Брайън Хейг
Врагове по неволя (20)

20

Познах, че вече сме се върнали в базата „Йонгсан“, защото на всеки ъгъл се виждаше по един ухилен проповедник, който раздаваше брошури на минувачите. Проповедническата бригада беше накипрена в църковни одежди, а на няколко места вече се бяха скупчили групички от изрядно облечени военни със съпругите си, които сериозно слушаха глупостите, бълвани от светите мъже. Американската културна война се беше разгърнала с пълна сила в Корея.

По средата на фоайето беше поставена дълга маса и моят нов приятел, проповедник Противен, стоеше важно зад нея и царстваше над трима други пастори, разположени като свещен триумвират зад огромни купчини религиозна литература. Той ме изгледа гадно, а аз намръщено му отдадох чест.

Качих се в стаята си и позвъних на Катрин в кабинета й, за да я помоля да се срещнем в бара. Каза, че й трябвали трийсет минути, затова реших да уплътня времето си с гледане на Си Ен Ен.

Пак вървеше едно от онези отвратителни коментарни предавания. Участваха четирима противни шумни журналисти, скупчени около една маса, които непрекъснато си крещяха и се прекъсваха. Горещата тема на деня беше Томас Уайтхол и процесът. Оставаха ни още шест дни и журналистите се опитваха да предскажат кой ще спечели и каква ще е цената на победата за всяка от страните.

Един плешив шишко непрекъснато пискаше, че всяка друга присъда, освен смъртната би била чудовищна несправедливост. Точно тази дума използваше — „чудовищна“, — за да втълпи на зрителите отвратителния характер на престъплението. Друг тип, очарователен в костюма си за хиляда долара и очилата си с рогови рамки, пък неуморно повтаряше, че правилото „Не се пита, не се казва“ вече се е обезсмислило. Третият очевидно беше единственият, който беше служил в армията — три или четири години на топло в Националната гвардия, за да избегне Виетнамската война.

Той изнамери пет-шест начина да каже, че военната служба е мъжка работа и в нея няма място за гейове и пеперудки. Жена с конска физиономия, без грим и с дълги, невчесани кичури коса, се опитваше да опонира, че няма значение дали Уайтхол е виновен, или не и не бива всички гейове да бъдат обрисувани с едни и същи гадни краски, но почти не й даваха думата. Мъжете я обсипваха с викове всеки път, когато отвореше уста.

Веднага си спомних за присъдата на Имелда, че хомофобията е мъжка работа. Може и да е така, помислих си. Никога няма да чуете една жена да използва епитети като „педал“ или „обратна“. Може би това беше още едно потвърждение на популярното твърдение, че мъжете произхождат от Марс, а жените — от Венера.

Безредните ми мисли изведнъж бяха прекъснати от силно почукване на вратата. Очаквах да е Катрин, затова я отворих широко и фрас! — върху носа ми се стовари юмрук. Притъмня ми, електрошокът премина през целия ми мозък. Отлетях назад и се приземих по задник. Едно тяло влетя през вратата и се стовари върху мен.

Опитах се да го избутам и да се претърколя настрани, но нямаше никаква полза. Който и да беше онзи, който ме бе възседнал и ме налагаше, имаше предимство от поне двайсетина килограма и от фактора изненада. Най-сетне успях да изпъна пръсти и да го уцеля в гърлото. Той отскочи назад и се претърколи, като се гърчеше и ръмжеше.

Избърсах кръвта от носа, устните и брадата си и седнах, за да видя кой беше нападателят ми. Кучи син! Полковник Мак Дженсън, юридическият съветник на генерал Спиърс, се беше уловил за гърлото, с изскочили от орбитите очи и мораво лице, и отчаяно се опитваше да си поеме дъх. Очевидно бойният му дух се беше изпарил, затова отидох в банята, взех една хубава бяла хавлиена кърпа, напоих я със студена вода и я притиснах към носа си. В следващия миг кърпата вече не беше бяла.

Когато се върнах, Дженсън беше коленичил и макар че все още не можеше да диша нормално, успяваше да си поеме достатъчно въздух, колкото да не умре.

— Копеле! — изръмжа той. — Ще ти го начукам заради тази истории!

Поклатих глава.

— Ти какво си бе, някаква развалена плоча ли? Какъв ти е проблемът, по дяволите?

— Не ми харесваш, Дръмънд.

— Знам — отвърнах. — И затова ли ме удари?

Дар словото му вече се възвръщаше.

— Изобщо не ти влизаше в работата да безпокоиш министъра. Нямаше никаква работа у тях.

Той се улови за минибара и се изправи. Гледаше ме свирепо с такава омраза, каквато не бях виждал в очите на друг човек.

— Ти си срам и позор за юридическия корпус. И за армията. Горкият човек и жена му и бездруго са преживели достатъчно. Трябваше да ги оставиш на мира.

— Направих онова, което беше необходимо.

— И какво беше то, Дръмънд? Защо душиш около дома на министъра?

— Не ти влиза в работата.

— Вече ми влиза в работата. Аз живея тук и част от работата ми е да поддържам военния ни съюз с Корея.

— Не ти завиждам.

Свирепият му поглед стана още по-яростен.

— Трябва ли да ти напомням, Дръмънд, че аз съм полковник, а ти — майор?

— Заври си чина отзад — отвърнах. — Вече изхвърли авторитета си на боклука, когато ме удари.

— Какво правеше? — продължи да настоява той. — Търсеше доказателства, че момчето е било гей? Наистина ли нахлу в дома им с такава позорна цел?

— Не, отидох да изпия чаша чай.

— Предупреждавам те, Дръмънд, остави сина им на мира. Достатъчно лошо е, че горкото момче е убито… а после и ужасните неща, които са му направили. Не си позволявай да се гавриш с болката им.

— Това изобщо не ти влиза в работата — повторих аз.

— Никой почтен джентълмен дори не би си го помислил.

— Аз не съм джентълмен, а адвокат — отвърнах. — А сега се разкарай от стаята ми. И ако пак се опиташ да ме удариш, ще ти строша и двата крака.

Дженсън беше доста по-едър от мен, но имаше огромен корем, а освен това не знаеше, че благодарение на службата ми в отряда бях доста добре обучен да троша кости. Стори ми се, че възприе заплахата ми като празни думи и за част от секундата дори се почуди дали да не ме удари отново. Надявах се. Нямах нищо против да го смеля от бой. От друга страна, може би беше по-як, отколкото го смятах, и в крайна сметка той щеше да ме направи на кайма. Само това оставаше.

Както и да е, той се обърна и излезе. Разбира се, не можа да се въздържи да не ми повтори:

— Кълна се, Дръмънд, ще ти го начукам заради тази история. Ще видиш.

Започвах да си мисля, че в речника му имаше само двайсет думи и десет от тях бяха различни синоними на „чукам“.

Погледнах се в огледалото. Носът ми беше спрял да кърви, но беше почервенял и започваше да се подува. Приличах на пияница в действие. Смених ризата си и се запътих към бара.

Катрин вече се беше настанила на същата масичка зад джубокса. Звучеше същата песен, в която се питаше къде са изчезнали всички каубои. Не можеше да бъде съвпадение, сигурно тя я пускаше. Странна работа — лесбийка, обсебена от мисълта за изчезналите каубои. Защо не си слушаше „Вилидж Пийпъл“ и Мелиса Етеридж?

Беше си поръчала бира; чашата вече беше наполовина празна. Взря се в лицето ми, докато сядах.

— Какво ти има на носа?

— Участвах в един войнишки бой.

— И какво представлява „войнишкият бой“?

— Не важат чинове, няма правила и накрая никой не се извинява на другия.

— Понякога мъжете сте такива деца.

Дотук със съчувствието от страна на колегата.

— Аз просто отворих вратата на стаята си и — тряс! — той ме цапардоса по носа — оправдах се. — И познай кой беше нападателят.

— Като знам колко те бива да се сприятеляваш, направо се чудя как не са били наредени на опашка пред вратата.

— Беше Дженсън — продължих да разказвам, без да обръщам внимание на подигравките й. — И беше адски вбесен.

— За какво?

— Ходих в дома на министър Ли.

— Защо?

— Спомняш ли си как Уайтхол беше казал на Бейлс, че само той имал ключ за апартамента?

— Да, и какво?

— Излъгал е. Отидох да го видя вчера. Каза ми, че преди няколко месеца е дал ключ на Ли. Отидох да го потърся.

Тя ме изгледа със съмнение.

— И министърът те прие?

— О, да. Той е истински джентълмен. А аз го излъгах за това какво търся.

— И намери ли го?

— Сред запечатаните вещи, върнати от болницата.

Тя отпи от бирата си, после протегна ръка и докосна носа ми. Беше учудващо интимен жест. Но и адски болеше.

— Може да е счупен — рече тя.

— Няма да ми е за пръв път — промърморих с грубоват, мъжествен тон.

За което получих един от онези погледи, означаващи „Какъв си идиот само!“, което несъмнено заслужавах.

— Трябва да изискаме ключа да бъде иззет като доказателство — каза тя. — Той ще ни помогне да докажем, че Ли и Томас са имали връзка. Няма да е решаващо доказателство, но води до доста неизбежни заключения, не смяташ ли?

— И какво ще постигнем? — попитах, тъй като точно с този въпрос се борех и аз самият.

— Ще направим пробив в тезата на обвинението. А в момента това е единственият пробив, който ни е по силите.

— Срещу цената да унижим Ли и да съсипем репутацията на един убит човек. Какво друго ще постигнем? Това няма да отърве Уайтхол.

— А репутацията на нашия клиент? Виж какво се случи с доброто му име.

— Има малка разлика, не смяташ ли?

— Не, не смятам.

— За бога, Катрин, нашият клиент поне е жив.

— И се намира в корейски затвор, където го бият, унижават го публично и едва не го уморяват от глад. Обвинен е в извършването на едно от най-отвратителните престъпления, които човек може да си представи, и го очаква смъртна присъда. Недей да се объркваш на кого съчувстваш, Дръмънд.

В друг случай сигурно бих продължил да споря, само че това не беше спор, тъй като още преди да изрека и дума, знаех как ще реагира тя. Аз също бих реагирал така, но ми се струва, че се почувствах по-добре, като я накарах тя да вземе трудното, мъчително решение. В крайна сметка тя ръководеше защитата и аз най-егоистично се възползвах от този факт.

Катрин го знаеше, разбира се.

— Поне повече няма да го бият — подхвърлих. — След като до процеса остават само шест дни, няма да рискуват да се появи пред камерите с обезобразено лице.

— И това ако е утешение — измърмори тя.

— Като стана дума, че ни остават само шест дни, какво ще пледираме в съда, по дяволите? — попитах, пресегнах се към чашата й и отпих глътка бира.

Всъщност беше малко повече от глътка — направо пресуших чашата. Тя се вторачи в нея, преди да каже:

— Тази сутрин ми позвъни прокурорът.

— Еди Голдън?

— Иска да се срещнем днес следобед.

— Каза ли за какво?

— Не. Ти как мислиш? Дали ще поиска извънсъдебно споразумение?

— Ако е пълен глупак. Той държи в ръцете си най-доброто дело за убийство, което някога е съществувало. Да не говорим, че има достатъчно допълнителни обвинения — победата му е в кърпа вързана.

— А за него победата е важна, така ли?

Победата е важна за всеки юрист, но аз схванах какво имаше предвид тя.

— Просто не можеш да си представиш. Копелето изпраща подписана бейзболна бухалка на всеки адвокат, когото е победил.

— Сладур.

— Представи си Робърт Редфорд на млади години, но с такъв талант да говори глупости, че направо ще се влюбиш в него. Веднъж накара съдебните заседатели да станат на крака и да ръкопляскат след пледоарията му.

— Само ме плашиш — каза Катрин с крайно скептично изражение.

— Видях го с очите си. Аз бях адвокатът на защитата. Това със сигурност беше най-скапаният ден в цялата ми кариера.

— Еха.

— Катрин, Еди е бил обвинител по близо десетина дела за убийства. И никога не е губил. Той е носител на наградата „Палач на Военния съд“. И то през последните пет години. Не се опитвам да разклатя самоувереността ти, но армията си е подредила нещата доста добре. Прокурор убиец, съдия, който мрази адвокатите от защитата, и дело, което е толкова неравностойно, че шансовете ни клонят към абсолютната нула.

Не си спомням някога да съм виждал тревога или вътрешно съмнение, изписани върху лицето на Карлсън. Но ми се струва, че този път видях точно това. Просто за миг, но съм напълно сигурен, че го видях.

— Да речем, че Еди предложи споразумение — продължих. — Ще го приемеш ли?

Тя вдигна ръка и започна да масажира челото си, сякаш главата й щеше да експлодира на хиляди парченца, ако не я стисне здраво. Никога не бях мислил, че ще изпитам състрадание към Катрин Карлсън, но този път го почувствах.

— А ти? — попита тя и умолително се взря в мен.

— Мисля, че зависи от споразумението. Но не бих се колебал много. Ако предложи да отпадне обвинението в предумишлено убийство или пък присъдата да бъде каквато и да е друга, освен смъртна, направо ще скоча.

— Защо? Защото разполагаме само с шест дни и всички доказателства уличават Томас? Или защото смяташ, че той наистина е виновен?

— Защото ще го отърва от електрическия стол. Това е най-доброто, на което можем да се надяваме в този момент. По-късно можем да обжалваме. Може би ще намерим нещо, което да го оневинява.

— „Ние“ ли каза, Дръмънд? Веднага щом това дело свърши, ще ти възложат ново, нали така? А и Организацията сигурно ще ме прехвърли да работя по друг процес.

— Той ще намери някой да го представлява.

— Това не е приемлива възможност. Томас няма да се съгласи. Сам ми го каза, никакви споразумения — каза Катрин и гласът й прозвуча разтревожено като никога досега.

Протегнах ръка и улових малката й длан.

— Поеми дълбоко дъх и брой до десет — казах успокоително. — Пак вземаш нещата прекалено навътре.

— Така е, по дяволите! — избухна тя, издърпа ръката си и ме изгледа с омраза.

За момент си помислих, че ще ме зашлеви. Не претендирам, че разбирам жените, а се обърквам още повече с лесбийките като Катрин. Но този път бях наистина изненадан. Тази жена сменяше настроенията си по-бързо, отколкото манекенките — роклите си.

— По дяволите, Катрин, просто се опитвам да те накарам да мислиш разумно. Ще ме разбереш по-добре, когато видиш Голдън. Повярвай ми, този тип може да те даде на химическо чистене, да те изглади и да те сгъне на четири, преди да си успяла да гъкнеш. Неслучайно му викат Бързия Еди.

Всъщност го наричахме Бързия Еди, защото можеше да свали бикините на всяко момиче с по-голяма сръчност от всяко друго човешко същество на света. Не че се безпокоях по този въпрос за Катрин — нали нейните електроди бяха с обърнати полюси.

— Може би ще е най-добре да дойдеш с мен — обади се тя, без да спира да се цупи.

— С удоволствие — отвърнах, макар че всъщност изобщо нямаше да е с удоволствие.

Честно казано, най-голямо удоволствие щеше да ми достави да не видя Еди Голдън до края на живота си. Човек трябва да знае докъде се простират възможностите му, а Еди беше демонстрирал достатъчно красноречиво докъде стигат моите, при това на два пъти. Истината беше, че се боях до смърт от него.