, който произнася церемониалните думи на наставник. Спомни си колко щастлива се чувстваше застанала до него, стиснала новите си мантии в ръка. „Но той вече не ми е наставник“. Тя въздъхна и затвори шкафа.

Когато се върна при леглото си видя един по-малък предмет, който не бе забелязала преди. Това бе дървената фигурка на рибер, която Дориен беше подарил на Ротан веднага след пристигането си. Сония я беше разглеждала много пъти и се възхищаваше как няколко груби движения на резеца могат да предадат същността на животното.

Дориен. Откакто беше заминал, тя не се беше сещала за него. Струваше й се, че от отпътуването му са минали месеци, но всъщност двамата се бяха изкачили до водоизточника и той я беше целунал само два дни по-рано.

Какво ли щеше да си помисли, когато разбереше за промяната на наставника й? Тя въздъхна. Сигурно като всички останали и той щеше да се възхити на „късмета“ й — но тя беше сигурна, че ако беше останал, Дориен щеше да усети, че нещо не е наред. Щеше да забележи страха й и гнева на Ротан.

Но той не беше тук. Беше някъде далеч, в малкото си селце и планината.

Ала един ден Дориен щеше отново да посети Гилдията. И щеше да поиска да я види. Дали Акарин щеше да му позволи? Сония се усмихна. Дори Акарин не можеше да спре Дориен. Той щеше да измисли нещо. А и подобна забрана щеше да предизвика подозрения…

Или пък не? Акарин просто щеше да заяви, че Дориен я разсейва от уроците й. Тя се намръщи. Ами ако Дориен се досетеше, че нещо не е наред? Какво ли щеше да направи и как ли щеше да реагира Акарин? Сония потрепери. За разлика от нея и Ротан, Дориен живееше далеч от Гилдията. Кой щеше да започне да задава въпроси, ако някакъв си лечител от далечно село загине при нещастен случай?

Тя стисна здраво фигурката. Не трябваше да дава поводи на Акарин да обръща внимание на Дориен. Ако лечителят някога се върнеше в Гилдията, тя щеше да му каже, че не изпитва никакви чувства към него. Самият той бе предположил, че тя може да срещне някой друг през годините до дипломирането й. Нека да си мисли, че точно така е станало.

Но всъщност нямаше да има никой друг. Не и докато Акарин я държеше като заложница. Това означаваше да постави в опасност живота и на друг човек. Ами леля й, чичо й и малкия й племенник? Акарин можеше да се възползва и от тях, за да я накара да прави онова, което той пожелае.

Тя въздъхна и полегна на леглото. Как започна всичко това? Тя си спомни деня, в който бе хвърлила камък по магьосника. Оттогава съдбата й премина в чужди ръце: първо Сери и Херин, после Крадците, след това Ротан, а сега и Акарин. А преди това тя бе едно дете, защитавано от леля му и чичо му. Кога щеше да получи контрола над живота си?

„Нали съм още жива — напомни си тя. — Сега трябва само да имам търпение и да се надявам, че ще се случи нещо, което да промени всичко това — и тогава аз трябва да бъда готова“.

Тя се надигна от леглото и отиде до бюрото си. Каквото и да се случеше, тя щеше да се нуждае от знанията си за магията. На следващия ден бяха изпитите по Лечителство и тя трябваше поне още веднъж да прегледа записките си.

 

 

Ротан отново се приближи до прозореца и се загледа в седалището на Върховния повелител. През последните две нощи двете малки прозорчета в северното крило светваха. Ротан беше почти уверен, че Сония е там.

Сигурно ужасно се страхуваше! Сигурно се чувстваше в капан. Сигурно си пожелаваше никога да не бе влизала в Гилдията.

Той усети, че стиска здраво юмруците си. Върна се в гостната и се спря пред остатъците от вечерята си.

„Какво да правя? Не мога да оставя всичко така“.

Той не спираше да си задава този въпрос. И всеки път отговорът бе един и същ.

Нищо.

Всичко зависеше от безопасността на Сония. Той искаше да излезе в коридора и с цяло гърло да се разкрещи за престъпленията на Акарин, но знаеше, че тогава Сония щеше да бъде първата му жертва. Смъртта й щеше да направи Акарин още по-силен. Той щеше да се справи с лекота с цялата Гилдия.

Ротан изпитваше ужасна необходимост да поговори с Лорлън. Имаше нужда от уверение, че Лорлън няма намерение да принесе Сония в жертва заради победата си над Акарин. Освен това се надяваше, че Лорлън не се е предал и е готов да продължи борбата.

Акарин им беше забранил да общуват, но дори Ротан да бе готов да рискува да потърси Лорлън, той не би могъл да го направи. Разпоредителят се е оттеглил в покоите си и почива. Щом разбра това, Ротан се притесни, че Лорлън може да е пострадал при сблъсъка с Акарин. Това го плашеше. Ако Акарин можеше да навреди на най-близкия си приятел, какво ли бе способен да причини на онези, които не го интересуваха толкова?

Може би Върховният повелител отдавна бе свикнал да убива и да използва чуждата сила. Може би се беше занимавал с това от години. Ротан се намръщи. Откога? Откакто бе станал Върховен повелител? От преди това?

Ротан не можеше да разбере откъде Акарин се е научил на черна магия. Смяташе се, че сведенията за нея са били унищожени преди векове. Висшите магове са умеели да я разпознават. Възможно с Акарин да е открил, че не всички източници, които са се съхранявали в Гилдията, са били унищожени.

А може би е започнал да практикува черна магия още преди да започне пътуването си. Може би целта му е била да научи повече за нея или просто да спечели време и да се позанимава на спокойствие, но далеч от Гилдията. Но ако Акарин се е натъкнал на черната магия по време на пътуването си? Ако случайно е открил познанието и го е използвал, за да засили силата си?

Напълно бе възможно там, където се криеше източникът на силата, да се намират и начините за откриването на слабото му място. Ако Акарин беше открил черната магия по време на пътуването си, го тогава някой друг също би могъл да го намери. Ротан въздъхна. Само ако можеше да напусне Гилдията, той щеше да прекара всеки ден в търсене на това познание. Но не можеше да си тръгне. Акарин сигурно го наблюдаваше. Едва ли умираше от желание да пусне Ротан да обикаля из Обединените земи, без да може да го надзирава.

Някой друг трябваше да го направи. Някой с време и възможности. Някой, на когото можеше да се довери. Устните на Ротан бавно се разтегнаха в усмивка. Той познаваше подходящия човек.

Денил.

 

 

Пламъкът на стотици факли потрепваше в прохладния въздух. Върху виещата се пред тях гигантска скала стотици други факли оформяха линия, която се виеше в чудноват зигзаг нагоре към небето. Около входовете на пещерите пламтяха огньове.

Равномерните удари на барабана задаваха темпото на гребците. Бавните песни отекваха в стръмните скали и странният им ритъм караше Денил да настръхва. Той погледна Тайенд, който се взираше с възхищение в съседните лодки. След няколкото седмици почивка младият учен беше възвърнал цвета на лицето си.

— Добре ли сте? — промърмори Денил.

Тайенд кимна и посочи корпуса.

— Клатенето почти не се усеща.

Откъм дъното на лодката се разнесе стържене. Гребците ловко скочиха на брега и издърпаха морския съд на пясъка. Тайенд се изправи, почувства ритъма на вълните, които се плискаха в лодката и внимателно скочи на брега в мига, в който те се отдръпваха. Краката му затънаха в мокрия пясък и той изруга.

Денил се засмя, също скочи на брега и тръгна по пясъка към пътеката, която бе осветена от два реда факли. Двамата пропуснаха покрай себе си погребалната процесия и последваха опечалените на почтително разстояние.

Всеки месец, при пълнолуние, хората от островите Вин посещаваха тези пещери. В тях се намираха гробниците на техните предци. Мнозина оставяха дарове и молеха духовете за милост. Някои гробници бяха толкова стари, че вече никой не ги посещаваше. Денил и Тайенд се запътиха към една от най-старите.

Всички се изкачваха нагоре в пълно мълчание, както изискваше обичаят. Те минаха покрай няколко пещери, в една от които влезе погребалната процесия. След кратка почивка Тайенд и Денил продължиха да се изкачват по тесните стъпала.

— Почакайте. Погледнете тук.

Денил се обърна. Тайенд сочеше входа към една пещера, която магьосникът не беше забелязал. Малка чупка в стената криеше тесен процеп, през който едвам можеше да се промуши мъж странично. Отгоре беше изсечен някакъв символ.

Денил разпозна символа, приближи се до процепа и надникни вътре. Не се виждаше нищо. Той отстъпи назад, създаде едно светлинно кълбо и го изпрати в пещерата.

От мрака се появи безстрастно лице и Тайенд сподавено извика. Денил също потрепери, но веднага се досети, че това е стражът на гробницата. Мъжът се обърна към тях на виндо и Денил произнесе съответните ритуални приветствия. Стражът отговори, отстъпи назад и с жест ги покани да влязат.

Магическата светлина освети блестящите доспехи на стража и късият меч на пояса му. Стражът се поклони. Двамата се озоваха в малка пещера, от която навътре продължаваше дълъг коридор. Стените бяха покрити с рисунки. Тайенд ги огледа отблизо, като хъмкаше одобрително.

— Нужен ви е водач — каза стражът. — Иначе може да се изгубите.

— Не забравяйте, че от пещерите не бива да се изнася нищо, нито дори едно камъче. — Мъжът извади малка флейта и изсвири една нота. След миг на входа се появи едно момче, облечено с обикновена риза, преписана с колан. То посочи мълчаливо коридора на Денил и Тайенд и тръгна след тях.

Тайенд вървеше бавно, неспособен да се откъсне от надписите по стените.

— Открихте ли нещо интересно? — попита Денил, когато ученият се спря за трети път.

— О, да! — възкликна Тайенд. Той погледна приятеля си и се усмихна извинително. — Но не е свързано с онова, което вие търсите.

Ученият се изправи и закрачи по-бързо напред, без да сваля поглед от стените. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-силно бе усещането, че над главите им надвисва огромна тежест и проходът става все по-тесен. Ако таванът се срутеше… какво пък, Денил можеше да издигне магическа бариера. Както тогава, в катакомбите под Имардин, когато търсеше Сония, а Крадците бяха срутили тунела върху него.

Но тук се намираха много по-дълбоко под земята. Нямаше да бъдат смазани веднага, но дали силите му щяха да издържат? Ами ако се задушаха, преди да успее да проправи тунел навън?

Денил се опита да мисли за нещо друго. Зад гърба му се долавяха стъпките на момчето. „Интересно, не го ли е страх да бъде погребан жив?“ — помисли си магьосникът. Незнайно защо се сети за своите спускания в подземията на Университета с надеждата да открие какво търси Фергън там. Тогава дълго време се беше борил с усещането, че някой върви след него, а после се беше оказало, че това е Върховният повелител.

— Добре ли сте?

Денил стреснато подскочи. Тайенд се беше приближил до него.

— Да, защо?

— Дишате твърде учестено.

— О, нима?

— Да.

След още няколко крачки, Денил си пое дълбоко дъх и се постара да го издиша тихичко, след което направи няколко дихателни упражнения.

Тайнед го наблюдаваше с усмивка.

— Да не би да се страхувате от затворени пространства?

— Не.

— Мнозина се страхуват. Често ми се е случвало да се сблъсквам с пристъпи на паника в Библиотеката, така че съм се научил да разпознавам признаците. Нали ще ме предупредите, ако усетите, че ни връхлита паника? Не ми харесва особено мисълта да се намирам в близост до паникьосан магьосник.

Денил се усмихна.

— Добре съм. Просто… спомням си няколко неприятни преживявания на подобни места.

— Така ли? О, моля ви, разкажете ми.

От разказа някак си му стана по-леко. Той описа приключенията си в катакомбите, докато търсеше Сония. А когато стигна до подземията на Университета и срещата с Върховния повелител, Тайенд присви очи:

— Вие се страхувате от него, нали?

— Не. Не се страхувам, просто… всъщност зависи от ситуацията…

Тайенд се засмя:

— Ясно. Щом такъв страшен човек като вас се страхува от Върховния повелител, значи ще гледам да не му попадам пред очите.

Денил едва не се спъна.

— Страшен ли съм?

— О, да — кимна Тайенд. — Много страшен.

— Но… — Денил поклати глава. — Аз не съм направил нищо, за да… — Той се спря, спомняйки си за крадеца. — Да, като че ли вече съм… Но преди това не сте се страхували от мен, нали?

— Напротив.

— Защо?

— Всички магьосници са страшни. Всички сме чували на какво са способни… но най-много се страхувам, че могат и други неща.

Денил се намръщи:

— Сега вече знаете всичко. Освен това нямах намерение да го убивам.

Тайенд го гледаше мълчаливо.

— Как се чувствате сега?

— Не особено добре — призна Денил. — А вие?

— Не съм сигурен. Сякаш имам две съвсем различни мнения едновременно. Не съжалявам, че го убихте, но същевременно вярвам, че убийството не е правилно решение. Подозирам, че онова, което ме притеснява, е несигурността. Кой знае наистина кое е правилното и кое не е? Прочел съм повече книги от повечето хора, които познавам и всички те изразяват противоречиви мнения. Но мога да ви кажа едно нещо.

Денил се насили да го погледне в очите.

— Да?

— Благодаря ви. — Лицето на Тайенд бе абсолютно сериозно. — Благодаря ви, че ми спасихте живота.

Денил усети как някъде в гърдите му се развърза някакъв възел. Той разбра колко важно бе за него да чуе тези думи. Благодарността на Тайенд не облекчи съвестта му, но му позволи да види случилото се в съвсем различна светлина.

Той погледна напред. Магическата светлина вече не осветяваше никакви стени. Той се намръщи, но осъзна, че приближават голяма пещера. Усети мириса на минерална вода, който се засилваше с всяка следваща крачка. Денил изпрати напред магическото кълбо и Тайенд ахна от изненада.

Пещерата беше огромна, с размерите на Заседателната зала, с бели блестящи колони и обелиски. В стените й отекваше звукът от падащи капки. Денил се огледа и установи, че водата капе от безброй сталактити. Между сталагмитите, които стърчаха от пода като огромни зъби, течеше плитко поточе.

— Гробниците на белите сълзи — промълви Тайенд.

— Образувани от водата, която се процежда от тавана и оставя минерални отлагания по пътя си — обясни Денил.

Тайенд завъртя очи.

— Знам.

Хлъзгавата пътека ги отведе в една камера. Те се придвижваха внимателно по неравния под, подминавайки фантастични бели фигури. Пред очите им се разкриваха нови и нови чудновати структури. Изведнъж Тайнед спря.

— Челюстите на смъртта — рече той с приглушен глас.

Пътят им се преграждаше от ред сталактити и сталагмити. Някои от тях постепенно се срастваха, образувайки колони. Върховете на други се доближаваха толкова много, като че ли всеки момент щяха да се срещнат. Всичко напомняше на разтворената паст на огромно животно.

— Ще проверим ли дали има стомах? — попита Тайенд. Без да изчака отговора, той се промуши между два зъба и се изгуби в мрак.

Денил го последва и забеляза, че ученият стои до някакъв тунел и енергично му маха с ръка. Стените на тунела наподобяваха блестящи бели завеси, накъсани на места от плитки хоризонтални ниши. Денил се приближи до Тайенд и установи, че в една от малките ниши лежи скелет. Над отвора беше започнала да се образува нова бяла завеса, която почти го беше покрила.

— Сигурно са знаели, че стените постепенно ще се разраснат така, че да покрият гробниците — каза тихо Тайенд.

Двамата продължиха да вървят напред и откриха още една гробница, после още една. Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече древни гробници намираха. Накрая вече не се виждаха скелети, а само стени, които напълно бяха покрили нишите.

Денил знаеше, че от пристигането им бяха минали часове. Виндите забраняваха на чужденците да посещават пещерите през деня и той започна да се притеснява дали ще се върнат навреме на брега, за да хванат лодката си. Когато стигнаха до края на тунела, той въздъхна с облекчение.

— Тук няма нищо — каза Тайенд, оглеждайки се.

Стените около тях изглеждаха непокътнати. Денил се приближи до едната и я огледа отблизо. На места тя беше почти прозрачна. Следвайки примера му, Тайенд огледа напрегнато повърхността на другата стена. След няколко минути той извика напрегнато името Денил се приближи до приятеля си и видя, че Тайенд му сочи никаква малка дупка.

— Можете ли да осветите вътрешността?

— Ще опитам.

Тайенд отстъпи встрани. Денил създаде малка искра и я вкара в дупката. В първия момент не повярва на очите си, но после усети как устните му се разтягат в усмивка.

— Какво има там? — попита нетърпеливо Тайенд. — Нека да погледна!

Денил се отдръпна и Тайенд прилепи око към отвора. Той потрепери и зяпна от изненада. Зад тънката стена имаше малка пещера, в чиито център лежеше украсен ковчег. Стените на пещерата бяха отчасти покрити с минерални наслоявания, но под тях все още се забелязваше оригиналната изсечена украса.

Тайенд измъкна от джоба си листи хартия и пръчка за рисуване и очите му проблеснаха от възбуда.

— Колко време ни остава?

Денил сви рамене.

— Един час, а може и по-малко.

— Засега е достатъчно. Може ли да се върнем отново?

— Не виждам защо не.

Тайенд се ухили.

— Намерихме го, Денил! Открихме какво е търсил вашият Върховен повелител! Доказателство за древната магия!