Брайън Хейг
Врагове по неволя (36)

36

Нали знаете старата поговорка, че когато нещата са тръгнали на зле, със сигурност ще се влошат още повече? Без да се колебае, Мърсър вдигна слушалката и позвъни на Ким, колегата си от КЦРУ. Набързо му обясни какво се беше случило и му каза веднага да залови Чой. Ким спокойно обясни, че всичко е под контрол и в момента Чой и трима от колегите обядвали в местен ресторант в центъра на Итеуон. В ресторанта ги последвал един агент на КЦРУ, а четирима други били разположени отвън, за да наблюдават входа. Добре, каза му Мърсър. Не губи и секунда повече. Изпрати хората си да го арестуват.

Ким звънна десетина минути по-късно. Екипът влязъл в ресторанта, за да арестува Чой, но него и приятелчетата му ги нямало никакви. Вместо това намерили агента, който ги последвал вътре. Трупът му бил поставен върху тоалетната чиния в една кабинка в мъжката тоалетна. Гърлото му било прясно прерязано от ухо до ухо. Докато екипът за наблюдение следял входа на ресторанта, Чой и главорезите му се изнизали през задния вход.

Ким беше ужасно притеснен от този факт, но Мърсър пък беше направо бесен, че е изтървал Бейлс, така че резултатът беше реми. Това беше добра новина. Така не ми се наложи да стана свидетел на взаимните обвинения в некадърност, които щяха да последват. Когато става дума за държавни агенции, винаги можете да разчитате на едно възвишено взаимно утешение, което се крие в съвместния провал. Истината беше, че Чой и колегите му очевидно бяха добре обучени агенти, а Мърсър и Ким ги бяха подценили.

Мърсър и Ким обаче също бяха професионалисти и вместо да предъвкват грешките си, веднага разпоредиха национално издирване. Поспориха малко кой да претършува офисите и апартаментите на Бейлс и Чой, но след няколко кратки напрегнати реплики се договориха да сформират съвместни екипи, за да могат и двете страни да получат информация от първа ръка за всякакви улики и доказателства. Седях си и слушах, но това не ме засягаше пряко, понеже се отдадох на други мисли.

Например за това как току-що бяхме измъкнали пода на къщичката, която представляваше тезата на Еди Голдън. Стените още си стояха, но се клатеха и навярно бяха готови да се срутят. Двама от най-ценните му свидетели бяха духнали, което щеше да представлява доста интригуващо предизвикателство за Еди. Веднага щом узнаеше за това той щеше да потърси Каръдърс и да поиска отлагане, за да се опита да изгради наново тезата на обвинението. Което пък ми напомни, че вече минаваше два и половина, затова отидох при Мърсър и му казах, че имам и друга работа, тъй като все още съм част от защитния екип на Уайтхол и в осем сутринта на другия ден имам дело. Той се почеса по главата и се опита да измисли някаква причина да ме задържи, но не можа. Затова ме пусна да си ходя, но първо ме накара да се закълна да не казвам нищо на никого.

Уверих го, че ще си мълча, стига да се обади на съдията Бари Каръдърс и да го информира, че двама от ключовите свидетели на прокурора току-що са изчезнали и се търсят за извършването на престъпление — такова, каквото Мърсър прецени, че може да измисли за прикритие, стига да изглежда правдоподобно. Той ми обеща да го направи и аз си тръгнах.

Докато стигна до офиса „Внимание, гейове!“, Мърсър очевидно вече го беше направил. Каръдърс пък също тъй очевидно току-що беше позвънил на Катрин, за да й съобщи новината. Всички танцуваха танца на победата. Лошите новини се разпространяват бързо, но катастрофалните новини се движат като светкавица. А катастрофалните новини от гледна точка на Еди Красавеца за нас бяха манна небесна.

Имелда ме изгледа странно, когато влязох — сякаш някак си се беше досетила, че новината има нещо общо с мен, само дето не знаеше какво точно. Никой друг не прояви любопитство или подозрение. Общото настроение беше, че Господ явно обича хомосексуалистите, защото току-що беше направил страхотна услуга на тяхната кауза.

Отидох до кабинета на Катрин и надникнах вътре. Тя седеше зад бюрото и се клатеше напред-назад на стола си в доста приповдигнато настроение.

— Ей, какво става тук? — попитах, като се преструвах на самата невинност.

— Не чу ли?

— Какво да съм чул?

— Бейлс и Чой са изчезнали. Обявени са за национално издирване.

— Без майтап? Изчезнали, а? Ей така, пуф — и ги няма?

— Странно, нали? Каръдърс ми се обади.

— Така ли?

— Иска да се срещне с мен и с Голдън в кабинета си след трийсет минути.

Аз пристъпих напред и сложих няколко листа на бюрото й. Беше стратегията за отводи на заседателите.

— Страхотна новина — казах. — Ето ти това, което искаше.

После се обърнах да си вървя.

— Ей, къде отиваш? — попита тя.

— Аз ли?

— Ами да, ти.

— В бара на хотела.

— Какво?

— Моят работен ден приключи, мис. Скъсах си задника от бачкане. Уморен съм до смърт и съм жаден. Ще се нафиркам до козирката и ще си лягам.

Върху лицето й цъфна объркано, смутено изражение.

— Не искаш ли да дойдеш с мен при Каръдърс?

— Не — поклатих глава.

— Не си ли поне малко любопитен?

— Ни най-малко.

Тя обиколи бюрото, за да се изправи срещу мен, подпря се на плота и кръстоса ръце и крака.

— Смяташ ли, че мога сама да се справя с него?

— Ти? Ти беше първенец на випуска. Аз съм онзи тъпанар на второто място, който така и не можа да го преглътне.

— Не исках да прозвучи така — рече тя и направи крачка към мен. — Знаеш, че нямах това предвид.

— Сигурно не си казала и че повече няма да се срещам със съдията? Че няма да има повече обсъждания на стратегията? Че повече няма да говоря с клиента?

— Дръмънд, бях ядосана. Когато си бил ядосан, ти не си ли казвал неща, за които после си съжалявал?

— Няма нищо — отвърнах, без да коментирам. — Наистина. Сигурно ни остават… колко, две, може би три седмици съдебни заседания? Смятам да ги изкарам като ваканцията, която ти ми провали. В този град има сума ти хубави барове, а някои от корейките са направо разкошни.

— По дяволите, Дръмънд, извинявай.

— Какво е онова нещо у мен, което непрекъснато те вбесява?

— Не ме вбесяваш непрекъснато.

— Как ли пък не! Всеки път, когато ме погледнеш, лицето ти почервенява и настръхваш така, сякаш ти се иска да строшиш нещо.

Тя пристъпи и застана съвсем близо до мен. И направи най-странното нещо на света. Надигна се, дръпна главата ми към себе си и ме целуна. При това не беше една от онези рекламни, сълзливи или сухи целувки, а истинска целувка — хормонална, влажна и дълга. И по устните, представете си.

Замръзнах на място. Катрин притисна и стройното си телце към моето, от което замръзнах още повече.

Най-накрая се отдръпна и ме погледна в очите, сякаш търсеше да открие нещо в тях. Не знаех какво точно, но моите собствени примигваха бясно, защото бях тотално и безусловно объркан. Само допреди няколко часа тази жена беше готова да ме удуши, а сега се притискаше в мен по най-изкусителен начин. Тази жена беше като тайфун. Какво й ставаше пък сега, по дяволите?

— Какво беше това? — попитах.

— А според теб какво беше?

— Ами, мисля, че беше… целувка — казах с глуповата и объркана усмивка, — но аз…

Преди да успея да завърша мисълта си, тя го направи отново. Само че този път и аз я притеглих силно към себе си и всичките ни гънки, изпъкналости, хлътнатини и прочие линии се сляха. Лъжа се не по-трудно от всеки друг мъж, но този път наистина усещах страст и привличане, кълна се. Ръцете й здраво бяха обвили врата ми, а хълбоците й се притискаха в долната част на тялото ми по крайно приятен начин — учтивият начин да се опише биологическата реакция, за която не се говори пред дами.

Прокарах пръсти по кръста й и усетих как тялото й настръхна и потрепна като на коте. Усетих и задъхано дишане, само че то навярно беше моето, защото собствените ми дробове бяха започнали да се вълнуват по онзи начин, който дава възможност на главата да разбере, че останалата част от тялото е в настроение да извърши нещо палаво.

А сега — ето ви нещо, което навярно не бихте допуснали за мен и след милион години. Когато става дума за фини емоционални ситуации, аз съм… ами направо съм безнадежден случай. Очевидно съм поразен от романтичния еквивалент на синдрома на слона в стъкларския магазин. Не мога да се спра. Винаги казвам най-неподходящото нещо в най-важния момент. Безцеремонен съм, когато би трябвало да съм забавен, откровен, когато трябва да съм дискретен, остроумен, когато би следвало да съм разнежен. Казано с други думи, в любовта съм още по-лош актьор, отколкото в живота.

Затова изпитвах непреодолимо желание да изтърся: „Ей какво правиш, по дяволите? Лесбийките не се целуват така. Лесбийките не се притискат така в мъжете. Лесбийките не се изчервяват и не треперят, и не мъркат като котета, когато някой мъж ги погали.“

Не го казах обаче. Имах намерението да го направя, но някой внезапно почука на вратата. Това ме спаси.

Катрин рязко се отдръпна от мен, оправи роклята и косата си и няколко пъти дълбоко си пое дъх. Аз се бях облегнал на стената и я наблюдавах. Бях прекалено объркан, за да помръдна. Направо бях сащисан.

Тя отвори вратата и в кабинета нахлу Имелда. Хвърли един поглед на Катрин, после и на мен, все още облегнат на стената, след което очите й изведнъж се присвиха, а устните й се изкривиха под странен ъгъл. Но единственото, което каза, беше:

— Време е да тръгвате за кабинета на съдията. Разполагате ли с всичко необходимо?

Катрин се усмихна стеснително.

— Мисля, че да. Майор Дръмънд и аз точно обсъждахме въпроса дали би трябвало и той да дойде.

— Разбира се, че ще дойде — сопна се Имелда. — Али също. Тя свърши толкова работа, нека се наслади на победния миг.

Катрин кимна на Имелда така, сякаш и тя си беше мислила за същото. Погледът й обаче не се откъсваше от мен.

— Дръмънд смята, че не би трябвало да идва. Аз тъкмо се опитвах да го убедя, че може да ми потрябва неговият опит във военното право.

Имелда се извърна и ме изгледа свирепо.

— Да не би да имаш някакъв проблем?

— Не, съвсем не — отвърнах бързо. — За мен ще бъде удоволствие.

— Добре — обяви Имелда и си тръгна.

Забелязах, че си подсвирква през зъби — характерна за нея несъзнателна реакция, когато се е сблъскала с нещо необяснимо. На излизане пък Катрин мина предизвикателно близо покрай мен.

— Хайде, Атила.