Труди Канаван
Избраница (18)

Глава 17
Приятна компания

Пътеките в градините бяха разчистени от снега, но клоните на дърветата продължаваха да се огъват под белите си шапки. Ротан погледна към Университета. Ледените шушулки, които висяха от корнизите, представляваха допълнителна украса към каменните рамки. Когато стигнаха пред сградата заваля сняг и Ротан поведе Сония нагоре по стълбите, за да се скрият във фоайето.

— Ротан?

— Дориен?

— Дано в гостната ти има поне десетина топлинни кълба. Не мога да повярвам колко бързо застудя. Не помня някога да е било толкова ужасно. След миг ще стигна до портала.

Ротан погледна към Сония. Тя гледаше с присвити очи улицата.

— Ето го — промърмори тя.

Ротан вдигна поглед и забеляза приближаващия се самотен ездач. Той махна с ръка и едната от вратите започна да се отваря навътре. Конникът не я изчака да се отвори напълно и пришпори коня си в галоп.

Вятърът развяваше зелената му мантия. Дориен се усмихваше, а лицето му се беше зачервило от студа.

— Татко! — Конят спря, Дориен прехвърли крака си през седлото и скочи с лекота на земята.

— Много ефектно — рече сухо Ротан, приближавайки се до сина си. — Само че все някога ще се подхлъзнеш.

— И то със сигурност пред теб — отвърна Дориен, прегръщайки баща си, — за да ти доставя удоволствието да изречеш: „Нали ти казах“.

— Така ли ще кажа? — попита невинно Ротан.

— Да, със сигурност… — Сините очи на Дориен погледнаха през рамото му. — Това ли е новата ти ученичка?

Ротан се обърна. Сония стоеше в подножието на стълбището, Дориен тикна поводите в ръката на Ротан и пристъпи напред. Както винаги, когато виждаше усмихнатото лице на сина си след продължително отсъствие, Ротан усещаше как го жегва тъга. Когато Дориен се усмихваше, той силно напомняше на баща си за починалата му съпруга. Освен усмивката, Дориен беше наследил от Илара и страстното увлечение към лечителството.

„Той вече не е момче“ — напомни си Ротан. Няколко месеца по рано Дориен беше навършил двайсет и четири години. Вече беше голям мъж. „На тази възраст — помисли си Ротан — вече имах жена и дете.“

— Приветствам ви, лейди Сония.

— Приветствам ви, лорд Дориен — отвърна Сония и се поклони грациозно.

Докато разговаряха, откъм конюшните се появи прислужник и Ротан му подаде поводите.

— Къде да отнеса чантите ви, милорд? — попита прислужникът.

— В моите покои — отвърна Ротан. Мъжът кимна и отведе коня.

— Хайде да се скрием някъде от студа — предложи Дориен.

Ротан кимна и тръгна по стълбите. Щом влязоха в топлото фоайе, Дориен въздъхна.

— Хубаво е да съм тук отново — рече той. — Как вървят нещата, татко?

Ротан сви рамене:

— Общо взето нищо особено. През тази година най-драматичните събития се развиваха с наше участие. — Той се усмихна на Сония. — А ти си в час с всичко.

Дориен се засмя.

— Да. А как е посланик Денил?

— Не сме общували директно от няколко месеца, но получих няколко писма и кутия с елийнско вино.

— Случайно да ти е останало малко?

— Да.

— Това вече са добри новини. — Дориен потри доволно ръце.

— Как се развиват събитията на североизток?

Дориен сви рамене.

— Общо взето нищо необичайно. Епидемията от зимна треска беше най-интересното събитие през годината. Както обикновено няколко фермери се опитаха да продължат работата си и си докараха белодробни възпаления. Няколко инцидента, няколко починали възрастни хора, няколко нови бебета на тяхно място. О, появи се и един пастир с изгаряния. Твърди, че е бил нападнат от нещо, което местните наричат крал Сакан.

Ротан се намръщи.

— Крал Сакан? Това не е ли онзи призрак, който живее в планината Канлор?

— Същия, но съдейки по нараняванията, момчето по-скоро е изпуснало горящи цепеници върху себе си.

Ротан се засмя.

— Момчетата могат да бъдат невероятно изобретателни, когато не искат да признаят, че са направили нещо нередно или глупаво.

— Да, историята беше доста забавна — съгласи се Дориен. — Момчето ми описа доста ярка картина на този крал Сакан.

Ротан се усмихна. При мисловните комуникации не се стигаше до подобни празни приказки. Колко по-приятно бе да поговорят лице в лице. С крайчеца на окото си той забеляза, че Сония наблюдава Дориен. Когато синът му се извърна, за да надникне в столовата, тя го огледа преценяващо.

Дориен проследи погледа на баща си и се обърна към Сония. Тя го прие като покана да се присъедини към разговора.

— Трудно ли беше пътуването ви?

Дориен изстена.

— Ужасно. Вихрушки в планините и непрекъснат снеговалеж по пътя. Но когато Гилдията зове, човек трябва да се отзове веднага, дори ако това означава да използва всяка капчица сила за проправянето на пъртина през снега и предпазването на себе си и коня от замръзване.

— Не можахте ли да изчакате до пролетта?

— Пролетта е най-заетото време за пастирите. Риберите започват да раждат малки, фермерите са ужасно заети, случват се инциденти. — Той поклати глава. — Не е подходящо време.

— Тогава през лятото?

Дориен отново поклати глава.

— Винаги ще се появи някой с топлинен или слънчев удар. Ани някога се случва и епидемия от лятна треска…

— През есента?

— Време за жътва.

— Значи зимата остава най-подходяща.

— Винаги ще се появи някой с белодробно възпаление. А и когато хората не излизат от вкъщи със седмици, те се разболяват по често. Освен това…

— Значи всъщност няма подходящо време?

Той се ухили.

— Няма.

Тримата излязоха от задния изход на Университета и тръгнаха под сипещия се сняг към жилищата на магьосниците. Когато влязоха в сградата, Дориен се спря пред стълбището и бавно се издигна във въздуха.

— Ти все още ли използваш стълбището, татко? — Дориен скръсти ръце и поклати глава. — Сигурно продължаваш да четеш лекции за здравословния начин на живот. А какво ще кажеш за поддържане във форма на магическите способности?

— Изненадан съм, че ти е останала енергия да левитираш след всичките изпитания, през които си минал по пътя насам — отвърни Ротан.

Дориен сви рамене. Ротан се вгледа в лицето на младия човек и забеляза, че той наистина е много изморен. „Фука се“ — помисли си. Веднъж Ялдан беше отбелязал, че стига да поиска, Дориен би могъл да очарова някой рибер така, че сам да съблече кожата си. Ротан погледна към Сония. Тя наблюдаваше внимателно земята под Дориен и вероятно усещаше енергийния диск под краката му.

Когато се изкачиха по стълбището, Дориен стъпи на земята и леко въздъхна с облекчение. После погледна Сония.

— Баща ми научи ли ви да левитирате?

Тя поклати глава.

— Добре, ще трябва да направим нещо по въпроса. — Дориен погледна укорително баща си. — Това е умение, което е много полезни понякога.

— За да впечатляваш младите дами?

Дориен не му обърна внимание. Ротан се усмихна и ги поведе към покоите си. Тримата влязоха в топлата гостна и бяха посрещнати от Тания.

— Греяно вино, милорди?

— О, да, моля! — възкликна Дориен.

— За мен не — отвърна застаналата до вратата Сония. — Остават ми още три глави по медицина.

Дориен изглеждаше така, сякаш се канеше да възрази, но после размисли.

— Първата година скоро приключва, нали така?

— Да, останаха ми две седмици до изпитите.

— Много ли имате за учене?

Сония кимна:

— Много. Затова ще ви оставя да си поговорите. За мен беше чест да се запозная с вас, лорд Дориен.

— И за мен, Сония. — Дориен вдигна чашата си. — Ще се видим по-късно или на вечеря.

Сония излезе и внимателно затвори вратата зад гърба си. Дориен я изпрати с поглед.

— Защо не ми каза, че косата й е толкова къса?

— Преди една година беше още по-къса.

— Изглежда толкова крехка. — Дориен се намръщи. — Очаквах някоя… по-груба, да речем.

— Трябваше да я видиш каква беше, когато пристигна тук.

— Ах! — Лицето на Дориен помръкна. — Отгледана в копторите. Нищо чудно, че е толкова дребничка.

— Може да е дребничка — съгласи се Ротан, — но не е слаба. Поне в магическия смисъл на думата. — Ротан погледна замислено сина си. — Надявам се, че поне малко ще успееш да я разведриш. Единственото, за което мисли, е училището и проблемите й с другите ученици.

Очите на Дориен проблеснаха весело.

— Да я разведря? Ще се опитам. Как мислиш, дали ще й е скучно с един лечител от някакво си затънтено село?

 

 

Главната улица на Кико Таун се виеше из острова като непрекъсната спирала и свършваше пред двореца на Виндския император, който се издигаше на хълм. Според водача на Денил градът е бил построен така, за да затрудни придвижването на завоевателите. Улицата се използваше и като маршрут за парадите по време на различните фестивали, за да могат всички жители на града да се насладят на процесията.

Когато Денил и Тайенд пристигнаха, Фестивалът на жътвата беше в разгара си и три дни по-късно все още продължаваше. Задачите, с които Лорлън беше натоварил Еренд бяха дребни, но многобройни. Денил не можеше да се заеме с тях, докато фестивалът продължава, затова двамата с Тайенд отдъхваха в Дома на Гилдията и излизаха единствено, за да наблюдават уличните приготовления или да си купят вино и местни деликатеси.

Главната улица по цял ден се пълнеше с музиканти, певци и танцьори. Не беше лесно да си пробият път през тълпата, но можеха да минат напряко, ако използваха стръмните стълби, които свързваха всички извивки на спираловидната улица. Тайенд дишаше тежко, когато най-после успяха да се доберат до целта си — магазин за вино на главната улица, на няколко стълбища нагоре от Дома на Гилдията.

Тайенд се облегна на сградата и махна с ръка на Денил да влиза.

— Аз ще поотдъхна — изпъшка той. — Вие вървете.

Изведнъж от процесията се отдели едно момиче, което носеше цветни венци, приближи се до учения и се опита да го убеди да купи няколко. Тайенд беше наистина изумен от непринудеността на жените винди, въпреки уверенията на техния водач, че зад поведението им не се крие нищо, освен добри маниери.

Денил остави Тайенд в компанията на цветарката и влезе в магазина, където се зае да си избере вино. За да достави удоволствие на приятеля си, той избра няколко бутилки елийнско. Търговецът, както повечето винди, можеше да каже цената на стоката си на всички езици от Обединените земи, но когато Денил се опита да се пазари, мъжът се престори, че не разбира киралийски.

Докато продавачът опаковаше бутилките, Денил се приближи до стъклото. Момичето вече го нямаше. Тайенд стоеше облегнат на стената с венец на главата и наблюдаваше уличните акробати.

Изведнъж иззад ъгъла се стрелна ръка, сграбчи учения за китката и го придърпа в сенките. Денил се притисна към стъклото и застина. Вече можеше да види Тайенд, който беше притиснат към стената в уличката зад магазина. Един мърляв на вид винд с провиснала коса беше хванал учения за гушата. Друг притискаше кама към хълбока му.

Пребледнял от страх, Тайенд гледаше нападателя. Мъжът говореше нещо — очевидно искаше пари. Денил забърза към изхода, но изведнъж се спря. Ами ако крадците забележеха магьосника?

Въображението му рисуваше страховити картини. Бандитът се скрива, взимайки Тайенд за заложник… убива го, щом се окаже в безопасност… продава го в робство…

Но ако Тайенд му дадеше парите си, крадецът щеше да го остави на мира. Тайенд вдигна глава и погледите им се срещнаха. Денил кимна към нападателя и произнесе само с устни: „Дайте му парите“. Тайенд се намръщи.

Забелязвайки промяната в изражението на учения, крадецът погледна към прозореца. Денил бързо клекна и изруга. Нима го бяха забелязали? Той погледна внимателно през прозореца.

Тайенд вадеше кесията си с монети. Крадецът я грабна и я претегли на ръка. Ухили се триумфално, пъхна я в джоба си… и с бързо движение заби ножа си в Тайенд. Ужасен, Денил изскочи на улицата. Тайенд се преви на две, от раната му бликна кръв. Магьосникът забеляза, че нападателят се кани да го промуши отново, и нанесе магически удар.

На лицето на крадеца се изписа изумление и ужас. Ножът падна от ръката му и мъжът излетя във въздуха. Запратен към друга и страна на пътя, той се блъсна в стената на отсрещната сграда. Разнесе се неприятно хрущене на кости и мъжът падна на земята. Участниците в процесията се разбягаха с викове.

Денил замря за миг. Той нямаше никакво намерение да нанесе толкова силен удар. Но после чу стенанията на Тайнед и забрави за крадеца. Хвърли се към приятеля си и го подхвана, преди ученият да се свлече на земята. Сложи го да легне, разкъса окървавената му риза и притисна длан към раната му.

Денил затвори очи и съсредоточи съзнанието си върху раната. Ножът беше проникнал надълбоко, беше повредил артерии, вени и вътрешни органи. Денил призова лечителската си сила и се съсредоточи върху увредените части. Накара кръвта да потече в нужната посока, убеди тъканите да се сраснат, помогна на организма да изхвърли мръсотията, вкарана в раната с ножа. Обикновено Лечителите работеха дотогава, докато животът на човека не се окажеше извън опасност и запазваха силите си за другите пациенти, но Денил вложи цялата си енергия, докато на кожата не остана само белег. След това положи дланта си върху тялото, както го бяха учили и се заслуша, за да разбере дали всичко функционира както трябва.

Получаваше странни послания. Сърцето на Тайенд препускаше като лудо. Мускулите му бяха напрегнати. Чувство на облекчение и ужас докосна съзнанието на Денил. Той се намръщи. Нормално е да усети някакъв страх, но този ужас беше някак по-различен. Денил премина на ментално ниво и изведнъж в главата му нахлуха мислите на Тайенд.

„Може би няма да забележи… Не, твърде късно е! Вече сигурно е забелязал. Сега ще ме отхвърли. Киралийските магьосници са такива. Мислят ни за извратени. Неестествени. Но не! Той ще разбере. Казва, че знае какво е. Но самият той не е момък, или пък е? Може да го крие. Не, не е възможно. Той е киралийски магьосник. Техните Лечители щяха да го усетят и да го изхвърлят…“

Изненадан, Денил се откъсна от мислите му, но не отмести ръката си. Значи затова Тайенд беше отказвал лечителството. Страхуваше се, че Денил ще усети… че е като дем Агералин. Тайенд изпитваше влечение към мъжете.

В главата му нахлуха спомените от последните месеци. Той се сети за деня след нападението на морските пиявици. Тайенд беше намерил на палубата две пиявици, увити една около друга и около едно въже. Един от моряците беше забелязал интереса му.

— Размножават се — каза мъжът.

— Коя е мъжката и коя — женската? — попита Тайенд.

— Няма мъжко и женско. Еднакви.

Тайенд повдигна вежди и погледна моряка.

— Наистина ли?

Мъжът отиде да вземе чаша сайо. Тайенд погледна към пиявиците.

— Късметлии — каза той.

Денил си спомни и думите на Еренд. „Най-малкия син на дем Тремелин. Учен от Голямата библиотека, ако не се лъжа. Не го срещам често в двора — макар да съм го виждал с дем Агералин, човек със съмнителни връзки“.

А след това и думите на дем Агералин: „Всички ние сме изпълнени с любопитство…“

Ние?

Самият Тайенд, в двореца: „Елийнският двор ненапразно е наричан упадъчен, но същевременно е и чудесен в освободеността си. Ние очакваме от всеки един човек да има своите интересни или ексцентрични навици“.

През цялото време в Лонмар Тайенд се беше държал странно. Денил знаеше, че го беше шокирала сцената на Съдния площад, но се надяваше, че в края на краищата ученият ще я забрави и в него ще се пробуди страстта към „приключенията“. Но Тайенд до края беше останал тих и притеснен.

„И сега, разбира се, той се притеснява как ще реагирам. Ние, киралийците, не сме известни с толерантността си към мъже като Тайенд. Самият аз го знам много добре. Нищо чудно, че го е страх да бъде лекуван. Той смята, че Лечителите могат да усетят желанието на мъжете към други мъже, все едно е болест“.

Денил се намръщи. „Трябва ми повече време, за да го обмисли. За сега… да, ще се престоря, че нищо не знам“.

Щом отвори очи, той установи, че Тайенд го гледа втренчено. Денил се усмихна и дръпна ръката си.

— Как се…

— Милорд?

Денил вдигна глава и видя, че около тях се е събрала тълпа. Мъжът, който го беше заговорил, беше стражник. Другарите му разпитваха хората. Един огледа проснатия по очи крадец и измъкни кесията на Тайенд от джоба му.

Стражникът, който стоеше до Денил, подритна с обутия си сандал крак окървавения нож, който се въргаляше на земята до Тайенд.

— Няма съд — каза той, поглеждайки нервно към Денил. — Хора казват ти убил лош човек. Ти в право.

Денил погледна към изцъклените очи на крадеца. Мъртъв. Полазиха го тръпки. Досега не беше убивал. Това бе нещо, което трябваше да обмисли. Когато стражникът се отдалечи, Денил извърна глава и погледна въпросително Тайенд.

— Добре ли сте?

Тайенд кимна бързо.

— Ако не се брои това, че все още треперя.

Търговецът на вино се беше изправил на прага на магазина си и изглеждаше смутен и уплашен. До него стоеше млад мъж, който държеше в ръцете си кутия с бутилки вино.

— Хайде, тогава. Да си вземем виното. Не знам за вас, но аз умирам от жажда.

Тайенд направи няколко несигурни крачки, след което като че ли се посъвзе. Един от стражниците пъхна кесията в ръцете му Денил се усмихна на изражението на лицето му, после даде знак на младия човек с кутията да го последва и пое към Дома на Гилдията.

 

 

Думите на страницата пред Сония изведнъж се изгубиха под дъжда от големи черни капки. Тя се обърна, но зад гърба й нямаше никой. Черните капки продължаваха да валят. Сония вдигна глава и забеляза, че във въздуха над главата й се носи украсена мастилница.

Зад рафтовете с книги се разнесе хихикане. Мастилницата се премести, заплашвайки да се излее в скута на Сония. Тя присви очи и нанесе лек, но добре премерен магически удар. Мастилото се изпари със съскане, а мастилницата, нагрята до червено, с леко свистене и отлетя към рафтовете, откъдето се чу лек вик.

Сония се усмихна мрачно и отново наведе глава, но усмивката й веднага изчезна, когато установи, че мастилото засъхва на страницата й. Тя измъкна носната си кърпа и започна да попива капките. Мастилото се размаза и тя изруга под носа си.

— Лоша идея. Така само влошаваш нещата — разнесе се глас зад нея, подскочи и се обърна. Зад нея стоеше Дориен. Сония рязко затвори книгата и в същия миг съжали за това. Той поклати глава:

— Това определено няма да ти помогне.

Сония се намръщи раздразнено и се замисли за някакъв язвителен отговор, а Дориен протегна ръка и взе книгата.

— Дай да видя. — Той се засмя. — Алхимия за първи курс. Не си заслужава да бъде спасявана.

— Но аз я взех от библиотеката.

Дориен разлисти изцапаните страници и се намръщи.

— Това не може да бъде почистено — каза той, поклащайки глава. — Но не се тревожи. Ротан може да поръча да му направят друго.

— Но…

Дориен повдигна вежди.

— Но?

— Това ще струва…

— Пари? — завърши Дориен. — Това не е никакъв проблем, Сония.

Тя отвори уста, за да възрази, но бързо я затвори.

— Според теб не е честно той да плаща, така ли? — Дориен придърпа един от столовете и седна. — Все пак не си я повредила ти.

Сония прехапа устни.

— Видяхте ли ги?

— Минах покрай един ученик, който духаше изгорените си пръсти и друг, който държеше нещо, което ми приличаше на разтопена мастилница. Когато видях как се опитваш да спасиш книгата, разбрах какво се е случило. — Устните му се изкривиха. — Ротан ми разказа за твоите обожатели.

Тя го погледна безмълвно. Той се засмя на изражението й, но в смеха му се усещаше горчива нотка.

— И аз не бях особено популярен през първата година в Университета. Донякъде разбирам какво се налага да търпиш. Това е истинско мъчение, но ти можеш да се измъкнеш от него.

— Как?

Той сложи книгата на масата и се облегна назад.

— Преди да кажа каквото и да било, по-добре ми разкажи какво са ти причинили досега. Трябва да разбера какво представляват тези ученици, особено Регин. Едва тогава ще мога да ти помогна.

— Да ми помогнете? — Сония го погледна със съмнение. — Какво можете да направите вие, което Ротан не би могъл?

Дориен се усмихна:

— Може би нищо, но мога да опитам.

Сония неохотно започна да му разказва за първия си ден в Университета, за Исле и за това как целият клас се обърна срещу нея. Разказа му как беше учила здраво, за да мине в по-горен клас, как Регин я беше последвал и как скоро след това беше пъхнал писалката на Нарон в кутията й, за да си помислят всички, че тя е крадла. След това му разказа и за засадата в гората.

— Не знам защо, но си тръгнах от срещата с Върховните магове с усещането, че става още нещо, за което нямам представа — завърши момичето. — Те не ми задаваха въпросите, които очаквах.

— А какво очакваше?

Сония сви рамене.

— Ами да ме питат кой е започнал всичко. А те ме разпитваха само дали съм изморена.

— Ти току-що си им демонстрирала колко си силна, Сония — посочи Дориен. — Те се интересуват повече от това, отколкото от разправиите между теб и учениците.

— Но те забраниха на Регин да взима уроци при Болкан до средата на следващата година.

— О, все пак е трябвало да го накажат — махна презрително с ръка Дориен, — но не за това са те извикали. Искали са да потвърдиш историята му, но най-вече са искали да определят границите на възможностите ти.

Сония си припомни събранието и леко кимна с глава.

— Доколкото разбирам, ти си по-силна от повечето начални учители — продължи младият човек. — Някои магьосници си мислят, че ти просто си се развила по-рано и няма да станеш по-силна. Други смятат, че силата ти ще расте и постепенно ще достигнеш нивото на Лорлън. Кой знае. Това няма никакво значение, докато не се научиш как да използваш тази сила.

Дориен се наведе напред и потри длани.

— Но магьосниците трябва да разберат, че Регин и компанията му използват нечестни похвати срещу теб. За съжаление те могат да предприемат някакви действия срещу него само ако имат доказателства. И ние трябва да им ги осигурим. Мисля, че ще успеем да ги убедим, че точно той е подхвърлил писалката на Нарон в кутията ти.

— Как?

— Хмм. — Дориен се облегна назад и забарабани с пръсти по корицата на книгата. — В идеалния случай трябва да го хванем при поредния му опит да те представи като крадла. Тогава всички ще се замислят дали не е било същото и предишния път. Но трябва да измислим великолепен план, за да не се досетят никога, че ние сме организирали всичко.

Докато започнаха да обмислят различни идеи, Сония почувства как в нея се пробужда надежда. Може би Дориен наистина щеше да й помогне. Той се беше оказал съвсем различен от онова, което беше очаквала да види. Всъщност Сония реши, че той въобще не прилича на останалите магьосници, които беше срещала досега.

„Струва ми се, че ми харесва“ — помисли си тя.