Труди Канаван
Избраница (32)

Глава 31
Неочакван сблъсък

Пътят се виеше, заобикаляйки хълмовете в подножието на Сивите планини. Когато Денил, Тайенд и слугите им минаха поредния завой, пред очите им се показа удивително здание. То се издигаше над пропаст. Малките му прозорци изглеждаха като точки върху стените, тесен каменен мост водеше до входа му.

Денил и Тайенд се спогледаха. По изражението на учения Денил предположи, че и на него зданието му изглежда негостоприемно. Магьосникът се обърна към слугите:

— Хенд, Кримен, минете напред и попитайте дем Ладейри дали ще ни приеме.

— Да, милорд — отговори Хенд.

Двамата слуги пришпориха конете си и се скриха зад следващия завой.

— Мястото не изглежда гостоприемно — промърмори Тайенд.

— Така е — съгласи се Денил. — Прилича повече на крепост, отколкото на къща.

— Някога е било точно крепост — каза Тайенд. — Преди векове.

Тръгнаха бавно с конете си напред.

— Какво можете да ми разкажете за дем Ладейри?

— Той е стар. На около деветдесет. Живее сам, ако не се брои няколкото му слуги.

— И има библиотека?

— И то доста известна. Семейството му е събирало всякакви редки предмети през последните няколкостотин години, включително и книги.

— Може би ще успеем да намерим нещо полезно там.

Тайенд сви рамене.

— Очаквам да намерим много необичайни неща, но малко от тях ще са ни от полза. Библиотекарят Иранд каза, че са се познавали с дема, когато и двамата са били млади, и го характеризира като „забавен ексцентрик“.

Денил хвърляше погледи към сградата през дърветата, докато продължаваха да яздят по пътя. Пътешестваха вече от три седмици, като не се задържаха никъде за повече от една нощ. На магьосника вече му бяха омръзнали посещенията на местните демове и проверяването на магическите способности на децата им, а никоя от попадналите им библиотеки не съдържаше нова за тях информация.

Разбира се, беше възможно и на Акарин да му се е случило същото. Нямаше гаранция, че търсенията му на знания за древната магия са се увенчали с успех.

Най-накрая наближиха моста. Той се издигаше на зашеметяваща височина над клисурата отдолу. Дълбоко в отвора на предната страна на сградата се виждаха огромни дървени порти, увиснали на толкова ръждясали панти, че Денил са зачуди как още не са паднали. Между портите стоеше слаб, белокос мъж с дрехи, които изглеждаха твърде големи за него.

— Приветствам ви, посланик Денил. — Гласът на стареца беше тънък и треперещ. Той се поклони вдървено. — Добре дошли в дома ми.

Денил и Тайенд слязоха от конете и подадоха юздите на слугите.

— Благодаря ви, дем Ладейри — отвърна Денил. — Това е Тайенд Тремелин, учен от Голямата библиотека.

Демът се обърна и се взря с присвити очи към Тейенд.

— Добре дошъл, млади човече. Аз също имам библиотека, нали знаете.

— Да, чувал съм. Библиотеката ви е известна из целия Елийн! — отвърна Тайенд с престорен ентусиазъм. — Пълна с редки издания! Бих искал да я видя, ако нямате нищо против.

— Разбира се, че можете да я видите! — възкликна демът. — Заповядайте вътре!

Те последваха стареца в малък двор, после минаха през ръждясала врата и влязоха в разкошно обзаведена, но миришеща на прах зала.

— Ири! — извика старецът пронизително. Чуха се забързани стъпки и се появи жена на средна възраст с престилка.

— Донеси на гостите ми нещо освежаващо. Ще бъдем в библиотеката.

Жената забеляза мантията на Денил и се ококори. Поклони се бързо и се изниза.

— Няма нужда да ни водите веднага в библиотеката — каза Денил. — Не искаме да ви притесняваме.

Демът махна с ръка.

— Въобще не ме притеснявате. Бях в библиотеката, когато дойдоха слугите ви.

Последваха стареца в коридора, после слязоха по дълга вита стълба, която изглеждаше сякаш е изсечена в скалата. Последната част на стълбата беше дървена и водеше към центъра на обширна зала.

Денил се усмихна, когато чу как Тайенд ахна. Явно този път вълнението на учения не беше престорено.

Залата беше разделена на равни части от редици с рафтове. Виждаха се полици с препарирани животни, стъкленици с течности, в които се съхраняваха разни твари или отделни органи, резби от всякакви материали, странни приспособления, образци от скали и кристали, безброй свитъци и плочици, както и рафт след рафт с книги. Тук-таме имаше огромни скулптури, които караха Денил да се чуди как са били донесени по стълбите в библиотеката — и дори как са били прекарани през планините. На стените висяха звездни карти и разни мистериозни чертежи.

Занемели от смайване при вида на тези чудеса, Денил и Тайенд вървяха подир дема. Ученият се вглеждаше в закрепените за полиците малки табелки с надписи и наименования.

— Какво означават тези номера? — попита той.

— Картотечна система — каза усмихнато демът, обръщайки се към тях. — Всяка книга има номер и картон с описание.

— Ние нямаме нищо подобно в голямата библиотека! Подреждаме книгите по тематика… доколкото е възможно. Откога използвате вашата система?

Старецът погледна косо към Тайенд.

— Дядо ми я е измислил.

— А предлагал ли сте някога да се въведе в Голямата библиотека?

— На няколко пъти. Иранд не можа да я оцени.

— Наистина. — Тайенд изглеждаше развеселен. — Иска ми се да видя как действа.

— Ще видите — отвърна старецът. — Сега ще ви покажа.

Излязоха измежду рафтовете и се приближиха до голямо бюро, заобиколено от дървени шкафове с чекмеджета.

— Има ли някоя определена тема, която ви интересува?

— Имате ли някаква книга за древни магически практики? — попита Тайенд.

Старецът повдигна вежди.

— Да. Но може ли да сте по-конкретни?

Денил и Тайенд се спогледаха.

— Всичко, свързано с краля на Чаркан или Шакан Дра.

Веждите на стареца се вдигнаха още повече.

— Сега ще проверя.

Той се обърна и извади едно от чекмеджетата. Показаха се редици от картончета. Старецът порови сред тях и каза един номер. Затвори чекмеджето, тръгна към края на рафтовете и зави в една странична пътека. Спря се пред един от стелажите, прекара пръст по кориците на книгите и се спря върху една от тях.

— Ето. — Той измъкна книгата и я подаде на Тайенд.

— Това е историята на Раленд от рода Кемори.

— Тук трябва да се споменава за краля на Чаркан, иначе картончетата ми нямаше да ме насочат към тази книга — увери го демът. — А сега ме последвайте. Мисля, че имаме и някакви артефакти.

Те последваха дема до няколко редици чекмеджета. Те също бяха номерирани. Старецът извади едно от чекмеджетата и го сложи на близката маса. Погледна в него и тихо възкликна.

— Аха! Точно така. Това ми го изпратиха преди пет години. Спомням си как си помислих, че на вашия Върховен повелител ни му било интересно да го види.

Тайенд и Денил отново се спогледаха.

— Акарин? — попита Денил, поглеждайки в кутията. Там лежеше сребърен пръстен. — И защо да му е интересно?

— Защото преди много години той дойде при мен да търси информация за краля на Чаркан. Показа ми този символ. — Демът повдигна пръстена. Той беше украсен с тъмночервен скъпоценен камък, на чиято повърхност бяха гравирани полумесец и ръка. — Но когато му изпратих писмо, в което описах какво съм получил, той отговори, че не може да ме посети заради новия си пост.

Денил взе пръстена и го огледа внимателно.

— Лицето, което ми го изпрати, каза, че според легендата, с помощта на такива пръстени магьосниците са можели да общуват мислено, без да се опасяват, че някой ще ги подслуша — добави демът.

— Наистина ли? И кой е този щедър дарител?

— Не знам. Той — или тя — не беше посочил името си. Демът сви рамене. — Понякога хората не искат семействата им да узнаят, че са дарили ценности. Във всеки случай този скъпоценен камък не е истински. Това е само стъкло.

— Пробвайте го! — прошепна глас зад рамото на Денил. Магьосникът погледна изненадано към Тайенд. Ученият се ухили. — Хайде!

— За целта трябва да се свържа с друг магьосник — отбеляза Денил, докато си слагаше пръстена. — Трябва да има и трети, който да провери дали ни чува. — Той погледна надолу към пръстена. Не чувстваше нищо магическо. — Нищо не усещам. — Свали пръстена и го подаде на дема. — Може да е имал някакви магически свойства, на да ги е изгубил с течение на времето.

Старецът кимна и прибра кутията.

— Книгата може би ще е по-полезна. Ей там има кресла за четене — рече той, като посочи другия край на залата.

Когато отидоха при креслата, жената, която бяха видели по-рано, се появи с поднос, отрупан с храна. Подир нея влезе втора жена, носеща чаши и бутилка вино. Тайенд седна и започна да разлиства историята на Раленд от рода Кемори.

— „Кралят на Чаркан разказа за своя път“ — прочете той на глас.

— „Той дойде от планините и се спря, за да предложи дарове на Армдже, лунния град“. — Ученият вдигна поглед. — Армдже. Чувал съм това име.

— Сега там са само руини — каза Дем, натъпкал устата си с вкусните кифлички. — Не е далеч оттук. На младини постоянно ходех там и се катерех по развалините.

Демът започна да описва ентусиазирано руините, но Денил забеляза, че Тайенд не слуша. Ученият се беше вглъбил в книгата. Когато забеляза изражението му, магьосникът се усмихна. Оказваше се, че противно на очакванията на Тайенд, библиотеката на дема не е само колекция от безполезни вехтории.

 

 

Откакто преди две седмици за пръв път влезе в тайните коридори, Сония нито веднъж не беше срещала Регин. Тя се надяваше, че сблъсъкът с лорд Ийкмо е накарал помощниците на Регин да се откажат да се занимават с нея, но подозираше, че надеждите й са напразни.

Сония не беше чула някой от тях да е наказан. Ийкмо не спомена пред нея повече за инцидента, явно и никой друг не знаеше за него — тя реши, че учителят е уважил молбата й да не казва на никого.

За съжаление това само щеше да придаде на помощниците на Регин още по-голяма увереност, че могат да я тормозят безнаказано.

Тъй като Регин винаги я причакваше някъде на втория етаж, където беше библиотеката, тя гледаше винаги да излиза от тайните коридори на първия етаж. Предишната вечер забеляза първите признаци, че са я проследили. Когато излезе в главния коридор на долния етаж, видя отдалеч един от първокурсниците, а когато достигна фоайето, се натъкна на едно от по-големите момчета. Той не посмя да я нападне, но се усмихна доволно, докато се разминаваха.

Затова тази вечер тя излезе от тайните коридори на третия етаж. Пристъпвайки възможно най-тихо, тя предпазливо наближаваше главния коридор.

Ако срещнеше Регин и приятелите му, тя все още можеше да избяга и да се измъкне през тайните коридори. Стига да не я притиснеха в някой ъгъл, преди да се добере до входа и да влезе в някои от проходите, без да я видят.

Когато зави зад ъгъла, тя мерна крайчеца на кафява дреха зад следващия завой и сърцето й се сви. Тя се спря и дочу шепот, а после и звук от крачки зад гърба си. Сония изруга тихичко и хукна. Свърна, в един страничен завой и се сблъска с ученик. Той й нанесе магически удар, но тъй като беше сам, тя лесно отби атаката с щита си.

Направи още три завоя, преди да попадне на двама ученика, които се опитаха да преградят пътя й, но след миг се отказаха. Пред входа на порталната стая срещу нея се изправиха четирима от по-големите ученици и Сония се спря за малко, но успя да ги отблъсне, вмъкна се вътре и заключи вратата с магия.

„Дръж ги разделени — помисли си тя. — Ийкмо би одобрил това“.

Излезе в другия коридор и отиде до следващата портална стая. Накара вратата да се отвори и да хлопне и бързо хукна обратно.

„Все още сама“ — помисли си тя. Забави крачка, за да заглуши стъпките си, мина един завой и най-накрая достигна вратата към тайните коридори. Увери се, че никой не я гледа, мушна ръка под картината и напипа ръчката.

— Тя мина оттук! — извика някой.

Сърцето й пропусна един удар. Сония дръпна ръчката, промъкна се през процепа и затвори вратата след себе си.

Когато свикна с тъмнината, допря око до шпионката, още дишайки тежко. През малката дупка се виждаше как преминават учениците. Тя ги преброи и се почувства зле. Този път бяха двайсет.

Но им се беше изплъзнала! Сърцебиенето й се забави, дишането й се успокои. В този момент усети във врата си полъх на топъл въздух и застина. Топъл въздух?

Тогава тя дочу редом с биенето на сърцето си спокойното дишане на някой друг. Завъртя се и запали магическо кълбо… и едва не се задави от ужас.

Две черни очи се бяха впили в нея. Под тях се виждаха сплетени ръце, върху черната тъкан на мантията блестеше инкол. Лицето имаше навъсено изражение.

Тя преглътна и се опита да се отдръпне встрани, но една ръка прегради пътя й.

— Връщай се — изръмжа той.

Тя се поколеба. Нима той не чуваше учениците? Не разбираше ли, че я вкарва в капан?

— Веднага! — изръмжа той. — И не използвай повече тези коридори!

Тя се обърна и с треперещи ръце отвори вратата. Когато се подаде навън, видя, че коридорът е пуст. Измъкна се неуверено и почувства полъх на студен въздух във врата си, когато вратата се затвори зад нея.

Разтреперана, тя остана на мястото си за няколко мига. След това мисълта, че той може да я наблюдава от шпионката, я накара да се махне оттам. Когато зави зад ъгъла, двайсет чифта очи я погледнаха изненадано.

— Намерихме я! — извика някой зарадвано.

Сония вдигна щита си и отрази първите удари. После отстъпи назад и докато Регин крещеше заповеди на половината от учениците да я обкръжат и да отрежат пътя й за бягство, се обърна и хукна по коридора.

Когато минаваше край тайната врата, тя почувства как шокът и се заменя с гняв.

„Защо той не ги спря? Това да не е някакво наказание затова че съм влязла там, където не би трябвало да бъда?“. Тя се спря рязко, когато видя група ученици да изскачат от един страничен коридор, вдигна бариера, за да ги задържи там и хукна към единствения друг изход.

„Няма ли хората да се запитат защо той не… Но разбира се, никой, освен мен не знае, че е бил там!“ Сония усети как бариерата й пада под яростния напор на учениците и изруга. Когато зави зад ъгъла, тя самата се блъсна в невидима стена. Преодоля с лекота бариерата и хукна отново, само за да се натъкне на следващата. И нея събори лесно, но тя беше последвана от още една, и от още една. Сърцето й се сви, когато дочу стъпки на ученици и пред себе си, и зад гърба си. В следващия момент вече се отбраняваше от посипалия се върху нея безмилостен дъжд от удари.

„А всъщност той какво правеше в тайните коридори? Никога не съм виждала следи от стъпки… Освен ако не замита прахта, след като минава… Но защо ще го прави, щом никой друг не използва коридорите?“.

Учениците блокираха пътя й за бягство. Тя беше в капан — оставаше й само да чака да я обезсилят. При толкова много атакуващи силата й започна бързо да намалява. Когато щитът й започна да се разколебава, пред нея се изстъпи Регин, широко усмихнат. Държеше в ръцете си малка бутилка, пълна с тъмна течност. По негов сигнал атаката спря.

— Мила Сония — каза той, нанасяйки удар по щита й. Сърцето ми трепти от срещата с теб. — Още един удар. — От толкова отдавна не сме се виждали. — Щитът й за малко да рухне, но тя почерпи немалко сила отнякъде. — Казват, че раздялата засилва привързаността. — Следващия удар лесно проби щита й. Тя се напрегна, очаквайки шоковите удари. — Имам подарък за теб — продължи Регин. — Много екзотичен парфюм. — Той махна тапата на бутилката. — Оха! Какъв сладък аромат! Искаш ли да го опиташ?

Дори от няколко крачки тя разпозна миризмата. В училище бяха извличали масло от листата на крепа^[1] за един медицински проект. Течността, която оставаше след обработката, миришеше на гнило, изгаряше кожата при допир и оставяше пришки върху нея.

Регин размаха небрежно разпечатаната бутилка.

— Но едно шишенце е твърде малко, за да покаже привързаността ми. Виж, донесох още!

Другите ученици също извадиха бутилчици. Отвориха ги предпазливо и коридорът се изпълни с отвратителна смрад.

— Утре ще можем да те открием по аромата на парфюма ти. — Регин кимна на останалите. — Сега!

Няколко от учениците замахнаха и запратиха съдържанието на бутилките си към Сония. Тя вдигна ръце, затвори очи и успя да запрати напред последните си остатъци от сила.

Не усети течността да докосва кожата й. Нищичко. Чу някой да кашля, после друг, след това коридорът внезапно се изпълни с охкания и ругатни. Тя отвори очи и примигна изумено. Стените, таванът и учениците бяха опръскани с кафяви капки. Учениците бършеха като полудели ръцете и лицата си. Някои плюеха по пода. Други търкаха очите си, някой стенеше от болка.

Сония погледна към Регин и видя, че като най-близо застанал, той беше пострадал най-много. От очите му течаха потоци от сълзи, а лицето му беше покрито с червени петна.

Сония почувства, че я изпълва странно усещане. Осъзна, че й се иска да се засмее и прикри устата си с ръка. Отлепи се от стената, олюля се и се застави да се изправи.

„Не бива да им показвам колко съм изтощена — помисли си тя. — Не трябва да им давам време да се сещат за отмъщение“.

Тя тръгна покрай групата от ученици. Регин я забеляза.

— Не я оставяйте да се измъкне! — изръмжа той.

Няколко от учениците вдигнаха глави, но останалите не му обърнаха внимание.

— Забрави за това — каза един от учениците. — Лично аз отивам да се преоблека.

Останалите кимнаха и започнаха да се разотиват. Регин мигаше към тях, лицето му беше потъмняло от гняв, но не каза нищо.

Сония му обърна гръб, мина покрай учениците и продължи нататък.