Труди Канаван
Избраница (3)

Глава 2
Първият ден

Денил стоеше до каретата и слънцето напичаше гърба му. Той използва магия, за да вдигне първия от сандъците си на покрива. Когато качи и втория до него, въздъхна и поклати глава.

— Подозирам, че ще съжалявам, че съм взел толкова много багаж — промърмори той. — Въпреки че продължавам да мисля за нещата, които ми се искаше да взема, но не взех.

— Сигурен съм, че в Капия ще можеш да си купиш всичко, от което се нуждаеш — каза Ротан. — Лорлън определено е бил щедър при отпускането на средства.

— Да, това беше приятна изненада — ухили се Денил. — Може би си прав за причините да ме изпрати далеч.

Ротан вдигна вежди.

— Трябва да му е ясно, че не е достатъчно да те прати в друга държава, за да те предпази от неприятности.

— Поне ще избегна забъркването в твоите проблеми, приятелю. — Докато кочияшът отваряше вратата на каретата, Денил се обърна и погледна по-възрастния магьосник. — Ще ме изпратиш ли до Пристанището?

Ротан поклати глава.

— Занятията започват след по-малко от час.

— За двама ви със Сония — кимна Денил. — Значи дойде моментът да се сбогуваме.

Те се изгледаха тържествено за момент, после Ротан стисна рамото на Денил и се усмихна.

— Пази се. Гледай да не паднеш зад борда.

Денил се усмихна и на свой ред потупа Ротан по рамото.

— И ти се пази, стари приятелю. Не позволявай новата ти ученичка да те изтощава. Ще се върна след година-две да проверя как вървят нещата.

— Стар приятел, как не! — Ротан бутна Денил към каретата. Когато се качи вътре, младият магьосник се обърна и забеляза замисленото изражение върху лицето на приятеля си.

— Никога не съм предполагал, че някой ден ще се отправиш към такива славни приключения, Денил. Ти изглеждаше толкова доволен тук и след дипломирането ти рядко си подаваше носа извън портите.

Денил сви рамене.

— Предполагам, че просто съм чакал основателна причина, за да потегля нанякъде.

Ротан изсумтя.

— Лъжеш. Просто си мързелив. Надявам се, че Първият посланик знае това, в противен случай го очаква неприятна изненада.

— Много скоро ще го узнае — ухили се Денил.

— Не се и съмнявам. — Ротан се усмихна и отстъпи от каретата.

Е, хайде, тръгвай.

Денил кимна.

— Довиждане.

Той почука по покрива на каретата и тя потегли. Денил се завъртя настрани, дръпна паравана, закриващ задния прозорец и видя, че Ротан продължи да гледа подир каретата, докато тя не мина през портата на Гилдията.

Денил се облегна назад в меката седалка и въздъхна. Радваше се, че най-накрая потегля и в същото време знаеше, че ще му липсват неговите приятели и познати. Ротан си имаше за компания Сония и по-възрастните му приятели Ялдан и Езрил, а Денил щеше да общува само с непознати.

Въпреки че очакваше с нетърпение назначението си, той в някаква степен се и страхуваше от задълженията, и отговорностите, които щеше да има. Обаче пък откакто беше участвал в преследването на Сония, когато бе издирил един крадец и беше водил преговори с него, спокойният и уединен живот в Гилдията, посветен на научни изследвания, му се струваше все по-монотонен.

Той не осъзнаваше колко му е доскучал този начин на живот чак докато Ротан не му каза, че се обмисля назначаването му на длъжността Втори посланик. До момента, в който го повикаха в кабинета на Разпоредителя, той вече беше научил наизуст имената и длъжностите на всички мъже и жени в елийнския кралски двор, а и — за голямо удоволствие на Лорлън — знаеше и многобройни скандални истории за тях.

След като навлезе дълбоко във Вътрешния кръг, каретата зави по пътя, заобикалящ стената на Двореца. Зад нея се виждаше само малка част от грандиозните му кули, така че Денил се обърна към другия прозорец и започна да разглежда сложните декорации на къщите на богатите и могъщите. На едно кръстовище се строеше нова сграда. Магьосникът си спомни за старата съборетина, която се намираше по-рано на същото място — останка от времето преди да се наложи магическата архитектура. Прилагането на магията към камъка и метала беше дало възможност да се строят фантастични сгради, които не се подчиняваха на обичайните строителни ограничения. Преди каретата да отмине, Денил зърна двама магьосници, застанали до строежа. Единият беше разгънал голям план на сградата.

Каретата отново зави и премина покрай други величествени сгради, после забави ход, прекоси Вътрешната порта и навлезе в Западния квартал. Стражите забелязаха изрисувания върху нея символ на Гилдията и й хвърлиха само бегли погледи. Пътят продължи между огромни и величествени къщи, които обаче не изглеждаха толкова помпозно като онези във Вътрешния кръг. Повечето бяха на търговци и занаятчии, които предпочитаха тази част на града пред Пристанището или Пазара.

Каретата премина през Западната порта и навлезе в лабиринт от сергии и щандове. Хора от всички раси и съсловия се тълпяха от двете страни на пътя. Продавачите крещяха имената на стоките си и цените им, опитвайки се да надвикат непрестанната глъчка, подсвиркванията, звънтенето на камбанки и рева на животните. Въпреки че пътят тук се разширяваше, продавачите, купувачите, уличните артисти и просяците бяха толкова много, че едвам оставаше място каретите да се разминават.

Носеше се тежка смесица от миризми. Сладникав аромат на смачкани плодове и зловонието на изгнили зеленчуци. Миризма на тръстикови рогозки и остра, задушлива смрад на нещо противно, която се разнесе докато двама мъже пренасяха покрай каретата казан с масленосиня течност. А най-накрая до Денил достигнаха соленият дъх на морето и леката воня на речна тиня и той почувства как сърцебиенето му се ускорява. Каретата зави и пред погледа му се появи Пристанището.

Отпред се издигаше гора от мачти и въжета, разграфяваща небето на сини ивици. От двете страни на пътя се носеха безконечни потоци от забързани хора. Мускулести носачи и моряци мъкнеха сандъци, кошници и чували върху гърбовете си. Наоколо скрибуцаха каруци с всякакви размери, теглени от всякакви видове животни. Вместо виковете на продавачи тук ехтяха команди, опитващи се да надвикат мученето на добитъка.

Каретата продължи да се носи напред, като минаваше покрай все по-големи и по-големи яхти, докато накрая не стигна до редица от гигантски търговски кораби, закотвени на дълъг кей. Тогава забави ход и спря.

Вратата се отвори и кочияшът се поклони почтително.

— Пристигнахме, милорд.

Денил се плъзна от седалката и слезе от каретата. До нея стоеше мургав, белокос мъж, чиито ръце с навити ръкави и лице бяха загорели от слънцето. Зад него бяха изправени няколко по-млади мъже, всичките с мощни телосложения.

— Вие ли сте лорд Денил? — попита мъжът, покланяйки се вдървено.

— Да. А вие сте…?

— Началник на кея — представи се човекът, после кимне към каретата. — Ваши ли са?

Денил предположи, че въпросът се отнася до сандъците.

— Да.

— Сега ще ги свалим.

— Недейте, мога да ви спестя усилията. — Денил се обърна и съсредоточи волята си. Сандъците се понесоха плавно надолу и двама от младите мъже, явно свикнали с употребата на магията за такива цели, пристъпиха напред и ги подхванаха. Тръгнаха по кея, а останалите мъже ги последваха.

— Шестият кораб в редицата, милорд — каза началникът на кея, докато каретата се отдалечаваше в обратна посока.

Денил кимна.

— Благодаря.

Когато достигна до кея, стъпките му закънтяха по дъските, и процепите, между които се виждаше водата. Денил продължи да следва носачите. Минаха покрай докери, които товареха голяма купчина сандъци на един от корабите, пред следващия кораб пък имаше камара от нещо, наподобяващо добре навити килими. Навсякъде гъмжеше от народ — хората сновяха насам-натам с товари върху раменете си, излежаваха се върху палубите, играеха на ашици или тичаха по задачи.

Денил започна да различава сред шума и по-тихите звуци на пристанището: непрестанното скърцане на лодки и въжета, плискането на водата по корпусите и вълнолома. Започна да забелязва и дребните детайли: украсите на мачтите и платната, грижливо изписаните имена по корпусите на корабите и по каютите, водата, изливаща се от дупките отстрани на корабите. При вида на последното Денил се намръщи. Предполагаше се, че водата остава извън корабите, нали?

Когато стигнаха до шестия кораб, носачите се изкачиха с тежки стъпки по тънко подвижно мостче. Денил погледна нагоре и видя, че от борда на кораба го наблюдават двама души. Стъпи предпазливо на трапа и когато усети, че е здрав, въпреки огъващите се дъски, се заизкачва по-уверено. Когато стъпи на палубата, двамата мъже го поздравиха с поклони.

Те страшно си приличаха. Кафявата им кожа и ниският им ръст бяха типични черти на винди. И двамата носеха груби дрехи с неопределен цвят. Единият обаче беше с по-наперена стойка от другия, и именно той се обади пръв:

— Добре дошъл на „Финда“ милорд. Аз съм капитан Нумо.

— Благодаря, капитане. Аз съм лорд Денил.

Капитанът посочи сандъците, които носачите бяха оставили върху палубата, няколко крачки по-надалеч.

— В каютата ви няма място за сандъците, милорд. Ще ги приберем в трюма. Ако ви трябва нещо, обърнете се към брат ми Джано.

Денил кимна.

— Много добре. Ще си взема само едно нещо и може да ги носите.

Капитанът кимна в отговор.

— Джано ще ви покаже каютата ви. Скоро потегляме.

Когато капитанът се отдалечи, Денил докосна капака на по-малкия сандък. Ключалката се отключи с щракане. Магьосникът извади отвътре кожена чанта с вещи от първа необходимост. Затвори капака и се обърна към носачите:

— Мисля, че това е всичко, което ми трябва.

Те се наведоха, вдигнаха сандъците и ги отнесоха. Денил се обърна и погледна очаквателно към Джано. Мъжът кимна и с жест подкани магьосника да го последва.

Минаха през тясна врата, спуснаха се по къси стълби и се озоваха в просторна стая. Таванът беше толкова нисък, че дори Джано беше принуден да върви приведен под гредите. В тавана бяха набити куки, върху които бяха опънати грубо изплетени чаршафи. Денил се досети, че това са хамаците, за които беше чул да се говори в разказите на пътешествениците.

Джано го поведе по тесен коридор и след няколко крачки отвори някаква врата. Денил зяпна смаяно малката стаичка. Почти цялото пространство беше запълнено от ниско легло, широко колкото раменете му. В единия край на леглото беше вградено малко шкафче, а в другия му край имаше грижливо сгънати одеяла от риберова кожа.

— Малка, а?

Денил погледна към Джано и видя, че мъжът се е ухилил. Магьосникът се усмихна накриво, осъзнавайки, че смайването му е било видимо.

— Да — съгласи се той. — Малка е.

— Каютата на капитана е два пъти по-голяма. Имаш ли голям кораб — имаш и голяма каюта, а?

Денил кимна.

— Изглежда справедливо. — Той остави чантата си на леглото, обърна и седна, при което краката му останаха да стърчат в коридора. — Точно такава ми трябва.

Джано почука по отсрещната врата.

— Моята каюта. Ще си правим компания, а? Пееш ли?

Преди Денил да реши какво да отговори, някъде изотгоре се разнесе звънът на корабната камбана и Джано се сепна.

— Трябва да вървя. Потегляме. — Той се обърна, после се спря. — Ти стой тук. Не се пречкай на хората. — Без да дочака отговор, мъжът се забърза нататък по коридора.

Денил огледа тясната стая, която щеше да бъде негов дом през следващите две седмици, и се ухили. Вече разбираше защо толкова много магьосници не можеха да понасят пътешествията по море.

 

 

Когато застана на прага на класната стая, Сония усети, че й прималява.

Тя беше излязла от покоите на Ротан рано, надявайки се да пристигне в класната стая първа, за да има време да овладее вълнението си, преди да се види с останалите ученици. Но няколко от местата вече бяха заети. Докато девойката се колебаеше на вратата, няколко от лицата се обърнаха към нея и тя почувства как сърцето й се свива. Бързо погледна към магьосника, който седеше на учителското място.

Той беше по-млад, отколкото очакваше, може би някъде около трийсетте. Острият нос му придаваше надменно изражение. Докато тя се покланяше, той огледа първо лицето й, после тялото, спирайки се върху новите й обувки, и накрая — пак лицето. Явно доволен, магьосникът се наведе над листа хартия на масата и сложи малка отметка в списъка.

— Сядай, Сония — каза мъжът пренебрежително.

В стаята имаше дванайсет идеално подредени маси и столове. Шестима ученици, всичките седнали на ръба на столовете си, я наблюдаваха, докато тя обмисляше подредбата.

„Не сядай твърде далеч от останалите — каза си тя. — Не искаш да си помислят, че си враждебно настроена към тях или пък че те е страх“. Насред стаята бяха останали няколко свободни места, но на нея не й се хареса идеята да седне в центъра. При далечната стена имаше свободен стол, а на следващата редица седяха трима ученици. Това щеше да свърши работа.

Докато се приближаваше към свободния стол, тя усещаше погледите на останалите. Когато седна, си наложи да погледне към тях.

Те веднага намериха къде другаде да насочат интереса си. Сония въздъхна с облекчение. Беше очаквала повечко подигравки. Но може би само Регин — момчето, което беше срещнала предния ден — беше проявило открита недружелюбност.

Останалите ученици пристигаха в стаята един по един, покланяха се на учителя и заемаха местата си. Свенлива киралийска девойка седна на първия стол, който й се изпречи на пътя. Друг ученик едва не забрави да се поклони на учителя, после се препъна на път към стола пред Сония. Забеляза я точно когато стигна до мястото си и я изгледа ужасено, преди неохотно да седне.

Последният ученик, който се появи, беше недружелюбното момче, Регин. Той огледа стаята с присвити очи и преднамерено бавно се насочи към централната позиция.

Удари далечен гонг и магьосникът се изправи от креслото си. Няколко ученици, включително и Сония, стреснато подскочиха от движението му. Но преди учителят да започне да говори, на вратата се появи познато лице.

— Всички ли са тук, лорд Елбен?

— Да, Директор Джерик — отговори учителят.

Директорът на Университета втъкна палци в кафявия шарф около кръста си и погледна съсредоточено класа.

— Добре дошли — каза той с глас, по-скоро строг, отколкото приветлив. — И поздравления. Те са не защото всеки от вас е имал късмета да се роди с рядката и завидна дарба да използва магия. Тези поздравления са защото сте приети в Университета на Гилдията на магьосниците. Някои от вас са дошли от далечни страни и няма да се върнат в домовете си дълги години. Някои може да решат да останат тук до края на живота си. Но всички вие ще прекарате тук следващите пет години. Защо? За да станете магьосници. Но какво е магьосникът? — Той мрачно се усмихна. — Има много качества, които характеризират магьосника. Някои от тях вече притежавате, други ще развиете, на трети ще се научите. Някои от тях са много по-важни от останалите.

Той млъкна и огледа класа.

— Кое от качествата на магьосника е най-важното?

С крайчеца на окото си Сония видя, че няколко от учениците се изпънаха в столовете си. Джерик мина покрай чиновете и се приближи към Сония. Погледна към момчето пред нея.

— Балон?

Момчето се прегърби, сякаш се канеше да се скрие под чина.

— К-колко добре върши нещата, милорд. — Слабият глас на момчето едвам се чуваше. — Колко често се упражнява.

— Не. — Джерик се завъртя на пети и закрачи към другия край на стаята. Студеният му поглед се спря върху едно момче, което изгаряше от нетърпение да се изяви.

— Генил?

— Силата, милорд — отговори момчето.

— Определено не! — отсече Директорът на Университета. Той продължи да крачи нататък, между редовете с ученици и се спря до плахото киралийско момиче.

— Бина?

Девойката примигна очарователно и вдигна глава към магьосника. Когато срещна погледа му, бързо наведе глава.

— Ъъъ… — Тя направи пауза, след това изведнъж се оживи. — Добротата, милорд. По какъв начин той или тя използва магията.

— Не. — Тонът на Директора беше посмекчен. — Макар че това е много важно качество и ние очакваме всички магьосници да го притежават.

Джерик продължи нататък по редицата. Сония обърна глава подир него, но забеляза, че всички останали ученици гледат право напред. Смутена, тя направи същото, и чу как стъпките на магьосника се приближават изотзад.

— Елеак?

— Талантът, милорд? — Момчето говореше със силен лонмарски акцент.

— Не.

Крачките се приближаваха. Сония почувства, че я побиват тръпки. Какво щеше да каже, ако той я попиташе? Сигурно всички възможни отговори вече бяха изброени. Тя си пое дъх и бавно издиша. Все пак той нямаше да я попита. Тя беше незначително момиче от…

— Сония?

Коремът й се сви. Тя вдигна глава и видя, че Джерик стоеше над нея и я гледаше все по-хладно, докато тя продължаваше да се колебае.

Изведнъж тя се сети какъв е отговорът. Беше толкова лесно! В края на краищата, тя би трябвало да го знае по-добре от всички останали ученици, защото едва не бе умряла, когато силата й излезе от контрол. Джерик знаеше това и вероятно именно по тази причина я беше попитал.

— Контролът, милорд.

— Не.

Магьосникът въздъхна и тръгна към предната част на стаята. Сония с пламнало лице заби поглед в дървения плот на масата пред нея.

Директорът на Университета се спря отпред и скръсти ръце. Отново огледа класа. Учениците чакаха, нетърпеливи и засрамени.

— Най-важното качество на магьосника е знанието. — Той направи пауза, после изгледа подред всичките ученици, които му бяха отговорили. — Без него силата е безполезна, само с талант и умения не се постига нищо, дори и да имаш най-добри намерения. — Очите на магьосника проблеснаха към Сония. — И дори и силата на магьосника да се прояви сама, той скоро ще умре, ако не притежава знанието за това как да я контролира.

Всички ученици въздъхнаха облекчено. Няколко от лицата бързо обърнаха към Сония. Замръзнала от смущение, тя не откъсваше поглед от чина си.

— Гилдията е най-голямото и най-всеобхватното хранилище на знания в света — продължи Джерик с нотка на гордост в гласа. — За годините, които прекарвате тук, това знание, или поне част от него, ще бъде предадено на вас. Ако слушате внимателно това, което ви говорят учителите ви и използвате възможностите, които ви предоставяме, например посещаването на огромната ни библиотека, ще постигнете успех. Обаче — в тона му зазвучаха мрачни нотки — ако не сте внимателни, ако не слушате по-опитните и не се възползвате от вековните знания, натрупани от предшествениците ви, единствено ще се посрамите. Годините пред вас няма да са лесни — предупреди той. — Трябва да се посветите на учението, да сте дисциплинирани и предани. — Той направи пауза, оглеждайки лицата пред себе си. — Само така ще постигнете пълния си потенциал като магьосници в Гилдията.

Атмосферата в стаята се смени от облекчение отново към напрежение. Беше толкова тихо, че Сония чуваше дишането на съучениците си. Джерик се изпъчи и сложи ръце зад гърба си.

— Може би вече знаете — каза той с по-благ тон, — че има три нива на Контрол, които лежат в основата на университетското ви образование. Първото ниво е освобождаване на силата ви и вие ще го достигнете още днес. Второто ниво е умението да достигате до силата, да я извличате и да я удържате — него ще го практикувате ежедневно, от днес, докато не започнете да го правите, без да се замисляте. Третото ниво, обхващащо многобройните начини, по които тази сила може да се използва, ще го изучавате докато се дипломирате — макар че, в каквато и дисциплина да изберете да се специализирате, никога няма да усвоите това ниво изцяло. След като се дипломирате ще продължите да разширявате знанията, които ще ви дадем, но, разбира се, винаги ще има какво още да се научи.

Той леко се усмихна.

— В Гилдията се съхраняват повече знания, отколкото можете да усвоите за целия си живот, може би дори повече, отколкото можете да научите за пет живота. Предлагаме три специалности: Лечителство, Алхимия и Воински изкуства. Вие можете да изучите една от тях така, че да станете полезен и добре подготвен магьосник, като усвоите онова, което вашите учители и техните предшественици са сметнали, че е най-важно и целесъобразно да се знае. — Той леко вирна брадичка. — Нека тези знания да са ви от полза, ученици в Магьосническата гилдия на Киралия!

Той огледа още веднъж класа, после се обърна, кимна на лорд Елбен и излезе от стаята.

Учениците седяха тихо. Учителят също запазваше мълчание, наблюдавайки израженията им с доволна усмивка. Най-накрая пристъпи напред, застана пред голямата катедра и се обърна към тях.

— Сега ще започне първият ви урок по контрол. Всеки от вас ще си има отделен учител. Ще откриете учителите си в съседната стая. Станете и отидете там.

Разнесе се звук от отместващи се столове, докато учениците с готовност се изправяха. Сония се надигна бавно. Учителят обърна глава към нея и я изгледа хладно.

— Освен теб, Сония — каза той със закъснение. — Ти ще останеш тук.

Този път всички ученици погледнаха Сония. Тя запримигва срещу тях и почувства странна вина, виждайки как върху лицата им се изписва разбиране.

— Тръгвайте, де — подкани ги учителят. Учениците се извърнаха. Сония седна обратно на стола си, наблюдавайки ги как излизат. Само един се обърна да я погледне, преди да прекрачи през прага. Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. Това беше Регин.

— Сония.

Тя се сепна и погледна учителя, изненадана, че все още е там.

— Да, милорд?

Погледът му вече не беше толкова хладен. Той прекоси стаята и застана пред нея.

— Тъй като ти вече си усвоила първото и второто ниво на Контрол, аз ти донесох първата книга, която ще изучаваме в клас. — Сония погледна надолу към ръцете му и видя в тях малка книга с хартиена обложка. — Заедно с книгата вървят практически упражнения, но ще ги изпълняваме всички заедно. Ала въпреки това можеш да научиш много, като прочетеш какво пише вътре.

Той остави книгата на масата и се обърна, за да си тръгне.

— Благодаря, лорд Елбен — каза тя подире му.

Той се обърна и я изгледа с лека изненада, после продължи към вратата.

Когато излезе, в стаята стана тихо и пусто. Сония огледа съседните маси и столове. Изброи девет стола с извити облегалки.

Погледна към книгата пред себе си и прочете: „Шест урока за начинаещи“ от лорд Лейдън. Отдолу беше написана и годината на издаване — книгата беше на почти век. Колко ли ученици бяха работили върху нея по време на занятията? Тя прелисти страницата. Забеляза с облекчение, че шрифтът е едър и лесен за четене.

Магията е полезно изкуство, но си има своите ограничения. Естествената област на действие на магията е тялото на магьосника, чиято граница е кожата. За да се управлява магията в тази област се изискват минимални усилия. Друг магьосник не може да въздейства на това пространство, освен ако не е Лечител — тогава се налага да прибегне до кожен контакт.

За да се управлява магията извън тялото, са необходими по-големи усилия. Колкото по-надалеч от тялото се намира обектът на въздействие, толкова по-големи трябва да са усилията. Същите ограничения действат при мисловните контакти, макар и в не толкова голяма степен, както при останалите магически задачи.

Сония вече знаеше това от Ротан, но продължи да чете. По някое време по-късно, когато вече беше минала три урока и започваше четвъртия, в стаята се върнаха двама от учениците. Тя разпозна в първия Генил, полулонмареца, който също беше получил наставник по време на церемонията. Спътникът му беше другото високо лонмарско момче. Те хвърлиха към нея само по един поглед, докато сядаха по местата си. Сония усети, че са се променили — сякаш присъствието им сега беше по-ярко. Тя се досети, че са освободили силите си. Скоро щяха да се научат да скриват това, както го правеше тя. Изглежда, достигането на първото ниво се удаваше лесно на всички. Тя знаеше, че с второто ще имат по-големи трудности.

Момчетата започнаха да си шепнат на звучния си роден език. Влезе още един ученик — киралийско момче с черни кръгове под очите. Той седна и мълчаливо се вторачи в чина си.

В това момче имаше нещо странно. Сония усещаше магическа аура около него, но тя пулсираше неравномерно, на моменти силно, а на моменти съвсем изчезваше. Девойката не искаше да го притеснява, затова отмести поглед от него. Докато учениците не усвояха първо и второ ниво на контрол, от тях можеха да се очакват всякакви странности.

Преди да успее да се върне към книгата, вниманието й беше привлечено от някакъв смях откъм коридора. В стаята влязоха още петима ученици, липсваше само Регин. Оставени без надзор, учениците обикаляха из стаята, сядаха по чиновете и разговаряха на малки групи. Сония чувстваше остро тяхното магическо присъствие.

Никой не дойде при нея. Тя почувства едновременно и облекчение, и разочарование. Помисли си, че те просто не знаят какво да очакват от нея и затова я избягват. Налагаше се тя да направи първата крачка към сприятеляването. Иначе можеха да решат, че тя просто иска да стои далеч от тях.

Наблизо седна симпатично елийнско момиче, което потриваше слепоочията си. Сония си спомни, че Ротан винаги получаваше главоболие по време на упражненията за Контрол и се зачуди дали момичето ще оцени малко съчувствие. Бавно, опитвайки се да изглежда уверена, тя стана от мястото си и се доближи до чина на момичето.

— Не е лесно, а? — осмели се да попита Сония.

Момичето изненадано я стрелна с поглед, после сви рамене и отново заби поглед в чина си. След като отговор не последва, Сония усети как стомахът й се присвива от притеснение, че момичето просто я е игнорирало.

— Тя не ми харесва — изрече внезапно момичето със силен елийнски акцент.

Сония примигна озадачено.

— Кой не ти харесва?

— Лейди Кинла — каза девойката раздразнено. Името прозвуча като „Кийнлар“.

— Тази, която те учи на Контрол? Хм, това сигурно ще усложни нещата.

— Не че лейди Кинла е лош човек — въздъхна момичето. — Просто не я искам в мислите си. Тя е толкова… — Елийнката поклати глава и червените й къдрици се полюшнаха.

Сония седна на празното място пред девойката и се обърна към нея.

— Не искаш тя да види някои неща в ума ти? — подсказа й Сония. Неща, които не са лоши или погрешни, а просто неща, които не искаш някой друг да види?

— Да, точно така. — Момичето вдигна нагоре широко отворените си очи. — Но ще се наложи да я оставя да ги види, нали?

Сония се намръщи.

— Не, не е задължително… Е, аз не знам какво точно искаш да запазиш в тайна, но… тези неща могат да се скрият.

Момичето беше зяпнало Сония.

— Как?

— Представяш си врата и слагаш нещата зад нея — обясни Сония. — Лейди Кинла сигурно ще разбере какво си направила, но няма да се опита да види тези неща, също както и Ротан не се опитва да види моите.

Момичето се опули още повече.

— Лорд Ротан те е учил на контрол? Той е бил в твоя ум?

— Да — кимна Сония.

— Но той е мъж!

— Е… той ме учи. Затова ли твоят учител е жена? Задължително ли е да ти преподава жена?

— Разбира се! — Сега момичето я гледаше ужасено.

Сония бавно поклати глава.

— Не знаех това. Не виждам каква е разликата между това да ти преподава мъж или жена. Освен ако… — Тя се намръщи. — Ако не умеех да крия тайните си мисли, сигурно щях да предпочитам да ми преподава жена.

Момичето леко се отдръпна от Сония.

— Не е хубаво момиче на нашата възраст да споделя мислите си с мъж.

Сония сви рамене.

— Но това са само мисли. Същото е като да разговаряш, само че по-бързо. Нали няма нищо лошо в това да разговаряш с мъж?

— Не…

— Просто избягваш да говориш за някои неща. — Сония я погледна многозначително.

Върху лицето на момичето бавно се разстла усмивка.

— Да… освен в някои особени случаи, предполагам.

— Исле! — Рязък глас пресече шума в стаята. Сония видя, че на прага стои жена на средна възраст със зелена мантия. — Достатъчно почива. Ела с мен!

— Да, милейди — въздъхна момичето.

— Късмет! — каза Сония подир нея. Не беше сигурна дали Исле я е чула, тъй като девойката излезе, без да се обърне назад.

Сония погледна надолу към книгата в ръцете си и леко се усмихна. Това беше някакво начало. Може би по-късно щеше да си поговори пак с Исле.

Върна се на чина си и продължи да чете.

Проекция:

Преместването на предмет се извършва по-бързо и по-лесно, ако е в полезрението. Преместването на предмет извън полезрението може да се извърши, ако първо се определи местоположението му чрез разширяване обхвата на менталното усещане. Обаче това изисква повече време и усилия, и…

Отегчена, Сония започна да наблюдава как съучениците й влизат и излизат. Тя слушаше как учителите произнасят имената им и се опитваше да отгатне що за хора са. Шерн, киралийското момче с тъмни кръгове около очите потрепна, когато чу името си. Той изгледа продължително учителя си и когато бутна стола си назад и се затътри към вратата, във всяко негово движение си личеше нежеланието му.

Регин се беше сприятелил с две момчета, Кано и Балон. Плахото киралийско момиче внимателно слушаше разговора им. Елийнското момче рисуваше малки фигурки в книгата си с хартиена обложка. Когато Исле се върна, тя рухна на чина си и обхвана главата си с ръце. Сония чу, че и останалите се оплакват от главоболие и реши да остави момичето на спокойствие.

Когато прозвуча гонгът, Сония въздъхна с облекчение. Всичко, което беше свършила до момента, беше да чете уроци, които вече знае, като влизащите и излизащите ученици постоянно й отвличаха вниманието. Не беше особено интересен първи урок.

В стаята влезе лорд Елбен и учениците бързо насядаха по местата си. Той ги изчака да се настанят и прочисти гърлото си.

— Ще продължим занятията си по Контрол по същото време утре — каза магьосникът. — Следващият ви урок ще бъде по История на Гилдията — във втория кабинет по история на горния етаж. Можете да тръгвате.

В стаята се чуха няколко въздишки на облекчение. Учениците се изправиха, поклониха се на учителя и се отправиха към вратата. Сония се забави и видя, че елийнското момче се присъедини към групата на Регин и новите му приятели. Тя върна учебника на учителя и после ускори крачка, за да настигне Исле.

— Вторият път по-добре ли беше?

Момичето погледна Сония и кимна.

— Направих така, както ти ми каза. Не се получи, но мисля, че следващия път може и да стане.

— Това е добре. После всичко става по-лесно.

Изминаха няколко крачки в мълчание. Сония се чудеше какво още да каже.

— Ти си Исле от Фонден, нали? — разнесе се глас.

Исле се обърна и видя, че Регин и другите двама ученици се приближават.

— Да — каза тя, усмихвайки се мило.

— И баща ти е съветник на крал Маренд? — попита Регин, вдигайки вежди.

— Точно така.

— Аз съм Регин от Уинар — каза той, покланяйки се с престорена учтивост. — От Дома на Парен. Мога ли да ти кавалерствам до столовата?

Усмивката й стана още по-широка.

— Ще бъде чест за мен.

— Не. — Регин се усмихна подмилкващо се. — За мен ще бъде чест.

Той пристъпи напред между Исле и Сония, като принуди Сония да отстъпи, за да не се сблъска с него, и хвана момичето за ръката. Двамата продължиха по коридора, а приятелите на Регин ги последваха. Никой не погледна към Сония и тя се озова най-отзад на групата. Когато слязоха по стълбището на Университета, тя се спря и ги изгледа как се отдалечават, без да се обръщат.

Исле дори не й беше благодарила. „Нищо чудно — каза си Сония. — Те са богати глезльовци без никакви маниери“.

Но тя веднага прогони тези мисли: „Не, не бъди нечестна към тях. Ако трябваше да приема някой от тях в бандата на Херин, също нямаше да ми е лесно. В края на краищата те ще забравят, че съм различна. Просто им трябва повече време“.