Труди Канаван
Избраница (14)

Глава 13
Крадла!

Щом излезе от жилищната сграда на учениците, Сония замря от изненада и възхита. Небето сияеше в бледо и синьо, обсипано с блестящи оранжевеещи облаци. Някъде иззад хълмовете Сарика изгряваше слънцето.

Тя беше осъзнала, че изпитва удоволствие в тези ранни часове, когато всичко беше тихо и спокойно. С наближаването на зимата се съмваше все по-късно и тази сутрин тя най-после бе успяла да види изгрева.

Сония влезе в столовата. Прозяващите се прислужници я изгледаха, примигвайки сънено. Едно момиче уви в хартиена салфетка прясна питка хляб и й я подаде. Слугите вече започваха да свикват с непредсказуемите й появи.

Оттам Сония се отправи към Баните. От всички сгради в Гилдията там се чувстваше най-сигурно. Жените и мъжете бяха разделени и за по-сигурно между отделенията им беше издигната висока стена. Там нито Исле, нито Бина се осмеляваха да я притесняват. Винаги се случваше така, че банята се ползваше и от някоя магьосница и те нямаше как да я тормозят.

Регин бързо разбра, че обидите и намеците по неин адрес не правеха никакво впечатление на новите им съученици. Както се беше надявала Сония, той не успя да си организира нова банда. Опитите му да се сприятели с Порил претърпяха комичен неуспех, защото момчето просто отскочи невярващо и уплашено от него.

През обедната почивка, когато учениците посещаваха столовата, Регин винаги се хранеше с предишния си клас. Сония се досети, че той няма намерение да изоставя старата си банда, след като не е успял да си събере нова. Те бяха започнали отново да тормозят Сония и използваха почивката, за да обмислят план за действие.

Имаха на разположение само времето преди първия час и вечер, след часовете. Сутрин Сония се криеше в някое закътано ъгълче до последната секунда преди да удари гонга. След занятия обаче те обикновено й устройваха засади, от които нямаше как да се измъкне.

Новите й съученици не се присъединяваха към тормоза, но и не правеха нищо, за да й помогнат. Порил не беше по-различен. Той стоеше зад нея, пребледнял и разтреперан, докато тя търпеше подигравките на Регин.

Понякога успяваше да избегне срещата, помагайки на учителя си да отнесе нещо в склада или му задаваше въпрос, който изискваше подробен отговор и той неволно я изпращаше до изхода на Университета. Присъствието на който и да е магьосник в коридора й даваше възможност да се измъкне от тях. Понякога Ротан я посрещаше след часовете, но на следващия ден винаги й се налагаше да понася безкрайните им ехидни подмятания.

В жилищните помещения на учениците бандата я оставяше на мира. Веднъж бяха нахълтали в стаята й и бяха започнали да разхвърлят вещите й. Тя изпрати едно бързо мисловно послание до лорд Аринд с молба да се разправи с неканените гости — и той веднага влезе вътре, настоявайки да му обяснят какво става. Оттогава не се бяха опитвали да влизат в стаята й — поне така си мислеше.

Тя си купи една голяма кутия с дръжка за носене, в която да държи нещата си; беше й омръзнало книгите да изхвърчат от ръцете й, записките й да пламват изведнъж, а писалките и мастилницата да се чупят. А защитаването на кутията с помощта на магия й помагаше да усъвършенства уменията си в поддръжката на магическия щит.

Когато излезе от Баните, Сония огледа учениците в двора. Тя стисна здраво дръжката на кутията и тръгна към Университета. Когато се озова в коридора на втория етаж, тя отново се огледа. Пред вратата на класната й стая се бяха събрали група ученици с кафяви мантии и нещо си шушукаха. Стомахът й се сви.

Сония обърна глава наляво и надясно и забеляза някакъв магьосник, който разговаряше с един от учениците на стотина крачки от нея. Щеше ли да забележи, ако нещо се случи? Може би.

Тя тръгна по коридора колкото се може по-бавно. Когато стигна до стаята, магьосникът изведнъж се обърна и тръгна в противоположната посока. В същото време Исле забеляза Сония.

— Пфу! — разнесе се звънкият й глас в коридора. — Каква е тази миризма?

Регин надигна глава и се усмихна.

— Миризмата на копторите. Колкото повече се приближава, толкова по-силна става.

Той се изстъпи пред Сония и вниманието му беше привлечени от кутията.

— Може би в тази нова кутия има нещо миризливо, а?

Той протегна ръка към кутията и Сония отстъпи назад. В този миг от коридора до тях изникна висока фигура с черна мантия и Регин замръзна на мястото си все още с протегната ръка.

Отдръпвайки се от Регин, Сония се озова на пътя на магьосника и осъзна, че единствена тя се движи. Всички ученици в коридора бяха замръзнали по местата си, без да свалят очи от магьосника.

Магьосник с черна мантия. Върховният повелител.

Гласът в главата на Сония закрещя: „Това е той! Бягай! Махай се оттук!“. Тя бързо направи няколко крачки встрани.

„Не — помисли си тя, — не привличай вниманието към себе си. Дръж се както трябва.“

И се поклони с уважение.

Той мина покрай нея, без да я поглежда. Следвайки примера й, останалите ученици също започнаха да се покланят. Сония реши да се възползва от ситуацията и бързо се шмугна в стаята.

Щом се озова вътре, тя веднага се отърси от притеснението от появата на Върховния повелител. Учениците бяха насядали по местата си, лорд Борел пишеше нещо на дъската и дори не забеляза поклона й. Тя седна до Порил и въздъхна с облекчение.

В онези няколко минути, когато всички бяха замръзнали от изненада, Сония имаше усещането, че съществуват единствено тя и тъмната фигура от кошмарите й. И Сония му се беше поклонила! Тя погледна надолу към ръката си, която все още здраво стискаше дръжката на кутията. Тя вече се кланяше толкова често, че не й правеше впечатление. Но този път беше по-различно. Тя почувства как я изпълва гняв. След като знаеше какъв е той и на какво е способен…

Внезапно стаята се изпълни със стържене на столове — учениците наставаха от местата си. Сония също се изправи, осъзнавайки, че вече всички са се събрали и тя не е чула какво им е казал лорд Варел. Воинът махна към вратата и учениците тръгнаха към изхода.

Озадачена, Сония тръгна след Порил.

— Остави книгите си тук, Сония — каза й Ворел.

Тя погледна кутията си, след което се обърна към чиновете и видя, че всички ученици са оставили принадлежностите си. Тя неохотно се върна при чина си, остави кутията си върху него и забърза да настигне останалите.

Учениците разговаряха развълнувано помежду си. Но Порил не изглеждаше добре.

— Къде отиваме? — прошепна му тя.

— На А-арената — заекна той с разтреперан глас.

Сония почувства как сърцето й прескочи един удар. Арената. Досега часовете по Воински изкуства включваха единствено уроци по история и безкрайни упражнения по създаването на бариери. Занимаваха се в класната стая, но им беше казано, че накрая ще бъдат отведени на Арената, където ще се проведат практическите занятия.

Когато слязоха по стълбите и излязоха от Университета, тя усети как я обзема някакво странно чувство — не точно страх. Не беше приближавала Арената от онзи ден преди година, когато Ротан я беше отвел да наблюдава демонстрацията на Воински умения като част от опитите му да я убеди да остане в Гилдията. Докато наблюдаваше как учениците си разменят магически удари, тя не се почувства много добре. Спомни си онзи ден, когато за пръв път използва магията си и хвърли камък по магьосника и как магьосниците случайно бяха убили момчето, което според тях ги беше нападнало.

Това се оказа просто грешка, но тя бе превърнала едно невинно момче в овъглен труп. Лекциите по безопасност, на които останалите ученици като че ли не обръщаха особено внимание, винаги я караха да изтръпва. Не спираше да се чуди колко ли често грешаха магьосниците.

Пред нея Регин, Хал и Бенон подтичваха нетърпеливо по градинската алея. Дори лицата на Нарон и Трасия пламтяха от вълнение. Може би мисълта, че не е изключено случайно да убият някого от Дома им или пък някой чуждестранен благородник би ги отрезвила. Но дали би ги възпряла вероятността да убият едно бившо момиче от копторите?

Когато стигнаха до широкия равен терен край Арената, Сония погледна към осемте леко извити спираловидни пилони, разположени около него. Можеше да усети слабата вибрация на въздуха, причинена от магическата бариера, която те поддържаха. Тя се насили да се приближи до ръба и внимателно погледна надолу. Основата на Арената представляваше заровен до половината каменен кръг, покрит с бял пясък. Пилоните бяха разположени около нея на равни разстояния един от друг. От основата им до градината водеха каменни стъпала. В единия се виждаше квадратен портал, през който по-къс подземен тунел се стигаше до вътрешността на Арената.

— Последвайте ме — нареди лорд Борел. Той тръгна надолу по стъпалата и поведе учениците през портала в Арената. — Стройте се в редица.

Учениците се подчиниха, като Порил остана последен. Лорд Борел изчака докато всички млъкнат и се прокашля.

— Това ще бъде първият ви урок по магически удари. Освен това сега за пръв път ще използвате цялата сила на магията си. Но трябва да ви предупредя: това, което ще правите днес, е опасно. — Той ги изгледа внимателно и продължи да говори: — По време на тези упражнения трябва да сте изключително внимателни. Дори на нивото, което сте достигнали, вие сте способни да извършите убийство. Не го забравяйте. Няма да толерирам никакви глупости. Всяка небрежност ще бъде жестоко наказана.

Сония усети студени тръпки по гърба си. „Дано наказанието е достатъчно сурово, за да убеди Регин, че някой «нещастен случай» няма да представлява лесен начин да се отърве от мен“.

Внезапно Борел се усмихна и потри нетърпеливо ръце.

— На този етап ще ви науча на трите основни удара. Първо ще проверим кой от тях ще използвате инстинктивно. Регин.

Регин пристъпи напред.

Лорд Борел започна да отстъпва назад, докато не се озова почти на ръба на Арената. После вдигна ръце и очерта във въздуха кръг. Пред него се появи блестящ диск от почти невидима енергия. Магьосникът отстъпи встрани и кимна на Регин.

— Събери силата си и я запрати срещу този диск.

Регин вдигна ръка и я протегна към целта. Лицето му се намръщи и една искряща мълния излетя от дланта му и се заби в диска.

— Добре — каза лорд Борел. — Силов удар, но с голяма загуба на енергия, пропиляна по светлината и топлината. Хал.

Сония гледаше към блестящия магически диск. Борел сигурни използваше щита, за да разбере каква енергия запращат към него учениците… но в спомените си откриваше нещо друго, което караше стомаха й да се свива от ужас.

Нова мълния, този път синя, порази диска. В съзнанието й проблесна спомен за ярка светлина и писъци.

— Топлинен удар — каза Борел, след което започна да обяснява разликата между силовите и топлинните удари. С една част от съзнанието си Сония възприемаше думите му, но не можеше да се откъсне напълно от спомените си…

Бягащата в ужас тълпа… почернелият труп… миризмата на изгоряла плът…

— Бенон.

Киралийското момче пристъпи напред. Лъчът, който изскочи от дланта му, беше почти прозрачен.

— Силов удар. — В гласа на Ворел прозвуча задоволство. — Нарои…

Нова мълния прониза въздуха.

— Силов удар, но с голямо отделяне на топлина. Трасия…

Огнен поток заслепи очите на Сония.

— Огнен удар — смаяно констатира Ворел. — Сено…

Момчето винд се мръщи доста време, преди да успее да изкара пулсираща светлина от дланта си. Тя излетя накриво и пропусна диска, удряйки се в бариерата. Разнесе се тих звън, който приличаше на разбито стъкло в далечината. Около тях се накъдриха тънки енергийни нишки. Сония преглътна тежко. Скоро щеше да дойде нейният ред. Скоро…

— Яленд.

Момчето, което стоеше до нея, пристъпи напред и удари по диска без колебание.

— Сония…

Тя погледна към диска, но единственото, което виждаше, беше лицето на момче, което я гледаше втренчено. Очите му бяха пълни със страх, макар все още да не знаеше какво го очаква…

— Сония?

Тя въздъхна дълбоко и се опита да прогони кошмара. „Когато реших да се присъединя към Гилдията, знаех, че ще трябва да науча и това. Тези битки са просто игра. Опасна игра, създадена, за да могат да се поддържат бойните умения в случай че Обединените земи бъдат нападнати“.

Лорд Ворел пристъпи към нея, но спря, когато тя вдигна ръка. За пръв път след уроците по Контрол тя нарочно посегна към енергийния си източник. Останалите ученици се размърдаха нетърпеливо.

В главата й отново се появи образът на онова момче. Тя трябваше да го замени с нещо друго или щеше да си изпусне нервите Регин промърмори нещо за това, че я е страх. Пред очите й се появи друга фигура и тя се усмихна. Съсредоточи волята си и вложи в удара целия си гняв.

Раздаде се звук на разбито стъкло, заглушен от възклицанията, които сред магьосниците минаваха за ругатни. Сония усети как стомахът й се свива. Нима беше пропуснала диска?

Към върховете на пилоните се понесоха светлинни вълни и изчезнаха. Дискът не се виждаше никакъв. Тя погледна озадачено към лорд Ворел, който триеше челото си.

— Не съм казвал да използваш цялата си сила, Сония — каза той. Това беше… комбинация от… огнен удар и силов удар… като че ли. — Той се обърна към Порил, който веднага се вцепени. — След минутка ще възстановя мишената. Не удряй, докато не ти кажа.

Няколко минути той стоя със затворени очи, после тръсна глава и отново създаде диск.

— Давай, Порил.

Порил въздъхна, вдигна ръка и изпрати напред почти невидим удар.

— Много добре — кимна Ворел. — Силов удар без нито грам излишна енергия. Сега искам да нанесете по още един удар, този път с пълна сила. След това ще се опитаме да нанасяме съзнателно само определени удари. Регин.

Сония гледаше как учениците удрят бариерата. Нямаше как да се разбере дали ударите са по-мощни, но Ворел изглеждаше доволен. Когато дойде ред на Сония той се поколеба, но после сви рамене.

— Давай. Да видим можеш ли да го направиш отново.

Развеселена, Сония изтегли част от силата си и я освободи.

Първоначално изглеждаше, че дискът ще издържи, но после потрепери и изчезна. Раздаде се звън, вълните бяла светлина се извиха в дъга нагоре и учениците неволно се свиха. После всичко утихна. Ворел погледна замислено Сония.

— Несъмнено това, че си по-голяма, ти дава предимство — каза той тихо, сякаш говореше на себе си. — Също както опитът на Порил му дава по-добър контрол. — Той отново изгради диск. — Порил, покажи ни силов удар.

Ударът на момчето беше почти невидим. Ворел посочи диска.

— Както сами видяхте — или не видяхте — ударът на Порил беше много икономичен. Нямаше никакви излишни светлини или топлина. Силата му беше насочена само напред. Сега се опитайте да оформите силата си в силови удари. Регин, опитай пръв.

Докато заниманията продължаваха, Сония установи, че й е много забавно. Оформянето на ударите беше истинско предизвикателство, но щом успя да „усети“ всеки тип, тя правеше всичко с лекота. Дори изпита леко разочарование, когато Ворел им нареди да се връщат в клас.

Останалите ученици се усмихваха и развълнувано шепнеха. Те изтичаха нагоре по стълбището и се втурнаха в класната стая.

Борел изчака да се успокоят и скръсти ръце.

— Следващия път ще се върнем към укрепването на бариерите. — На лицата на учениците се изписа разочарование. — Надявам се, че днешните упражнения са ви убедили колко е важно да се издигат надеждни щитове — рече строго той. — През оставащото време до удрянето на гонга искам да си запишете всичко, което научихте днес.

Учениците едва сподавиха стоновете си и започнаха да отварят тетрадките си. Сония протегна ръка към резетата на кутията си. Щом ги докосна, тя осъзна, че е забравила да ги заключи с магия.

След като отвори кутията и видя, че всичко е вътре, тя въздъхна с облекчение. Извади папката със записките си, но от нея се изсипа нещо и падна на пода с металически звън.

— Това е писалката ми!

Сония вдигна глава и видя, че Нарон я гледа възмутено. Тя се намръщи, погледна надолу и видя, че на пода до краката й лежи златна пръчица. Наведе се и я вдигна.

Някой издърпа писалката от ръцете й. Тя вдигна глава. Лорд Ворел я гледаше намръщено. Той се обърна към Нарон.

— Това ли е писалката, която каза, че ти липсва?

— Да. — Нарон отново погледна Сония. — Беше в кутията на Сония.

Ворел стисна зъби и отново погледна втренчено момичето.

— Откъде я взе?

Сония погледна към кутията, която държеше в ръцете си.

— Беше вътре — отвърна тихо тя.

— Тя е откраднала писалката ми! — обяви възмутено Нарон.

— Не съм! — възрази тя.

— Сония. — Ворел стисна здраво писалката. — Ела с мен.

Той се обърна и тръгна към бюрото си. Сония го гледаше невярващо, докато той не се обърна и не я погледна намръщено.

— Веднага — излая учителят.

Сония затвори кутията и тръгна към вратата, усещайки погледите на всички. Тя се обърна. Нима всички вярваха, че е откраднала писалката? Не е ли ясно, че Регин е виновен за това?

Но всички те я гледаха, присвили подозрително очи. Порил беше навел глава и избягваше погледа й. Сърцето й се сви от обида и Сония им обърна гръб.

Тя беше момиче от копторите. Беше признала, че като малка е извършвала кражби. Тя бе аутсайдер. Приятелка на Крадците. Те бяха виждали как Регин я дразни, но не знаеха колко пъти е крал книгите и записките й, колко пъти я е тормозил. Не знаеха колко хитър и отмъстителен е той.

Но тя не можеше да го обвини в нищо. Дори да се осмелеше да го направи и да рискува да се подложи на разчитане на истината, тя нямаше как да докаже, че точно той го е направил. Можеше само да докаже невинността си, а заради това не си струваше да рискува. Ако директорът на Университета не й позволеше сама да избере кой да влезе в съзнанието й, някой можеше да научи за престъплението на Върховния повелител.

Ворел се спря пред вратата.

— Нарон, по-добре ела и ти — каза той. — Останалите, завършете записките си. Няма да се върна преди междучасието.

Щом влезе в кабинета на директора на Университета, Ротан забеляза напрегнатите лица на присъстващите. Джерик седеше зад бюрото си със скръстени ръце и мрачно изражение на лицето. Сония се беше свила на един стол, вперила поглед в нищото. На съседния стол седеше изпънат друг ученик. Зад него се беше изправил Воинът, лорд Ворел, чийто поглед пламтеше от гняв.

— Какво се е случило? — попита Ротан.

Джерик се намръщи още повече.

— В твоята възпитаничка е била открита писалка, която принадлежи на съученика й Нарон.

Ротан погледна Сония, но тя не вдигна глава, за да срещне погледа му.

— Вярно ли е това, Сония?

— Да.

— По-подробно?

— Отворих кутията си, за да извадя записките си и писалката изпадна от тях.

— Как се е озовала там?

Тя сви рамене.

— Не знам.

Джерик пристъпи напред.

— Не си ли я сложила ти там?

— Не знам.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам дали съм я сложила там.

Той се намръщи.

— Как така не знаеш? Или си я сложила, или не си.

Тя разпери ръце.

— Възможно е предишната вечер да съм я прибрала заедно със записките ми.

Джерик тръсна раздразнено глава и си пое дълбоко дъх.

— Откраднала ли си писалката на Нарон?

Сония се намръщи.

— Не умишлено.

Ротан често бе водил подобни разговори със Сония, затова едва не се засмя. Но сега не беше време за подобни игри на думи.

— Значи казваш, че може да е станало случайно? — попита той.

— Как може случайно да се открадне нещо? — възкликна Джерик. — Кражбата е умишлено действие.

Ворел изсумтя отвратено.

— Сония, ако не го отречеш, остава единствено да приемем, че си виновна.

Тя погледна учителя и внезапно присви очи.

— Има ли някакво значение? Вие и без това вече сте го решили. Едва ли ще успея да променя мнението ви.

За няколко мига в стаята настъпи пълна тишина. Ротан забеляза как лицето на Ворел постепенно започна да се изчервява, затова пристъпи напред и постави ръка на рамото на момичето.

— Изчакай ме навън, Сония.

Тя излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

— И какво очаквате да си помисля? — възкликна Джерик. — Ако е невинна, какви са тези уклончиви отговори?

Ротан подчертано мълчеше, гледайки към Нарон. Джерик проследи погледа му и кимна.

— Можеш да се върнеш в клас, Нарон.

Момчето стана.

— Мога ли са да си взема писалката, директоре?

— Разбира се. — Джерик кимна на Ворел.

Ротан потрепна, щом зърна скъпата златна писалка, която учителят подаде на ученика. Сигурно момчето я беше получило като подарък по случай приемането му в Гилдията.

Когато Нарон излезе от стаята, Джерик погледна Ротан очаквателно.

— Какво искахте да ми кажете, лорд Ротан?

Ротан сложи ръце зад гърба.

— Наясно ли сте с тормоза, на който е подложена Сония от съучениците си?

Джерик кимна.

— Да.

— Установихте ли кой е подстрекателят на този тормоз?

Устните на директора потръпнаха.

— Да не смятате, че той е организирал и тази кражба?

— Само предлагам да не отхвърляте и тази възможност.

— Ще ви трябва доказателство. Засега единственото, с което разполагаме, е, че изчезналият химикал е открит сред принадлежностите на Сония. Тя не отрича, че го е взела и не е обвинила Регин, че го е подхвърлил в кутията й. На какво да вярвам?

Ротан кимна.

— Убеден съм, че Сония би искала да има доказателство за противното, но щом не обвинява никого, значи не разполага с такова. В тази ситуация всякакви протести ще прозвучат подозрително. Нищо чудно, че мълчи.

— Това не доказва невинността й — каза Ворел.

— Да. Но вие ме помолихте да обясня поведението й и аз го направих. Не мога да докажа, че е невинна, но мога да гарантирам за нея. Не вярвам, че го е направила.

Ворел изхъмка, но замълча. Джерик ги изгледа и махна с ръка.

— Ще помисля върху това, което чух. Благодаря ви. Можете си вървите.

Сония стоеше облегната на стената навън, забила мълчалив поглед в обувките си. Ворел я погледна с присвити очи, но мина покрай нея, без да каже нищо. Ротан се приближи до момичето, обли на се на стената и въздъхна.

— Нещата не изглеждат добре.

— Знам. — В гласа й прозвуча примирение.

— Каза ли нещо на Регин?

— Как бих могла? — Тя вдигна глава и срещна погледа му. — Не можех да го обвиня, дори и да имах доказателства.

— Защо да… — Отговорът веднага му просветна. Правилата на Гилдията. Обвинителят трябваше да се подложи на разчитане на истината. Тя не можеше да рискува. Тайните, които криеха, можеха да бъдат разкрити преждевременно. Раздразнен и ядосан, той се намръщи и заби поглед в пода.

— Вярваш ли им?

Той я погледна.

— Разбира се, че не.

— И в теб няма и капчица съмнение?

— Дори капчица.

— А би трябвало — рече горчиво тя. — Всички останали очакват това да се случи. Няма никакво значение какво казвам или правя. Знаят, че съм го правила преди и си мислят, че ще го направя отново, със или без причина.

— Сония — рече нежно той. — Онова, което казваш или правиш има значение. Знаеш го много добре. Само защото преди толкова много време се е наложило да откраднеш не означава, че и сега що го направиш. Ако непрекъснато те влече към кражбите, досега да сме го забелязали. Ти трябва ясно и твърдо да заявиш своята невинност, дори никой да не ти повярва.

Тя кимна, макар да му стана ясно, че не е съвсем убедена.

Когато удари гонгът за обедната почивка и двамата вдигнаха глави. Ротан се отблъсна от стената.

— Ела да обядваш с мен. Не сме го правили от седмици.

Тя се усмихна тъжно.

— И без това известно време едва ли ще съм добре дошла в столицата.