Брайън Хейг
Врагове по неволя (5)

5

Отидохме направо в стаята на Катрин, но там нямаше никого. Заварихме само съобщение, че във фризьорския салон на хълма до хотела ни очаква голяма изненада.

Когато пристигнахме там, три чиновнички в бойни униформи мъкнеха кашони и компютри, сгъваеми маси и столове и превръщаха салона в импровизирана юридическа кантора. В ъгъла стоеше нисичка и възпълна цветнокожа жена с кръгло пухкаво лице, което по някакъв невероятен начин успяваше да изглежда по-твърдо от стомана. Изстрелваше команди към всички, размахваше ръце и крякаше, за да надвиха останалите.

Едва не се втурнах да я прегърна, но, естествено, не го направих. Рискувах да ме зашлеви, дори ако само й намигнех. Катрин и Кийт набързо огледаха обстановката и останаха поразени. Затова се намесих:

— Сержант Пепърфийлд, бихте ли се приближили, за да ви представя.

Тя ни изгледа така, сякаш досега не бе забелязала присъствието ни — чиста проба блъф, защото нищо, което се случва в радиус от петнайсет километра около Имелда, не може да убегне от вниманието й. После подръпна униформените си панталони, смъкна очилата на носа си, изсумтя веднъж-дваж, сякаш я затруднявах по най-неприятен начин, и най-сетне се заклатушка към нас.

Катрин изучаваше униформата й.

— Катрин, Кийт, това е старши сержант Имелда Пепърфийлд, най-добрият юридически сътрудник в американската армия. Тя ще ръководи канцеларията ни.

Имелда закова точно пред Катрин и двете се вторачиха една в друга за промеждутък, който за страничния наблюдател изглеждаше цяла вечност, но всъщност навярно продължи около половин секунда. Беше от онези крайно специфични погледи.

— Радвам се да се запозная с вас — рече Катрин и протегна ръка.

Имелда я сграбчи и изръмжа:

— Няма да допусна никой от вас да ми се пречка в краката с юридическата си диплома, ясно ли е? Тук се разпореждам аз и става онова, което аз кажа. Тази канцелария е моята крепост. Не го забравяйте!

— Добре — отвърна Катрин.

— Ако имате нужда от нещо, само ми кажете. Старата Пепърфийлд ще ви го достави.

— Добре — повтори Катрин.

Точно в този момент начумерената Мария и амазонката Али нахлуха в офиса откъм задната врата. Мария, представете си, се усмихваше. Беше доста глуповата усмивка, но несъмнено изразяваше щастие.

— Видяхте ли какво направи тази жена? Тук сме от единайсет дни и не можахме дори да получим пряка телефонна линия. А тя пристигна преди два часа и вече ни е уредила помещение, шест телефонни линии и пет компютъра!

— И три коли — изчурулика Али. — С шофьори.

— Чудесно — рече Катрин. — Не искам да прозвучи неблагодарно, но дали фризьорският салон беше най-добрият вариант?

Имелда пристъпи от крак на крак.

— Дадоха ни това помещение, защото всички корейци, които работят тук, в момента стачкуват.

— И защото е фризьорски салон, а ние сме хомосексуалният екип от адвокати? — попита Катрин.

— Пет пари не давам — изсумтя Имелда. — Има още три помещения отзад, климатици, тоалетни и безброй електрически контакти.

— Права си — съгласи се Катрин и облъчи Имелда с топла и горда усмивка. — Направо е чудесно.

Имелда засия като щастливо хлапе. Усмивката й се разтегна от едното до другото ухо.

Аз пък останах изумен. Пред очите ми разцъфваше една красива любов. Държаха се като най-добри приятелки, тупаха се по гърба и се хилеха като глупачки. А аз изобщо не възнамерявах нещата да се развият така. Имелда Пепърфийлд беше най-начумерената, най-чепатата личност, която Господ е създал на тази красива земя. И една от най-умните. Преструваше се на зле образована чернокожа жена от затънтения Юг, с което някак си успяваше да заблуди всички. Не и мен обаче. Беше по-лукава от всеки адвокат, когото познавам, и почти толкова образована. Имаше магистърска степен по английски и втора по наказателно право.

Но старателно прикриваше всичко това, защото като повечето волнонаемни професионалисти в армията знаеше, че корабът ще плава по-гладко, ако офицерите на горната палуба чувстват под краката си стабилна основа, за да продължават да се перчат като петли.

Озадачено се вторачих в Имелда, а тя ми отвърна свирепо. Катрин прекъсна пантомимния ни сблъсък, като обяви:

— Решили са да предадат Уайтхол на корейците в пет часа днес следобед.

Усмивката върху личицето на Мария се стопи, а Али огледа стаята с такова изражение, сякаш търсеше нещо за хвърляне или трошене или някого за убиване. Двете наистина бяха странна двойка, абсолютни противоположности — едната висока, другата ниска; едната шумна и нахална, другата тиха, вглъбена и… ами, намусена. Не че разбирах нещо от хомосексуални отношения, но какво, по дяволите, намираха една в друга?

Както и да е, намесих се:

— Няма страшно.

— Защо? — попита Катрин. — Смяташ ли, че ги изплашихме дотолкова, че да не го направят?

— Мисля, че точно в момента говорят по телефона с Вашингтон. И двамата са се подмокрили от страх. Брандуейт е амбициозен тип, който би искал един ден да стане истински посланик или помощник, заместник или какъвто и да е там на държавния секретар. А полковникът с дебелите устни си мечтае за генералски звезди. Рекламата, която им предложи безплатно преди малко, едва ли ще подпомогне развитието на кариерата им.

— Тогава да им подгреем задниците — озъби се Катрин. — Али, обади се на Карсън от „Таймс“ и на Милгру от „Поуст“. Кажи им, че искам да се срещнем незабавно.

Али понечи да хукне, но аз бързо я спрях:

— По-добре недей.

— И защо не?

— Защото не бих искал да създаваме впечатлението, че тичаме да се оплачем на пресата всеки път, когато не стане на нашето.

— Глупости — сопна се Мария. — Ти просто не разбираш.

— Какво не разбирам? — попитах подигравателно.

— Че пресата е най-доброто ни оръжие. Системата е срещу нас и използването на медиите е единственият начин да поизравним условията на терена.

— Вижте какво — казах възможно най-снизходително. — Знам, че всички сте настроени против военните, но аз не съм. По някакво стечение на обстоятелствата точно при тях си вадя хляба. Армията не е перфектна, но е много по-добре устроена, отколкото си мислите.

Катрин и кликата й подигравателно завъртяха очи към тавана.

— Дръмънд — каза Катрин с онзи тон, който хората пазят за абсолютните кретени, — ти си човекът, който не разбира. Идваш от другата страна на барикадата. Нямаш представа как играе вашата страна.

— Грешиш. Аз все още съм от другата страна. И знам точно как играем.

Катрин понечи да каже нещо, но аз я прекъснах:

— Освен това, както казва майка ми, добрата заплаха е като добрата пържола: трябва да я оставиш да покисне в марината. Дай им три часа и след това си гукай колкото искаш с приятелчетата си от четвъртата власт.

Катрин, Али, Кийт и Мария се сгушиха в единия ъгъл и започнаха да спорят. Аз определено не бях добре дошъл в групичката им. Определено не бях част от екипа. Минаха две минути, преди да стигнат до някакво съгласие и Катрин да се върне пред мен.

— Добре, ще изчакаме — рече тя. — А междувременно трябва да се запознаеш с нашия клиент.

Сякаш бях толкова глупав, че да не се сетя какво се крие зад това. Тя и останалите смятаха, че е твърде лесно да изтъргувам съдбата на нашия клиент, след като не съм го виждал нито веднъж и поради това не съм развил емоционалната връзка, която често се формира между адвокатите и техните клиенти.

Правеха обаче сериозна грешка. Истината е, че навярно бях по-снизходителен към него именно защото още не се бяхме запознали. Като се имат предвид престъпленията, в които бе обвинен, по-скоро се притеснявах дали ще успея да го защитавам безпристрастно, ако наистина съм убеден, че ги е извършил.

Все пак нямаше начин да им откажа, затова последвах Катрин и Мария, които излязоха от хотела и се настаниха в една от колите, осигурени от предателката Имелда.

Трябваха ни само десет минути, за да стигнем до гарнизонния арест на базата — старо, сиво, едноетажно панелно здание, доста малко и оборудвано със стандартната черна метална мрежа на прозорците. В приемната се появи един армейски капитан с отличителни знаци на военната полиция и ни съпроводи през тежка метална врата, а след нея и по къс коридор с по пет-шест килии от всяка страна. Като всяко армейско помещение, и това беше безукорно чисто. Миришеше на дезинфектанти, както и на пържен бекон. Капитанът ни обясни, че арестуваните току-що са обядвали. Ясно беше какво са яли.

Стигнахме до края на коридора и спряхме пред последната килия вдясно. Вратата бе стоманена и капитанът почти цяла минута търси ключа, с който да я отвори. Аз нервно крачех напред-назад, защото не знаех какво да очаквам. Очаквах най-лошото, естествено. Обвиненията в убийство, изнасилване и некрофилия бяха възможно най-ужасяващите. Започнаха да ми се привиждат кадри от филма „Мълчанието на агнетата“.

Вратата най-сетне се отвори и аз видях мъжа, който лежеше на желязната койка в дъното на килията. Той бавно се изправи и ни доближи, протегнал дясната си ръка.

Изглеждаше млад, може би на двайсет и девет-трийсет години, с късо подстригана черна коса и дълбоки зелени очи, гъсти вежди и дълъг прав нос, яки челюсти и тънки устни, които създаваха впечатление, че не е особено щастлив. Изглеждаше и доста здрав — със стройно, изваяно тяло, от онези, които се получават само чрез редовно спазване на режим от вдигане на тежести и продължителни кросове.

— Катрин, Мария, радвам се да ви видя — рече той и се ръкува с двете.

— Съжалявам, че не можахме да дойдем по-рано — каза Катрин. — Веднага щом узнахме, хукнахме към посолството, за да се опитаме да променим решението.

— Успяхте ли?

— Още не знаем. Постреснахме ги, но е трудно да се каже как ще се развият нещата.

Последва един смущаващ миг, в който Уайтхол ме гледаше с очевидно неразбиране. Най-сетне Катрин рече:

— Томас, това е майор Шон Дръмънд. Сигурно помниш, че се канех да уволня военния адвокат, предоставен от командването, и ще поискам друг по мой избор. Ето, това е той.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Уайтхол и отново протегна дясната си ръка.

Поколебах се само за миг, преди да я стисна, но достатъчно дълго, за да схване посланието ми. После смотолевих нещо нечленоразделно, което би могло да се изтълкува като „На мен също“ или като „Повдига ми се от теб“. Което си изберете.

Уайтхол се отпусна на леглото. Катрин и Мария чевръсто се настаниха до него. А аз? Подпрях се на стената, тъпанарски изолиран от останалите.

Но не свалях очи от клиента си. Първото ми впечатление за него се беше оформило в мига, в който узнах подробностите за престъплението му, и исках да го свържа с физическото му присъствие. Униформата му беше безупречно изгладена, а ботушите му блестяха, сякаш ги лъскаше двайсет часа в денонощието. Може и точно така да беше; какво друго ти остава да правиш, когато си затворен в килия? Емблемата на яката му показваше, че е офицер от пехотата, а пръстенът с голям рубин на средния пръст на лявата ръка пък издаваше, че е завършил военна академия. Изглеждаше като модел на идеалния млад офицер: хубав, здрав и безупречно чист.

Но не беше модел за офицер. Беше човек, който изнасилва трупове.

— Е — попита Уайтхол, като също ме оглеждаше внимателно от глава до пети, — откъде идвате, господин майор?

— Служа в един съд близо до Вашингтон. Апелативен съд.

Това беше лъжа, но си имах причини да го подвеждам.

— Защитавали ли сте досега обвинени в убийство?

— Няколко пъти.

— А в изнасилване?

— Много.

— А в некрофилия?

— Не. Никога.

— Тогава имаме нещо общо.

— Наистина ли? И какво е то, капитане?

Отговорът ми си беше доста неприязнен — мислех си, че нямам нищо общо с него, освен може би това, че и двамата служим в армията. А, и двамата бяхме мъже. Е, той поне донякъде беше мъж. Един вид.

— Никога не съм бил обвиняван в некрофилия — поясни той с горчива усмивка.

— Завършили сте „Уест Пойнт“, така ли? — попитах, като изобщо отказах да коментирам предишното изречение.

— Випуск 93 година.

— Гей ли сте? — попитах направо.

Това хвърляне с главата напред беше стар адвокатски номер. Приложих го, защото подозирах, че няма да си признае, а исках да видя как се изчервява, заеква или прави някакъв неволен жест или гримаса, с който ще издаде истинската си сексуална ориентация.

Оказа се, че е било излишно.

— Да, точно така — отвърна той, очевидно без да се засяга.

После обаче бързо добави:

— Но нямате право да разгласявате това. След като сте мой адвокат, сте задължен от поверителния характер на отношенията адвокат-клиент и аз ще ви казвам какво можете и какво не можете да разгласявате.

— Ами ако двамата с мис Карлсън решим, че признанието за сексуалните ви предпочитания е във ваш интерес?

Катрин ме гледаше с отвращение, така че ми стана ясно какво ставаше тук. Уайтхол отвърна:

— Ще го повторя, господин майор. Аз ще ви казвам какво можете и какво не можете да разкривате. Бях първенец по успех по военно право в „Уест Пойнт“ и като повечето хомосексуални военни продължих да се занимавам доста усърдно с правото. Животът и кариерата ми висят на косъм.

— Не ни ли одобрявате? — попитах. — Нямате ли доверие в нашите способности?

— Не, мисля, че ще се справите достатъчно добре. Но приемете, че освен това съм уверен и в собствените си преценки и способности, и да не го обсъждаме повече.

Катрин нервно ровеше с пръсти в дългата си черна разкошна коса. Погледът й се стрелкаше към някакви невидими петънца по тавана, сякаш последното нещо, което й се искаше, е да ме погледне в очите.

В затворите често се употребява изразът „килиен адвокат“. В армията казваме „казармен адвокат“. И в двата случая става дума за един определен вид глуповато същество, което е попрочело няколко учебника и изведнъж си е въобразило, че се е преродило в новия Кларънс Дароу или измисления Пери Мейсън. Тези хора са кошмарът на истинските адвокати, защото става така, че клиентът ви изведнъж си въобразява как е много по-умен от вас. Това, разбира се, не е изключено, просто му липсват няколко съществени важни черти, например опит и образование, и във всеки случай той се опитва да превърне онова, което вижда червейчето, в галактическа перспектива върху нещата от живота.

Голямата опасност при казармените адвокати е, че те твърде често не осъзнават собствените си огромни недостатъци, докато думата „виновен“ не излезе от устите на съдебните заседатели. Някои не се отказват дори в този случай. Шкафовете на апелативните съдилища са претъпкани с молби, заведени от казармени адвокати, които се превръщат в килийни адвокати, но продължават да хранят убеждението, че единствената причина да загубят делото е бил онзи нескопосан адвокат, който само е заемал място на скамейката на защитата.

— Да разбирам ли, че възнамерявате сам да ръководите защитата? — попитах.

— До голяма степен, да — отвърна той. — Очаквам от вас да се съвещавате с мен за всички важни решения. И аз ще имам последната дума.

Законите определено му даваха това право, а по болезненото изражение на Катрин разбрах, че тази тема вече е била обсъждана с нашия клиент. Реших да не настоявам. Уайтхол не ме познаваше, нямаше ми доверие и не исках да го разубеждавам на толкова ранен етап от отношенията ни.

В зависимост от това колко високо щеше да остане самочувствието му и доколко щяха да се развият самите ни отношения, може би никога нямаше да успея да го направя.

Отвърнах само:

— Определено имате правото.

— Знам.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса, отнасящи се до делото?

— Ами, добре — отвърна той колебливо, сякаш ми правеше голяма услуга.

— Каква длъжност заемахте в базата?

— Командир на рота.

— И от колко време бяхте на тази длъжност?

— От единайсет месеца. Служа на едногодишна ротация. Трябваше да сдам командването след един месец.

— Каква е оценката за дейността ви?

— Отлична. Всичките ми оценки през цялата ми кариера досега са били отлични.

— Аха — измрънках, като си отбелязах наум да проверя това.

Много офицери послъгват, че имат отлични оценки, и тъй като личните им досиета се пазят в секретни секции във Вашингтон, един аматьор няма как да провери казаното. Само че аз не бях аматьор, а адвокат. Имах си начини да проверявам разни неща.

Попитах го:

— И така, какво правехте вие, старши сержант Моран, редник Джаксън и Ли Но Те в онзи апартамент?

Той се облегна на стената.

— Те бяха мои приятели. Знам, че от офицерите се очаква да не се забъркват с войници, но никой от тях не беше под мое командване. Предположих, че в такъв случай няма проблем. Поканих ги да купонясваме.

— Бихте ли разказали по-подробно за тези приятелства? Какво точно означава думата за вас?

— Имате предвид дали съм бил… в любовни връзки с тях, така ли?

— Точно това имам предвид.

Той бързо се наведе напред.

— Досега не сте участвали в дело с хомосексуалисти, нали?

— Не — признах си. — Това ми е първото.

— При хомосексуалистите винаги трябва да задавате въпросите по-конкретно, господин майор. Някои гейове поддържат ужасно безразборни връзки. Любовните увлечения са неуместни, дори нежелателни. Винаги трябва да питате дали е имало физическа връзка, защото в повечето случаи нещата се свеждат само до нея.

Уайтхол изпитателно се вторачи в мен, за да види как ще реагирам. Имах усещането, че сме се докоснали до нещо, на което той придаваше огромно значение. Току-що ми беше прочел лекция като на първокурсник по право, така че явно трябваше да се справям и с чувството му за превъзходство. На всичко отгоре беше направил провокативно изявление за гейовете — дали не ме подлагаше на тест?

Както и да е.

— Разбрано — отвърнах хладно. — Имахте ли любовна или физическа връзка с някой от тези мъже?

Той не отговори. Наведе се още по-напред, облегна лакти на коленете си и попита:

— Кажете ми нещо, господин майор. Чел съм, че някои адвокати предпочитат да не знаят дали клиентите им са виновни. Работят по-добре на тъмно, защото си запазват правото на съмнение и хвърлят цялото си сърце и душа в защитата. Поддържате ли тази теория?

— Не. В никакъв случай.

— И защо не?

— Първо, всеки свестен адвокат оставя чувствата си настрана. Второ, това разсейва стратегията. Ако вярваш, че клиентът ти е невинен, влагаш всички усилия и време в опит да го докажеш на всички останали. Ако знаеш или подозираш, че е виновен, ще посветиш всяка секунда от времето, с което разполагаш, за да съсипеш тезата на прокурора или да му попречиш процедурно. Същото е, на което ви учат за военното изкуство — да се съсредоточиш върху бойното поле и да икономисваш усилията си навсякъде другаде. Разполагаме само с две седмици. Не можем да си позволим никакво разсейване.

— Но кажете ми честно. Ако смятахте, че съм виновен за всички престъпления, в които съм обвинен — убийство, изнасилване, некрофилия, участие в хомосексуални актове, връзки с редовия състав, — бихте ли вложили цялото си сърце и душа в моя защита?

— Аз съм положил клетва като военен адвокат и тя ме задължава да ви предоставя най-добрата защита, на която съм способен.

Това бе реторично отбягване на прекия отговор и той го разбра. Но явно все пак научи нещо важно, защото се облегна на стената и изражението му изведнъж стана студено.

— Добре — каза той, — ето как ще действаме. Вие се опитайте да откриете всичко, което можете. Съберете фактите, анализирайте ги и след това се върнете при мен с въпросите си.

— Ще им отговорите ли? — попитах.

— Не съм казал подобно нещо. Просто елате с въпросите си, когато сте готови.

Оставихме капитан Томас Уайтхол в килията му и излязохме от ареста. Нито Катрин, нито Мария ме попитаха какво мисля. Предполагам, че вече го знаеха. Знаеха го, защото би трябвало и те да си мислят същото.