Брайън Хейг
Врагове по неволя (1)

1

В Корея има две неща, които никога не се забравят. Първото е заливащият всичко миш-маш от неприятни миризми. През онзи май в него се долавяше горчивата воня на сълзотворен газ, характерна само за пролетта и есента, тъй като корейските студенти по правило предпочитат да протестират при хубаво време. Имаше го и зрелия аромат на кимчи — кисело зеле, сготвено с много подправки, — от който придобиваш чувството, че горната ти устна е гангренясала. Над всичко това се стелеше парливата миризма на чесън, жизненоважна част от менюто на всеки кореец. И накрая — допълнителна порция от всички подправки, плод на нехайния прогрес: смог, строителство и човешка пот.

Втората незабравима особеност в Корея е ужасно влажната и топла късна пролет. Тениската ми залепна за гърба още преди да измина и половината път по пистата към сградата на летището на военновъздушната база „Осан“.

Влетях през вратата и изблъсках пелтечещия армейски капитан, който стоеше като истукан в очакване да ме посрещне и поздрави.

— Майор Дръмънд, аз, уф…

Не успя да каже нищо повече, преди да отхвръкне встрани и да се блъсне в стената. Сетне заприпка след мен.

Вървях възможно най-бързо, доколкото позволяваха схванатите ми крака, и ето че най-сетне забелязах вратата, към която тъй отчаяно се стремях. Блъснах я с такава сила, че щях да я изкъртя от пантите; капитанът ме следваше по петите. Застанал пред писоара, мигновено свалих ципа на късите си панталони. Още една милисекунда, и щях да стана за смях.

Придружителят ми се облегна на мивката и ме загледа със страхопочитание.

— Господи, да можехте да видите изражението си.

— Нямаш си представа какво е.

— Дълъг полет, а?

Подпрях се с една ръка на стената.

— „Дълъг“ е твърде меко казано. Знаеш ли чий врат бих искал да извия? На онзи мизерен нещастник, който е строшил единствената тоалетна в товарния самолет С-141. От границата на Аляска дотук съм летял със стиснати крака.

— Е, най-сетне пристигнахте — успокои ме той с глуповата усмивка.

— Така излиза.

Минаха още цели трийсет неудобни секунди, преди капитанът нервно да потропа с крак и отново да вземе думата:

— Казвам се Чък Уилсън. Аз… наредено ми е да ви посрещна и да ви ескортирам до Сеул.

— Това е страхотно, Чък. И защо?

— А?

— Защо ще ме ескортираш до Сеул? И като стана дума, какво изобщо правя в Корея?

На лицето му разцъфна ефектно изражение на пълно стъписване.

— Нямам представа, сър. Защо сте в Корея?

Бликащата струя не беше изгубила нищо от силата си. Започвах да се тревожа дали е физически възможно човек да умре, ако източи бойлера докрай?

Реших да спестя на Чък този въпрос и вместо това казах:

— Ако знаех, по дяволите, щях ли да те питам?

Той погледна часовника си.

— Добре ли сте, господин майор? Мина вече цяла минута.

— Не, не съм добре — оплаках се. — Ръката ми се умори. Това нещо е дяволски голямо и тежко. Не би ли дошъл да ми го подържиш?

И двамата се изсмяхме по онзи многозначителен начин, по който се смеят истинските мъже, ако разговорът случайно засегне хомосексуална тема.

— Да, бе — отвърна той провлачено с дебел, гърлен глас. — Някои неща човек трябва да върши сам.

— Адски си прав — казах твърдо.

Той се извърна, докато изтръсквах приятеля Хумонго отривисто, по мъжки, и го прибирах в кобура, преди да вдигна ципа.

— Добре — рекох, отидох до мивката, измих си ръцете и плиснах две шепи вода на лицето, — хайде да намерим багажа ми и да се махаме оттук.

— Забравете за багажа — отвърна той. — Шофьорът трябва да го е взел.

Излязохме. Един як млад ефрейтор на име Васкес гордо стоеше пред блестящ нов автомобил „Киа“, по който изобщо не бяха пестили хрома. Накарах го да ми отвори багажника, за да хвърля едно око и да се уверя, че войнишката торба и огромното ми дипломатическо куфарче ще пътуват с мен. След това Уилсън и аз се настанихме на задната седалка.

— Ама че разкош — отбелязах и възхитено прокарах ръка по кожената тапицерия. — Мислех си, че ще ме натоварите в някой от онези раздрънкани стари джипове.

— Не и без въоръжен ескорт.

— Въоръжен ескорт?

Той ме изгледа въпросително.

— Не сте ли чели вестници?

Отвърнах:

— Чък, не виждаш ли, че съм по къси панталони и раздърпана тениска?

— Тъй вярно, сър.

— Това е официалното облекло, което носят на Бермудите. Разбираш ли, бях там допреди — погледнах часовника си… — допреди около двайсет и осем часа. И знаеш ли кое им е хубавото на Бермудите? Ще ти кажа: там няма вестници, няма телевизия и всъщност нямаш никакви други грижи, освен да се информираш на кой плаж се носят най-оскъдните бикини и в кой бар сервират по две питиета на цената на едно всеки следобед.

Той усърдно кимаше през цялото време, но накрая каза:

— Аха, само че тук нещата не са толкова розови. Направо дъх не можем да си поемем от антиамерикански демонстрации. Толкова е зле, че ни забраниха да напускаме базите. Не отварят порталите за цивилни коли с американски номера, както и за неескортирани военни автомобили.

— Затова ли сме с тази киа?

— По-малко бие на очи. А пък за да дойда да ви посрещна, трябваше разрешение на генерал-майор. Поисках хеликоптер, но, без да се обиждате, отказаха ми с довода, че не сте чак толкова важна клечка.

— Хеликоптер, а? — попитах.

Започвах да си мисля, че този капитан малко прекалява с усърдието си. Все пак бяхме в Южна Корея. Тези хора са ни съюзници, а не врагове.

Той обаче продължи съвсем искрено:

— Знам, че звучи малко налудничаво, но вижте сега, преди два дни американското посолство беше атакувано със запалителни бомби. И пребиха посланика, представете си. Наложи се да го евакуират с медицински самолет на Хаваите.

Отвърнах му с демонстративно примирителния тон на човек, който е прекарал известно време в Корея:

— Не знаеш ли, че антиамериканските демонстрации са популярен местен спорт? Сигурно си отскоро тук. Повярвай ми, Чък, ще свикнеш.

Точно три секунди по-късно вече бях готов да си взема думите назад.

Бяхме изкачили един дълъг стръмен склон и черната врата на военновъздушната база вече се виждаше само на двайсетина метра пред нас. Тогава покривът на колата изведнъж затрещя толкова силно, сякаш ни замеряха с гранати. Върху колата се посипа дъжд от камъни. Погледнах напред и видях три бутилки с коктейл „Молотов“ да летят към нас една след друга. Двете избухнаха върху пистата точно пред колата, третата се плъзна по багажника и избухна зад гърба ни. Двайсетина военни полицаи тичаха към портала и безпомощно размахваха палките си, после се огънаха и побягнаха пред огромната тълпа корейци.

Не съм специалист по безредиците, но съм виждал това-онова. Веднъж наблюдавах как групичка сомалийски провокатори се опитваха да предизвикат неколцина американци от мироопазващите части. Беше карикатурна демонстрация, която всъщност не целеше да навреди на миротворците, а точно обратното — да ги ядоса дотам, че да ги настърви срещу тълпата, за да могат да ги очернят впоследствие. Идеята беше да се провокира кървав сблъсък.

Освен това, като човек, преживял виетнамския период, бях виждал и доста антивоенни демонстрации. Те пък повече приличаха на студентски купони, в които участваха само хлапета, дошли да се надрусат или да се свалят помежду си. При такива демонстрации всички действат безкрайно внимателно, защото всяка страна се моли другата да не направи някоя глупост. Там пък последното нещо, което някой иска, е да се провокират кървави сблъсъци.

Тълпата, която беше превзела пътя, изглеждаше от третия вид: от онези, които искат да провокират безредици и да вземат жертви. В очите на тези хора имаше злоба, а в съзнанието им — жажда за насилие. Лицата им бяха изкривени от гняв и омраза, а мнозина носеха бухалки или коктейли „Молотов“, или пък хвърляха големи камъни. До бараката на охраната двама военни полицаи вече бяха повалени, няколко корейци се бяха скупчили около тях и ги ритаха като празни варели.

Ефрейтор Васкес рязко удари спирачки и се извърна към нас.

— Господин капитан, какво да правя?

Уилсън се беше навел напред и се взираше през стъклото. Замислено потърка брадата си, опита се да прецени ситуацията и потъна в още по-дълбок размисъл. Това безкрайно умуване ме изнерви.

— Газ до дупка! — изкрещях.

— А? — зяпна Васкес.

— Напред!

Васкес се оказа от любимия ми тип войници, които първо изпълняват, а после задават въпроси. Обърна се към волана и натисна педала на газта докрай. Колата изрева и едва не излетя от пътя. Гумите засвистяха и запушиха, зацепвайки в асфалта, и Васкес мъдро натисна и клаксона, за да засили паниката.

Тълпата сякаш изведнъж забеляза голямата черна кола, която се носеше към нея. Впечатлението за вбесени хора се изпари. Според мен веднага схванаха фундаменталната разлика между това да преследваш малочислена група стреснати военни полицаи и да се сблъскаш с предната броня на бързо ускоряващ автомобил.

Демонстрантите се пръснаха на всички страни. Минахме през тесния портал, след това Васкес рязко зави надясно с още свистене на гуми и препусна като луд през лабиринт от тесни криволичещи улички, които след около три минути ни изведоха от селцето Осан на пътя, водещ до магистралата Сеул-Пусан.

Пръстите на капитан Уилсън се бяха впили в седалката на Васкес. Лицето му беше бяло като платно.

— Не биваше да го правите — изстена той. — Беше наистина лоша идея.

— И защо? — попитах.

Той поклати глава и ме погледна раздразнено.

— Защото ще получим официално оплакване. Няма никакво съмнение. Можеше да раним някого.

— Точно обратното, Чъки. Те искаха да наранят нас. Освен това военновъздушната база „Осан“ е наша територия. Имаме споразумение с южнокорейците. Тези хора бяха нахлули там незаконно. Ако бяхме ударили някого, това щеше да е напълно законно. Повярвай ми.

Той ме изгледа с крайно съмнение.

— И откъде сте толкова уверен?

— То си е в реда на нещата — отвърнах, — защото съм адвокат.

— Адвокат ли? — попита той с такава физиономия, сякаш току-що бе открил, че е настъпил масивно кучешко изпражнение.

— Аха, нали знаеш — офицер на подчинение на председателя на Военния съд. С разрешително да практикувам право.

Лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

— Нима искате да ми кажете, че минах през всичко това, за да посрещна един военен адвокат?!

Беше му се натрупало доста напрежение и той просто се изтърва. Аз, естествено, не се засегнах. Нали разбирате, военните адвокати никога не са сред първите в списъка с хората, които на всяка цена държите да поканите на рождения си ден. Възприемат ни като смахнати книжни плъхове без капка достойнство и смятат, че нямаме и никакви полезни качества, с които да компенсираме всичко това. Адвокатите не се радват на всенародна почит и в цивилния свят, но там поне предизвикват завист заради парите, които печелят.

На военните адвокати обаче никой не им завижда. Ние си бръснем главите и се обличаме малко смешно, а заплатата ни е с няколко цента над минималната за страната.

Облегнах се назад и кръстосах наскоро загорените си крака.

— И за какво се ядосаха туземците този път?

Уилсън пусна седалката на Васкес и също се облегна назад.

— Трима американски военни изнасилиха и убиха южнокорейски гражданин.

— Лоша работа — отбелязах с безцеремонна небрежност. — Достойно за съжаление, наистина, но такива неща са се случвали много пъти и преди. Има ли нещо специално този път?

— И още как.

— И то е?

— Изнасиленият е мъж.

Кимнах, но не се сетих за нищо по-мъдро от едно „Хм“.

— И това не е най-лошото. Изнасиленото и убито момче е било катюса.

Закимах и посумтях още малко. На военен жаргон „катюса“ е название за южнокорейските военнослужещи, прикрепени към американските части. Думата всъщност е съкращение от „Корейски аташета към U.S. армията“ — още едно доказателство за таланта на военните, когато трябва да се съкрати нещо. Почти всички катюси са с висше образование и говорят английски свободно, ако не и отлично. Повечето корейски момчета смятат службата като катюса за най-приемливия начин да отбият задължителната си военна повинност.

И са прави, тъй като службата в корейската армия е доста скапана история, точно както е било в американската през трийсетте години, когато обикновеният войник е живеел твърде спартански. Заплатата е мизерна, казармите са неотоплявани обори, храната е колкото да не умреш от глад, а корейските сержанти смятат, че ако не бият редовно войниците, ще ги разглезят. Тероризирането и побоите са доста често явление.

Американските войници, от друга страна, несъмнено са най-разглезените военнослужещи в целия свят. Казармите приличат на общежития в добър колеж, храната действително не е изтънчена, но пък сипват по много, а ако някой сержант вдигне ръка на редник, веднага ще му потрябва добър адвокат, като мен например.

Естествено, всяко корейско момче с достатъчно ум в главата иска да служи като катюса. И също тъй естествено е, че всяко корейско момче с достатъчно богати или влиятелни родители постига своето.

Изгледах Чък и казах:

— Вече разбирам защо ситуацията е толкова скапана.

— Нищо не разбирате още — отвърна той и шумно въздъхна. — Името на катюсата е Ли Но Те. Разбира се, след като почти всички тук се казват или Ли, или Ким, не очаквам това да ви говори нещо. Но баща му е Ли Юнг Ким. Знаете ли го?

— Не.

— Той е министърът на отбраната на Южна Корея.

Изведнъж усетих как стомахът ми се свива. Разбирате ли, ето ме мен значи, най-обикновен военен адвокат, и изведнъж по спешност ми се обажда лично председателят на Военния съд, генерал-майорът, който командва целия юридически корпус, и ми нарежда да прекъсна отпуската си и да си занеса задника до военновъздушната база „Андрюс“, откъдето да хвана първия военен самолет до Южна Корея. И още по-лошо, не ми обясни защо. Каза ми само, че ще разбера, когато пристигна.

Сега беше мой ред да стисна здраво седалката пред себе си.

— Това дали има нещо общо с причината да ме изпратят тук?

Въпросът беше реторичен, разбира се.

— Не, сър — отвърна Уилсън с напълно уверен тон. — Нищо общо.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Защото според вестниците Организацията на военнослужещите хомосексуалисти — някаква група в Щатите — вече е наела екип от цивилни адвокати, които да дойдат тук и да представляват обвинените.

От гърдите ми се изтръгна въздишка на облекчение. Не искам да оставате с впечатлението, че съм придирчив или гнуслив, но през осемте ми години като военен адвокат успях да се измъкна от всякакви опити да ме забъркат в съдебно дело, свързано с хомосексуализъм. Малцина опитни военни адвокати могат да се похвалят със същото. Аз обаче можех. И бях много доволен от това.

Проблемът на дванайсетчасовия ми полет с пикочен мехур, надут до пръсване от кафетата и шестте бири „Молсън“, за които горчиво съжалявах, че бях успял контрабандно да вкарам в самолета, беше в това, че не можех да си позволя да заспя от страх, че ще се събудя подмокрен. Миришех лошо и бях изтощен до крайност, затова казах на капитан Уилсън да ме събуди, когато пристигнем в Сеул.