Труди Канаван
Избраница (21)

Глава 20
Късметът на Сония

Директорът на Университета надигна глава да види кой влиза в кабинета му. За пръв път в живота си Сония видя как от лицето на Джерик изчезва вечно недоволното му изражение. Той скочи от стола си.

— Какво мога да направя за вас, Върховни повелителю?

— Искам да обсъдим обучението на Сония. Прочетох доклада ви и липсата на някои умения ме притеснява.

Джерик го погледна изненадано.

— Напредъкът на Сония е повече от задоволителен.

— Най-доброто й постижение по Воински изкуства е задоволителен.

— Аха. — Джерик погледна Сония. — На този етап много ученици имат свой нелюбим предмет. Успехът й по Воински изкуства не е блестящ, но е напълно приемлив.

— Въпреки това искам всичките й слабости да бъдат изчистени. Мисля, че лорд Ийкмо ще бъде подходящ учител.

— Лорд Ийкмо? — Джерик повдигна гъстите си вежди, след което се намръщи. — Той не преподава вечер, но ако Сония прехвърли за вечерта някои от другите си занятия, то ще може да се обучава при него.

— Доколкото знам вчера Сония пропусна изпита по Воински изкуства.

— Да — отвърна Джерик. — Обикновено насрочваме допълнителна дата за изпит след почивката, но според мен оценката на лорд Ийкмо след първия час ще бъде достатъчна. — Той погледна към бюрото си. — Ако желаете, мога да съставя разписанието на Сония за следващата година. Няма да ми отнеме много време.

— Да. Тя ще остане при вас, за да си го прибере. Благодаря ви, Директоре.

Присъствието, което притесняваше Сония, изчезна. Вратата се затвори. Момичето въздъхна дълбоко. Най-накрая си беше отишъл.

Джерик седна в креслото си и й посочи дървения стол от другата страна на бюрото му.

— Седни, Сония.

Тя се подчини. Въздъхна отново дълбоко и усети как мускулите й се отпускат.

Всичко, което се беше случило след сцената в стаята на Ротан, й се струваше като сън. Акарин я беше отвел в седалището си, където един прислужник й беше показал стаята на втория етаж. Скоро след това пристигна сандъкът с принадлежностите й. Друг прислужник и донесе поднос с храна, но Сония беше твърде нервна, за да чувства глад. Вместо това седна до единия от малките прозорци, без да обръща внимание на преминаващите през градината ученици и учители и започна да търси начин да се измъкне от тази ситуация.

Първо смяташе да избяга в копторите. Крадците с готовност щяха да приемат да я пазят, след като вече можеше да контролира магията си. Те бяха успели да укрият Сенфел, магьосника-отстъпник, когото Фарин не успя да убеди да я обучава. Щяха да скрият и нея.

Но ако избягаше, Акарин щеше да направи нещо на Ротан. Ала ако първо предупредеше Ротан, той щеше да разкаже на Гилдията, че Акарин се занимава с черна магия, преди Върховният повелител да узнае за бягството й. Лорлън също трябваше да бъде предупреден. Да, ако преценеше правилно времето, Акарин може би нямаше да успее да попречи на Лорлън и Ротан да го издадат.

А после какво? Гилдията щеше да се опълчи на Акарин. Лорлън смяташе, че при подобен сблъсък те ще претърпят поражение, а той най-добре познаваше Акарин. Значи бягството й може би щеше да доведе до унищожението на Гилдията и може би на цяла Киралия.

Тогава Сония осъзна, че съдбата на Гилдията е в нейните ръце. На едно най-обикновено момиче от копторите. Но това не й достави никакво удоволствие; напротив, изпълни я чувство на безсилие и страх.

Когато градините потънаха в мрак, един прислужник й донесе питие. Сония разпозна аромата на леко приспивателно, изпи чашата до дъно, сви се на странното, твърде меко легло и посрещна с желание забравата, която постепенно я обзе.

На сутринта суетящите се прислужници й донесоха нови мантии и още храна. Сония хапна малко, но съжали за това, когато се появи Акарин. Усещайки, че й се гади от страх, тя тръгна с него към Университета, към кабинета на Джерик. С кого се бяха разминали по пътя? Дали бяха отвръщали погледи от нея както винаги? Не можеше да си спомни нищо.

Джерик пишеше бързо, свъсил вежди. Сония беше виждала няколко пъти Върховния повелител сред другите магьосници и беше забелязала, че уважението към него граничи с благоговеен страх. Дали това беше свързано единствено с положението му? Или магьосниците се страхуваха от Акарин инстинктивно, без да знаят причината?

Сония погледна към Джерик и поклати глава. Изпитите и програмата на занятията вече й се струваха толкова незначителни. Ако Джерик знаеше какво се случва в действителност, той нямаше да съставя индивидуалния й план с такова усърдие. Всъщност изобщо нямаше да уважава Акарин.

Но той не знаеше и тя не можеше да му каже нищо.

Джерик се надигна рязко. Отиде до шкафа и извади три кутии: една зелена, една червена и една лилава. След това отиде до вратата в една от стените и махна с ръка към ключалката. Разнесе се изщракване и вратата се отвори, като разкри няколко реда рафтове.

Директорът прокара пръст по най-долния рафт, спря се на едно място и извади тънка папка. Постави я на масата и Сония забеляза, че на нея е написано името й. Тя гледаше, изпълнена с любопитство, как той я отваря и преглежда съдържанието й. „Какво ли има вътре? — зачуди се тя — Сигурно оценки от учителите ми. И доклад за писалката, която уж съм откраднала“.

Джерик отвори трите кутии. Те бяха пълни с листи хартии, върху които имаше имената на различни учители и бяха нарисувани таблици. Той сложи някои от листите на бюрото си, после извади чист лист хартия и започна да рисува нова таблица. За няколко минути в стаята се чуваше само дишането на Джерик и скърцането ни писалката му.

— Извади голям късмет, Сония — каза той, без да вдига глава.

Сония потисна внезапния импулс да се разсмее.

— Да, Директоре — успя да произнесе тя.

Той я погледна и се намръщи, после отново се върна към писането. След като завърши таблицата, извади друг лист хартия и започна да я пречертава.

— В следващия срок няма да имаш много свободно време — каза той. — Лорд Ийкмо преподава само денем, затова ще се налага да ходиш на часовете по Алхимия вечер. През волниците ще се занимаваш самостоятелно. Ако организираш ефективно работата си, ще можеш да използваш сутрините за лични дела. — Той замълча, огледа творението си и тъжно поклати глава. — Ако лорд Ийкмо остане доволен от напредъка ти, може да се сдобиеш и с няколко свободни следобеда.

Сония не каза нищо. За какво й беше това свободно време. Акарин й беше забранил да разговаря с Ротан, а тя нямаше никакви приятели сред учениците. Предстоящите седмици я ужасяваха. Тъй като нямаше да ходи на училище до началото на следващата година, Сония просто не знаеше какво да прави. Да стои в стаята си в седалището на Акарин? Мисълта я накара да потрепери. Не, щеше да се старае да се появява там колкото се може по-рядко.

Ако той й позволеше, разбира се. Ами ако поискаше да я държи край себе си? Ако пожелаеше да я използва за заниманията си по черна магия? Сония се опита да прогони тази мисъл, но после разбра, че трябва да е готова за всичко. Той можеше да я накара да направи всичко; достатъчно бе да я заплаши, че ще нарани Ротан Стомахът й се сви от страх. Всичко…

Ръцете я заболяха. Тя ги погледна и бавно разтвори юмруци те си. На дланите й червенееха отпечатъците от ноктите й. Сония потърка с ръце мантията си и си напомни да изреже ноктите си щом се прибере в стаята.

Джерик изглеждаше погълнат от работата си. Тя не сваляше поглед от писалката му. Когато привърши, той изсумтя доволно и й подаде листа хартия.

— Сега си избраница на Върховния повелител. Към теб ще се отнасят подобаващо, но ти ще трябва да докажеш, че изборът му е мъдър. Не се колебай да се възползваш от новото си положение — ще имаш нужда от това, за да отговориш на изискванията му.

Тя кимна.

— Благодаря ви, Директоре.

— Свободна си.

Тя преглътна тежко, стана, поклони се и тръгна към вратата.

— Сония.

Тя погледна назад през рамо и за пръв път забеляза усмивка на лицето на Джерик.

— Знам, че Ротан ще ти липсва — каза той. — Акарин може да не е най-приятният събеседник, но повярвай ми, избирайки те за своя ученичка, той само подобри положението ти. — Усмивката му угасна. — Свободна си.

Сония се насили да кимне. Когато затваряше вратата, момичето установи, че Джерик я наблюдава със замислено изражение. Тя прибра листа в кутията си и тръгна по коридора.

Край вратите се въртяха няколко ученици. Те я изпратиха с погледи, в които се четеше нескрит интерес. Тя ускори крачка. „Дали знаят? — помисли си. — Сигурно. Мина цял ден оттогава“. Новината за това, че Върховният повелител най-после си е избрал ученик, сигурно се е разпространила из Гилдията по-бързо от пожар. Учителят, които вървеше срещу нея, я погледна с интерес. Погледът му се плъзна по ръката й и той разтърси глава, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Сония също погледна малкото златно квадратче, пришито към ръкава й. Само членовете на Великите домове носеха инколи. Магьосниците не ги носеха, защото след постъпването им в Гилдията от тях се очакваше да забравят за семейните и политически отношения. Прислужникът, който беше донесъл мантиите й обясни, че Върховният повелител използва символа на Гилдията като инкол, защото заема пожизнен пост. Гилдията беше неговото семейство и неговият Дом.

А тя беше неговата ученичка. Когато се приближи до вратата на класната си стая, Сония притисна ръка към тялото си, за да прикрие инкола. Преди да влезе, тя се спря за миг, за да събере смелост.

— Добро утро, Сония.

Тя се обърна и видя лорд Елбен да върви забързано по коридора към нея. Той й се усмихна, но очите му останаха студени.

— Поздравления за новия наставник — рече той, когато стигна до нея.

Сония се поклони.

— Благодаря ви, лорд Елбен.

Той влезе в стаята. Сония събра смелост и го последва.

— Заемете местата си — прогърмя гласът на Елбен. — Чака ни много работа.

— Ах! — Над тракането на столовете се извиси познат глас. — Избраницата на Върховния повелител е почела нашия скромен клас с вниманието си.

Стаята мигом утихна. Всички лица се обърнаха към Сония. Когато видя изписаното на тях недоверие, тя изпита леко удовлетворение. Каква ирония — собственият й клас да научи последен. Всички без един, отбеляза тя. Регин, седнал небрежно на чина си, се усмихваше доволно на реакцията на новините му.

— Регин, ако обичаш, седни на стола — изръмжа Елбен.

Регин се плъзна в стола си. Сония отиде до мястото си и постави кутията на чина си. Ръкавът на мантията й се разгърна и някой тихо ахна. Сония се обърна. Нарон не сваляше очи от инкола.

— Сония — каза лорд Елбен, — можеш да седнеш на първия чин.

Тя вдигна глава. На първия ред наистина имаше свободно място. Мястото на Порил. Тя се обърна и видя, че някогашният й приятел седеше на последната редица. Той се изчерви и наведе глава.

— Благодаря, милорд — отвърна Сония. — Много мило от ваша страна, но аз предпочитам да остана тук.

Магьосникът присви очи. За миг й се стори, че той се кани да й възрази, но Елбен погледна към класа и размисли.

— Много добре. — Той седна на мястото си и постави ръка върху купчината листи, които лежаха на бюрото му. — Днес ще проверя знанията ви по алхимия — каза той на класа. — Ще ви раздам списък с въпроси, на които искам да отговорите, а по-късно ще ви дам и няколко упражнения. След обедната почивка ще проведем и няколко практически теста.

Докато раздаваше листите на класа, Сония усети как почти забравената тревога се завръща. Изпитите. Тя прегледа въпросите и въздъхна с облекчение. Въпреки презрението на учителите, въпреки дългите часове, прекарани в учене, въпреки всичките опити на Регин да й попречи, тя бе успяла да запомни нужното. Сония се почувства по-добре, извади една писалка от кутията си и започна да пише.

Часове по-късно, когато гонгът отбеляза края на изпита, всички въздъхнаха от облекчение.

— Това е всичко — обяви Елбен. — Свободни сте.

Учениците се изправиха едновременно и се поклониха на учителя си. Докато излизаха от стаята, Сония усещаше погледите им. Когато си спомни причината за това, тя усети как стомахът й се свива от притеснение.

— Сония, почакай — каза Елбен, когато тя минаваше покрай бюрото му. — Искам да поговоря с теб.

Той изчака всички да излязат, преди да заговори.

— След обедната почивка — каза той — бих искал да седнеш на мястото, което съм ти освободил.

Сония преглътна тежко. Това ли имаше предвид Джерик, като говореше за преимуществата на новото й положение? Той я беше посъветвал да се възползва от тях.

Но какво щеше да спечели, като се премести на първия ред? Само щеше да унизи Порил още повече. Тя поклати глава.

— Предпочитам да седя до прозореца.

Елбен се намръщи.

— Мястото на първия ред отговаря на новото ти положение.

Отговаря на новото й положение ли? Тя усети прилив на гняв. Той не се интересуваше от учението й, а просто искаше да се докара пред Върховния повелител! Нима смяташе, че тя ще докладва на Акарин за всяка малка услуга? Сония сподави горчивия си смях. Щеше да се постарае да разговаря с него колкото се може по-рядко.

През последните шест месеца беше научила колко опасно е да се нарушава неофициалната йерархия в класа. Заемането на мястото на Порил не беше просто смяна на местата. Учениците и без това не я харесваха; тя не искаше да им дава нови поводи за омраза. Сония погледна Елбен, който стоеше пред нея със скръстени ръце и почувства как я обзема непокорен дух.

— Ще остана на старото си място — каза твърдо тя.

Елбен присви очи, но като че ли откри нещо в погледа й, което го накара да се сепне. Той замислено сви устни.

— Отпред е по-лесно да се вижда и да се чува — посочи той.

— Аз не съм нито глуха, нито късогледа, лорд Елбен.

Магьосникът стисна зъби.

— Сония! — Той се приближи към нея и заговори тихо. — Ако не приемеш мястото отпред, това може да се разглежда като… пренебрежение от твоя страна към учителя ти…

— Или пък може да кажа на Акарин, че не ми позволявате да сядам, където пожелая.

Очите му се разшириха.

— Едва ли ще тръгнеш да го занимаваш с нещо толкова дребно…

Тя се усмихна.

— Според мен той въобще не се интересува къде седя.

Магьосникът я изгледа и кимна с глава:

— Много добре. Можеш да седиш където ти е приятно. Свободна си.

Щом излезе в коридора, Сония усети, че сърцето й препуска като полудяло. Какво беше направила? Учениците никога не спореха с учителите.

Тогава осъзна, че в коридора е необичайно тихо. Когато вдигна глава видя, че учениците от всички класове я гледат мълчаливо. Цялото удоволствие от разговора с Елбен се изпари. Тя преглътна тежко и тръгна към стълбището.

— Това е тя — прошепна нечий глас отдясно.

— Вчера — промърмори друг, — без никакво предупреждение…

— … Върховният повелител…

— Защо нея? — рече подигравателно някой. — Тя е просто едно момиче от копторите. — Коментарът беше направен на висок глас с ясното съзнание, че Сония ще го чуе.

— Не е честно!

— Трябваше да бъде…

— Обида за Домовете!

Тя тихо изсумтя. „Ако знаеха каква е истинската причина да ме избере — помисли си тя, — едва ли щяха да бъдат толкова…“

— Направете път за избраницата на Върховния повелител!

Стомахът й се сви, щом разпозна гласа. Регин застана пред нея, препречвайки й пътя.

— О, Велика! — извика силно той. — Мога ли да поискам една съвсем мъничка услуга от един толкова влиятелен човек?

Сония го погледна предпазливо.

— Какво искаш, Регин?

— Моля те… ако разбира се положението ти го позволява… — На устните му заигра познатата противна усмивчица. — Моля те, закърпи ми обувките! Знам, че си изключително добра в това трудно дело. А обувките ми наистина имат нужда от поправка, затова защо да не помоля най-добрата обущарка в коп… опа, Гилдията?

Сония поклати глава.

— Само това ли можа да измислиш, Регин? — Тя го заобиколи и продължи да върви по коридора.

Стъпките му не изоставаха.

— Но, Сония — искам да кажа — но, Велика. За мен ще бъде чест…

Гласът му рязко секна. Тя се намръщи, но устоя на изкушението да се обърне.

— Тя е ученичка на Върховния повелител — промърмори някой. — Да не си полудял? Остави я на мира.

Сония разпозна гласа на Кано и ужасно се изненада. Това ли имаше предвид Джерик, когато каза, че изборът на Акарин е подобрил положението й? Тя стигна до стълбището и слезе до фоайето. Когато излезе навън, се отправи към жилищата на магьосниците.

Но изведнъж се спря.

Къде отиваше? При Ротан? Сония се опита да събере мисли си.

Но гладът реши вместо нея. Можеше да отиде в столовата. А след следобедните изпити? В библиотеката. Ако останеше там до отварянето й щеше да се върне в седалището на Върховния повелител късно вечерта. С малко повече късмет Акарин щеше да се е оттеглил в стаята си и тя щеше да се прибере, без да се среща с него. Сония си пое дълбоко дъх, подготви се да посрещне неизбежните погледи и шепоти и пое обратно към Университета.

 

 

Покоите на Лорлън се намираха на приземния етаж в жилищната сграда на магьосниците. Той прекарваше малко време там, защото ставаше рано и свършваше работата си по-късно от всички останали в Гилдията. Беше престанал да обръща внимание на обстановката и забелязваше единствено леглото и шкафа с дрехи.

Но изминалият ден му беше предоставил възможността да проучи собствената си стая. Той беше забравил за предметите и украшенията по рафтовете с книги. Те бяха спомени от миналото, за семейството и постиженията му, които му причиняваха единствено болка и пораждаха чувство за вина. Те му напомняха за хората, които обичаше и уважаваше. Хора, които беше предал.

Лорлън затвори очи и въздъхна. Оусън сигурно не беше заподозрял нищо. Беше минал само половин ден. Не достатъчно, за да започне помощникът му да се притеснява от натрупаната купчини несвършена работа. А и той от години се опитваше да убеди Лорлън да си вземе почивка.

Де да беше почивка. Лорлън разтърка очите си и тръгна към спалнята си. Може би бе достатъчно изморен, за да успее да поспи. Не беше затварял очи от две нощи, откакто…

Когато легна в леглото си, спомените се върнаха. Той изпъшка и се опита да ги прогони, но беше твърде изморен, за да се бори с тях. А и знаеше, че те пак ще се завърнат — веднага, след като се отпусне.

Как започна всичко? Казах нещо относно това, че посланикът на Вин очаква да отседне в седалището…

— Той се изненада, че Върховният повелител вече не приема гости; та нали баща му винаги отсядаше при твоя предшественик — каза Лорлън.

Акарин се усмихна в отговор. Той стоеше до масата с напитки и гледаше през прозореца към градината, потънала в мрак.

— Това е най-доброто ми нововъведение.

— Ти много цениш уединеността си — рече разсеяно Лорлън.

Акарин постави ръка върху бутилката, обмисляйки дали да си налее още една чаша. Лицето му беше извърнато настрани, което бе добре дошло за Лорлън, като се имат предвид следващите думи на Акарин:

— Едва ли на посланика щяха да допаднат… навиците ми.

Ето! Още един от онези странни намеци. Сякаш ме изпитваше.

Мислех си, че докато е обърнат с гръб към мен и не може да види реакцията ми, всичко ще бъде наред…

— Навици? — Лорлън се престори на изненадан. — Според мен ще преживее това, че спиш до късно и пиеш много. Мисля, че просто се страхуваш, че ще изпие любимото ти вино.

— И това също. — Акарин отвори бутилката. — Но не мога да допусна никой да разбере малките ми тайни.

В съзнанието на Лорлън проблесна образът на Акарин, облечен в окървавени просешки дрехи и той побърза да го прогони, доволен, че приятелят му стои с гръб към него.

Беше ли усетил нещо? Да не би да послушваше мислите ми?

— Не — отвърна Лорлън и с надеждата да смени темата на разговора, попита за някакви новини от кралския двор.

В този момент Акарин взе нещо, което лежеше на масата. Лорлън улови блясъка на скъпоценни камъни и се загледа в предмета. Това беше кама. Същата, която Сония го беше видяла да използва в ритуала. Лорлън си пое рязко дъх и едва не се задави с виното си.

— Приятелю мой, виното трябва да се пие — каза Акарин и се усмихна, — а не да се вдишва.

Лорлън наведе глава и се закашля, прикривайки устата си с длан. Той се опита да се успокои, но камата в ръката на Акарин не му позволяваше да забрави спомените на Сония. Зачуди се защо ли Акарин я е донесъл в гостната.

Изведнъж кръвта му се вледени при мисълта, че може би възнамерява да я използва.

— Някакви новини ли? — рече замислено Акарин. — Нека помисля.

Лорлън се насили да погледне спокойно приятеля си. Но когато Акарин се обърна към бутилката, Лорлън забеляза някакво движение на масата. На съседната бутилка беше облегнат един сребърен полиран поднос. В него се отразяваха очите на Акарин. Очи, които внимателно го гледаха.

Значи през цялото време ме е наблюдавал. Може би все още не беше се опитал да чете мислите ми. Но реакцията ми на подмятанията му и изражението на лицето ми при вида на камата са го убедили, че нещо не е наред.

— Приятелите ми в Елийн и Лонмар ми писаха за Денил — каза Акарин, отдалечавайки се рязко от масата. — Казват хубави неща за него.

— Радвам се да го чуя.

Акарин се спря по средата на стаята.

— С интерес следа напредъка му. Той е много способен изследовател.

Значи беше наясно, че Денил проучва нещо. А знаеше ли какво? Лорлън се насили да се усмихне.

— Чудя се какво ли е привлякло вниманието му.

Акарин присви очи.

— Не те ли държи в течение?

— Мен ли?

— Да. Нали точно ти го накара да разследва миналото ми.

Лорлън внимателно обмисли отговора си. Акарин може би беше узнал по някакъв начин, че Денил върви по стъпките му, но нямаше как да разбере защо — та нали самият Денил не знаеше.

— Така ли казват приятелите ти?

— Може би е по-правилно да ги нарека шпиони.

Акарин помръдна ръката си, в която все още държеше камата и Лорлън потрепна от страх. Осъзнавайки, че реакцията му едва ли е останала незабелязана, той погледна право в камата.

— Какво е това?

— Нещо, с което се сдобих по време на пътуванията ми — отвърна Акарин, като хвърли поглед към камата. — И което мисля, че ти е познато.

Лорлън усети прилив на триумф. Акарин почти си бе признал, че е научил черната магия по време на пътуванията си. Може би проучването на Денил нямаше да се окаже чак толкова безполезно.

— Наистина ми изглежда странно позната — отвърна Лорлън. — Може би съм видял нещо подобно в някоя книга или колекция от антики. Подобен зловещ предмет не може да не бъде запомнен.

— Знаеш ли за какво се използва?

В съзнанието на Лорлън проблесна образът на Акарин, който порязва дланта на прислужника си.

— Това е нож, така че най-вероятно за нещо неприятно.

За голямо облекчение на Лорлън Акарин остави камата на масичката, но облекчението не трая дълго.

— Напоследък се държиш много странно, приятелю мой — каза Акарин. — Избягваш мисловните контакти с мен, сякаш се страхуваш, че мога да проникна в съзнанието ти. Когато моите… осведомители ми съобщиха за издирвания на Денил, бях силно заинтригуван. Защо си го накарал да рови из миналото ми? Не отричай, Лорлън. Имам доказателства.

Лорлън беше ужасен, че Акарин е разкрил какво е било наредено на Денил. Но Разпоредителят се беше подготвил за този въпрос и се престори на силно смутен.

— Просто бях много любопитен и след разговора ни за твоя дневник реших, че мога да възстановя част от изгубените данни. Ти вече нямаш възможност да пътуваш, за да събираш информация, затова… Разбира се, това не може да се сравни със самото пътешествие, но се надявах да ти направя приятна изненада.

— Разбирам. — В гласа на Акарин прозвуча метална нотка. — Иска ми се да ти повярвам, но за съжаление не мога. Разбираш ли, току-що направих нещо, което не бях правил досега, а и не исках да го правя. Прочетох повърхностните ти мисли. И научих страшно много. Знам, че ме лъжеш. Знам, че си видял нещо, което не би трябвали да виждаш и трябва да узная как си успял да го направиш. Кажи ми, откога знаеш, че се занимавам с черна магия?

Само няколко думи и всичко се беше променило. Чувстваше ли той вина? Разкаяние? Не, в гласа му звучеше само гняв.

Ужасен и доста изплашен, Лорлън се вкопчи в последната сламка и впери поглед в приятеля си.

— Ти практикуваш какво?

Лицето на Акарин потъмня.

— Стига глупости, Лорлън — сопна му се той. — Прочетох мислите ти. Знаеш, че не можеш да ме излъжеш.

Лорлън осъзна, че е невъзможно да го отрече и погледна към камата на масата. Зачуди се какво ли ще се случи сега. Дали беше дошъл моментът да умре? Как би го обяснил Акарин? Ако Ротан и Сония заподозряха истината и разкриеха престъплението на Акарин…

Твърде късно осъзна, че Акарин може би е чул мислите му. Вдигна поглед, но лицето на приятеля му не изразяваше нито тревога, нито подозрение, а единствено очакване. Това му даде капчица надежда.

— Откога? — притисна го Акарин.

— Повече от година — призна си той.

— Как?

— Една вечер дойдох тук. Вратата беше отворена и аз видях светлина под стълбището, затова тръгнах надолу. Когато видях какво правиш… това ми подейства като шок. Не знаех какво да мисля.

— Какво точно видя?

Подбирайки с усилие думите си, Лорлън описа онова, което бе видял в спомените на Сония. Докато говореше, той очакваше да зърне по лицето на Върховния повелител поне отсянка на срам, но видя единствено раздразнение.

— Някой друг знае ли за това?

— Не — отвърна бързо Лорлън, надявайки се, че ще успее да прикрие Сония и Ротан, но Акарин присви очи.

— Лъжеш ме, приятелю мой.

— Не лъжа.

Акарин въздъхна. Лорлън запомни ясно тази въздишка.

— Колко жалко.

Лорлън се приближи и погледна приятеля си, опитвайки се с всички сили да звучи убедително.

— Акарин, трябва да ми повярваш. Не съм казал на никого. Това ще причини раздор в Гилдията! Аз… не знам, защо си играеш с тази… забранена магия. Мога само да се надявам, че имаш добра причина. Иначе щеше ли да стоиш сега тук?

— Значи ми вярваш?

— Да.

— Тогава ми покажи истината. Трябва да знам кого прикриваш, Лорлън и трябва да разбера какво знаеш.

Акарин протегна ръце към главата му и Лорлън стреснато осъзна, че Върховният повелител възнамерява да прочете мислите му.

Той сграбчи ръцете на Акарин и ги отблъсна встрани, ужасен, че приятелят му може да поиска нещо подобно.

— Ти нямаш право…

Пръстите на Акарин се прегънаха в познатия жест и тогава Лорлън изгуби и последната си вяра в приятеля си. Магическата сила го блъсна назад и той се озова в креслото, неспособен да помръдне.

— Не го прави, Акарин!

Но устните на Акарин бяха притиснати в тънка линия.

— Извинявай, стари приятелю. Трябва да знам истината.

След това пръстите му се притиснаха към слепоочията на Лорлън.

Как е възможно това? Сякаш не беше проникнал в съзнанието ми, но всъщност беше там. Как успяваше да прочете мислите ми?

Лорлън потрепери при спомена за това, отвори очи и впери поглед в стената на спалнята си. Сви юмруците си и почувства някаква странна метална обвивка около пръста си. Повдигна ръка и стомахът му се сви, когато червеният скъпоценен камък проблесна на слабата светлина.

Всичко беше разкрито: какво бе видяла Сония, разчитането на истината, въвличането на Ротан и какво бе научил или разкрил Денил. До него не бе достигнала и капка от мислите или чувствата на Акарин. Едва след това, докато той вървеше напред-назад из гостната — дълго, повече от час — Лорлън разбра, че Акарин е силни развълнуван, но очевидно това въобще не беше повлияло на самоувереността му.

Най-накрая магическата сила, която придържаше Лорлън и креслото, изчезна. Акарин взе ножа от масата, но Лорлън не успя дори да се уплаши. Акарин прокара острието по собствената си длан.

Кръвта започна да се събира в шепата му. Акарин взе чашата на Лорлън и я счупи в масата. Взе едно от стъкълцата и го подхвърли във въздуха.

То се спря пред очите му и се завъртя, острите му ръбове се нажежиха до червено и започнаха да се топят. Когато изстина отново, парчето се беше превърнало във фасетна сфера. Акарин вдигна кървящата си длан и обгърна сферата. Когато отново отвори дланта си, разрезът беше изчезнал, а на дланта му лежеше ярък червен камък.

След това направи леко движение и в ръката му се озова една от сребърните лъжички от шкафа. Той започна да я увива и топи, докато не я оформи в дебел пръстен. После хвана камъка с два пръста и го постави в най-удебелената му част, която го обгърна като цветче.

Акарин подаде пръстена на Лорлън.

— Сложи си го.

Първата мисъл на Лорлън беше да откаже, но той знаеше, че Акарин е готов на всичко и стига да поиска, може да направи така, че пръстенът да остане като залепен за ръката му. Лорлън искаше да може да го сваля когато пожелае, затова го взе и го наниза неохотно на средния си пръст.

— Така ще мога да виждам и да чувам всичко около теб — каза Акарин. — И ще можем да общуваме, без никой да ни чува.

„Дали точно в този момент Акарин ме наблюдава? Дали ме гледа как крача напред-назад из стаята ми? Дали изпитва някакви угризения заради това, което е направил?“.

Макар Лорлън да се чувстваше наранен и предаден от Акарин, онова, което най-силно го измъчваше, беше съдбата на Сония. Дали Акарин го беше наблюдавал няколко минути по-рано, когато Лорлън беше видял Сония да излиза от Университета? Тя се беше спряла изведнъж, спомняйки си, че вече не може да посещава Ротан и в очите й проблесна ужасна болка.

Видял ли го беше Акарин? Лорлън се надяваше, че не. Той не вярваше, че „приятелят“ му бе способен да изпитва угризения на съвестта. Нямаше да се изненада, ако разбереше, че страданията на Сония доставят удоволствие на Акарин.

Но въпреки всичко, дълбоко в сърцето си се надяваше да не е така.