Брайън Хейг
Врагове по неволя (22)

22

Отново посетих „Макдоналдс“ и взех четири бигмака, които да добавя към останалите стоки от първа необходимост в куфарчето си — още един стек от шест бири „Молсън“ и бутилка „Джони Уокър“, син етикет. Ако не ви е известно, това е най-добрата разновидност на „Джони Уокър“, която може да се купи с пари. И ако не знаете, струва цяло състояние. Почти ми се доплака, когато го купувах, защото знаех, че няма да изпия и капка от него.

Тъмничарят на рецепцията ме позна веднага, затова нямаше нужда да играя пантомима като превъзбуден клоун, за да му обясня, че искам среща с Уайтхол. Той веднага отиде и доведе горилата, чието мрачно изражение в никакъв случай не показваше, че се радва да ме види.

Нареди ми да вляза в едно съседно помещение и след като затвори вратата, рече:

— Повече никаква контрабанда за Уайтхол. Отвори куфарчето, за да го претърся.

Направих го и в стаята веднага се разнесе ароматът на сандвичите „Биг Мак“. Той се ухили и бръкна вътре с огромните си лапи. Извади бутилката „Джони Уокър“ със син етикет и се вторачи в нея така, сякаш беше Светият Граал.

— Това е за теб — обявих аз. — И два от сандвичите.

Погледите ни се срещнаха, той склони глава настрани и мускулите му изпъкнаха на отчетливи възли. Не можех да разбера дали ставаше дума за морална нерешителност, или за подготовка да ме цапардоса за тъй очевидния ми опит да го подкупя.

— Имаш ли представа колко струва синият „Джони Уокър“? — попитах бързо.

— Двеста двайсет и два долара — измърмори той.

При това го каза с известна доза страст. Имам почти свръхестествена способност да познавам кой какво пие. Без съмнение всеки човек с неговата външност трябваше да е любител на скоча. Беше прекалено грозен, за да успее да се доближи до някакъв друг вид алкохол.

Той нетърпеливо набута бутилката под якето, пъхна двата сандвича в джобовете на панталоните и затвори капака на куфарчето ми. Върна ми го, после лукаво ми помаха с пръст.

Стигнахме до килията на Уайтхол, тъмничарят отвори вратата, даде ми знак да влизам и рече:

— Един час.

— Благодаря — отвърнах, а той заключи вратата зад гърба ми и изчезна.

Аз се обърнах.

— Здрасти, Томи.

Уайтхол не се изправи. Продължи да лежи по гръб.

— Здрасти, господин майор.

Ритнах куфарчето си към него.

— Отвори го. Пак ти нося лакомства.

Очите ми още не бяха свикнали с почти пълния мрак, но го чух да шумоли. Ключалките изщракаха и в килията отново нахлу ароматът на бързите храни. И по-добре, защото вътре пак вонеше на човешки изпражнения — вероятно заради предишното ми посещение.

После го чух да захапва с вълчи апетит първия бургер. Чу се и познатото „пшшшт“ от отварянето на кутийката с „Молсън“, което се повтори, докато отваряше една и за мен. Поех я и самодоволно се облегнах на стената, докато слушах животинските звуци, които издаваше Уайтхол. Исках да бъде в добро настроение. Исках да бъде гъвкав и отстъпчив. Време беше за най-важния ни разговор.

Най-сетне приключил със сандвичите, Уайтхол попита:

— Виждаш ми се прекалено тих. Какво става? Да не би нещата да вървят на зле?

— Да, Томи, позна.

Той изсумтя едно „хм“, което беше израз или на безнадеждно примирение, или на философско приемане на фактите. Не знаех кое точно. А може би нямаше никаква разлика.

— Потърси ли ключа? — попита той.

— Дори нещо повече. Отидох в дома на министър Ли и го намерих сред вещите на Но, изпратени в запечатана кутия.

Той отново притихна, а сетне попита:

— Как изглежда той?

— Министър Ли?

— Да, бащата на Но.

— Много впечатляващ мъж. Висок за кореец, може би метър и осемдесет, строен, с побеляла коса, волеви черти, спокоен и… „величествен“ май е най-точната дума.

— Прилича на Но — рече Томи.

— И майка му си я бива. Обзалагам се, че някога е била невероятна красавица. Все още е дяволски привлекателна — казах и продължих, — старецът се държи, но жена му е прекалено крехка. Когато влязохме в стаята на сина й, за миг си помислих, че ще рухне.

Исках да видя как ще реагира на това, но не успях в този гъст полумрак. Стори ми се, че го чух да въздъхва, но може и просто да си въобразявах.

Най-накрая Томас попита:

— Но ключът е бил у Но, когато е починал, така ли?

— Да, у него е бил. И всички копия на компанията управител на сградата са си в тях. Знаеш ли какво означава това, Томи?

— Не съм го направил аз — отвърна той с много примирен тон, сякаш му бе омръзнало да го повтаря, но пък и знаеше, че няма да му повярвам.

— Двамата с Катрин днес се срещнахме с прокурора. Той предложи споразумение.

— И какво е то?

— Признаваш се за виновен по всички обвинения и няма да има смъртна присъда. Ще получиш доживотен затвор.

— Това означава, че няма да има процес, нали?

— Само кратко заседание за изслушване на страните, а после още едно — за обявяване на предварително определената присъда. Ще ни бъде позволено да представим смекчаващи вината обстоятелства и да пледираме за снизхождение, но присъдата няма да бъде променена. Ключовият проблем е следният: когато се признаеш за виновен, губиш правото да обжалваш на базата на нарушени процедури или несправедлив процес, или пък прекалено строга присъда. Обжалване е възможно само при откриването на нови доказателства.

— И какви са шансовете това да стане?

— Понякога се случва. Не често, но се случва. Понякога истинският престъпник се разкайва, спира да се крие и си признава. Понякога някой детектив, който разследва друг случай, се натъква на нещо, свързано с твоето дело. Можем да наемем частен детектив, който да се поразтършува. Но това ще струва пари. Доста пари.

— Повече, отколкото аз притежавам, така ли?

— Ти ще бъдеш разжалван и уволнен, така че заплатата ти ще спре. А добрите частни ченгета струват по неколкостотин хилядарки годишно.

— И когато ме осъдят, Организацията на военнослужещите хомосексуалисти ще забрави за мен?

— Зависи.

— От какво?

— От Катрин. Тя работи за тях осем години. Вече е основното им оръжие. Може би има някакво влияние.

Той отпи от бирата и замълча. Бях сигурен, че вече е мислил по въпроса, но все пак мина известно време, преди да ме попита:

— А ако се явим пред съда?

— Най-многото, на което можем да се надяваме, е прокурорът или съдията да допуснат ужасна грешка.

— И какви са шансовете да стане това?

Пристъпих напред и седнах до него, на рогозката. Извадих от куфарчето си още две бири, отворих ги и му подадох едната. Приближавахме до суровата и неприятна истина за остатъка от живота му. Имаше голямо значение как точно ще му поднеса новините.

— Повечето съдии си имат свои склонности. Би трябвало да са безпристрастни, но и те са хора. Може би са практикували повече време като защитници или обвинители и това е оставило отпечатък — да тълкуват законите от такава гледна точка, или може би да тълкуват конституцията по определен начин. Нашият съдия е настроен в полза на обвинението. Освен това е против защитата. И това не е едно и също предубеждение, а две различни неща.

— Значи съм изтеглил лош късмет?

— Армията ти е изтеглила лош късмет.

— Катрин може ли да се справи с него?

— Юридическата тактика на Катрин се гради върху факта, че при повечето от делата срещу гейове военнослужещи, с които се е занимавала, законите са против нея. Силната й страна е театърът. Тя е актриса. Много е експресивна и може да бъде ужасяващо язвителна. Има репутацията на адвокат, който умишлено подвежда съдиите. Знаеш ли какво означава това?

— Не, обясни ми.

— Съдията е отговорен за всичко, което се случва по време на процеса. Трябва да съблюдава благоприличието и да укротява поведението на двете страни. В зависимост от сложността на делото може да му се наложи да взема десетки деликатни решения — за доказателствата, за това докъде да стигнат кръстосаните разпити, за тона и поведението на юристите. Понякога може да прекрати процеса и да се оттегли, за да размишлява за някой особено парлив проблем. В повечето случаи обаче той трябва да взема решенията си спонтанно, на място. Силната страна на Катрин е, че тя се опитва да накара съдията толкова да я намрази, че да си изпусне нервите. Тя се подиграва със съдиите. Провокира ги. Може да ти звучи абсурдно, но тя всъщност се стреми да настрои съдията срещу себе си. Повдига редица безполезни възражения, за да накара съдията да свикне да ги отхвърля, а след това пуска някое резонно възражение с надеждата, че той ще отговори машинално. Нищо чудно да допусне някое съмнително доказателство. Нищо чудно да подкрепи някое изявление на обвинението, което звучи предубедено. Тя го засипва с порой от безсмислени възражения, а някъде между тях вмъква смътно формулирано, което определено ще й свърши работа. Основната й цел е да принуди ядосания съдия да направи предубедена процедурна грешка. Тази грешка после й служи за основа на обжалването. Тактиката на Катрин не е да печели делата, а след това да отменя присъдите по тях.

Уайтхол рече:

— На мен тази стратегия ми се струва доста хитра.

— Повечето юристи я смятат за мръсна, защото това е начин да се заобиколи законът. Искам да кажа, че когато даден адвокат измъква клиента си, защото е притеснил съдията до крайност в критичен момент, това истинско правосъдие ли е?

— Значи смяташ, че Катрин разчита на мръсни номера?

— Не съм казал такова нещо. Нейната специалност е да защитава хора, обвинени в нарушаване на закони, които тя счита за несправедливи от морална гледна точка. Тя побеждава злото със зло. За нея самата това означава някакво равновесие.

— Но смяташ, че тази стратегия няма да мине точно при този съдия, така ли?

— Не и пред този съдия, не и при този прокурор. Полковник Бари Каръдърс е известен с това, че е хвърлял в затвора адвокати от защитата. Той наистина е гад, Томи, и ще бъде нащрек за играта на Катрин, защото тя е прочута с нея. А що се отнася до прокурора, той навярно е най-добрият в армията. Това трябва да ти е ясно. Еди Голдън досега не е губил дело за убийство. Участвал е в седем или осем такива дела и е постигнал четири смъртни присъди.

— Наистина ли смяташ, че е толкова добър?

— На два пъти съм се изправял срещу него. И двата пъти изгубих.

— Това ли е причината армията да го назначи за това дело?

— Точно тази. Армията никак не обича да рискува.

— Ти боиш ли се от този Еди?

— Ужасно. Той е перфектен юрист, има в ръцете си перфектно дело и перфектни свидетели, както и перфектния съдия. Звездите не са подредени по най-добрия начин за нас, Томи.

Той се замисли върху това, без да се докосва до бирата. Беше се навел напред и мускулите на челюстите му работеха като чифт форсирани бутала. Най-сетне ме попита:

— Защо ми казваш всичко това? Защо Катрин не е тук?

— Спомняш си, че те предупредих: аз и Катрин имаме различни философии за някои неща.

— Помня.

— Това е едно от тези неща. Аз вярвам в открития диалог с клиента си. Тя — не. И нещо друго — но то си остава само между нас, става ли?

— Окей — отвърна той колебливо и несигурно.

— Катрин и аз имаме различни цели. Тя е наета от организацията. Занимава се с проблемите на хомосексуалистите. Това е целта на живота й. Ако нещо застраши тяхната кауза, не знам на чия страна ще бъде тя.

— А ти към какво се стремиш?

— Аз съм кадрови военен, Томи. Стремя се към истината, към справедливото правосъдие, към американския начин на живот. Противопоставям се на изкривяването на правилата и на опитите да се атакува системата. Не се опитвам да подмамя съдиите. Не играя игрички. Ако си невинен, ние ще се опитаме да го докажем. Ако прокуратурата направи процедурна грешка, това е част от честната игра. Ние имаме най-добрата и най-справедливата правораздавателна система на света. Плащаш си и се качваш на виенското колело. Но не се опитвай да минеш без билет.

— Чакай да видя дали съм разбрал добре. Значи тя ще ме пожертва, ако навредя на движението, а ти ще ме пожертваш, ако застраша принципите ти?

— Не, Томи. Никой няма да те пожертва. Но и ние, адвокатите, сме също толкова предубедени, колкото и съдиите. Трябва да те предупредя и за още нещо. Катрин е емоционално обвързана с твоето дело. Приема го прекалено лично. Не смятай, че това е за добро. Адвокатите би трябвало да изхождат само от студената и твърда логика.

Томи се изправи и закрачи из килията. Като се има предвид колко беше голяма, можеше да направи само три крачки в едната посока и три — в обратната. Но дори в такова ограничено пространство се движеше като затворена в клетка пантера — гъвкав, мускулест, с едри и грациозни крачки.

— Значи имам един адвокат, който би направил всичко, за да спечели, и друг, който се бои да не настъпи мина. Един, който е емоционално ангажиран, и друг, който и пет пари не дава за мен. Имам един фанатик на хомосексуалната кауза и друг, който мрази гейовете.

Не исках да призная, че обобщението му бе справедливо, но едва не го сторих. С изключение на последната забележка, разбира се.

— Томи, аз не мразя гейовете.

— Не се заблуждавай. Ние, гейовете, лесно подушваме хомофобията. Има много гадна миризма.

— Не съм хомофоб, Томи. Признавам си, че не се чувствам особено комфортно с вас, но нищо повече.

— Добре де — каза той, но не в знак на съгласие, а по-скоро защото не му се искаше да спори. — Значи те карам да се чувстваш неудобно.

— Виж какво — отвърнах, — това няма чак такова значение. Боже мой, аз и пред майка си се чувствам неудобно. И когато съм обут с ботуши в горещ ден, пак се чувствам неудобно.

— Но не мислиш, че майка ти или ботушите ти са убили и след това са изнасили някого, нали?

— Не, прав си. Но не мисля, че и ти си направил такова нещо. И точно това ми причинява най-голямо неудобство.

Той изведнъж се сепна. Обърна се към мен и попита:

— Значи вярваш, че съм невинен?

— Не съм казал „невинен“, Томи. Ти си офицер, който е имал връзка с редови войник. При това хомосексуална връзка. Казах, че не вярвам да си го убил и изнасилил.

— Добре, и защо?

— Наречи го инстинкт, ако искаш. Просто всички доказателства, с изключение на едно, сочат право към теб.

— И кое е изключението?

— Самият ти.

— Защо?

— Защото не се вписваш в престъплението. Защото си прекалено умен, за да оставиш нещата да се развият така, както са станали. Защото мисля, че си доста порядъчен човек. Защото ключът, намерен във вещите на Но, доказва, че сте били любовници — а ако ми казваш истината за това, значи може би казваш истината и за всичко останало.

— Тогава какво смяташ, че се е случило?

— Нямам никаква представа. Но Катрин е права за едно.

Той се изкикоти — последното нещо, което очаквах от него:

— И за какво би могла да бъде права Катрин?

— Че са те накиснали. Че срещу теб е имало заговор. При това замислен не от някой новобранец.