Брайън Хейг
Врагове по неволя (29)

29

Планът на Катрин всъщност беше доста хитър. И твърде дързък. Моран и Джаксън бяха задържани в гарнизонния арест на „Йонгсан“ и Катрин изпрати по факса молба до полковник Бари Каръдърс да издаде съдийско разрешение да ги разпитаме.

Защо беше хитро? Защото сега вече имахме основателна причина да подозираме, че Бейлс и Чой са ги принудили насила да свидетелстват против нашия клиент. Аз самият храбро бях пожертвал собственото си тяло, за да установим това. Виждате ли колко благороден тип съм, а?

Но искането на Катрин беше и твърде дръзко — все пак и двамата бяха посочени като свидетели на обвинението, а това означаваше, че първата ни възможност да говорим с тях би трябвало да бъде в съдебната зала, по време на кръстосания разпит.

Катрин обаче лукаво беше обосновала искането си с факта, че освен нашия клиент, Моран и Джаксън бяха единствените живи свидетели на случилото се в апартамента, и поради това имахме правото на равен шанс да установим дали показанията им не биха могли да бъдат в полза на нашия клиент.

Бързия Еди се възпротиви на искането ни с възможно най-острия тон. Като се има предвид силата на неговата теза, човек би си помислил, че нямаше да му навреди малко да ни отпусне юздите. Но не, Еди никога не вземаше пленници. Ето защо Каръдърс отговори, че искал да се срещне с Катрин, за да изслуша доводите й. Протоколът изискваше да я придружа.

Имелда никак не се зарадва. Планът й предвиждаше да държи мен и Катрин разделени. Знаеше, че двамата бяхме хормонално обречени да воюваме до последна капка кръв.

Както и да е, двамата вече стояхме пред вратата, която водеше към кабинета на полковник Бари Каръдърс. И двамата крачехме нервно насам-натам. Всъщност крачеше само Катрин, докато си преговаряше доводите наум. Аз по-скоро куцуках насам-натам с бастуна и тихичко ругаех, защото тялото ми копнееше да се върне в онзи инвалиден стол. Просто не исках съдията да ме види прикован към него, все едно бях инвалид. Исках да ме види с бастун, сякаш бях само отчасти осакатен. Типично мъжко разсъждение, какво да се прави.

Секретарката на съдията, която беше пристигнала в Корея заедно с него, усърдно пилеше ноктите си и не ни обръщаше внимание. В крайна сметка бяхме адвокати от защитата, а презрението на началника й към нашата порода очевидно беше заразително.

От време на време тя поглеждаше към мигащата червена лампичка на телефона си. Най-сетне лампичката изгасна. Това беше знак, че съдията е свободен и двамата с Катрин можем да влезем. Секретарката ни кимна ледено и ние предпазливо влязохме в бърлогата на лъва.

Първото нещо, което ми направи впечатление, беше колко е тъмно в стаята. Ама наистина тъмно. Щорите бяха спуснати, завесите — също, и единствената светлинка идваше от една малка настолна лампа, която очертаваше само фигурата, към която беше насочена — съдията.

Второто, което забелязах, беше, че Бари Каръдърс е внушителен мъж. Някога беше играл като ляв краен защитник за „Нотр Дам“, а оттогава беше придобил още по-заплашителен вид. Беше чернокож — и като казвам това, имам предвид абаносово черен, с едро, широко лице и гъсти, рунтави вежди. Всичко останало в лицето му беше ъгловато — ръбест нос, коси очи и изсечени устни. Лицето му изглеждаше така, сякаш можеше да те насече на парченца. Човекът сатър.

Беше облечен със зелена униформена риза с къси ръкави и още в първия миг на човек му ставаше ясно, че здравата се занимава с тежестите, защото мускулестите му бицепси опъваха ръкавите до пръсване. Само един път да трепне, и щеше да му се наложи да ходи до военния магазин за нова риза.

— Седнете — рече той.

Не беше вежливо, нито пък гневно. Просто хладно.

Катрин седна на стола вдясно от мен. Аз се наведох напред, облегнат на бастуна, и несръчно се стоварих на мястото си. Каръдърс гледаше дясната си ръка и стискаше една от онези гумени топки за раздвижване на китката. Много бях доволен, че не съм на мястото на топката, размесвана в лапата му. Можех да видя как мускулите на ръката му до лакътя се свиваха и разпускаха.

Хвърлих едно око към Катрин. Държеше се. Поне доколкото можех да преценя. Като се има предвид призрачната тъмнина и самото присъствие на този мъж, с огромната му фигура и заплашително изражение, на мен просто ми се искаше да съм някъде далеч оттук. Катрин обаче успяваше да прикрие безпокойството, което изпитваше.

— Получихте ли молбата ми, ваша светлост? — попита тя твърдо, но учтиво.

— Вие ли сте онази млада дама, която организира и поведе вчерашната демонстрация? — отвърна Каръдърс, като нарочно не отговори на въпроса й.

Изразът „млада дама“ също беше много ефектен. Много снизходителен и изпълнен с превъзходство.

— Да, аз съм — призна Катрин с пресилена небрежност.

— Целта на демонстрацията беше да ме поставите в неудобно положение, нали?

— Съвсем не. Тя беше израз на публично възмущение от задържането на един невинен човек. Томас Уайтхол не е убил Ли Но Те и ако получа възможност, аз ще го докажа.

Дотук добре. Тонът на Катрин беше хладен, обективен и безпристрастен. Държеше на позицията си. Ситуацията ми заприлича на битката между Давид и Голиат.

— Петнайсет трупа в моргата — каза Каръдърс и се вторачи в юмрука си. — Пукнатина в петдесетгодишен военен съюз, която може би никога няма да зарасне. Публична обида и за двете нации. Не е лошо постижение за един работен ден, мис Карлсън. Как мислите?

Лицето на Катрин беше застинало неподвижно.

— Това трябваше да бъде мирна и законна демонстрация.

Съдията все още гледаше ръката си и стискаше топката все по-силно. Ръката му изглеждаше като сноп змии, които се плъзгаха нагоре-надолу в някакъв бавен танц.

— Генерал Спиърс ви е предупредил, нали? Било ви е казано, че нещата тук са твърде крехки. Какво ви стана? Не можахте да устоите?

Катрин отвърна с мълчание на тези въпроси. За тях нямаше отговори. Негова светлост беше вбесен до крайност и я поставяше на място. Честно казано, имаше пълното право да го стори. Независимо от ужасните последици, които нито Катрин, нито пък някой друг би могъл да предвиди, никой съдия не обича да бъде унижаван от изявления пред пресата и публични демонстрации. Тя бе размахала запалена клечка кибрит пред шашка динамит и сега динамитът й даваше да разбере, че това никак не му харесва.

Освен това обърнах внимание и на факта, че съдията използваше ситуацията, за да притисне Катрин с тежкия си ботуш. Хитър ход от негова страна. Това щеше да му спести усилията да я размаже като хлебарка върху пода на залата пред очите на целия съд.

Погледнах я крадешком. Вместо да сведе глава, сякаш й се иска да пропълзи под стола, тя сякаш бе готова да скочи през масата и да го зашлеви. Но само попита:

— Обвинявате ли ме?

Шашката динамит стискаше топката по-силно и по-бързо и аз осъзнах, че на Катрин можеше и да й харесва да дразни съдиите, но това не беше моят тип забавление. Преди и двамата да успеят да изрекат нещо, аз се намесих:

— Какво е решението ви относно нашата молба, ваша светлост? Питам ви официално.

Каръдърс постави топката по средата на бюрото си. Погледа я известно време и аз схванах смисъла на този жест. Топката представляваше Катрин. Ако не беше това малко парче гума, той навярно щеше да й откъсне ръчичките и да я пребие с тях. Погледът му за първи път се отмести към мен.

— Нали затова сме тук, Дръмънд? Да обсъдим молбата ви.

Ако не съм го споменавал досега, съдията имаше дълбок, кънтящ глас. От онези гласове, които направо разцепват въздуха, проникват през кожата и отскачат от костите ви.

Прокашлях се и се наведох напред.

— Мис Карлсън и аз смятаме, че е задължително да се срещнем с тези двама мъже.

— Тогава няма да е лошо да представите по-убедителни правни основания от онези, които вече прочетох.

— Имаме ги — намеси се Катрин. — Никой от двама ни не е присъствал на предварителното производство по член 32. Не сме получили правото на достъп до всички събрани доказателства на обвинението. Ако тази молба бъде отхвърлена, ще сметнем това за достатъчно основание за обжалване.

Тонът й бе уважителен, но със същия успех можеше и да вдигне средния си пръст пред лицето му. Когато един адвокат директно заплашва някой съдия, че ще обжалва въз основа на решението му — независимо колко възпитано се изразява, — това е нещо като… Всъщност е дори по-лошо. Просто не мога да измисля толкова обидно нещо.

От гърлото на Каръдърс изригна ядно сумтене, тялото му потрепери и се наведе напред. Очите му, подобни на амбразури, се бяха впили в хубавото й лице.

— Това заплаха ли беше?

Тя хладнокръвно отвърна:

— Да, ваша светлост. Заплаших ви. С всичкото си уважение, разбира се.

— Е, тогава…

Имах чувството, че гледам как два влака летят с пълна скорост един срещу друг, затова едва не извиках:

— Моля ви, нека да обясня. Току-що научихме, че съществува вероятност Моран и Джаксън да знаят нещо, което може да се окаже от жизнена важност за доказването на невинността на нашия клиент. Ако не успеем да се сдобием навреме с тази информация, тезата ни ще бъде фатално отслабена. Клиентът ни ще бъде лишен от смислена защита. Няма да имаме друг избор, освен да обжалваме.

Той наклони глава настрани, почеса се по ухото и рече:

— Продължавайте.

Погледнах към Катрин и тя кимна аз да поема щафетата. Всъщност излезе от спора толкова бързо, че се запитах дали не ме използва в собствената си игра; може би това беше нейната версия на „доброто ченге и лошото ченге“. Само че в този случай по-точната формулировка щеше да бъде „смелото ченге и страхливото ченге“.

Както и да е, преглътнах и продължих:

— Ние смятаме, че показанията на Моран и Джаксън са били изтръгнати с физическа принуда.

Каръдърс се замисли за миг. Взе отново гумената топка и започна да я стиска. Този път аз бях онова нещастно същество, попаднало в клопката на месестата му длан.

— Би трябвало да имате разумно основание за това подозрение.

— Имаме. Вчера аз бях разпитван от същите офицери, които са разпитвали Моран и Джаксън. Както сам можете да отсъдите по физическото ми състояние, те… как да се изразя, бяха много убедителни.

В стаята бе толкова тъмно, че се наложи той да стане и да натисне ключа на стената. После ме обиколи няколко пъти, за да прецени пораженията. Накрая се върна зад бюрото си.

— Вижте, Дръмънд, не е никаква новина, че корейските методи за разпит не са толкова хуманни, колкото нашите. Но ако смятате да постигнете оправдание на тази база, най-добре проучете прецедентите. Американските закони не признават лошото поведение на чуждестранни полицейски власти, действащи на собствена територия, като основание за оправдание.

— Знам това, ваша светлост. Но на побоя над мен присъства и американски военен следовател.

— Това е достойно за съжаление, но и от военните следователи не може да се очаква да контролират поведението на корейската полиция. Приложими са същите прецеденти.

— Така е, но и той участва в побоя. И същият офицер е присъствал при разпитите на Моран и Джаксън. Всъщност той е основният свидетел на обвинението.

— Тогава подайте оплакване срещу него. Но фактът, че ви е ударил, не води до заключението, че е бил и другите двама.

— Съвсем не, сър. Само че имаше един момент по време на разпита ми, когато той и корейският му колега смятаха, че съм в безсъзнание. Подслушах ги как обсъждат побоя, нанесен на редник Джаксън.

Каръдърс очевидно бе запознат с делото.

— Имаш предвид Бейлс, нали?

— Да, ваша светлост.

Той започна да тупка с топката по бюрото си.

— Внимавай, Дръмънд. Разбира се, че искаш да дискредитираш главния свидетел, но няма да позволя на никоя от страните да съсипе репутацията на добри хора. Бейлс е най-младият кандидат-офицер сред военните следователи. Има досие, на което би завидял всеки полицейски офицер. Нека бъда откровен. Не се опитвай да ме избудалкаш.

— Може ли и аз да бъда също толкова откровен?

— Най-добре е да бъдеш точно такъв, Дръмънд.

— Добре. Ето как стоят нещата. В продължение на три часа, преди Бейлс и южнокорейският му колега да ме разпитат, сума ти корейски полицаи, които имаха ключ от килията ми, се бяха наредили на опашка пред вратата. Биха ме повече пъти, отколкото мога да си спомня. Мога ли да го докажа? Не. След това ме завлякоха на среща с Бейлс и приятелчето му, инспектор Чой. Биха ме толкова жестоко, че изгубих съзнание. Ще мога ли някога да го докажа? Не. Налагаха ме толкова момчета от онзи участък, че ще се правя пред стена от мълчание, по-корава от човката на кълвач.

— Тогава какво се надяваш да постигнеш с Моран и Джаксън?

— Трябва да ги попитаме дали и тях са ги смлели от бой. Трябва да знаем дали показанията им са изтръгнати с насилие, или не.

— Да речем, само заради спора, че потвърдят това. Ще можеш ли да го докажеш в съда?

— Съмнявам се, ваша светлост. Чой вече е завел протокол с изфабрикуваното заявление, че Джаксън е бил пребит от съкилийника си. Не знам каква е историята на Моран.

— Тогава какво целиш? Защо да давам разрешение, след като всичко това ще бъде неприложимо?

— Защото може да ни отведе в друга посока.

— Искаш ли да ми кажеш каква точно е тази друга посока?

Каръдърс, както осъзнах внезапно, беше значително по-умен, отколкото бях смятал до този момент. Май от самото начало подозираше, че имаме по-сериозна тайна цел.

Погледнах към Катрин, тя също ме погледна и двамата осъзнахме, че ако споделим с Каръдърс подозрението си, че целият полицейски участък на Итеуон е замесен в конспирация, която включва и клането предишния ден, той щеше просто да ни извие вратовете.

Катрин пое щафетата в качеството си на адвоката, който водеше защитата:

— Не, ваша светлост, не и засега.

Той се облегна. Продължаваше да си играе с топката върху бюрото си.

— Но очаквате от мен да одобря молбата ви, така ли?

— Да, сър — отвърна Катрин и от вниманието ми не убегна фактът, че тонът и изражението й бяха като на домашно писенце.

Този факт всъщност си беше направо подозрителен. Очевидно беше преминала на тактиката „доброто ченге и другото добро ченге“. Умно момиче. Има си време за директни атаки, но има и време за кротко отстъпление.

Топката престана да подскача и съдията отново се наведе напред.

— Добре, ще ви съобщя решението си. Но ако ви дам разрешение, там трябва да присъства и прокурорът. Моран и Джаксън са негови свидетели и той има правото да се възползва от плодовете на вашите разкрития. И още нещо, наречете го точка първа: веднага щом откриете нещо, искам да го разбера и аз. Не желая да бъда изненадван в съда. Не и при това дело. Ясно?

— Ясно, ваша светлост — отвърнахме и двамата почтително.

— Точка втора: не забравяйте точка първа. Господ да ви е на помощ, ако забравите точка първа. Мис Карлсън, не ме бъркайте с онези бъзльовци, които сте подвеждали и прецаквали в миналото. Ще ви откъсна главата и ще я търкалям по пода.

Катрин просто го зяпна и трябва да ви кажа, беше ясно като бял ден, че с Бари Каръдърс не бива да си играеш игрички. Нямаше никакво съмнение, че беше проучил практиката на Катрин в съда и знаеше за театралните й номера.

— А сега вие излезте, мис Карлсън. Трябва да разменя няколко думи с Дръмънд.

Катрин нямаше как да каже „не“. В крайна сметка се намирахме в неговия кабинет. За пръв път тя не възрази, не изръмжа, не каза нищо. Стана и излезе.

Аз останах на стола си, като притеснено се питах какво ми се готви. Щом не искаше да има свидетели, значи нещата можеха да загрубеят. Той отново взе топката и започна да я стиска.

— Дръмънд, необходимо ли е да ти казвам, че нашите приятели във Вашингтон не са особено доволни от изпълненията ти тук?

А, ето какво било. Беше помолил цивилното лице да излезе, за да си говорим като войници на четири очи. Щеше да ми предаде съобщението, както се казва. Свих се на стола си.

— Не, ваша светлост, мисля, че и сам се досещам.

— Ти си адвокат по специални дела, нали така?

— Да, ваша светлост — отвърнах и зяпнах от изненада.

Току-що си признах, че бях адвокат по специални дела, назначен в таен съд, който се занимава със свръхсекретните дела на войници от така наречените „черни поделения“. Казано с други думи, това са поделения, чиито цели и задачи са толкова абсурдно тайни, че войската никога не би признала дори самото им съществуване. Всъщност тези поделения са много повече, отколкото обществото може да си представи — което пък само по себе си е парадоксално, тъй като обществото не би трябвало да знае за съществуването на каквото и да е подобно поделение. С едно очебийно изключение, разбира се — Делта Форс, най-прословутото и рекламирано несъществуващо поделение в историята.

Макар че войниците, които служат в черните поделения, са положили клетва никога да не говорят за работата си, когато се случи някой от тях да бъде обвинен в сериозно престъпление, повечето мигновено забравят за клетвата и започват да заплашват с публични разкрития, за да се сдобият с по-благоприятно съдебно решение. Освен това съществува опасността един публичен трибунал да разкрие информация, която застрашава националната сигурност.

Затова е сформиран отделен военен съд за специалните дела, където работя аз самият. Съдиите са подбрани един по един. Адвокатите и прокурорите — също. Всички имаме достъп до толкова нива на секретност, че изписването им би изпълнило няколко страници. Аз получих това назначение, защото бях служил в онзи отряд от специалните части, който е може би най-черен и специален от всички останали, а при една операция бях толкова тежко ранен, че с кариерата ми на пехотен офицер беше свършено. Тогава висшите началници решиха да ме изпратят да следвам право, а след това си платих за следването, като постъпих като адвокат в специалния съд.

Сигурен съм, че вече съжаляваха.

Съдия Бари Каръдърс не трябваше да знае всичко това, разбира се, защото самото съществуване на този съд беше пазено в тайна от Военния съд, както и от останалата част на човечеството.

— Дръмънд, служил съм четири години като прокурор в специалния съд — усмихна се той.

— Не го знаех — признах си.

— Беше преди доста време. Но не те задържах тук, за да си бъбрим за живота на специалните юристи.

— Не, предполагам. Задържахте ме, за да ми кажете да се стегна и да карам в правилната посока.

— Никога не съм попадал на дело, заради което да са избили толкова народ. Нали разбираш, че този военен съюз е на път да се разпадне?

— Това казват по новините.

— Новинарите не знаят и половината от историята, Дръмънд. Държавният секретар е тук в последен и отчаян опит да запази съюза. Лично аз не залагам много на него. Само да можеше да видиш посланията, които хвърчат между Сеул и Вашингтон. Грозна работа. И ако ти и мис Карлсън се появите в моя съд и започнете да се опитвате да докажете, че онзи хлапак Ли е бил гей, просто не чакайте последния американски самолет, за да отлетите от полуострова, защото нашите момчета вече ще бъдат натоварени на кораби и няма да мине много време, преди Чичо Ким от Севера да реши, че е време да прескочи на юг за едно дълго-дълго посещение.

— Ваша светлост, аз…

— Остави това глупаво „Ваша светлост“. И двамата знаем, че не водим разговор като двама юристи. Говорим си като мъж с мъж.

— Добре.

Погледът му се спря върху лицето ми. Замълча за миг, за да ми даде да разбера, че моментът бе решителен, после запита:

— Наистина ли вярваш, че Уайтхол е невинен? И не ме занасяй, Дръмънд. Аз не съм съдебен заседател. Няма нужда да ме убеждаваш. Искам прям отговор.

Не замълчах и не се поколебах.

— Вярвам, че е невинен по обвиненията в убийство, изнасилване и некрофилия. Предполагам, че по другите е виновен.

Той се облегна и продължи да ме гледа втренчено. Стори ми се, че иска да надникне в душата ми, за да разбере дали съм в състояние да кажа истината, или просто съм поредният лъжлив адвокат от защитата, лукав като лисица. Накрая кимна с едрата си глава и рече:

— Добре. Направи всичко, което е необходимо. Говори с Моран и Джаксън. В петък започваме процес и ти и Карлсън ще дойдете тук и ще снесете всичко, което знаете. Без никакви задръжки. Няма да ви е лесно, но ако един американски войник не може да получи справедлив процес, значи ти и аз сме си избрали погрешно призвание.

Благодарих му, напуснах кабинета и отидох при Катрин. Щом излязохме навън, се заковахме на място, заслепени от слънчевата светлина и зашеметени от разговора със съдията.

— Имаме разрешение да говорим с Моран и Джаксън — съобщих. — Освен това процесът започва в петък. Без никакви задръжки.

— В петък — кимна тя. — Без задръжки.

Помълчахме малко и аз се разсмях.

— А, по дяволите, той не е чак толкова строг. Просто е един голям бъзльо.

Катрин също се изкикоти.

— Чу ли го какво каза? Заплаши ме, че ще ми откъсне главата и ще я търкаля по пода. Ще „я търкаля по пода“? Що за мъж може да използва подобна фраза?

— Някой, който може и наистина да го направи.

Тя въздъхна.

— Господи, изобщо не ми се започва този процес.