Труди Канаван
Избраница (27)

Глава 26
Ревнив съперник

Докато каретата се отдалечаваше от Дома на Гилдията, Денил се опита да се сети за всичко, което знаеше за бел Аралад. Вдовица на средна възраст, тя беше глава на една от най-богатите фамилии в Елийн. Четирите й деца — две дъщери и двама синове — си бяха намерили съпрузи от могъщи фамилии. Макар самата бел никога да не се бе омъжила повторно, за любовните й похождения се носеха легенди.

Каретата направи завой, забави ход и спря. Денил погледна през прозореца и видя дълга редица разкошно украсени каляски.

— Колко хора ще присъстват на този прием? — попита той.

Посланик Еренд вдигна рамене:

— Триста, четиристотин души.

Впечатлен, Денил започна да брои каретите. Краят на редицата се губеше от погледа му. Предприемчиви търговци се разхождаха пред прозорците на каретите и предлагаха стоките си — вино, сладки, питки. Музиканти и улични акробати демонстрираха майсторството си. Най-изкусните от тях се задържаха по-дълго пред каретите скучаещите придворни се радваха на развлеченията и монетите се лееха като река.

— Ако бяхме тръгнали пеша, щяхме да стигнем по-бързо — каза Денил.

Еренд се усмихна:

— Възможно е, но нямаше да стигнем далеч. Някой от познатите ни сигурно щеше да ни предложи да ни откара и нямаше да е учтиво да откажем.

Той си купи малка кутия със сладки, почерпи Денил и се впусна в описание на предишните балове и приеми у бел Аралад. В такива моменти Денил искрено се радваше, че Първият посланик бе елийнец по произход и можеше да му обясни местните обичаи. Денил с изненада научи, че на приемите допускат и малки деца.

— Забележете, че в Елийн се отнасят по особен начин към децата — предупреди го Еренд. — Когато са малки, обичаме да ги глезим. За съжаление те могат да са истинска напаст за магьосниците и очакват от нас да им изнасяме представления.

Денил се усмихна.

— Всички деца смятат, че основната задача на магьосниците е да ги развличат.

След доста време вратата на каретата най-после се отвори и двамата се озоваха пред типичното капийско имение. Посрещнаха ги добре облечени слуги, които ги преведоха през голяма аркада към огромен вътрешен двор. Планът на сградата напомняше на Денил за кралския дворец. В двора беше прохладно и гостите нетърпеливо се стичаха към вратите в отсрещния му край.

Зад тях се разкри просторна кръгла зала, пълна с народ. Светлината от няколкото огромни полилеи се отразяваше в ярките пъстроцветни облекла. Гласовете отекваха в куполообразния таван и смесеният аромат от цветя, плодове и подправки замайваше главите.

Хората извръщаха глави към входа, но само, за да зърнат кой влиза. Присъстваха демове и бели от всякакви възрасти. Сред тях се забелязваха и няколко магьосници. Деца, облечени в миниатюрни версии на дрехите на възрастните, тичаха наоколо или се тълпяха около пейките. Навсякъде се виждаха облечени в жълто прислужници, които носеха отрупани с храна и питиета подноси.

— Тази бел Аралад трябва да е забележителна жена — промърмори Денил. — Ако някой събере на едно място толкова много членове на киралийските домове — с изключение на приемите при краля, разбира се — до час всички ще са се хванали за мечовете.

— Да — съгласи се Еренд. — Но тази вечер няма да има никакви оръжия, Денил. За нас, елийнците, думите са много по-остри от мечовете. И не цапат обзавеждането.

 

 

Широко стълбище водеше към горната галерия. Денил погледна нагоре и забеляза Тайенд, който го наблюдаваше, облегнат на парапета. Младият учен леко му кимна. Сподавяйки с усилие усмивката си, Денил му се поклони официално.

До Тайенд стоеше атлетичен младеж. Той забеляза кимването на спътника си и се намръщи, но когато погледна надолу и забеляза Денил, очите му се разшириха от изненада и той бързо отмести поглед встрани.

Денил се обърна към Еренд. Посланикът се обслужваше със съдържанието на един поднос.

— Опитайте от тези — подтикна го той. — Превъзходни са.

— И какво ще правим сега? — попита Денил, взимайки си едно от сладките ароматни рулца.

— Ще се смесим с тълпата. Не се отделяйте от мен и аз ще ви представям на хората.

През следващите няколко часа Денил следваше плътно колегата си из стаята и се опитваше да запомни имената и титлите. Еренд го предупреди, че няма да има официален обяд — според последната мода гостите се гощаваха с деликатесите от подносите. Денил получи чаша вино, която постоянно се оказваше пълна до ръба. За да запази съзнанието си ясно, Денил успя да се промъкне до един поднос и бързо да се отърве от чашата.

Когато към него се приближи една жена с богато украсена жълта дреха, Денил веднага разбра, че това е домакинята. В сравнение с портрета, който той бе разгледал, преди да дойде на приема, на лицето й се бяха появили още бръчици, но ясните умни очи свидетелстваха, че пред него се намира онази същата неповторима бел, за която беше слушал толкова много.

— Посланик Еренд — рече тя и леко се поклони. — А това трябва да е посланик Денил. Благодаря ви, че почетохте празника ми.

— Ние ви благодарим за поканата — отвърна Еренд и леко кимна с глава.

— Как бих могла да организирам прием, без да включа Посланиците на Гилдията в списъка с гостите? — каза тя, усмихвайки. — Никой не може да се сравни с магьосниците по добри маниери и умение да водят разговор. — Тя се обърна към Денил. — Кажете ми, посланик Денил, харесва ли ви престоят в Капия?

— О, да — отвърна Денил. — Прекрасен град.

Разговорът продължи в този дух още няколко минути. После към тях се присъедини още една дама, която въвлече Еренд в разговор. Бел Аралад възкликна, че краката я болят от умора и двамата с Денил се оттеглиха на една пейка, поставена в ниша в стената.

— Научих, че сте започнали проучване на древната магия — каза тя.

Денил я погледна изненадано. Двамата с Тайенд се бяха разбрали да обсъждат обекта на тяхното проучване единствено с библиотекаря Иранд, но беше напълно възможно интересът им да е бил забелязан от някой, с когото са се сблъскали по време на пътуването си. Или пък Тайнед беше решил, че това не трябва да се пази в тайна, след като вече не събираха информация за Лорлън, а просто „помагаха“ на Ротан за книгата му?

В такъв случай всяко отричане щеше да предизвика подозрения.

— Да — отвърна той. — Това е мое хоби.

— Намерихте ли нещо ново и вълнуващо?

Той сви рамене.

— Нищо чак толкова вълнуващо. Просто много книги и свитъци, написани на древни езици.

— Но нали пътувахте до Лонмар и Вин? Не може да не сте научили някои интересни истории.

Той предпочете да отговори завоалирано:

— Видях свитъци в Лонмар и гробници във Вин, но те не бяха кой знае колко по-интересни от плесенясалите стари книги, които съм чела досега. Страхувам се, че ще ви отегча, ако започна да ви ги описвам подробно — какво ще кажат хората, която забележат, че с приказките си новият посланик е приспал домакинята на собствения й прием?

— Това трябва да бъде избегнато на всяка цена! — Тя се засмя, но погледът й се замъгли. — Ах, тази тема ми навява приятни спомени. Преди много години вашият Върховен повелител също се интересуваше от древната магия. Той беше такъв красавец. Тогава още не беше Върховен повелител, разбира се. Можеше да говори с часове за древната магия, а аз го слушах и кимах, само за да имам възможността да му се полюбувам.

Ето значи каква е била причината за нейния интерес! Дени се усмихна:

— За ваше щастие аз знам отлично, че далеч не съм такъв красавец, че да компенсирам скучните приказки за проучванията ми.

Тя се усмихна и очите й проблеснаха.

— Не сте красавец? Не бих се съгласила с вас. Други хора твърдят точно обратното. — Тя замълча и лицето й придоби замислено изражение. — Но не си мислете, че Върховният повелител се е държал грубо с мен. Да, аз можех да го слушам с часове, но това се случваше твърде рядко. Той присъства на приема по случай рождения ми ден, но скоро след като се върна от Вин, той отпътува за планините и повече не го видях.

Планините ли? Това беше нещо ново.

— Да му предам ли поздрави от вас, бел? — предложи той.

— О, съмнявам се, че ме помни — отвърна тя и махна с ръка.

— Глупости! Никой мъж не може да забрави вашата красота, дори ако само я е зърнал.

Тя се усмихна кокетно и леко го тупна по рамото.

— Харесвате ми, посланик Денил. А сега ми кажете: какво мислите за Тайенд от Тремелин? Той ви придружаваше по време на пътуването, нали?

Тя го наблюдаваше внимателно изпод гъстите си черни ресници. Денил си спомни какво се бяха договорили с Тайенд.

— А, помощникът ми ли? Много полезен човек. Има невероятна памет, а познанията му по древните езици са впечатляващи.

Тя кимна.

— А какъв ви се струва като човек? Приятно ли е да се пътува с него?

— Да. — Денил се намръщи. — Макар от него да не става добър пътешественик. Никога не съм виждал човек, който толкова да страда от морска болест.

Бел Аралад го погледна замислено.

— Казват, че той има доста необичайни интереси. Мнозина, особено дамите, го намират за малко… безинтересен.

Денил леко кимна.

— Естествено, че прекарването дни наред под земята, заобиколен от книги и говорейки мъртви езици, няма да го направи особено привлекателен за жените. — Той я погледна пресметливо. — Да не би да се правите на сватовница, бел Аралад?

Тя се усмихна закачливо.

— И какво, ако е така?

— Тогава държа да ви предупредя, че не познавам достатъчно добре Тайенд, за да ви бъда от полза. Дори и да въздиша по някоя придворна красавица, той умее да го скрива много добре.

Тя отново се поколеба.

— В такъв случай да го оставим на мира — кимна тя. — Понякога сватовничеството се превръща в лош навик, също като клюките. Ах, ето го и дем Дорлини. Надявах се да дойде, искам да го питам нещо. — Тя се изправи. — За мен беше истинско удоволствие да разговарям с вас, посланик Денил. Надявам се някой ден да се видим отново.

— За мен ще бъде чест, бел Аралад.

След няколко минути Денил разбра, колко е опасно да остава сам на елийнски прием. Веднага го заобиколиха три малки момиченца, изцапали дрешките си с храна. Той продължи да ги развлича с илюзии, докато родителите им не го спасиха. След това стана и тръгна към Еренд, но чу как някой го вика по име и се спря.

Когато се обърна, видя, че към него се приближават Тайенд и атлетичният мъж.

— Тайенд от Тремелин.

— Посланик Денил. Това е Велен от Генард. Мой приятел — рече Тайенд.

Устните на младия мъж се разтеглиха в усмивка, която обаче не стигна до очите му. Той се поклони вдървено и неохотно.

— Тайенд ми разказа за пътешествията ви — каза Веленд. — Не мисля, че Лонмар би ми допаднал.

— Климатът на Лонмар по принцип е непоносимо горещ — отбеляза Денил, — но съм сигурен, че човек може да свикне с него, ако поживее поне половин година там. Вие също ли сте учен?

— Не — отвърна младият човек. — Аз се интересувам от фехтовка и изобщо от оръжия. Вие фехтувате ли се, посланик?

— Не — отвърна Денил. — Щом бъдат приети в Гилдията, младежите обикновено се отказват от подобни развлечения, просто времето не им стига. — Фехтовка, значи. Може би затова този млад човек не му беше допаднал още от пръв поглед. Твърде много му напомняше за Фергън. Той също харесваше оръжията.

— Намерих няколко книги, които може би ще представляват интерес за вас, посланик — съобщи Тайенд с делови тон. Докато му описваше книгите, възрастта им и съдържанието, Денил забеляза как Веленд пристъпва от крак на крак и оглежда тълпата. Най-накрая той прекъсна Тайенд.

— Извинете ме, Тайенд, посланик Денил. Трябва да поговоря с един човек.

Докато мъжът се отдалечаваше, Тайенд се усмихна закачливо.

— Знаех си, че съвсем лесно ще успея да се отърва от него. — Той замълча за миг, докато край тях преминаваше една двойка, след което се върна към деловия тон. — Преглеждахме старите книги, но аз реших, че трябва да проверя и няколко по-нови. Понякога, когато някой дем почине, семейството му изпраща в библиотеката дневниците му и гостните книги. В един такъв дневник открих интересни забележки за… да речем, че не искам да навлизам в подробности, но от тези записки стигнах до извода, че мога да намеря доста интересни неща в личните библиотеки на други демове. Но не съм сигурен кои са тези демове и къде живеят.

— Някой от тях живее ли в планината? — попита Денил.

Очите на Тайенд се разшириха.

— Неколцина. Защо питате?

Денил снижи гласа си.

— Нашата домакиня си припомни за един млад магьосник, който присъствал на партито по случай рождения й ден преди десет години.

— Аха.

— Да. Аха. — Денил забеляза, че Веленд се приближава към тях и се намръщи. — Приятелят ви се връща.

— Той не ми е точно приятел — поправи го Тайенд. — По-скоро е приятел на приятел. Той ме доведе на приема.

Веленд имаше лека походка, напомняща за лимек — хищно куче, което тормозеше фермерите и понякога убиваше пътници в планината. За голямо облекчение на Денил мъжът се спря да поговори с друг придворен.

— Трябва да ви предупредя — додаде Денил, — че бел Аралад може да се опитва да ви намери някоя млада дама.

— Едва ли. Тя ме познава твърде добре.

Денил се намръщи.

— Чудя се тогава какви бяха тези коментари за привличането ви към жените?

— Най-вероятно ви е изпитвала, за да види какво знаете за мен. Какво й отвърнахте?

— Че не ви познавам достатъчно добре, за да знам дали харесвате някого.

Тайенд повдигна вежди.

— Разбира се, че не знаете — рече тихо той. — Кажете, ще ви притеснява ли, ако ви кажа, че има такъв човек?

— Да ме притеснява ли? — Денил поклати глава. — Не… всъщност може би зависи кой е той. Да разбирам ли, че наистина има?

— Може би — усмихна се закачливо Тайенд. — Но няма да ви го издам… все още.

Заинтригуван, Денил погледна над рамото на Тайенд към Велвид. Не може да бъде… Забеляза, че някой в тълпата му маха с ръка, когато разпозна лицето на Еренд, Денил му кимна.

— Посланик Еренд ме вика.

Тайенд кимна:

— А мен ще ме обвинят, че съм безумно скучен, ако прекарам вечерта в обсъждане работата ми. Ще се видим ли скоро в библиотеката?

— След няколко дни. Може би ще се наложи да планираме още едно пътуване.

 

 

Сония прокара пръсти по кориците на книгите, намери пролука и пъхна в нея липсващото томче. Другата книга, която държеше, беше дебела и тежка. Тя се досети, че мястото й е на рафтовете в другия край на библиотеката, пъхна я под мишница и тръгна натам.

— Сония!

Сония сви в съседната пътечка и се приближи до бюрото на лейди Тия.

— Какво има, милейди?

— Пристигна послание за теб — каза библиотекарката. — Върховният повелител иска да те види в тренировъчната стая на лорд Ийкмо.

Сония кимна, опитвайки се да прикрие притеснението си. Устата й беше пресъхнала. Какво искаше Акарин? Демонстрация?

— Тогава по-добре да вървя. Искате ли да дойда отново утре вечер?

Лейди Тия се усмихна.

— Ти си като сбъдната мечта, Сония. Никой няма представа колко труд влагам в поддържането на това място. Но ти сигурно имаш много за учене.

— Мога да пожертвам час-два. Освен това така научавам кой къде е и го намирам по-лесно.

Библиотекарката кимна.

— Ако имаш свободно време, с удоволствие приемам помощта ти. — Магьосницата я заплаши с пръст. — Но не искам хората да говорят, че отвличам избраницата на Върховния повелител от уроците й.

— Няма. — Сония остави книгата, взе кутията си и отвори вратата. — Лека нощ, лейди Тия.

Университетските коридори бяха тихи и спокойни. Сония тръгна към стаята на лорд Ийкмо.

С всяка крачка усещаше как страхът й нараства. Лорд Ийкмо не обичаше да преподава вечер. Виндският магьосник обясняваше това с религиозните обичаи в своята страна. Всъщност той не можеше да откаже на Върховния повелител.

Но вече беше доста късно дори за вечерни занятия. Може би Акарин имаше друга причина да я потърси? Може би лорд Ийкмо въобще нямаше да е там…

Тя стреснато подскочи, когато от един страничен коридор пред нея изскочи някакъв ученик. Когато се опита да го заобиколи, той й прегради пътя. Зад гърба му застанаха още трима.

— Здравей, Сония. Получи ли съобщението ми? — Сония се обърна и изтръпна. В коридора стоеше Регин, заедно с група ученици и блокираше пътя й. Тя разпозна неколцина от предишния й клас, но останалите почти не й бяха познати. Тогава осъзна, че те са от по-горните класове. Всички я гледаха студено и тя си спомни коментарите от предишния ден, преди занятията да бъдат подновени. След като толкова много хора смятаха, че тя не заслужава да бъде избрана от Върховния повелител, Регин с лекота бе успял да убеди неколцина от тях да се присъединят към него.

— Горката Сония — провлачи глас Регин. — Избранице на Върховния повелител, сигурно си ужасно самотна. Нямаш никакви приятели. Няма с кого да си играеш. Решихме, че имаш нужда от малко компания. Може би да поиграем някоя игричка. — Той погледна към едно от по-големите момчета. — На какво да играем?

Момчето се ухили.

— Първата ти идея ми хареса, Регин.

— Значи ще си поиграем на „Прочистване“? — Регин сви рамене. — Тъкмо ще се поупражняваме добре за онова, което ни чака за в бъдеще. Но се боя, че ярките фойерверки и защитните бариери ще се окажат недостатъчни, за да прочистим Университета от този вредител. — Той погледна Сония с присвити очи. — Ще трябва да вземем по-убедителни мерки.

Сония усети как я изпълва гняв, но когато Регин вдигна ръка, тя го погледна изумено. Той нямаше да се осмели да нанесе удар. Не и тук. Не и в Университета.

— Няма да посмееш…

Той се ухили.

— Така ли мислиш? — От дланта му се изстреля светлинен лъч и Сония бързо издигна бариера. — Какво смяташ да направиш по въпроса? Да кажеш на наставника си? Някак си съм сигурен, че няма да го направиш. Мисля, че се страхуваш от него.

Регин се приближи до нея и бялата магия изригна и от двете му длани.

— Откъде си толкова сигурен? — рече тя. — Ами ако някой ни види да се бием в коридора? Знаеш какви са правилата.

— Не мисля, че някой ще ни види — подсмихна се Регин. — Проверихме навсякъде. Тук няма никой. Дори лейди Тия си тръгна от библиотеката.

Сония отбиваше с лекота ударите му. Няколко силни удари и тя щеше да го спре. Но успя да устои на изкушението, припомняйки си лекцията на Ийкмо за моралното задължение на магьосниците да не нараняват никого.

— Извикай наставника си, Сония — подтикна я той. — Повикай го да те спаси.

Тя усети как я побиват студени тръпки, но не им обърна внимание.

— Да ме спаси от теб ли, Регин? Заради това не си струва да притеснявам Върховния повелител.

Той огледа учениците, които се бяха събрали около него.

— Чухте ли това? Тя си мисли, че не заслужаваме вниманието на Върховния повелител. Най-добрите от Домовете и някаква си крадла от копторите? Нека й покажем кой е по-достойният. Започвайте!

Той отново нанесе удар. Този път тя усети едновременна атака и откъм гърба й. Огледа се и видя Кано и Исле в бойни позиции, но останалите ученици се спогледаха. На лицата им беше изписано съмнение.

— Нали ви казах, че няма да го извика — рече Регин между ударите.

Ала по-големите ученици продължаваха да се колебаят.

— Ако го направи — додаде Регин, — аз поемам отговорността. Готов съм да го направя, само за да ви го докажа. Какво имате за губене?

Сония усети нови удари, погледна през рамо и видя, че към групичката са се присъединили нови ученици. Нужна й беше повече сила, за да поддържа щита си. Тя се огледа. Може би трябваше да се опита да си пробие път към главния коридор. Пристъпи напред, принуждавайки Регин и приятелите му да отстъпят.

— Ако не се присъедините към нас сега — извика Регин на все още колебаещите се ученици, — тя ще се измъкне. Вече успя да вземе онова, което е наше по право и й се размина! Трябва да я поставите на мястото й или цял живот ще трябва да се кланяте на това момиче от копторите!

Макар и неохотно, учениците, които стояха зад него, пристъпиха напред и я атакуваха със силови удари. Вървенето под дъжд от силови удари беше доста по-трудно. Тя успя да направи няколко крачки, но това й струваше много.

Спря се и премисли стратегията си. Щеше ли да има достатъчно сила, за да стигне до коридора? Не беше сигурна. По-добре бе да пази силата си, с надеждата, че те скоро ще се изморят и тогава ще успее да се измъкне.

Освен ако тя не се измореше първа.

За да намали размера на бариерата си, Сония се облегна на стената. Атаката продължаваше и тя се зачуди каква ли е целта й. Тя предполагаше, че Регин е събрал толкова голяма група, за да има по-голяма публика — и защита, ако тя решеше да отвърне на удара му. Нима се надяваше, че ще успее да я изтощи? Ако беше така, какво смяташе да направи след това? Да я убие? Едва ли беше готов да отиде в затвора, заради някакво си момиче от копторите. Не, сигурно възнамеряваше да я изтощи твърде много, за да не може да се справи със занятията си на следващия ден.

Ударите отслабваха, но тя с тревога установи, че и нейната сила започва да се изчерпва. До самия край нямаше да бъде ясно кой ще победи… Щитът й потрепери и Регин вдигна ръка.

— Спрете!

Ударите секнаха. В настъпилата тишина Регин се обърна към останалите и се ухили.

— Видяхте ли? Хайде сега да я поставим на мястото й!

Когато отново се обърна към нея, тя видя злобните проблясъци в очите му и осъзна, че изтощаването й е било само първата част от плана му. Съжали, че не е продължила да си проправя път към главния коридор. Но ако го беше направила, нямаше да стигне много далеч.

Регин отново нанесе предпазлив удар по бариерата й. Един по един и останалите продължиха внимателния обстрел. Повечето от ударите бяха слаби, но продължавайки да черпи от силата си, и да поддържа бариерата, тя осъзна, че е обречена. Дори да изчерпеха докрай магическата си сила, десетима от тях можеха да я измъчват и без помощта на магия.

Усети с ужас, че силата й отслабва. Бариерата й проблесна и изчезна. Сега между нея и Регин имаше само въздух. Устните му се разтегнаха в изморена, но доволна усмивка.

Изведнъж от дланта на Регин се стрелна червен лъч. Остра болка я прониза в гърдите, премина в ръцете и краката, удари я в главата. Краката й се подкосиха и Сония се свлече на пода.

Болката утихна. Тя отвори очи и разбра, че се е свила на пода. Лицето й пламна от унижение. Опита се да се изправи, но нова върна от болка заля сетивата й. Тя стисна зъби, твърдо решена, че няма да плаче.

— Така, винаги съм се чудел какъв ефект оказва шоковият удар — като през сън чу тя гласа на Регин. — Искате ли да опитаме?

Раздадоха се възмутени възклицания. Сония усети прилив на надежда, когато видя как двама ученици се спогледаха слисани, обърнаха се и се отдалечиха. Но останалите не възнамеряваха да се отказват от забавлението си и надеждата й се изпари, когато върху нея отново се посипаха шокови удари.

Тя чу в съзнанието си подигравателния глас на Регин.

— Извикай го на помощ, Сония. Извикай го на помощ.

Достатъчен бе да изпрати само един ментален образ на Регин и съучастниците му…

Не. Нищо от онова, което й причиняваше Регин, не беше толкова ужасно, че да я накара да извика на помощ Акарин.

Ротан тогава!

Не й беше позволено да говори с него.

Не можеше да няма някой!

Но викът за помощ щеше да бъде чут от Акарин и останалите магьосници. Скоро цялата Гилдия щеше да узнае, че избраницата на Върховния повелител е била намерена изтощена и победена в един от коридорите на Университета.

Нищо не можеше да направи.

Свита на кълбо, тя зачака учениците да изхабят всичката си сила или поне да им омръзне жестоката забава и да я оставят на мира.

 

 

Беше малко след полунощ, когато Лорлън отговори на последното писмо. Той се изправи, протегна се и тръгна към вратата, преплитайки крака от умора. Автоматично постави магическата ключалка. Когато тръгна по коридора, чу шум от фоайето на Университета.

Лорлън се спря, чудейки се дали да провери какво става. Звукът беше съвсем тих, може би сух лист, който бе влетял през вратата. Той се накани да продължи, но звукът се раздаде отново.

Лорлън се намръщи и отиде във фоайето. Нещо помръдна до едната от големите врати. Той пристъпи напред и рязко си пое дъх.

Сония се беше облегнала на огромната врата и изглеждаше така, сякаш без нея ще изгуби равновесие. Тя направи една крачка към стълбите, но се спря и се олюля. Лорлън изтича до нея и я улови за ръката, преди тя да падне. Момичето го погледна изненадано и смутено.

— Какво ти се е случило? — попита той.

— Нищо, милорд — каза тя.

— Нищо ли? Та ти си изтощена.

Тя сви рамене, но дори това нищожно движение, като че ли изискваше огромни усилия. Всичката й сила беше изчерпана. Сякаш… сякаш е била изцедена до край.

— Какво е правил с теб? — изпъшка Лорлън.

Тя се намръщи и поклати глава. Изведнъж краката й омекнаха и тя бавно се отпусна на стълбите. Той седна до нея и пусна ръката й.

— Не е онова, което си мислите — каза тя и облегна чело на коленете си. — Не е той. — Тя въздъхна и потърка лицето си. — Никога не съм се чувствала толкова изморена.

— Тогава какво те е докарало до това състояние?

Раменете й се отпуснаха, но тя не отвърна нищо.

— Да не би някой учител да те е накарал да свършиш нещо?

Сония поклати глава.

— Да не би да си опитала нещо, което е отнело повече сили, отколкото си очаквала?

Тя отново поклати глава.

Лорлън се опита да се сети за всичко, което би могло да я изтощи до такава степен. Припомни си няколкото пъти, когато беше изчерпал напълно силата си. Беше отдавна, още като ученик. По време на битките с Акарин на Арената. Но тя каза, че този път не е виновен той.

Тогава той се сети. Веднъж учителят накара всеки ученик да се сражава срещу неколцина други. Това бе един от малкото случаи, когато Лорлън претърпя поражение.

Но сега беше твърде късно за занятия… Защо ще се бие срещу другите ученици? Лорлън се намръщи, когато в ума му изскочи едно име.

Регин. Момчето сигурно беше събрало поддръжниците си и я беше причакало някъде. Това беше смела и рискована постъпка. Ако Сония кажеше на Акарин за тормоза…

Но тя нямаше да го направи. Лорлън я погледна и усети как сърцето му се свива. В същото време неочаквано разбра, че се гордее с нея.

— Регин беше, нали?

Очите й се разшириха от изумление. Той съзря стаената предпазливост и кимна.

— Не се тревожи, няма да кажа на никого, освен ако сама не поискаш. Ако искаш, ще разкажа на Акарин какво се е случило. — Ако го подслушваше, то значи вече знаеше. Той хвърли един поглед към пръстена и бързо отвърна глава.

Тя поклати глава.

— Не. Недейте. Моля ви.

Разбира се. Тя не искаше Акарин да знае.

— Стана неочаквано — додаде тя. — Вече ще стоя далеч от тях.

Лорлън леко кимна.

— Добре, а ако не успееш, винаги можеш да ме повикаш на помощ.

Крайчетата на устата й се извиха в крива усмивка, след което тя си пое дълбоко дъх и започна да се изправя.

— Почакай. — Тя се спря и той я хвана за ръката. — Ето — каза той. — Това ще ти помогне.

Лорлън внимателно изпрати лек енергиен лечителски поток през дланта си към тялото й. Тя го усети и очите й се разшириха. Той не възстанови силата й, но облекчи физическото изтощение. Раменете й се изправиха и бледността от лицето й изчезна.

— Благодаря ви — каза тя. Изправи се, погледна към седалището на Върховния повелител и раменете й отново се отпуснаха.

— Няма да е винаги така, Сония — каза тихо той.

Тя кимна.

— Лека нощ, Разпоредителю.

— Лека нощ, Сония.

Той я изпрати с поглед, докато тя бавно се отдалечаваше. Надяваше се, че уверението му ще се осъществи, само че не знаеше как.