Труди Канаван
Избраница (30)

Глава 29
Откровение

Сония си пое дълбоко дъх и влезе в стаята за упражнения на Ийкмо. Застана до затворената врата, навела поглед към земята.

— Милорд — започна тя. — Извинявам се, че не ви се подчиних онази нощ. Вие ми помогнахте, а аз се държах грубо.

Ийкмо помълча известно време, след което се изсмя.

— Няма нужда да ми се извиняваш за това, Сония.

Тя вдигна поглед и с облекчение видя, че той се усмихва. Магьосникът й посочи един стол и тя послушно седна.

— Трябва да разбереш, че това е моята работа — каза й той. — Вземам ученици, които имат проблеми в усвояването на Воинските умения и разбирам защо това е така. Но във всичките ми случаи досега, с изключение на твоя, учениците търсеха помощта ми по собствено желание. Когато осъзнаваха, че смятам да разглеждам лични въпроси, които може би са причината за техните проблеми, те трябваше да избират между три варианта: да приемат методите ми, да си намерят друг учител или да си изберат друга дисциплина. Но ти? Ти си тук, защото така пожела наставникът ти. — Той я прогледна право в очите.

— Прав ли съм?

Сония кимна.

— Никак не е лесно човек да харесва онова, което не му се удава. — Магьосникът я погледна сериозно. — Искаш ли да станеш по-добра в тази дисциплина, Сония?

Тя сви рамене.

— Искам.

Ийкмо присви очи.

— Подозирам, че не го казваш от сърце, Сония. Няма да издам отговора ти на твоя наставник, ако това те притеснява. Ако отговориш отрицателно, няма да се отнасям с теб по-зле. Внимателно обмисли въпроса ми. Наистина ли искаш да усъвършенстваш тази дисциплина?

Сония погледна встрани и се замисли за Регин и последователите му. Може би уроците на Ийкмо щяха да й помогнат да се защитава по-добре… но ако толкова много ученици се съюзят срещу нея, каква би била ползата й от уменията и стратегията?

Имаше ли друга причина да подобри уменията си? Определено не се стремеше да спечели одобрението на Върховния повелител, а дори да станеше толкова добра, колкото Ийкмо и Болкан, тя пак нямаше да е достатъчно силна, за да се бие с Акарин.

Но някой ден Гилдията сигурно щеше да открие истината за Върховния повелител. И тогава тя щеше да поиска да влее силата си в борбата. А ако развиеше воинските си умения, това само щеше да увеличи шансовете им.

Сония се изпъна. Да, това беше добра причина да усъвършенства уменията си. Може би часовете нямаше да бъдат приятни, но ако можеха един ден да помогнат на Гилдията да победи Акарин, тя щеше да научи всичко, което можеше.

Момичето погледна към Ийкмо.

— Щом е трудно човек да хареса нещо, в което не е добър, дали ще започна да го харесвам повече, ако усъвършенствам уменията си.

Воинът се усмихна широко.

— Да. Гарантирам ти, че така ще бъде. Но не през цялото време. От време на време ще има поражения, а аз не познавам човек, на който това да му харесва. — Той замълча и лицето му стана сериозно. Но първо трябва да минем през няколко сложни материи. Налага се да преодолееш доста слабости и причината за голяма част от тях е онова, на което си станала свидетелка по време на Прочистването.

Страхът от убийството ти пречи да нанасяш удари, а осъзнаването, че си по-силна от останалите, те прави още по-предпазлива. Трябва да се научиш да вярваш в себе си. Трябва да опознаеш границите на силата и Контрола си — и според мен няколко упражнения ще ти помогнат да го постигнеш. Този следобед Арената е твоя.

Сония го погледна изненадано.

— Арената ли?

— Само аз?

— Само ти — и учителят ти, разбира се. — Той пристъпи към вратата. — Да вървим.

Тя стана от стола и го последва в коридора.

— Арената не се ли използва всеки ден от другите класове?

— Да — отвърна Ийкмо. — Но аз убедих Болкан да намери нещо друго за класа си този следобед. — Той я погледна и се усмихна. — Нещо забавно извън Гилдията, за да не ги разгневи, че ти си намесена.

— Какво ще правят?

Той се засмя.

— Ще разбиват скали в една стара каменоломна.

— Какво ще научат от това?

— Да уважават разрушителния потенциал на силите си. — Той сви рамене. — Освен това ще им напомни за щетите, които могат да нанесат на околната среда, ако изнесат битките си извън Арената.

Двамата стигнаха до главния коридор и продължиха към задното стълбище. Когато излязоха от сградата и тръгнаха към Арената, Сония вдигна глава и погледна към прозорците на Университета. Макар че не виждаше никакви лица, тя внезапно осъзна, че „частният“ им урок всъщност ще се проведе пред очите на всички.

Слязоха по стълбището до портала на Арената, минаха през тъмния коридор и отново излязоха на светло. Ийкмо вдигна ръка и посока към Лечителницата.

— Удари бариерата.

Тя се намръщи.

— Просто… да ударя?

— Да.

— Да.

— С какъв удар?

Той махна равнодушно.

— С какъвто и да е. Няма значение. Удряй.

Сония си пое дълбоко дъх, съсредоточи волята си и изпрати един огнен удар по невидимата бариера. Стотици тънки енергийни вълни пробягаха между извитите спирали. Въздухът завибрира, издавайки приглушен звън.

— Удари отново, но по-силно.

Този път цялата куполообразна бариера грейна. Ийкмо се усмихна и кимна.

— Не е зле. Сега вложи цялата си сила.

Вълна от сила премина през тялото й и от дланта й излетя ярък лъч. Усещането беше ободряващо. Бариерата грейна и пропука, а Ийкмо се засмя.

— Сега искам с всичка сила, Сония.

— Мислех, че преди го направих.

— Не съм сигурен. Представи си, че всичко, което има значение за теб, зависи от това усилие. Не задържай нищо.

Тя кимна и си представи как пред бариерата е застанал Акарин. Представи си, че до нея стои Ротан, на прицел на безмерните сили на Върховния повелител.

„Не задържай нищо“ — каза си тя и освободи магията си.

Бариерата на Арената проблесна толкова ярко, че тя се принуди да закрие очите си с ръце. Макар звъненето да не беше по-силно, тя почувства как ушните й мембрани вибрират от звука. Ийкмо нададе тих ликуващ вик.

— Точно така! Направи го пак.

Тя го погледна.

— Пак ли?

— По-силно, ако можеш.

— Ами бариерата?

Той се засмя.

— Доста сила ще ти трябва, за да прекършиш бариерата на Арената. Магьосниците я подсилват от векове. На края на този урок очаквам спиралите да светят в червено, Сония. Давай. Удари още веднъж.

След още няколко удара Сония осъзна, че й е забавно. Макар блъскането по бариерата да не представляваше никакво предизвикателство, за нея бе истинско облекчение да нанася удари, без да спазва предпазните правила. Но всеки следващ удар ставаше все по-слаб и скоро тя можеше да създава единствено вълнички по повърхността на бариерата.

— Засега стига, Сония. Не искам да заспиш по време на занятията. — Той я погледна въпросително. — Как ти се стори този урок?

Тя се усмихна.

— Не беше толкова труден като обичайните.

— Забавляваше ли се?

— Така мисля.

— По какъв начин?

Тя се намръщи, после потисна усмивката си.

— Все едно… проверявах колко бързо мога да тичам.

— Нещо друго?

Не можеше да му каже как си е представяла, че разпилява Акарин на прах. Но той забеляза колебанието й. Значи трябва да е нещо подобно? Тя го погледна и се усмихна пакостливо.

— Прилича на хвърлянето на камъни по магьосници.

Той повдигна вежди.

— Наистина ли? — Той се обърна и й даде знак да го последва към изхода. — Днес изпробвахме границите ти, но това в никакъв случай не показва каква сила ще използваш срещу другите. Това ще е следващата ни стъпка. Когато разбереш какво количество сила можеш да използваш безопасно срещу другите, тогава вече не би трябвало да се притесняваш да нанасяш удари. — Той замълча. — Минаха два дни, откакто Регин те изтощи до край. Вчера беше ли изморена?

— Малко, сутринта.

Той кимна леко.

— Ако можеш, довечера си легни рано. Утре силата ще ти трябва.

 

 

— И така, какво мислите за сестра ми?

Денил видя широката усмивка на Тайенд и се изкиска.

— Ротан би казал, че тя говори „в прав текст“.

— Ха! — отвърна Тайенд. — Това е твърде меко казано.

Мейри Порени беше толкова обикновена, колкото брат й беше красив, макар и двамата да бяха слаби и добре сложени. Тя говореше открито и имаше интересно чувство за хумор, заради което лесно се харесваше на хората.

Имението, управлявано от съпруга й отглеждаше коне, обработваше няколко житни посеви и произвеждаше вина, които се търсеха по целите Обединени земи. Къщата беше просторна едноетажна сграда, с веранда, която я обикаляше цялата. След вечеря Тайенд взе бутилка и две чаши, и изведе Денил на верандата, където пред подредените столове се разкриваше изглед към лозята.

— А къде е съпругът й Оренд? — попита Денил.

— В Капия — отвърна Тайенд. — Мейри се оправя с всичко тук. Той идва на посещение веднъж на няколко месеца. — Той погледна Денил и снижи гласа си. — Не се разбират особено. Баща ни я омъжи за човека, който той избра за нея. Но, както винаги, се оказа, че онази Мейри, която съществува в представите му, няма нищо общо с истинската Мейри.

Денил кимна. Той беше забелязал как Мейри се напрегна, когато един от гостите спомена името на съпруга й.

— Ала трябва да ти призная, че мъжът, за когото би избрала да се омъжи, ако бракът й не беше уреден, щеше да се окаже още по-голяма грешка — добави Тайенд. — Напоследък и тя се съгласява с това.

— Той въздъхна. — А аз очаквам баща ми да избере и някоя подходящо ужасяваща жена за мен.

Денил се намръщи.

— Не се ли е отказал вече?

— Едва ли. — Ученият завъртя чашата в ръцете си и рязко надигна глава. — Никога не съм питал досега, но чака ли ви някой в Киралия?

— Мен ли? — Денил поклати глава. — Не.

— Никаква дама? Никаква любима? — Тайенд изглеждаше изненадан. — И защо така?

Денил сви рамене.

— Никога не съм имал време за това. Твърде много работа.

— Каква например?

— Експериментите ми.

— И?

Денил се засмя.

— Не знам. Сега като се замисля, се чудя с какво съм успявал да запълня времето си. Със сигурност не е с посещения на онези сбирки, на които човек си търси съпруг или съпруга. Там не ходят жените, които биха представлявали интерес за мен.

— А какъв тип жена представляват интерес за вас?

— Не знам — призна си Денил. — Досега не съм срещал такава.

— Ами семейството ви? Те не се ли опитват да ви намерят подходяща съпруга?

— Опитаха веднъж, преди години. — Денил въздъхна. — Тя беше приятно момиче и аз бях готов да се оженя за нея, само за да задоволя желанията на семейството ми. Но един ден реших, че не мога да го направя, че по-скоро съм готов да остана сам и без деца, отколкото да се оженя за някой, когото не обичам. Стори ми се, че така щях да я нараня повече, отколкото ако откажа да сключа брак с нея.

Тайенд повдигна вежди.

— Но как успяхте да се отървете от нея? Аз си мислех, че в Киралия бащите уреждат браковете на децата си.

— Така е — засмя се Денил, — но една от привилегиите на магьосниците е правото да отхвърлят уредените бракове. Не му отказах направо, а успях да го убедя да промени мнението си. Знаех, че момичето харесва друг мъж, затова се погрижих да убедя всички, че той е по-подходящ за нея. Изиграх си ролята на разочарования ухажор и всички ме съжаляваха. Разбрах, че сега е много щастлива и има пет деца.

— И баща ви не ви намери друга?

— Не. Той реши, че — как точно се изрази? — щом съм решил да му се опъвам, ще ме остави на мира, стига да не скандализирам обществото, като избера някоя слугиня с ниско потекло.

Тайенд въздъхна.

— Струва ми се, че от тази случка сте спечелили много повече от правото за избор на съпруга. Баща ми никога не приема изборите ми. Отчасти защото съм единственият му син и той се притеснява, че няма да има кой да ме наследи. Но най-вече е недоволен от моите… как да го нарека… наклонности. Смята, че го правя нарочно, че съм обсебен от перверзните, че мисля само за физическото удоволствие. — Ученият се намръщи и вдигна чашата си. — Не е така, в случай че се чудите. Поне не за мен. Аз изпитвам… някаква увереност, че онова, което е естествено и правилно за мен, е също толкова силно, колкото собствената му вяра кое е естествено и правилно. Чел съм книги за места и епохи, където да бъдеш момък е нещо също толкова обикновено, колкото… знам ли, да бъдеш музикант или фехтовач. Аз… говоря празни приказки, нали?

Денил се усмихна.

— Малко.

— Извинете.

— Не се извинявайте — отвърна Денил. — От време на време всеки има нужда да поразсъждава върху нещо.

Тайенд се засмя и кимна.

— Така е. — Той въздъхна. — Добре, за сега стига толкова.

В настъпилата тишина двамата зареяха погледи към облените в лунна светлина поля. Изведнъж Тайенд рязко си пое дъх. Той скочи от стола си и влезе бързо в къщата, олюлявайки се леко заради изпитото вино. Денил се изненада от внезапното оттегляне на приятеля си, зачуди се дали да не го последва вътре, но после реши да остане и да изчака дали няма да се върне.

Докато си допълваше чашата с вино, Тайенд отново се появи.

— Погледнете тук.

Ученият разгъна една от рисунките от гробницата в скута на Денил.

— Говори се нещо за някакво място, откъдето е дошла жената.

Пръстът му потупа по един от йероглифите: полумесец и ръка, вписана в квадрат със заоблени ъгли.

— Не знам какво означава това, но ми се стори познато и ми трябваше малко време да се сетя откъде. В Голямата библиотека има една книга, която е толкова стара, че страниците й се разпадат на прах при твърде груби докосвания. Преди много векове тя е била собственост на един магьосник, Раленд от Кемори, който управлявал част от Елийн, преди тя да стане единна държава. В тази книга посетителите са записвали своите имена и титли, и целта на посещението си — макар повечето да са написани с един и същ почерк, което ме навежда на мисълта, че е бил нает писар, който да вписва имената на онези, които са били неграмотни.

На една от страниците го имаше същия символ. Спомних си го, защото не беше написан с писалка, а отпечатан. Беше червен, избледнял, но все още се виждаше. До него писарят беше записал „Кралят на Чаркан“.

Напълно естествено е да си помисля, че жената в гробницата е дошла от същото място — йероглифът прилича толкова много на отпечатъка. Но къде се намира това място Чаркан? — Тайенд се усмихна широко и потупа с пръст по картата. — Това е стар атлас, собственост на прапрадядото на Оренд. Погледнете тук.

Денил взе книгата от ръцете на Тайенд и свали светлинното кълбо по-ниско. Точно до пръста на Тайенд се виждаше кратка дума и рисунка.

— Шакан Дра — прочете на глас Денил.

— Сигурно щях да го пропусна, ако не бяха малкият полумесец и ръката.

Денил огледа картата и примигна изненадано.

— Това е карта на Сачака.

— Да. Планините. От тази карта не може точно да се разбере, но се обзалагам на двайсет златни монети, че Шакан Дра е близо до границата. Дали не си мислите също като мен, че една личност, чийто име няма да споменавам, е направила пътешествие до планините преди няколко години?

Денил кимна.

— Да.

— Мисля, че трябва да проучим още едно място.

— Но трябва да следваме планирания ни маршрут — напомни му Денил. Идеята да влезе в Сачака въобще не му хареса. Като се имаше предвид историята й, той нямаше представа дали местните ще го посрещнат с разтворени обятия. — Освен това Сачака не влиза в Обединените земи.

— Но пък мястото се намира съвсем близко до границата. На по-малко от ден езда.

— Не съм сигурен, че ще имаме време.

— Може да отложим малко завръщането си в Капия. Едва ли някой ще обърне внимание. — Тайенд се приближи до стола си и се тръсна в него.

— С няколко дни, може би. — Денил погледна замислено приятеля си. — Но аз си мислех, че вие ще бързате да се приберете.

Тайенд сви рамене.

— Не? Защо смятате така?

— Не ви ли чака някой?

— Не. Освен ако нямате предвид библиотекаря Иранд? Той няма да се обезпокои, ако закъснея няколко дни.

— И никой друг?

Тайенд поклати глава.

— Хмм. — Денил кимна замислено. — Значи не сте хвърлили око на никого, както намекнахте на приема на бел Аралад.

Ученият примигна изненадано, после стрелна Денил с поглед.

— Възбудих любопитството ви, нали? Ами ако ви кажа, че никой не ме чака, просто защото човекът не знае, че е обект на интереса ми?

Денил се засмя.

— Значи сте таен обожател.

— Може би.

— Можете спокойно да ми поверите тайната си, Тайенд. Ще я запазя.

— Знам.

— Веленд ли е?

— Не! — Тайенд го погледна укорително.

Денил почувства странно облекчение и извинително сви рамене:

— Виждал съм го няколко пъти в библиотеката.

— Опитвам се да го обезкуража — отвърна Тайенд и лицето му се изкриви в гримаса, — но той си мисли, че го правя само за да се докарам пред вас.

Денил се поколеба.

— Да не би аз да ви откъсвам от обекта на вашата симпатия?

За негова изненада Тайенд потрепна.

— Не. Този човек е, ах…

Наблизо се разнесоха стъпки. Двамата вдигнаха глави и видяха, че към тях се приближава Мейри и носи фенер. Съдейки по звука от стъпките й, тя беше обула тежки обувки, които оставаха скрити под дългата й рокля.

— Знаех си, че ще ви намеря тук — каза тя. — Някой иска ли да ме придружи на разходка след лозята?

Денил се изправи.

— За мен ще бъде чест. — Той погледна очаквателно към Тайенд, но с разочарование забеляза, че ученият клати глава.

— Пих твърде много, скъпа сестро. Страхувам се да не настъпя пръстите на краката ти или да се спъна в лозите.

Тя цъкна неодобрително с език.

— Тогава си стой тук, пияницо. Посланик Денил е по-подходяща компания. — Тя хвана Денил под ръка и го поведе към лозята.

Двамата вървяха мълчаливо известно време, след което свиха към един проход между лозята. Мейри започна да разпитва Денил за хората, които беше срещнал в двореца и за мнението му за тях. Когато стигнаха до края на реда, тя го изгледа преценяващо.

— Тайенд ми разказа много неща за вас — каза тя, — но не и за работата ви. Останах с впечатлението, че е строго секретна.

— По-скоро не е искал да ви отегчава — отвърна Денил.

Тя го стрелна с поглед.

— Щом казвате. Но Тайенд ми разказа всичко останало. Не бих предположила, че един киралийски магьосник може да е толкова добре, не бих очаквала, че ще останете приятели и то очевидно близки приятели.

— Очевидно за нашата нетърпимост се носят легенди.

Тя сви рамене.

— Но вие сте изключение. Тайенд ми разказа за слуховете, които са ви причинили толкова проблеми като ученик и че този инцидент ви е направил по-толерантен от останалите магьосници. Мисля, че това му е дало повод да се счита за късметлия, че се е родил в Елийн. — Тя замълча. — Надявам се, че нямате нищо против да говоря за това?

Денил поклати глава, с надеждата, че на лицето му е изписано безразличие. Ала въпреки това чувстваше напрежение от това, че някой, с когото току-що се беше запознал, разговаряше толкова свободно за подобни неща. „Но все пак това е сестрата на Тайенд — напомни си той. — Ако не й вярваше, той нямаше да й спомене нищо“.

Двамата стигнаха до края на лозето. Тя сви вляво и тръгна обратно към къщата покрай последния ред лозници. Денил погледна към верандата и видя, че столът на Тайенд е празен. Мейри спря.

— Като сестра на Тайенд аз винаги се опитвам да го предпазя.

— Тя се обърна с лице към Денил и го погледна сериозно и напрегнато. — Ако го смятате за свой приятел, внимавайте. Подозирам, че си е изгубил ума по вас, Денил.

Денил примигна изненадано. „Аз? Аз ли съм обектът на неговото обожание?“. Той погледна към празния стол. Нищо чудно, че Тайенд беше толкова уклончив. Той се почувства… странно поласкан. „Колко е приятно да бъдеш обожаван от някого“ — помисли си той.

— Изглеждате ми изненадан — каза Мейри.

Денил кимна.

— Нямах представа. Сигурна ли сте?

— По-скоро да. Нямаше да ви го кажа, ако не се притеснявах за него. Не му позволявайте да вярва на разни неща за вас, които не са истина.

Денил се намръщи.

— Имате ли в какво да ме упрекнете?

— Засега не. — Тя замълча и се усмихна, но очите й останаха сериозни. — Както вече казах, аз винаги се опитвам да го предпазя. Искам само да ви предупредя, че ако науча, че той е бил наранен по някакъв начин, престоят ви в Елийн няма да се окаже толкова приятен, колкото би ви се искало.

Денил я погледна втренчено. Очите й имаха стоманен блясък и той не се усъмни нито за миг в думите й.

— Какво искате да направя, Мейри Порени?

Лицето й омекна и тя го потупа по ръката.

— Нищо. Просто внимавайте. Харесвате ми, посланик Денил. — Тя пристъпи към него и го целуна по бузата. — Ще се видим на закуска. Лека нощ.

След тези думи тя се обърна и тръгна към къщата. Денил я изпрати с поглед, после поклати глава. Очевидно намеренията й през цялото време са били да го доведе тук, за да го предупреди.

Дали Тайенд беше предложил да я посетят, само за да й осигури достъп до Денил? Дали беше очаквал, че сестра му ще разбере всичко и ще му го разкрие?

„Подозирам, че си е изгубил ума по вас, Денил.“

Когато стигна до стола, който Тайенд бе освободил, той седни. Щеше ли това да повлияе на приятелството им? Денил се намръщи. Ако Тайенд не знаеше, че сестра му ще разкрие интереса му и Денил продължеше да се държи така, сякаш не знае за това, всичко щеше да си остане постарому.

„Но аз знам — помисли си той. — И това променя всичко“.

Сега приятелството им зависеше от това как Денил ще приеме новините. Той се замисли за чувствата си. Беше изненадан, но не ядосан. Дори изпитваше леко задоволство, че някой толкова много го харесва.

„Или ми харесва по съвсем други причини?“.

Денил затвори очи и прогони тази мисъл. И преди се беше изправял пред подобни въпроси и беше страдал от това. Тайенд беше и щеше да си остане единствено приятел.

 

 

Сония намери входовете към тайните проходи с изненадваща лекота. Повечето се намираха във вътрешната част на Университета, в което имаше смисъл, защото проектантите на сградата сигурно не са искали разни ученици да се мотаят там. Механизмите за отварянето на вратите в дървената ламперия лежаха скрити зад различни картини и други стенни орнаменти.

Вместо да отиде в библиотеката, Сония започна да ги търси веднага след приключване на вечерните занятия. Коридорите бяха тихи, но не съвсем пусти, което бе причината този път да не се сблъска с Регин и приятелчетата му. Те предпочитаха да изчакат, докато тя си тръгнеше от библиотеката, когато бяха сигурни, че Университетът е празен.

Но въпреки това, докато се придвижваше по коридорите, тя се чувстваше напрегната. Надникна в няколко от скритите коридори, преди да събере смелост да влезе в някой от тях. Макар че беше късно, тя не можеше да се отърве от притесненията, че я наблюдават. Най-накрая, когато се озова в рядко използвана част от вътрешните коридори, тя се осмели да дръпне ръчката зад един портрет на магьосник, който държеше в ръце принадлежности за рисуване и свитък.

Панелът тихо се отмести навътре и от отвора нахлу студен въздух. Сония си припомни нощта, когато Фергън й беше завързал очите и я беше прекарал през тунелите, за да се срещне със Сери, и се сети как веднага беше усетила промяната в температурата.

Тя надникна вътре и видя сух, тесен коридор. Очакваше да види подгизнали от влага стени, каквито имаха тунелите под града. Обаче Пътят на Крадците минаваше под реката, а Университетът беше построен върху възвишение — а и на третия етаж трудно можеше да достигне влага.

Притеснена, че някой може да я види до отворения проход, Сония влезе вътре. После затвори вратата и тунелът потъна в мрак. Сърцето й подскочи, а след това тя потрепна, когато кълбото светлина, което създаде, грейна по-ярко от очакваното.

Сония огледа прохода и отбеляза, че подът е покрит с дебел слой прах. В средата на пътеката, там, където обикновено бяха минавали магьосниците, слоят прах беше по-тънък, но отпечатъците от обувките й си личаха ясно, което означаваше, че скоро никой не беше минавал оттук. Всичките й съмнения се изпариха. Нямаше да се сблъска с никого в проходите; те бяха на нейно разположение и тя можеше да си ги изследва колкото си иска. Това беше лично нейният Път на Крадците.

Сония извади от джоба си картата, в която бяха описани проходите, и тръгна напред. Докато вървеше, не спираше да открива и да отбелязва нови входове. Тайните коридори стигаха единствено до по-дебелите стени на Университета, така че схемата им беше лесна за запомняне. Скоро тя вече беше обиколила целия горен етаж на сградата.

За сметка на това не откри никакви стълби. Сония прегледа отново картата и на някои места забеляза малки кръстчета. Отиде до местоположението на едно от тях и огледа внимателно пода. Разрина с крак прахта и откри процеп.

После клекна и с помощта на магията си внимателно премахна прахта. Както и беше очаквала, процепът се превърна в правилни ръбове, един, два… докато най-накрая пред нея не се разкри капак в пода. Сония се изправи и съсредоточи силата си върху него, пожелавайки си той да се отвори.

Дъската подскочи нагоре и през дупката се разкри долният коридор. Към стената беше прикрепена стълба. Сония се усмихна и слезе в коридора на долния етаж.

Разположението на коридорите на втория етаж беше почти идентично на това от третия. След като провери всички странични коридори, тя откри друг капак и се спусна на приземния етаж, и отново откри същата мрежа от коридори, в която имаше доста разклонения. Но освен това намери и стълби, които водеха още по надолу, под земята.

Изпълнена с въодушевление, тя откри, че основите на Университета са проядени от тунели и празни стаи, които бяха отбелязани с тирета на картата на приземния етаж. Тунелите не само минаваха по цялата дължина на сградата, но и излизаха отвъд стените и продължаваха под градините. Докато се отдалечаваше от Университета, Сония забеляза, че коридорът леко се спуска надолу, още по-дълбоко под земята. Стените вече бяха изградени от тухли, а от тавана стърчаха корени. Тя си спомни огромните размери на някои от дървета и осъзна, че се намира много по-надълбоко, отколкото бе очаквала.

Малко по-нататък таванът на тунела се беше срутил. Когато се обърна и тръгна назад, тя пресметна колко време е прекарала в проучвания. Беше много късно. Тя не искаше да дава на Акарин повод да излиза да я търси — или още по-лошо, да й нареди да се прибере в стаята си веднага след приключването на вечерните занятия.

Затова, доволна от успеха си, тя тръгна обратно към Университета и излезе на място, където знаеше, че едва ли някой ще я зърне как се измъква от тайната врата.