Брайън Хейг
Врагове по неволя (32)

32

Дойде време двамата с Катрин отново да посетим нашия клиент. До процеса оставаха само трийсет часа и трябваше вече да сме стигнали до окончателното решение за тактиката си. Качихме се в колата и аз настоях да се отбием в „Макдоналдс“ и магазина „VI разряд“. За несведущите това е военният еквивалент на обикновените магазини за алкохол, само че цените там са много по-ниски, защото пиячката е освободена от данъци. Ако алкохолиците в САЩ някога разберат колко ги товари Чичо Сам, сигурно ще избухне нова американска революция.

Изръсих се за два стека бира „Молсън“ и още една бутилка „Джони Уокър“, син етикет. Изгубих минута-две, докато се опитвах да убедя Катрин да накара нейните приятелчета от организацията на хомосексуалистите в армията да компенсират разходите ми, но тя остана непреклонна. Твърдеше, че подкупите не отговаряли на тяхната представа за допустими разходи.

Всъщност разговорът ни по време на пътуването беше приятелски, макар че от време на време секваше. Виждах, че е разсеяна и нервна. Непрекъснато си играеше с кожената каишка на лявата китка и от време на време замислено се вторачваше навън, сякаш не й се искаше да бъде в тази кола, на път към нашия клиент.

Предположих, че се притеснява от предстоящото признание пред Уайтхол, че защитата му е почти безнадеждна. Това чувство винаги е отвратително. От друга страна, през повечето време от своята кариера Катрин беше съобщавала на клиентите си именно това — че нямат никакъв шанс. Не знаех какво е нейното съотношение между победи и загуби, но ако се окажеше нула на сто, изобщо нямаше да се учудя. Беше спечелила доста обжалвания, защото стратегията й се състоеше точно в това, но навярно беше свикнала да вижда как старшият съдебен заседател пристъпва от крак на крак, като избягва да я погледне в очите, после вдига глава към съдията и казва: „На бесилото.“

Тогава защо се стягаше толкова? Със сигурност не беше заради прожекторите на обществения интерес. Беше попадала под ослепителната им светлина по-често от всички адвокати, които познавах. Беше снимана за кориците на списания, бяха й правили портрети по телевизионните новинарски емисии, беше изживяла своите звездни мигове с водещи като Лари Кинг и Кейти Курик.

Дали пък не се дължеше на факта, че делото беше за убийство? В крайна сметка най-лошият изход от обичайния процес срещу военнослужещ хомосексуалист е присъда от няколко години затвор. А още по-често — позорно дисциплинарно освобождаване от военна служба, което не е нищо повече от завързан синоним на думата „уволнение“. Може би залогът я потискаше. Може би мисълта, че клиентът й ще получи смъртна присъда, я гризеше отвътре.

Както и да е, едрият главорез дотърча веднага щом го повика дежурният. Лицето му разцъфна в широка и жадна усмивка, когато ме погледна, а аз му намигнах и посочих към стаята за претърсване. Той само дето не спринтира към нея. Бръкна в куфарчето, извади скоча и двата си хамбургера, ухили се лакомо и ни отведе в килията на Уайтхол. Можех да науча дори самия Павлов на някои номера за условните рефлекси.

Човекът пак каза „един час“, въведе ни в килията и изчезна, като буквално галеше бутилката със скоч. Умирах от завист. Искаше ми се и аз да мога да погаля синия Джони Уокър, само че с език.

Томас се изправи и в продължение на един дълъг миг се взря в безрадостните ни физиономии. След това протегна ръка и аз я стиснах. Прегърна Катрин и проклет да бъда ако тя едва не рухна в прегръдката му, след което се разрида. Ясно чувах тихи, приглушени стонове. Тялото й се тресеше. Той я погали по косата и рече:

— Ей, ей, хайде сега. Не се притеснявай, чуваш ли, Катрин, недей. Не се вълнувай чак толкова. Знам, че правиш всичко, което е възможно.

Най-сетне тя се отдръпна, а аз се почесах по главата. Виждал съм доста неща през живота си, но чак пък адвокат да плаче на рамото на клиента си? Да не говорим пък за такова чудо — да видя Катрин със сълзи по бузите. Реших, че се налага незабавно да преобразя настроението в килията, затова отворих куфарчето си, хвърлих два бигмака на Уайтхол и извадих три бири.

— Ей, Томи, знаеш ли го вица за онзи, дето влязъл в един бар с маймунка? Сяда си той на бара и маймунката — хоп, до него. Поръчва си той питие, а маймунката започва да яде всичко, което докопа — фъстъци, маслини, лимонови резенчета, салфетките, всичко. После отива до билярдната маса, където хората си играят кротко, скача върху масата, грабва една от топките и я глътва цялата. Собственикът на маймунката доизпива питието си на екс и се обръща към бармана и останалите посетители: „Ей, съжалявам много. Този малък негодник винаги изяжда всичко, до което се докопа. Ще платя всичко, кълна се.“ И наистина плаща и си тръгва. Един месец по-късно той и маймунката пак влизат в бара, сядат и мъжът поръчва питие. Всички в бара гледат маймунката, но тя се пресяга, взема една коктейлна черешка, вдига я пред очите си, после я завира в задника си, изважда я и я изяжда. Толкова е отвратително, че на хората им призлява. Мъжът казва на бармана: „Ей, наистина съжалявам, знам, че е гадно, но откакто глътна онази билярдна топка, винаги предварително мери това, което се кани да изяде“.

Томи избухна в луд смях. Звуците направо изригваха от гърлото му. Вицът беше смешен, но не чак толкова. Мисля, че напрежението и натискът, на които бе подложен, го бяха докарали до емоционален срив. Що се отнася до Катрин тя хладно попита:

— Това виц ли беше?

— Всъщност — намеси се Томи — според мен е нещо като метафора за моята ситуация. Аз съм маймунката. След като стоях затворен в тази килия в продължение на десет дни, вече имам единица мярка за бъдещето си.

Катрин се намръщи, но аз се засмях, защото беше прав.

След това и тримата се настанихме на рогозката на Томи. Катрин седна по средата. Облегнахме се на стената и в продължение на няколко минути посръбвахме бира, докато Томи лакомо поглъщаше сандвичите. Всъщност това беше кавалерски опит от страна на Томи и мен да дадем време на Катрин да престане да подсмърча и да се стегне. Тя се възползва, после се зае да разясни на клиента ни всичко, което се беше случило през последните два дни — от кръвопролитието по време на демонстрацията, през срещата ни със съдията, до разпитите на Джаксън и Моран. Каза му какви бяха подозренията ни и колко малък напредък сме отбелязали в доказването на каквото и да е.

Томи я изслуша. От време на време отпиваше по глътка бира. С изключение на това движение, не помръдваше и не каза нищо. Останах с впечатлението, че не се изненада от нищо, което чу. Не можех да не се възхитя на самообладанието му. Ако аз бях на неговото място и знаех, че ловко са ме закопали с обвинения в убийство и маса други ужасни неща, и чуех как адвокатите ми казват, че са оплескали защитата, щях да се разкрещя с всички сили.

След като тя приключи, той стана, отиде до куфарчето ми и извади още три бири. Отвори ги и подаде по една на мен и Катрин.

— Страшна работа — рече той и ми се усмихна гордо. — Наистина ли беше на демонстрацията?

— Не можах да устоя на изкушението — свих рамене.

— Господи, как ми се иска да бях видял всичко това!

— Ти си може би единственият човек на земята, който не го е видял. Проклетата демонстрация беше излъчена по всички новинарски мрежи.

— Смяташ ли, че ще пострадаш?

— Навярно — признах.

Армията не е чак толкова отмъстителна, но като всяка организация и тя си има ограничения. Излъчените в целия свят кадри на офицер в униформа сред море от хомосексуалисти не отговарят съвсем точно на армейския девиз „Стани такъв, какъвто искаш“. Не очаквах с нетърпение следващото заседание на комисията по повишаване в чин. Но проблемите на Томи Уайтхол бяха далеч по-зловещи от моите. Толкова по въпроса.

След това Катрин рече:

— Томас, седни, моля те. Трябва да вземем някои решения.

Той клекна срещу нас. Беше много азиатска поза. Само десет дни в корейския затвор и вече започваше да се държи като туземец.

— Ще бъда пределно откровена — продължи Катрин. — Голдън е много хитър и опитен прокурор. Може би ще успеем да накараме един от свидетелите му да се откаже от показанията си. Най-вероятно Джаксън, но не и Моран, той е костелив орех. А Бейлс е дори още по-корав. Ще бъде убедителен като рицар в бляскави доспехи.

— Ясно — каза Томи.

Катрин въздъхна тежко.

— Предлагам да приемем извънсъдебното споразумение.

— Какво?! — скочи Томи.

— И на мен не ми харесва, но така поне няма да попаднеш на електрическия стол. Ще спечелим време.

— Няма да призная нищо. Избий си го от главатар да приема някакво споразумение.

— Томас, моля те, чуй ме. Остава ни само един ден. В мига, в който влезем в съдебната зала, предложението се обезсмисля. Ще бъде оттеглено. Искам да се обърна към прокурора и да се спазаря да отпаднат обвиненията в извършване на хомосексуални актове и заговор с редовия състав. Ако признаем за убийство и изнасилване, мисля, че мога да ги накарам да изоставят другите.

— Не ме интересува.

Тя се протегна и сграбчи крака на Уайтхол.

— Но така ще си жив! Ще посветя целия остатък от живота си да ти издействам обжалване! Няма да спра, Томас. Никога няма да спра. Знаеш, че ще го направя.

— И какво? И двамата да пропилеем живота си? Няма да го допусна.

Катрин умолително погледна към мен. Искаше да се меся и да направя всичко възможно, за да убедя нашия клиент да поеме удара. Вместо това аз отсякох:

— Добро решение, Томи.

— Какво? — изрева Катрин.

— Той взе правилното решение. Делото е очевидна постановка.

— Можеш ли да го докажеш? — попита Катрин, като знаеше много добре, че не мога.

— Не — признах.

— Тогава какво правиш, по дяволите? Само допреди няколко дни смяташе, че споразумението е добър вариант. Успя да убедиш и мен!

Добре си спомнях и затова ми беше кофти. Но не можех да кажа на Катрин, че работя по нова следа с моите приятели от ЦРУ. Вярно, нищо не беше сигурно, но ако излезеше някакво доказателство, като нищо отново щяхме да се върнем в състезанието. Затова казах само:

— Промених мнението си.

Погледнах Томи. Катрин все още го стискаше за крака. Той се бе вторачил в мен.

— Ще пробием това дело — продължих. — Може и да не стане преди началото на процеса, но в крайна сметка ще успеем. Не ме интересува дали ще трябва да си подам оставката и да се заема сам с тази работа. Но ние ще пробием това дело.

— Ще го направиш ли? — попита Томи.

— Да, ще го направя — уверих го.

И наистина щях да го сторя. От една страна, бяха избити много невинни хора и някой трябваше да бъде наказан. А едно момиче от тях ми беше спасило живота, така че колкото и сантиментално и старомодно да звучи — аз й дължах нещо. Много от клиентите ми през годините в крайна сметка бяха осъждани, но никога не бях защитавал някого, за когото да съм бил толкова силно убеден, че е невинен. Не одобрявах жизнения избор на Томи, но той беше дяволски добър войник. А както каза съдията, ако един войник не може да получи правосъдие, тогава не биваше да нося тази униформа.

Освен това Бейлс и неговите хора ме бяха смлели от бой. Както споменах по-рано, аз съм отмъстителен тип.

И накрая, упорит съм до пълна глупост. Всеки, който ме познава, ще го потвърди.

— Аз… — понечи да каже Томи.

Но преди да завърши мисълта си, Катрин изведнъж избухна:

— Не го слушай, Томас!

Гледаше ме яростно с пламтящите си зелени очи.

— Тук не става дума за Томас, нали? А за университета в Джорджтаун!

Отново се извърна и прикова очи в Уайтхол.

— Той никога не ми прости, че бях номер едно на випуска. Беше втори и не можа да го преживее. Не го слушай. Тук не става дума за теб. Той просто иска да получи превъзходство над мен. Не го слушай!

Погледът на Уайтхол шареше между лицата на двама ни. Моето изразяваше огромна изненада.

— Господи, сигурно се шегуваш — избърборих.

Вярно, наистина ме беше победила — с една десета от стотната. Разликата беше толкова миниатюрна, че се наложи от факултета да преизчисляват точките ни десетина пъти. Трябваше да се върнат назад и да пресмятат оценките от всички изпити, които бяхме положили през трите години, защитените писмени работи и обсъжданията на съдебни процеси. И знаете ли какво показа разпечатката? Катрин беше отговорила правилно на един въпрос повече от мен — въпрос с четири възможни отговора. Точно така — един проклет въпрос. Не ви будалкам. И знаете ли кое бе най-тъпото? Сигурно го беше написала случайно — все едно да хвърлиш стреличка към мишена, закачена в напълно тъмна стая.

Дали това ме беше подразнило? Ами да всъщност. Поне тогава. Имам предвид, че ако ме беше победил Уилсън Холбридж Стрътърс III, който буквално живееше в библиотеката — човекът, за когото всички бяха съгласни, че е най-големият юридически ненормалник, обитавал някога залите на юридическия факултет, — бих могъл да го преживея. Но ме беше победила Катрин Карлсън. Точно тя.

Дълбоко си поех въздух три пъти. Нямаше да се оставя да ме провокира. Щях да запазя самообладание и присъствие на духа. Джорджтаун беше преди много, много време. Уайтхол беше казал още в началото, че ще направи труден избор, ако се наложи, и ето — сега имаше тази възможност. Може би не така, както си го беше представял, но поне го бях предупредил, че може да се стигне и дотук.

С цялото спокойствие, което можех да извикам под знамената, продължих:

— И все пак аз не бих приел споразумение.

Катрин се сопна презрително:

— Томас, не бива да приемаш над главата ти да надвисне смъртна присъда. Нека ти кажа, че напоследък да се отмени смъртна присъда е почти невъзможно. Съдилищата изгубиха търпение да разглеждат обжалвания на смъртни присъди. Не съм специалистка по въпроса, но направих някои проучвания. Само една на дванайсет присъди се отменя. Дори гражданските съдилища ускоряват изпълнението на смъртните присъди, а тук става дума за военен съд. Тези униформени убийци като нищо ще определят присъдата да бъде изпълнена до една година, а може би дори до шест месеца.

— И двамата спрете веднага! — извика Томас.

Катрин и аз се спогледахме изненадани.

— Това няма нищо общо с вас — продължи той по-спокойно. — Няма да приема никаква сделка.

— Защо, Томас? — попита Катрин.

— Защото съм невинен. Защото любовта ми към Но не беше грях. Защото просто няма да призная.

Двамата с Катрин се гледаха дълго. Беше един от онези моменти, когато въздухът сякаш е изпълнен с електричество, а думите могат само да навредят. Накрая Катрин се изправи, разтърси вратата на килията и извика тъмничаря.

Грамадният главорез се появи, като се поклащаше напред-назад, защото очевидно беше подхванал почерпката си. Всъщност беше толкова пиян, че не можеше да се оправи с ключовете. Най-сетне успя да отвори и Катрин изхвърча навън.

Погледнах към Томи.

— Е, май и аз трябва да вървя.

— Да, разбира се. Дръж ме в течение, става ли?

Уверих го, че ще го сторя, преди тържествено да си стиснем ръце. След това излязох. Вървях бавно. Не бързах да настигна Катрин.

Пътят обратно до базата ми се стори много по-дълъг от обикновено.