Труди Канаван
Избраница (25)

Глава 24
Молба

Когато тръгна от Баните към Университета, Сония си спомни изминалите две седмици. С изненада осъзна, че съжалява, че почивката свършва. Беше прекарала повечето време в проучване на Университета, четене или в топлите дни, разходки до извора в гората.

В известен смисъл почти нищо не се беше променило. Отново й се налагаше да планира придвижването си така, че да избягва някого. Само дето Акарин, за разлика от Регин, не я преследваше. Тя го виждаше само вечер, когато се прибираше в седалището му.

Бяха й назначили прислужничка. Виола изобщо не приличаше на Тания. Държеше се отчуждено и разговаряше само по работа. Когато забелязва, че Сония става рано, тя също започна да идва малко след изгрев-слънце. Наложи се Сония няколко пъти да моли, преди жената най-накрая да й донесе кутия с рака. Когато ароматът на напитката изпълни стаята, изражението върху лицето на Виола ясни показа презрението, което тя изпитваше към този стимулант, толкова обичан от жителите на копторите.

Всяка сутрин Сония излизаше от седалището на Върховния повелител и се отправяше към Баните, където взимаше вана и обмисляше какво ще прави през деня. Потопена във възхитително топлата вода, тя леко се отпускаше след нощните кошмари и усещаше, че огладнява. Тогава се отправяше към столовата, където малцината готвачи и слуги поднасяха храна на шепата ученици, които бяха останали в Гилдията. На прислужниците им беше скучно и те с удоволствие изпълняваха поръчките на учениците да им приготвят любимите ястия, още повече че мечтата на всеки слуга беше да получи работа в кухнята на някой от Великите домове. Макар Сония да нямаше никакви връзки, по-младите прислужнички приготвяха най-различни вкуснотии и за нея. Инколът на ръкава й несъмнено силно ги впечатляваше.

След закуска Сония обикаляше коридорите на Университета, опитвайки се да запомни всички разклонения и завои. От време на време сядаше на пода в тихата стая и отваряше някоя книга. Понякога часове наред не ставаше от мястото си. С приближаването на вечерта обаче страховете й бавно се завръщаха и тя не можеше да се съсредоточи върху четенето. Нямаше определен вечерен час. Макар че се опитваше да се прибира колкото се може по-късно, Акарин винаги беше там и я чакаше. Седмица по-късно тя се примири с ежедневните им срещи и започна да се прибира достатъчно рано, за да може добре да се наспи.

И ето че тъкмо беше привикнала към новия си начин на живот, когато почивката свърши. Последния ден преди началото на занятията тя прекара седнала на перваза на прозореца си, наблюдавайки пристигащите карети. През повечето дни, когато Гилдията беше пълна с магьосници, беше лесно да забрави, че тук живееха и съпрузите, и децата им. Сония осъзна, че не познава почти никой от тях и реши, че трябва да научи повече за бъдещите си колеги. Тя разглеждаше инколите на вратите на каретите и старателно запомняше кой с коя карета пристига.

В деня на завръщането навсякъде цареше весела суматоха. Докато слугите бяха заети с разтоварването на багажа и грижите за конете, магьосниците и партньорите им се спираха, за да разговарят помежду си. Децата тичаха в градините, за да си играят със снега. Учениците се бяха събрали на кафяви групички и виковете, и смехът им се чуваше дори през затворения прозорец.

Но днес всичко си беше постарому. Магьосниците се върнаха към задачите си. Наоколо сновяха слуги. Членовете на семействата не се виждаха, но пък навсякъде гъмжеше от ученици.

Приближавайки се до Университета, Сония усети как я обзема познатото тревожно чувство. Макар да беше сигурна, че Регин няма да посмее да я тормози отново, тя все пак се огради с магическа бариера. Когато стигна до стъпалата, забеляза, че ученикът пред нея трепери от студ и потрива ръце. Новак, развесели се тя. Лорд Нирел винаги твърдеше, че учениците от зимния набор се научават да издигат бариери по-бързо от онези, които започваха занятия през лятото. Сега вече разбра защо.

— Това е тя.

— Кой?

Шепотът идваше зад гърба й. Тя устоя на порива да се обърни и продължи да се изкачва по стъпалата.

— Момичето от копторите.

— Значи е истина?

— Да. Майка казва, че не е честно. Много от другите ученици са по-силни от нея и нямат съмнителен произход.

— Татко казва, че това е обида за Великите домове. Дори Разпоредителят не…

Сония не чу останалото, защото свърна в коридора на втория етаж. Спря се за миг, за да огледа събралите се ученици, но после продължи напред. Този път нямаше вперени в нея погледи. Вместо това те я поглеждаха, мръщеха се и извръщаха глави. Повдигаха се вежди и си разменяха многозначителни погледи.

„Това не е добре“ — помисли си тя.

Когато стигна до стаята си, усети как страхът й се засили. Спря се пред вратата, пое си дълбоко дъх и влезе вътре. Учителят, който я погледна, беше изненадващо млад. Сигурно беше завършил и съвсем наскоро. Сония провери името му в програмата си.

— Лорд Ларкин — каза тя и се поклони.

За нейно голямо облекчение той й се усмихна.

— Сядай, Сония.

В стаята се бяха събрали само половината от съучениците й. Някои от тях я проследиха с поглед как отива до обичайното си място край прозореца. Лицата им не бяха дружелюбни, но върху тях не беше изписано и неодобрение. Страхът й постепенно започна да се топи.

Ларкин се изправи. Когато видя, че учителят тръгва към чина й, Сония въздъхна. Сигурно и той щеше да я накара да се премести отпред.

— Върховният повелител ми каза да ти предам, че желае да те види след следващия час — рече тихо той. — Трябва да отидеш в седалището му.

Сония усети как цялата топлина се изцежда от лицето й. Предположи, че е пребледняла, затова наведе глава с надеждата, че учителят не го е забелязал.

— Благодаря ви, милорд.

Ларкин се обърна и се върна при бюрото си. Сония тежко преглътна. Какво ли искаше Акарин? В главата й се завъртяха плашещи сценарии. Когато Ларкин започна да говори, тя се сепна и подскочи от стола си. Огледа се и установи, че вече всички са се събрали.

— Историята на магическата архитектура обхваща много столетия — каза Ларкин на класа. — На моменти е непоносимо скучно, но аз ще се опитам да прескоча тези моменти, доколкото е възможно. Ще започна с историята на лорд Лорен, архитектът, който е проектирал Университета.

Сония се сети за своята карта на коридорите и леко се наведе напред. Началото изглеждаше обещаващо. Ларкин раздаде на учениците си листи с някаква схема.

— Това е примерен план на последния етаж на Университета — копие от оригиналните чертежи на архитекта — каза Ларкин. — Ранните творби на лорд Лорен са често нестабилни и абсурдни на вид. Той е бил считан за художник, обсебен от идеята да създава огромни, непрактични скулптори, а не обитаеми сгради. Но откритията му в областта на методите за обработка и укрепване на камъка посредством магия променили не само традиционните представи за архитектурата. Той започнал да строи сгради, в които хората искали да живеят.

Ларкин махна с ръка към тавана.

— Университетът е едно от най-добрите творения на лорд Лорен. Когато се обърнали към него с молба да проектира и построи новите сгради на Гилдията, той вече бил прочут по цял свят с творенията си. — Ларкин се усмихна. — Въпреки това Гилдията сметнала за необходимо да включи в договора му специална клауза, че той не бива да включва в проекта спираловидни структури, каквито обикновено е обичал да използва.

Въпреки това лорд Лорен не се отказал от спиралите. Можем да ги видим в стъкления покрив над Заседателната зала и в стълбищата във фоайето — продължи Ларкин. — От дневниците и записките на други магьосници от онова време знаем, че лорд Лорен е, меко казано, хитрец. Стотина години по-късно един магьосник име лорд Рендо написал книга за кариерата на архитекта. На обратната страна на плана ще намерите откъси от тази книга, както и хронология на живота и работата му. Прочетете ги, а след часа може да поразгледате проектираните от него сгради. Ще откриете доста неща, които не сте забелязвали преди, както се случи и с мен. След три седмици трябва да ми предадете съчинение, посветено на работата му.

Учениците потънаха в четене. Сония разгледа плана на Университета. В него бяха отбелязани четирите кули по ъглите и огромната зала в центъра, както и дизайнът на стъкления покрив, но стаите и коридорите от двете страни на главния коридор не присъстваха.

Тя извади своята карта от кутията си и я разгъна по плана. След като разгледа и двете карти, започна да копира дизайна на покрива върху своята скица. Както и подозираше, спиралните структури и покрива допълваха мрежата от коридори, създавайки още по-големи спирали.

— Какво правиш, Сония?

Тя осъзна, че учителят е застанал до нея и се изчерви.

— Аз… мислех си за онова, което ни казахте за спиралите, милорд — обясни момичето, — и започнах да ги търся.

Ларкин наклони глава и огледа скицата й, след което посочи с пръст вътрешните коридори, които беше отбелязала.

— Разглеждал съм университетските планове много пъти, но никога не съм виждал толкова много коридори. Откъде намери тая скица?

— Сама си я начертах. Нямах с какво да се занимавам през ваканцията. Надявам се, че не съм посещавала забранени места.

Той поклати глава.

— Единствените места в Университета, които са забранени за учениците са Заседателната зала и кабинетът на Разпоредителя.

— Ами онези стаи, които се намират между обикновените коридори и онези с картините? Останах с впечатлението, че те служат като бариери.

Ларкин кимна:

— Някога ги заключваха, но когато мястото започна да не стига беше взето решение вътрешните коридори да бъдат достъпни за всички.

Сония си спомни неодобрението, с което я беше погледнал магьосникът в коридора през първия ден на проучването й. Може би той просто се чудеше какво ли прави там сама ученичка. А може би просто не вярваше на момичето от копторите.

— Имаш ли нещо против да копирам скицата ти? — попита Ларкин.

— Ще ви нарисувам една, ако искате — предложи тя.

Той се усмихна.

— Благодаря ти, Сония.

Когато се отдалечи от чина й, тя го погледна замислено. В поведението му не се усещаше неодобрението и презрението, което струеше от останалите учители. Нима само учениците я презираха? Тя се огледа. Няколко глави се извърнаха бързо, но един поглед остана вперен в нея.

Очите на Регин бяха пълни с омраза. Сония извърна глава и потрепери. С какво го беше заслужила?

Всеки път, когато се представяше добре в клас, той успяваше или да покаже същите успехи или да я изпревари. Беше по-добър по Воински умения, така че ако целта му беше да я надмине, значи се справяше успешно.

Но сега тя бе постигнала нещо, в което той нямаше как да я догони. Беше станала избраница на Върховния повелител. И на всичкото отгоре Регин по никакъв начин не можеше да я накара да страда поради това.

Сония въздъхна. „Ако знаеше какво става в действителност, въобще нямаше да ми завижда. Ако можех, веднага бих му отстъпила мястото си. Моментално ще напълни гащите…“

Или пък не? Дали Регин, който копнееше за власт и влияние и бе готов да нарани останалите, за да ги получи, щеше да успее да устои на изкушенията на черната магия? Не, сигурно щеше да поиска да се присъедини към Акарин. Тя потрепери. Регин, черният магьосник. Тази мисъл наистина си беше страшничка.

 

 

В Дома на Гилдията Денил се срещна с Първия посланик Еренд.

— Добре дошли, посланик Денил.

— Благодаря ви, посланик Еренд — отвърна Денил и учтиво наклони глава. — Радвам се, че съм тук. Ако някога отново ме обземе желание да обикалям света, моля ви, напомнете ми за последните две седмици.

Посланикът се усмихна.

— Ах, морските пътешествия наистина губят своето очарование след първите няколко пътувания.

Денил се намръщи.

— Една буря е достатъчна да излекува и най-закоравелия романтик.

Макар лицето на Еренд да остана безстрастно, Денил беше сигурен, че е зърнал проблясък на самодоволство в очите му.

— И така, вече сте на твърда земя — каза мъжът. — Сигурно ще искате да си починете в остатъка от деня. Довечера ще ми разкажете за приключенията си.

— Пропуснал ли съм нещо?

— Разбира се — усмихна се Еренд. — Та това е Капия. — Той тръгна към приемната стая, но се спря. — Пред два дни пристигнаха някакви спешни писма за вас. Сега ли искате да ги прочетете или ще изчакате до утре?

Денил кимна, изпълнен с любопитство въпреки умората си.

— Пратете ги в стаята ми. Благодаря ви, Посланико.

Едрият мъж кимна грациозно и се обърна. Докато вървеше по главния коридор в къщата, Денил обмисляше работата, която го очакваше. Предполагаше, че има много да наваксва, а и трябваше да подготви доклада си за Лорлън. Нямаше да е лесно да намери време за посещение в Голямата библиотека.

Но така или иначе можеше да продължи проучванията си. Сред писмата, които го очакваха, сигурно бе и поканата за приема на бел Аралад. Трябваше да признае, че очакваше събитието с нетърпение. От доста време не се беше занимавал с любимото си занятие — събирането на слухове и сплетни.

Когато се върна от малките Бани във вътрешността на Дома на Гилдията, Денил откри купчината писма на бюрото си. Седна на стола си, прегледа ги и веднага разпозна елегантния почерк на Разпоредителя Лорлън.

Счупи печата, разгъна плътната хартия и зачете:

До Втория посланик на Гилдията в Елийн Денил, от семейство Норин, дом Телен.

Съобщиха ми, че определени кръгове смятат, че Вие пренебрегвате задълженията си на посланик, заради някакви „лични“ проучвания. Благодарен съм Ви за времето и усилията, които вложихте в изпълнението на моята молба. Свършената от вас работа е безценна. Но за да предотвратим възникването на нови въпроси, съм длъжен да Ви помоля да сложите край на проучването. Няма да очаквам нови доклади от Вас.

Разпоредител Лорлън

Денил остави писмото да падне на бюрото му и впери изненадан поглед в него. Толкова пътувания и четене на книги, а сега всичко трябва да бъде изоставено заради някакви си слухове? По всичко личеше, че проучването не е било чак толкова важно.

Магьосникът се усмихна. Беше си помислил, че зад молбата на Лорлън се крие някаква тайна. Докато се ровеше в най-скучните книги, докато търпеше несгодите на морските пътешествия, го вдъхновяваше мисълта, че Лорлън сигурно има някакви причини да възобнови търсенето на Акарин. Може би Върховният повелител се намираше на прага на преоткриването на ценни методи за използването на магията и Лорлън искаше някой друг да подеме проучване то. Може би той едва не бе открил изгубена страница от историята на магията.

И сега само с няколко реда Лорлън бе сложил край на всичките му надежди.

Денил поклати глава и сложи писмото встрани. „Тайенд също ще се разочарова“ — помисли си той. Вече нямаше причина да ходи на приема на бел Аралад. Всъщност какво пречеше да отиде? И в библиотеката можеше да се отбива от време на време. Все ще намери повод да се среща с Тайенд… някое ново проучване…

Денил замръзна. Ами ако причината беше Тайенд? Ако до Лорлън бяха достигнали някакви слухове и той бе решил да запази репутацията му?

Денил се намръщи. Сигурно никога нямаше да узнае истинската причина. Нямаше как просто да отиде и да попита Лорлън.

В този миг забеляза още едно писмо със символа на Гилдията. Вдигна и разпозна резкия почерк на Ротан. Усмихна се, счупи печата и прочете:

До посланик Денил

Не знам кога ще получиш писмото ми. Научих, че си поел на пътешествие. Надявам се да ти е интересно — сигурно се запознаваш с културата на хората, с които ще ти се наложи да работиш в бъдеще. Ако знаех, че сред задълженията на посланика влиза и пътуването в други държави, отдавна щях да зарежа преподаването. Сигурен съм, че ще има какво да ми разкажеш, когато отново ни посетиш.

Имам новини, но ти сигурно вече си ги научил. Вече не съм наставник на Сония. Тя бе избрана от Върховния повелител. Докато всички останали смятат, че й е провървяло, аз въобще не съм доволен. Мисля, че разбираш защо. Освен че изгубих компанията й, останах и с чувството, че нещо не съм довършил. Затова по предложение на Ялдан си намерих нови интереси. Сигурно ще ти е забавно да научиш, че реших да пиша книга за древните магически практики. Преди десет години Акарин започнал подобно проучване. Твърдо съм решил да го доведа до край.

Доколкото си спомням, Акарин е започнал проучването си в Голямата библиотека. Тъй като ти живееш близо до нея, реших да те помоля да я посетиш вместо мен. Ако не разполагаш със свободно време, дали не познаваш някой, на когото да възложиш тази задача? Той трябва да е дискретен, разбира се, тъй като не искам да оставям във Върховния повелител впечатлението, че разследвам миналото му! Затова пък не мога да опиша удовлетворението, което ще изпитам, ако успея там, където той се е провалил. Знам, че ще оцениш иронията.

Твой приятел:

лорд Ротан.

П.П. Дориен беше тук за няколко седмици. Изпраща ти много поздрави и благопожелания.

Денил прочете писмото два пъти и се засмя. Ротан винаги постигаше поставените си цели, но основните му амбиции бяха свързани с учениците му. Нищо чудно, че след като беше изгубил наставничеството си над Сония, той се бе почувствал уязвен.

Но пък избирането й от Върховния повелител не можеше да се нарече неуспех. Ако Ротан не беше хвърлил толкова усилия в обучението на Сония, Върховният повелител едва ли щеше да й обърне внимание. Денил се усмихна. Не трябваше да забравя да го спомене и отговора си.

Денил отново прочете писмото. Когато стигна до молбата на Ротан, той се спря. Напълно оценяваше иронията на ситуацията, но много по-забавно му се струваше, че Ротан искаше същата информация, от която се нуждаеше Лорлън. Интересно съвпадение.

Денил отвори писмото на Лорлън. Докато местеше поглед от единия лист към другия, той усети как косъмчетата на врата му настръхват. Съвпадение ли беше? Струваше му се, че писмото на Лорлън е написано набързо, а Ротан като че ли беше обмислял внимателно всяка дума. Какво ставаше там, в края на краищата? Ако се отхвърлеха всички догадки, оставаха само три факта. Първо, Лорлън по-рано беше поискал да разбере какво е научил Акарин по време на пътуването си, а сега вече не искаше. Второ, Ротан се интересуваше от същата информация, която е търсел Акарин. Трето, и Лорлън, и Ротан искаха търсенето им да остане в тайна. А и Акарин така и не беше разкрил резултатите от своите проучвания.

Не, тук все пак има някаква тайна. Дори Ротан да не го беше помолил за помощ, Денил сигурно щеше сам да продължи проучването си просто от любопитство. А сега беше твърдо решен да го направи. Все пак не беше прекарал няколко седмици в морето, за да захвърли накрая всичко просто ей така.

Денил се усмихна, сгъна писмата и ги прибра при записките си върху пътуването на Акарин.

 

 

Докато се приближаваше към седалището на Върховния повелител, Сония усети как й прилошава от страх. Когато се изправи пред вратата, сърцето й препускаше като полудяло. Тя се спря, пое си дълбоко дъх и хвана дръжката.

Както винаги, вратата се отвори веднага. Тя влезе и устата й пресъхна. Акарин седеше в креслото си и я чакаше.

— Влез, Сония.

Тя се поклони, забила поглед в пода. Усетила как той се изправя и се приближава до нея, тя отстъпи назад и гърбът й се опря във вратата.

— Обядът ни чака.

Тя едва разбираше думите му. Цялото й внимание беше съсредоточено върху протегнатата му ръка. Пръстите му се свиха около дръжката на кутията й. Тя я пусна и Акарин я остави върху ниската масичка.

— Ела с мен.

Когато се обърна с гръб към нея, тя си пое дълбоко дъх и бавни издиша. Тръгна след него, но рязко се спря, когато осъзна, че магьосникът се е отправил към дясната стълба, която водеше към подземната стая. Сякаш усетил колебанието й, той се обърна и я погледна.

— Ела. Такан няма да е доволен, ако храната изстине.

Храна. Обяд. Нима той се хранеше там? Но Акарин тръгна на горе по стълбището и Сония облекчено въздъхна.

Тя го последва до втория етаж и по коридора. Акарин се спри пред третата врата и с жест я покани да влезе.

Сония предпазливо надникна вътре и видя разкошна трапезария. Голямата лакирана маса беше заобиколена от богато украсени столове. На масата бяха подредени чинии, прибори и чаши.

Официален обяд? Защо?

— Влизай — промърмори той.

Тя го погледна, улови весел проблясък в очите му и влезе.

— Моля, седни. — Акарин й посочи един стол, а самият той седна от другата страна.

Тя се подчини и се зачуди как ще успее да се храни. Целият й апетит се беше изпарил след съобщението на лорд Ларкин. Може би ако се извинеше, че не е гладна, той щеше да я пусне да си върви?

Тя наведе поглед към масата и застина от изумление. Всички прибори бяха направени от злато: вилици, ножове, чинии. Дори чашите имаха златни ленти по ръба си. Тя усети как я засърбяват ръцете. Щеше да е толкова лесно да пъхне някоя вилица в джоба си, докато той не я гледа. Макар да не беше толкова чевръста както някога, тя обичаше да изпробва уменията си от време на време, като правеше номера на Ротан. Една такава вилица струваше цяло състояние — или поне щеше да й стигне да преживява, докато не си намереше някое отдалечено местенце, където да се скрие.

„Но аз не мога да избягам“. В гнева си тя дори си помисли дали да не открадне нещо просто за да разсърди Акарин.

Сония изведнъж усети, че до нея стои слуга. Дори не го беше чула кога се е приближил. Той й наля вино, заобиколи масата и напълни чашата на Акарин.

Тъй като излизаше рано и се прибираше късно, Сония почти не се срещаше с Такан. А сега, когато го погледна, тя разпозна слугата, който помагаше на Акарин в черния ритуал.

— Как минаха днешните ти занятия, Сония?

Тя се сепна, погледна към Акарин и бързо отмести очи.

— Добре, милорд.

— Какво учихте?

— За магьосническата архитектура. Проектите на лорд Лорен.

— Ах, лорд Лорен. Проучванията ти на университетските проходи сигурно са те запознали с необичайния му подход.

Сония не вдигаше очи. Значи той беше наясно как е преминала почивката й. Да не би да я бе следил? Макар лорд Ларкин я беше уверил, че не е нарушила никакви правила, тя се изчерви, за да прикрие смущението си, Сония отпи глътка вино. То беше… силно.

— Как вървят заниманията с лорд Ийкмо?

Тя потрепна. Какво да му отговори? Зле? Ужасно? Унизително?

— Воинските умения не ти допадат.

Това не беше въпрос и Сония реши да не отговаря. Вместо това отпи още една глътка вино.

— Воинските изкуства са много важни. В тях се прилага всичко, което си научила в другите дисциплини. Само в битка можеш да определиш границите на силата си, знанията си и своя Контрол. Ти имаше нужда от допълнителни занятия, защото слабостта ти беше започнала да си личи. Жалко, че Ротан пренебрегна обучението ти в тази област.

Сония се засегна заради себе си и заради Ротан.

— Предполагам, че просто не е виждал смисъл от това — отвърна тя. — Нали не ни застрашава никаква война.

Акарин потупа с пръст по столчето на чашата си.

— Смяташ ли, че е разумно да се забравя за войната в мирни време?

Сония поклати глава, съжалявайки горчиво, че се е намесила в спора.

— Не.

— Нима не сме длъжни да практикуваме Воинските изкуства и да се поддържаме във форма?

— Разбира се, че сме длъжни, но… — Тя се спря. „Защо изобщо споря с него?“.

— Но? — подсказа й той.

— Не е задължително всички магьосници да се занимава с това.

— Наистина ли смяташ така?

Тя мислено се наруга. Защо изобщо си правеше труда да обсъжда това с нея? Едва ли го интересуваше дали тя ще развие добри воински умения. Той просто искаше да я ангажира с нещо, за да не му се меси в работите.

— Може би Ротан е пренебрегнал тази част от обучението ти, защото си жена.

Тя сви рамене.

— Може би.

— А може и да е прав. През последните няколко години няколкото момичета, които пожелаха да се обучават за воини, бяха разубедени. Смяташ ли, че това е правилно?

Тя се намръщи. Той знаеше, че тя не иска да се присъединява към Воините, което означаваше, че просто си търсеше тема за разговор. Ако тя се включеше в обсъждането на темата, дали нямаше да навлезе в опасна територия? Или може би просто трябваше да откаже да говори с него?

Преди да реши дали да му отговори или не, вратата зад Акарин се отвори и Такан влезе с голям поднос в ръце. От него се разнасяше великолепен аромат. Прислужникът подреди купите и чиниите на масата, след това пъхна подноса под мишница и започна да описва подробно всяко ястие.

Стомахът на Сония закъркори от глад. С всяко ароматно вдишване тя усещаше как постепенно се успокоява.

— Благодаря ти, Такан — промърмори Акарин, когато слугата приключи. Такан се поклони и излезе от стаята. Акарин взе голямата лъжица за сервиране и започна да пълни чинията си.

От няколкото официални вечери с Ротан Сония беше научила, че това е традиционният начин на киралийските Домове да развличат гостите си. Жителите на копторите не хабяха излишно време, за да приготвят храната си и единствените прибори, които използваха, бяха ножовете, каквито всеки носеше със себе си. Киралийската традиция храната да се сервира на малки хапки изискваше по-сериозна подготовка и колкото по-официален беше обядът, толкова по-изискани бяха ястията и приборите.

За щастие Ротан я беше накарал да научи наизуст предназначението на различните вилици, черпачета, щипки и шишове. Ако Акарин си мислеше, че ще я унизи, като я накара да се издаде, че не познава светския етикет, то той грешеше.

Най-напред тя си сложи няколко късчета месо от расук, увито листа от браси^[1]. Когато подхвана едно от късчетата и го сложи в устата си, осъзна, че Акарин я наблюдава с интерес.

Расукът се оказа невероятно вкусен и Сония си бодна още едно парченце. Скоро чинията и се изпразни и тя погледна към следващото блюдо.

Докато опитваше от всички ястия, момичето забрави за всичко останало. Късчета риба, мариновани в пикантен червен сос. Странни топчета, пълнени с подправки и смлян харел^[2]. Големите пурпурни кротове^[3], които ненавиждаше, бяха покрити със солена хрускава коричка, която ги правеше неустоими.

През живота си не беше яла толкова вкусна храна. Порциите в столовата бяха доста прилични и тя винаги се беше изненадвала на оплакванията на останалите ученици. Сега вече й стана ясно кое не им достигаше.

В стаята влезе Такан. Сония вдигна глава и установи, че Акарин се е нахранил и я наблюдава, подпрял брадичката си с ръка. Тя отвърна поглед. Такан събра празните чинии и излезе.

— Как ти се стори обядът?

Сония се усмихна доволно.

— Много беше вкусен.

— Такан е отличен готвач.

— Нима е приготвил всичко сам? — Момичето не можеше да скрие изумлението си.

— Да, макар да си има помощник, който разбърква ястията, за да не загорят.

Такан се върна с малък поднос. Сония наведе глава и усети как устата й се напълва със слюнка. В гъстия сироп проблясваха бледи късчета пачи. Първата лъжичка разкри, че десертът е подправен със сладко вино. Тя ядеше бавно, наслаждавайки се на всяка хапка.

Помисли си, че заради подобна храна си заслужава да изтърпи нежеланата компания.

— Искам да вечеряш с мен тук всеки първоден.

Сония замръзна. Дали не беше прочел мислите й? Или това беше първоначалното му намерение?

— Но аз имам вечерни занятия — възрази тя.

— Такан знае кога започват. Няма да закъснееш.

Тя сведе поглед.

— Всъщност ако те задържа още малко днес, ще закъснееш — добави той. — Свободна си, Сония.

Изпълнена с облекчение, тя едва не скочи от стола, но се олюля и се подпря на масата. Леко замаяна, девойката се поклони и излезе от стаята.

В коридора се спря за миг, за да възстанови равновесието си и дочу тихи гласове от стаята.

— Следващия път й наливай по-малко вино, Такан.

— Десертът беше виновен, господарю.