Труди Канаван
Избраница (28)

Глава 27
Полезна информация

Лейди Тия отвори вратата на Магьосническата библиотека. Сония вдигна сандъчето с книги, внесе я вътре и я остави на бюрото на лорд Джулен. Лейди Тия внесе своето сандъче. Сония огледа полутъмната зала.

— Отдавна не съм идвала тук.

Тия започна да вади книгите от сандъчетата.

— Защо?

— „Учениците не се допускат вътре, освен ако не са придружаване от магьосник.“

Библиотекарката се изкиска.

— Трудно ми е да си представя наставникът ти да се мотае наоколо и да те наглежда. Всъщност дори не е нужно да искаш разрешението му. Сега можеш да ходиш сама, където поискаш.

Сония примигна изненадано.

— Дори тук?

— Да, но не забравяй, че сега си дошла да ми помогнеш. — Библиотекарката извади няколко книги и очите й проблеснаха. Сония ги взе и тръгна след нея към стелажите в дъното на залата, а след това през една малка врата в другата зала, където никога не беше влизала досега. В средата й имаше още рафтове, но покрай стените бяха подредени шкафове и сандъци.

— Това хранилище ли е?

— Да. — Тия започна да подрежда книгите по рафтовете. — Това са копия на учебниците от Ученическата библиотека. Когато старите се прокъсат, оттук взимаме други за подмяна. А в сандъците се съхраняват оригиналите.

Тия взе книгите от ръцете на Сония и тръгна към дъното на стаята. Двете минаха покрай един голям, тежък скрин, пълен с всевъзможни книги, от огромни томове до миниатюрни издания и купчини от свитъци. Стъклените вратички бяха подсилени с метална мрежа.

— А тук какво има?

Библиотекарката се обърна и очите й проблеснаха.

— Тук са оригиналите на най-старите и най-ценни книги и карти на Гилдията. Те са твърде крехки, за да бъдат използвани. Виждала съм някои техни копия.

Сония надникна през стъклото.

— Някога разглеждали ли сте оригиналите?

Тия се приближи до Сония и погледна към книгите.

— Не, вратите са заключени с магия. Когато Джулен беше още млад, главният библиотекар му предостави достъп до книгите, но Джулен никога не го е отварял за мен. Веднъж ми каза, че тук се съхранява планът за проходите под Университета.

— Проходите? — Сония си спомни как лорд Фергън беше завързал очите й и я беше превел през подземието, където беше заключил Сери.

— Казват, че земята под сградите на Гилдията е просто надупчена с подземни проходи. Сега никой не ги използва, макар да си мисля, че наставникът ти го прави, тъй като има навика да се появява и да изчезва на най-неочакваните места.

— И тук има карта?

— Така твърди Джулен, но подозирам, че просто ме дразни с това.

Сония стрелна Тия с поглед.

— Дразни ви?

Библиотекарката се изчерви и наведе очи.

— Беше отдавна, когато бяхме още млади.

— Не мога да си представя, че лорд Джулен някога е бил млад — каза Сония и тръгна след Тия към дъното на стаята. — Той е толкова строг и непристъпен.

Тия спря до един сандък, взе книгите от Сония и ги прибра вътре.

— Хората се променят — каза тя. — За съжаление той се изпълни с мисълта за собствената си важност, сякаш да си библиотекар е сравнимо с това да си Повелител на воините, например.

Сония се засмя.

— Директорът Джерик би казал, че познанието е по-важно от всичко останало, така че като пазители на познанието на Гилдията, вие сте по-важни от Висшите магове.

Устните на библиотекарката се разтеглиха в усмивка.

— Мисля, че знам, защо Върховният повелител избра теб, Сония. Сега ми донеси останалите книги от бюрото на Джулен.

Сония се върна в залата. През последните две седмици почти всяка вечер беше помагала на лейди Тия. Макар истинската причина да бе желанието й да се скрие от Регин, тя искрено се беше привързала към ексцентричната библиотекарка. След като затвореха библиотеката и започнеха да подреждат книгите, Тия ставаше почти толкова разговорлива, колкото жените, които перяха на река Тирали.

Тя с удоволствие слушаше, как Сония разказва за домашните си задания и й даваше ценни съвети. Когато Сония не беше в настроение за разговори, лейди Тия със същото удоволствие си говореше самичка. Освен това тя бе неизчерпаем източник на информации за историята на Гилдията, знаеше безброй истории за вътрешни борби, политически скандали и дворцови интриги. Знаеше най-новите клюки. Сония с изненада научи слуховете, които едва не бяха съсипали живота на Денил като ученик и с тъга изслуша разказа за бавната смърт на съпругата на Ротан от болест, която нито един Лечител не успял да спре.

Когато се връщаше с книгите, тя отново спря до скрина и го погледна замислено. Никой не използваше проходите под Университета. Особено Регин. А и както беше казала Тия, тя можеше да ходи където си пожелае.

 

 

Веднага щом влезе в стаята си, Ротан отиде до креслото си извади писмото от мантията си. Един куриер му го беше донесъл по време на почивката между занятията и макар любопитството да го измъчваше, той не се осмели да го разпечата в Университета.

Беше писал на Денил преди почти два месеца. Толкова време беше минало, откакто Акарин му беше отнел Сония. Оттогава само веднъж беше разговарял с нея. Когато един ученик от влиятелно семейство се беше обърнал към него с молба за допълнителни занимания, Ротан беше поласкан, но после стана ясно, че ученикът може да се занимава само във времето, когато Ротан трябваше да преподава на класа на Сония. Ротан разбра кой стои зад молбата. Щеше да е грубо от негова страна да откаже, а и не се сещаше за никаква уважителна причина.

Ротан погледна писмото и се приготви да бъде разочарован. Дори Денил да се съгласеше да му помогне, вероятността да намери нещо, което да бъде използвано срещу Акарин, беше нищожна. Но писмото беше голямо и изненадващо дебело. Ротан счупи печата с треперещи ръце, сграбчи първия лист и започна да чете.

До Ротан

Много се радвам, че получих писмо от теб, стари приятелю! Наистина много пътувах, видях далечни страни и се сблъсках с други народи, култури и религии. Научих много и много разбрах. Ще ти разказвам всичко следващото лято, когато се прибера в Киралия.

Новините ти за Сония са невероятни. За нея това е щастлива промяна, макар да разбирам недоволството ти от отнемането на наставничеството ти. Знам, че точно твоите усилия я превърнаха в ученичка, достойна за вниманието на Върховния повелител. Но новото й положение би трябвало да сложи край на проблемите й с един определен ученик.

Силно съм разочарован, че съм пропуснал посещението на Дориен. Моля те, предай му моите поздрави.

С това писмо изпращам и малкото информация, която събрах от Голямата библиотека и няколко други източника. Надявам се да ти е полезна. Прекрасно разбирам иронията в ситуацията, за която ми говориш. Ако следващото ми пътуване се окаже плодотворно, двамата ще можем да добавим още една глава в книгата ни.

Твой приятел:

Денил

Ротан разгледа и останалите листи.

— Откъде е успял да намери всичко това? Блестящия храм, Гробниците на белите сълзи… — мърмореше удивено той. После се засмя. — Само няколко други източника, а?

Върна се към първата страница и потъна в четене. Беше стигнал едва, едва до третата, когато на вратата се почука. Ротан се сепна и скочи от креслото с разтуптяно сърце. Зачуди се къде да скрие обемистото писмо, после изтича до библиотеката и го пъхна в една голяма книга. Тя доста се изду, но на пръв поглед никой нямаше да го забележи.

Чукането се повтори и Ротан забърза към вратата. Пое си дълбоко дъх и се приготви за най-лошото. Когато отвори вратата и видя възрастното семейство, той въздъхна с облекчение.

— Ялдан и Езрил. Влезте.

Отидоха във всекидневната.

— Как си, Ротан? — попита Езрил. — Не сме те виждали от доста време.

Ротан сви рамене.

— Добре съм. А вие?

— Отлично — отвърна Езрил. Тя се поколеба и погледна Ялдан.

— Искате ли чаша суми? — предложи Ротан.

— Да, благодаря — рече Ялдан.

Двамата се настаниха в креслата, а Ротан отиде да вземе подноса си с чаши. Докато приготвяше сумито, Ялдан му разказваше за разни гилдийски дреболии. Ротан реши, че наистина отдавна не се е виждал със старите си приятели. Езрил продължаваше да мълчи, докато Ротан си наливаше втората чаша суми.

— Искам всеки първоден да вечеряш с нас, Ротан — каза най-накрая тя.

— Наистина ли? — Ротан се усмихна. — С удоволствие. Но всеки първоден?

— Да — рече твърдо тя. — Ние знаме какъв шок беше за теб отнемането на Сония. Тя никога не те посещава, което сигурно е ужасно разочароващо за теб, предвид всичко, което направи за нея. Въпреки допълнителните й занимания, тя…

— Едва ли успява да се справи — прекъсна я Ялдан. После се усмихна на Ротан. — Сигурен съм, че когато се поосвободи, ще те посети. Междувременно не можем да ти позволим да падаш духом.

— Той има предвид, че не трябва всяка вечер да си сам.

— Особено след като Денил е в друга страна — додаде Ялдан. — Трябва да си отдъхнеш от общуването с учители и ученици.

— А и Тания каза, че отново си започнал да взимаш немин — обади се Езрил с тих глас. — Не й се сърди, че ни каза. Тя е загрижена за теб — както и ние.

— Та ще идваш ли? — попита Ялдан.

Ротан погледна разтревожените лица на приятелите си и се засмя.

— Но разбира се. С удоволствие.

 

 

Сония вървеше бавно по коридора. Стараеше се да стъпва колкото се може по-тихо, но звукът от стъпките й все пак се разнасяше надалеч. Тя надникна предпазливо зад ъгъла и въздъхна с облекчение, когато видя, че няма никой.

Беше късно. Много по-късно от обичайното. Две седмици беше успявала да избегне срещата с Регин и бандата му. Тя или се връщаше от библиотеката заедно с лейди Тия, или избираше заплетен маршрут по коридорите. Всеки път, когато се озоваваше в главния коридор, забелязваше някой от учениците да я чака. Но те нямаше да се осмелят да я нападнат там. Рискът да бъдат хванати от някой магьосник беше твърде голям. По същата причина никога не я причакваха близо до библиотеката.

Сония се надяваше, че на съюзниците на Регин най-накрая ще им омръзне и ще изгубят интерес. За всеки случай започна да оставя кутията си в библиотеката, вместо да я носи обратно в стаята си. Предишния път, когато им омръзна да я измъчват с шокови удари, бяха съсипали всичките й записки и книги. Тогава й се беше наложило да остави кутията в коридора, защото нямаше сили да я носи, а да върви тихо означаваше да върви бавно и то точно тогава, когато й се искаше да тича. Не за пръв път се зачуди дали обувките на магьосниците нарочно не са направени шумни. Независимо колко внимателно стъпваше, ехото от стъпките й се разнасяше по коридорите. Сония въздъхна. Доскоро с удоволствие изследваше университетските коридори. А сега въздъхваше с облекчение в мига, когато се озовеше в дома на Върховния повелител.

Дочу сподавен смях и рязко спря, осъзнавайки, че те са блокирали пътя й до главния коридор. Но този път не знаеха, че ги е чула. Ако побегнеше назад и минеше през порталната стая, можеше да скрие във вътрешните коридори.

Тя се обърна и побягна.

— Бягай, Сония, бягай! — разнесе се гласът на Регин и коридора се изпълни със смях и тропот.

Тя сви зад ъгъла, после зави в друга посока. Появи се позната врата. Тя сграбчи дръжката и се шмугна вътре. Без да проверява дали я следват, прекоси стаята, отвори противоположната врата и побягна по коридора.

Зави зад близкия ъгъл, после отново смени посоката, влезе в друг коридор… И на края му стоеше ухилен ученик.

Сония рязко спря и го зяпна слисано. Явно знаеха и за вътрешните коридори. Усмивката на момчето се разшири и тя присви очи. Очевидно бе оставен там, за да я дебне. Но беше сам и нямаше да й е трудно да го преодолее.

Ученикът като че ли прочете мислите й. Усмивката му изчезна, на лицето му се изписа тревога и той отстъпи встрани. Сония се шмугна през вратата, прекоси стаята и отново се озова в обичайния и коридори. Някъде зад нея се затвори врата и тя отново се затича. Главният коридор беше съвсем наблизо. Тя зави зад един ъгъл, после още един и попадна под дъжд от червен огън.

Предпочете да не вдига веднага щита си, с надеждата да запази силата си колкото се може по-дълго. Прониза я болка и пред очите й причерня…

Когато се свести, лежеше на пода. Заслепи я нов проблясък и тя се сгърчи от болка, но след преминаването на първоначалния шок, успя да издигне бариера.

Подпря се на земята и с усилие се изправи. Пред нея стояха Регин и още четирима ученици. Други трима блокираха пътя към главния коридор. Иззад ъгъла се появиха още двама, после още трима… Тринайсет души. Повече от предишния път. Тя се приготви за най-лошото.

— Здравей, Сония — усмихна се Регин. — Как така се случва, че винаги се натъкваме един на друг?

Учениците се разхилиха. Този път на лицата им нямаше и сянка от съмнение. Никой не ги беше повикал да отговарят за това, че я бяха измъчвали, което доказваше правотата на Регин, че тя няма да каже нищо на Акарин.

Регин притисна ръка към сърцето си.

— Какво странно нещо е любовта — рече замислено той. — Мислех си, че ме мразиш, а сега виждам, че ме следваш навсякъде!

Един от учениците му подаде малка хартиена кутийка. Сония се намръщи. В такива кутийки обикновено продаваха захаросани ядки или други сладки.

— Ах! Подарък! — извика Регин и отвори капака. — Знак на уважението ми към теб.

Вътре имаше нещо, което приличаше на бонбони с ярка обвивка. Силна миризма удари Сония в носа и тя усети как й се повдига. „Късчета харел — помисли си тя, — или оборска тор. А може би и двете“. Регин извади едно.

— Искаш ли да ти го сложа в устата, както правят младите влюбени? — Той се обърна към другарите си. — Но първо искам да те сгрея.

Той удари по щита й и останалите се присъединиха към него. Стомахът й се сви от ужас. При толкова много нападатели нямаше да издържи дълго. Тя се обърна и се опита да се придвижи към главния коридор, но след няколко крачки разбра, че бързо губи сили, а противниците й не отслабват натиска.

Сония се спря. Пътят до вратата на Университета й беше отнел ужасно много време. Тогава й се искаше да си беше оставила поне малко енергия, за да може да се изправи и да върви. За да я съхрани, трябваше да свали щита си малко по-рано и да се престори на напълно изтощена. Да, това може би щеше да свърши работа.

Но когато погледна към кутията от сладки, тя изведнъж промени намеренията си. Щеше да издържи колкото се може повече. Когато Регин се опита да й пъхне „сладкиш“ в устата, щеше да му го изплюе в лицето.

Тя усети как и последните й сили я напускат. Застена от болка под дъжда от шокови удари. Коленете й омекнаха и тя се отпусна на пода. Когато огънят най-после спря, тя отвори очи и видя Регин да коленичи до нея, хванал един от „сладкишите“ в ръка.

— Какво става тук?

Регин потрепери и пребледня. Той бързо скри „сладкиша“ и се изправи. Сония видя приближаващия се магьосник и усети как лицето й пламва. Лорд Ийкмо застана в коридора със скръстени ръце.

— Кажете ми! — рече със заповеден тон той.

Регин се поклони и останалите ученици бързо последваха примера му.

— Просто си играем, милорд — каза той.

— Играете си, значи. — Ийкмо се намръщи. — Нима правилата на тази игра отменят правилата на Гилдията? Битките извън Арената са забранени.

— Ние не се бием — обади се един от учениците. — Само си играем.

Ийкмо присви очи.

— Така ли? Като нанасяте шокови удари върху беззащитна млада жена?

Регин преглътна.

— Щитът й падна преди да го усетим, милорд.

Лорд Ийкмо повдигна вежди.

— Млади човече, изглежда сте нито толкова дисциплиниран, нито толкова добър във Воинските умения, колкото твърди лорд Гарел. Сигурен съм, че лорд Болкан ще се съгласи с мен. — Ийкмо огледа всички поред, запомняйки лицата им. — Веднага се връщайте в стаите си.

Учениците бързо се отдалечиха. Ийкмо се обърна към Сония и тя съжали, че не й беше останала достатъчно сила, за да се измъкне докато той още беше зает с учениците. Той изглеждаше твърде разочарован. Тя подви крака и се изправи, олюлявайки се.

— Откога продължава това?

Тя се поколеба, защото не искаше да си признава, че не й е за първи път.

— Около час.

Той поклати глава.

— Колко са глупави тези ученици. Да нападат избраницата на Върховния повелител? И то в група. — Той я погледна и въздъхна. — Не се безпокой, това няма да се повтори.

— Моля ви, не казвайте на никого.

Той я погледна замислено. Тя направи крачка напред, но й се зави свят и беше принудена да се подпре на стената. Ийкмо я хвана под ръка и Сония усетил мекия поток лечителска енергия. Когато световъртежът престана, тя избута ръката му.

— Кажи ми, отвърна ли на ударите?

Тя поклати глава.

— Защо не?

— Какъв е смисълът?

— Никакъв, но в повечето случаи хората се опитват да се съпротивляват поне от гордост. Но ти сигурно си имала причина да не го правиш.

Той я погледна очаквателно, но тя наведе глава и замълча.

— Ако беше нанесла удар по някой от най-слабите, сигурно щеше да ги изтощиш точно така, както са изтощили теб. Това поне щеше да обезкуражи останалите.

Сония се намръщи.

— Но те нямаха щитове. Ами ако нараня някой от тях?

Той се усмихна, доволен.

— Това е отговорът, който исках да чуя. Но въпреки това смятам, че има и друга причина.

Сония усети прилив на гняв. Той отново се опитваше да проникне в душата й, да открие слабостите й. Но това не беше урок. Не беше ли достатъчно унижението да бъде намерена от него? Тя искаше да я остави на мира, затова се сети за нещо, което обикновено притесняваше магьосниците.

— Ще изпитате ли желание да нанесете удар, ако сте видели как едно момче умира от ръцете на магьосници?

Той не отвърна поглед. Всъщност в очите му се появи разбиране.

— Аха — рече той. — Ето каква била работата.

Тя го погледна ужасена. Нима той е готов да превърне и трагедията от Прочистването в поредната си лекция? Тя усети как гнева й се засилва и разбра, че няма да успее да се сдържа още дълго време.

— Лека нощ, лорд Ийкмо — процеди тя през стиснати зъби и после му обърна гръб и тръгна към главния коридор.

— Сония! Върни се!

Тя не му обърна никакво внимание. Той отново я повика с гневен повелителен тон. Борейки се с огромната умора, тя ускори крачка.

Когато стигна до коридора, тя усети как гневът й стихва. Ийкмо щеше да я накара да съжалява за невъзпитаното й поведение, но това въобще не я притесняваше. Тя искаше единствено да легне в топлото си легло и дни наред да спи.