Брайън Хейг
Врагове по неволя (13)

13

Върху табелата над вратата беше изписано „Щабна рота, база Йонгсан“. Сградата не беше забележителна с нищо — просто стара мухлясала казарма от червени тухли, построена от японците веднага след Руско-японската война, когато Корейският полуостров е бил тяхна колония.

Японците не са били великодушни или жалостиви управници. Всъщност били безкрайно жестоки, грабели ресурсите на страната и се отнасяли с корейския народ като с роби. Дори мобилизирали няколко хиляди млади корейки и ги разпратили по военните бордеи из цяла Азия, да служат като сексуални робини на императорските воини. На фона на други оскърбления спрямо поробени народи това е доста отвратително. И корейците не са го забравили. Помнят го, и то с подробности.

Минах през портала и помолих първия срещнат войник да ме отведе при старши сержанта на ротата. Той ме изгледа с недоумение, после ми посочи третата врата вляво по коридора, над която стърчеше голяма зелена табела с надпис „Старши сержант“.

Да се чуди тогава човек защо редовият състав смята офицерите за толкова тъпи.

Влязох в канцеларията и се озовах срещу една чернокоса волнонаемна служителка, четвърти клас. Седеше зад сиво метално бюро и говореше по телефона, като безсрамно флиртуваше със събеседника си. Веднага прикова вниманието ми. Беше малко повечко закръглена, отколкото трябва, а и чертите й бяха едри, за да я сметне човек за привлекателна, но сто на сто събираше очите на мъжете. Само един поглед към нея и вече си представяш легло, чаршафи и тежко дишане.

В армията има доста строги правила жените военнослужещи да не изглеждат твърде примамливи или изкусителни. Тази жена обаче не просто ги нарушаваше, тя направо ги беше изхвърлила на километри разстояние с тупираната си прическа, огромните, блестящи златни халки, които висяха от ушите й, и с фон дьо тен, руж и червило в количества, достатъчни да се боядиса Берлинската стена. Свирепо дъвчеше, както личеше по всичко, някаква особено огромна дъвка.

— Ей, изчакай малко — каза тя в слушалката, закри я с длан и сръчно избута с език дъвката в ъгъла на устата си.

Дарих я с любезна, топла, одобрителна усмивка.

— Бих искал да разговарям със старши сержанта ви, моля.

Тя не отговори. Или по-скоро отговори, но не с думи. Раменете й се дръпнаха назад — жест, който веднага разпознах като типично женски опит да привлече вниманието ми към гърдите й. А тях толкова си ги биваше, че изобщо не си струваше да хаби енергия за привличане на допълнително внимание. Виждах ги чудесно дори през торбестата й униформа, благодаря много.

След като прикова пълното ми внимание, тя се усмихна малко по-окуражаващо.

— А мога ли да разбера по какъв въпрос го търсите, господин майор?

— Аз съм адвокатът на капитан Уайтхол.

— На капитан Уайтхол ли?

— Да. На Уайтхол — рекох и се огледах така, сякаш се чудех дали не съм объркал сградата. — Не беше ли той командирът на тази рота?

— Да, точно така — каза тя и затвори слушалката, без да се сбогува, след което се изправи. — Много съжалявам, но сержантът не е тук.

— Ами добре. Благодаря — казах и понечих да си тръгна.

Но промених решението си.

— Един момент, мис… — Трябваше да видя името й върху табелката.

Нямах друг избор, освен да се вторача още веднъж в огромния й гръден кош. Тя великодушно ме улесни, като премести гърдите си още по-близо до лицето ми.

— Ъъъ, специалист Фиори — довърших.

На нея това доста й се понрави. Дъвката й отново зае позиция и челюстите й заработиха.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита лукаво.

— Може би. Познавахте ли капитан Уайтхол?

— Да, сър.

— Добре ли го познавахте?

— Мисля, че да. Аз бях негова секретарка, преди… нали разбирате, преди да се случи всичко това.

— И какво значи това? Били сте му пряко подчинена?

Тя кимна и задъвка още по-енергично.

— Колко време?

— Седем месеца. Бюрото ми беше точно пред кабинета му. Аз бях… момичето Четвъртъкан. Винаги така ме наричаше.

— Четвъртъкан ли? — попитах и се почесах по главата. — Може би имате предвид Петкан?

— Да де. Както и да е — отвърна тя с тъповато изражение.

Глупаво поясних:

— Виждате ли, това е от онзи роман, „Робинзон Крузо“. Може би сте го чели като малка?

— Ами не — отвърна тя и задъвка още по-яко. — Никога не съм си падала по четенето.

Личеше си де. Облегнах се на бюрото й и се нагласих по-удобно. Тя също го направи, като се нагласи може би малко прекалено удобно. В новата си поза беше на не повече от двайсетина сантиметра от мен.

Попитах я:

— Харесвахте ли го?

Погледът й пробяга по лицето ми, сякаш се чудеше как да ми отговори. Ако търсеше някакъв жокер, не й го дадох. Фиори повъртя езика в устата си, после отвърна:

— Ами да, харесвах го. Много го харесвах.

— Защо го харесвахте?

— Беше просто разкошен мъж. Всички го харесваха. Или поне го уважаваха.

Удивително, помислих си аз — като че повтаряше описанието на Ърни Уолтърс дума по дума.

— Добре, бихте ли могли да ми кажете защо всички са го харесвали или поне са го уважавали?

— Беше добър офицер. Нали разбирате, когато човек работи в рота като тази, се сблъсква с маса офицери, по списък може би са двеста. Не искам да ви обидя или нещо такова, но повечето офицери или са смотаняци, или пъзльовци.

— Толкова ли са зле? Аз пък винаги съм смятал, че офицерите са la creme de la creme.

— А?

— Нали разбирате, най-послушните палета от котилото — поясних, а тя продължи да ме гледа слисано.

— Най-добрата реколта — опитах отново, но изражение само се задълбочи.

Не само четенето не й допадаше; познанията й по френски, кинология и земеделие също бяха крайно оскъдни.

— Да де, както и да е — измърмори най-накрая, все едно се чудеше защо я тормозя с тези сложни теми. — Във всеки случай капитан Уайтхол беше по-различен. Наистина умен, ако искате да знаете.

Не можех да избягам от мисълта, че тази жена смята всеки, който може сам да си върже обувките, за интелигент от космическа величина. След кратка пауза за размисъл тя добави:

— И справедлив. Винаги беше много справедлив.

— Вижте сега, не го казвате, защото сте били негова секретарка, нали?

— В никакъв случай. Искате ли да знаете истината? Дори тръгна мълва да не казваме нищо хубаво за капитана.

Отдръпнах се и я изгледах с театрален шок.

— Наистина ли? Шегувате ли се? И кой е издал такова нареждане?

— Ами нали разбирате, никой не го е заповядал или нещо подобно. Искам да кажа, че няма нищо официално, но това се говори. Нали разбирате?

Да, разбирах.

Армията, както повечето големи организации, си служи едновременно с два комуникационни канала — официален и неофициален — и този случай определено не беше един от онези, в които старши сержантът просто строява личния състав и изкрещява: „Първият от вас, смотаняци, който изтърве нещо хубаво за Уайтхол, ще чисти кенефите до края на военната си служба!“ Използван беше по-изискан метод. Просто са прошепнали същото съобщение на ухото на сержанта и броени секунди по-късно това вече е била основната тема за разговори в тоалетните.

За всеки случай попитах:

— Но вие сте го смятали за доста добър командир, нали?

— Не само аз го казвам — настоя тя и посочи към високата етажерка с награди в ъгъла.

Хвърлих един поглед и видях няколко ръждясали антики, подредени на горните две лавици, и шест блестящи, чисто нови купи — на долните.

В мирно време не могат да се печелят битки — те просто не се водят, — затова армията насочва цялата дремеща енергия към състезания между отделните военни части за спечелването на различни отличия. Състезанията са доста ожесточени и яростни, тъй като са единственият начин свръхамбициозните да надделеят над колегите си и това да бъде забелязано.

Гледах завоюваните през шестте месеца трофеи, които поставяха щабната рота на базата „Йонгсан“ начело на всички военни части в Корея.

Както изглеждаше, Томас Уайтхол е бил рядко енергичен и компетентен офицер. Разбира се, той сам ми го каза при първата ни среща. Но човек се учи да гледа със съмнение на подобни неща, защото, ако има едно определено умение, в което всички офицери се усъвършенстват максимално, това е да лъскат до огледален блясък собствените си задници.

Обърнах се към специалист Фиори, която, докато не я гледах, някак си беше успяла да се качи на бюрото и да заеме странно изкривена поза — с извити настрани устни, дръпнати назад рамене и изпъкнали напред гърди, които опъваха куртката й. Ако беше по бански костюм, сигурно щеше да бъде славна гледка. Дори в камуфлажната униформа си имаше определени качества.

Едва тогава осъзнах колко хитро куче всъщност беше Томи Уайтхол. Нищо чудно, че я беше сложил на бюрото пред кабинета си. Ако не беше истинска нимфоманка, крайно успешно се преструваше. Този хитър дявол! Тя беше заместителката на снимката, която беше държал на бюрото си в „Уест Пойнт“, най-новата съставна част от неговия камуфлаж.

Усмихнах се на специалист Фиори и й благодарих за откровеността. Тя засмука долната си устна, примигна кокетно и съблазнително завъртя рамене с едно полюшващо движение, при което гърдите й заприличаха на две огромни пясъчни дюни, връхлетени от бурен вятър. Ако питате мен, беше гледала твърде много филми с Мерилин Монро.

— Значи сте адвокат, така ли? — попита и облиза устни.

— Да, точно така.

— Това означава ли, че сте по-добре платен от останалите офицери?

— Не — отвърнах и непоколебимо се запътих към вратата.

Остана й време да ми хвърли само още един от изгарящите си погледи, преди да успея да се измъкна в безопасния коридор.

Втурнах се към хотела, за да видя дали имам някакви съобщения. Влязох във фоайето и налетях право в средата на голяма и шумна група мъже. Повечето бяха подредени на опашка да се регистрират. Бяха поне петдесетина души и някои носеха черно-бели яки на проповедници, други — не. Но съдейки по шума, който вдигаха, изглеждаха като участници в някакъв южняшки конгрес. Колко интересно, рекох си наум.

Ловко си пробих път до опашката и застанах зад един възрастен господин, висок и закръглен, с едра глава, върху която беше останала съвсем малко коса. Приличаше на ходеща праскова, докато побутваше чантите си с крак в такт с напредването на опашката.

Блъснах се в него и той се обърна. Придадох си притеснено изражение.

— Господи, извинете. Надявам се, че не ви е заболяло.

— Никак, синко — отвърна той със захаросан, дълбок южняшки акцент.

Ухилих се.

— Е, добре дошли в Южна Корея. За пръв път ли сте тук?

— Всъщност не. Бях тук през петдесет и втора, като редник по време на войната.

— Страната доста се е променила, нали? — попитах.

Това винаги беше безпогрешно начало за разговор с ветеран от Корейската война. Последния път, когато са виждали Корея, тя е представлявала изровени от артилерията ниви, буквално вонящи на лайна, и е била осеяна с безброй малки, еднообразни селца от сламени колиби и нещастни хорица, които нямат и два петака. А сега тук беше пълно с небостъргачи и лъскави нови коли и, повярвайте ми, доста милиардери.

— Господ е сътворил същинско чудо — обяви той.

— Наистина е така. Вие какво, група ветерани на посещение ли сте? — попитах и кимнах към спътниците му.

— Не. Всички сме проповедници и свещеници.

— Аха! — казах на проповедник Праскова. — Значи сте дошли за някаква религиозна сбирка?

— Не, всъщност не. Тук сме заради оная работа с Уайтхол. Нали знаете, онзи убиец хомосексуалист — отвърна напевно проповедник Праскова, като болезнено провлачваше всяка сричка, сякаш му беше дяволски трудно да произнесе точно това съществително.

— Аха. Да, има логика.

— Поканиха ни от армията — поясни той, очевидно безкрайно горд от този факт.

— От армията? Наистина ли? И какво, помолиха ви да дойдете?

— Точно така. Разбирате ли, ние бяхме във Вашингтон, за да участваме в големия поход. Тук гледахте ли го по телевизията? — попита той с такъв тон, сякаш се изживяваше като първия човек на Луната.

— Аха, да. Много впечатляващо — уверих го аз.

— Да. Е, ние го организирахме. Както и да е, поканиха неколцина от нас да се отбием в Пентагона и началник-щабът на армията лично ни попита дали бихме искали да дойдем. Дори ни даде самолет. Много добър човек, ако ме питате.

— Виж ти, виж ти — забелязах лукаво, като неусетно преминах на южняшки акцент и хитро присвих очи. — Имате ли нещо против да ми кажете армията какво очаква от вас да направите?

— А, не са ни поставяли никакви условия. Тук сме, за да представим възгледите на всички добри християни и американци — отвърна той. — Да вдигнем кръста.

— А имате ли планове как да вдигнете кръста? — попитах възможно най-небрежно при дадените обстоятелства.

— Ще ни видите — усмихна се той и бутна чантата си още метър напред.

След това забеляза отличителните знаци на военен адвокат на яката ми и ме изгледа от глава до пети.

— Я чакайте малко, вие сте адвокат, нали?

— Да — признах си. — Най-лошата служба във войската. Отрепките на военната професия.

— Аха — каза той, сякаш знаеше от собствен опит, че е точно така. — Значи имате мнение за това какво ще се случи на този дявол Уайтхол в съда?

— Разбира се — обявих уверено.

— И какво е то? — попита той.

В същия миг още седем или осем от колегите му проповедници се извърнаха да чуят какво ще кажа.

Точно такива моменти остават в историята. Изобщо не можех да допусна цяла тълпа разгневени проповедници, по християни от папата, да пречат на нашия клиент. Атмосферата беше достатъчно отровена. Освен това единственият ни коз срещу корейското правителство беше страхът на местните, че американското обществено мнение е на наша страна. Не исках никой да разваля доброто впечатление.

Надянах най-адвокатското изражение и безразсъдно обявих:

— Според мен ще се отърве.

Брадичката му увисна и големите му силни челюсти възмутено потрепериха като малеби.

— Ще се отърве ли? И като как ще се отърве това момче? Нали спял до трупа. Собственият му колан бил увит около врата на онова дете. А и дяволското му семе било вътре в него!

Избухването му беше толкова шумно, че почти двайсетина проповедници и свещеници се скупчиха около нас и колективно започнаха да слухтят за всяка дума. Доста от тях изглеждаха притеснени. Никак не им се нравеше идеята публично да анатемосат някой, който по-късно може да се окаже невинен. Как щяха да се върнат у дома и да погледнат паството си в очите?

— Ами вижте, тук не сме чак толкова много, а всички ни познавате, адвокатите, как обичаме да клюкарим. Слуховете се разнасят доста бързо.

— Така ли? — Напред пристъпи друг проповедник, за да зададе въпроса си.

Този беше с няколко години по-млад от проповедник Праскова, по-строен и с обветреното, изсушено лице, характерно за някои южняци. Погледът му беше твърд. Майка ми казваше, че такива очи приличат на острилки. Измислих му друг прякор: проповедник Противен.

— Ами чувам това-онова — отвърнах.

Проповедник Противен издължи врата си с няколко сантиметра.

— И какво точно си чул, синко?

— Че може би полицията не си е свършила работата както трябва. Че може би са стигнали до прибързани заключения, ако разбирате какво имам предвид.

— Не — рече той. — Изобщо не разбирам какво имаш предвид.

— Засега са само слухове, но се говори, че корейската полиция нахлула в апартамента и ужасно оплескала местопрестъплението. Замърсили доказателствения материал, манипулирали свидетелите. Освен това, като се има предвид кой е починалият и прочие, извинете ме за този израз, но топките им били здраво стиснати от корейското правителство, та се наложило да обявят заподозрян възможно най-бързо. Който и да е, само да има заподозрян, дори това да означава да се опитваш да вкараш квадратна клечка в кръгъл отвор.

Клепачите на непроницаемите очи на проповедник Противен се свиха още повече, докато от самите му очи останаха само две тънки черни цепки, а част от лицето му под носа започна да се движи, сякаш се опитваше да сдъвче нещо много твърдо.

— Не думай! — рече той и наведе глава, изпълнен със съмнения.

— Казвам ви онова, което съм чул — отвърнах и погледнах часовника си, сякаш изведнъж се бях сетил, че имам някаква изключително важна среща.

Той сви рамене и продължи достатъчно силно, та всички присъстващи да го чуят:

— Синко, преди да се заемем с тази възвишена задача, ни подготви някакъв генерал с две звезди от самия Пентагон. Той ни съобщи всички подробности за делото. Според него нашето момче Уайтхол несъмнено е виновно. Каза, че нямало никакъв шанс да се отърве. Точно това му бяха думите.

Усетих как устата ми се изпълва с жлъчка. Преглътнах я и се опитах да запазя самообладание.

— А случайно да сте запомнили името на генерала? Искам да кажа, че дори генералите понякога грешат в тези неща. А и той си стои във Вашингтон все пак. А пък ние сме тук, на предната линия на правосъдието. Освен това той не е юрист, нали така? Тогава откъде ще знае такива подробности?

— Не си спомням името му — призна си откровено проповедник Противен, почеса се по главата и бързо добави: — Цялата зала беше пълна с генерали. И той обаче беше юрист като теб. Само дето беше нещо като главния юрист, така че според мен е знаел точно какво говори.

Усмивката ми се стопи. И след като вече се бях направил на пълен глупак, погледнах часовника си и възкликнах:

— Боже мой, вижте колко е часът! Трябва веднага да бягам!

Проповедник Праскова се усмихна великодушно, но проповедник Противен се беше вторачил в табелката с името ми, сякаш имаше намерение да го запомни, а може би дори да направи справка.

Втурнах се към асансьора, а оттам — към стаята си. Бях толкова бесен, че ми беше паднала пелена пред очите. Вдигнах телефонната слушалка и дадох вашингтонския номер на централата. Минаха няколко секунди, преди да отговори административният помощник на Клапър, капитан с глупавото име Уилям Джоунс.

Опитах се да овладея яростта си и задавено казах:

— Тук е Дръмънд. Искам да говоря с генерала. Свържи ме веднага с този негодник!

По някакъв свръхестествен начин капитан Джоунс усети, че не бях в добро настроение.

— Майор Дръмънд — рече той с най-спокойния и най-разумен тон, който можете да си представите, — може би няма да е лошо да ви дам един съвет. Ако искате, изчакайте да се успокоите малко и позвънете по-късно.

— Джоунс, свържи ме веднага или ще се кача на следващия самолет и лично ще дойда да те убия.

— Добре, един момент — отвърна той, като доста разумно реши, че служебните му задължения не изискват да се пъха между чука и наковалнята.

Миг по-късно Клапър рече с най-топлия си приятелски тон:

— Здравей, Шон. Какво мога да направя за теб?

— Какво можете да направите за мен ли? — изкрещях. — Исусе Христе! Току-що налетях на една група проповедници южняци, готови за линч. Твърдят, че началник-щабът на армията лично ги е поканил да дойдат тук!

— Чакай сега, успокой се, Шон. Не е така, както го казваш.

— Не е ли? — отвърнах. — Добре тогава, ето какво ще кажа. Официално ви предупреждавам, че обмислям да подам спешна жалба това дело да бъде прекратено. И най-добре ще е да намерите някое адски добро извинение.

Той изобщо не се поколеба, преди да отговори:

— Председателят на Съвета на началник-щабовете реши, че няма да е лошо, ако армията се опита да установи по-добри връзки с южняшката религиозна общност. И макар че позицията ни по отношение на Уайтхол остава напълно неутрална, не можем да си позволим да се конфронтираме с религиозните десни сили.

— Я не ме будалкайте!

— Не знаеш ли, че около четирийсет процента от новобранците в армията идват от Юга? Това е почти половината от редовия състав на войската. По дяволите, четирийсет и пет на сто от офицерския корпус са южняци. Аз самият съм от Тенеси. И почти всички ние попадаме в една категория. Почти всички сме правоверни баптисти или методисти. Имаш ли представа какво ще стане с привличането на нови кадри, ако тези проповедници се качат на амвона и започнат да говорят срещу военната служба? А те могат да го направят много лесно. Ще заговорят срещу неморалната и безбожна политика гейове да служат в армията и преди да се усетиш, вече ще излезе така, че да се служи в армията е все едно да вземеш под наем апартамент в Содом и Гомор. Знаеш ни какви сме южняците, Шон. Когато говорят майките и проповедниците ни, стоим мирно и слушаме. Господи, та тогава просто няма да има армия, в която да служим. Повярвай ми, те са ни притиснали здравата.

— А какво ще кажете за това, че сте ги инструктирали за делото? Вярно ли е?

— Беше абсолютно правомерно. Те настояха да бъдат информирани, преди да се качат на самолета и да прекарат следващите две седмици далеч от църквите си. Единственото, в което ги уверих, беше, че процесът ще започне навреме. Почти нищо друго не съм им казал.

— Наистина ли?

— Просто напомних някои неща, които те биха могли и сами да прочетат във вестниците. Не съм разкривал нищо конфиденциално. Не съм казал нищо, което да не е публично известно.

— Е, господин генерал, сега вече съм напълно объркан. Виждате ли, тези проповедници се кълнат, че сте им казали как Уайтхол е адски виновен и няма никакъв шанс да се отърве. Цитирам точно вашите думи, както ми ги предадоха.

Сега трябва да ви обясня, че има списък на невероятно тъпите неща, които човек може да направи в армията, и някъде в началото му е да уличиш генерал-майор в нагла и опашата лъжа. Можеш да подозираш един генерал, че лъже, можеш дори да знаеш, че лъже, но да му го кажеш в лицето е повече от глупаво, все едно сам да насочиш пистолета към слепоочието си.

Но всяко правило си има изключения — например когато можеш да подадеш жалба делото да бъде прекратено и да изтъпаниш генерала на корицата на „Тайм“, като по този начин съсипеш кариерата, живота и репутацията му. В такива случаи можеш да му кажеш, че снощи си чукал съпругата му, и той най-вероятно само ще се усмихне и ще попита как е минало.

А Клапър не беше глупак. Той също знаеше всичко това.

Отговори ми с доста официален тон:

— Доколкото си спомням, отговарях на въпрос извън протокола. И пак доколкото си спомням, уточних, че отговорът ми е израз на лични размишления и не представя професионалното ми мнение.

Когато чуете златните думи, доколкото си спомням, и цялата останала алабалистика, особено пък от устата на опитен юрист, със сигурност сте хванали някой, който е бръкнал в кацата с меда чак до рамото и не може да си извади ръката.

— Знаете ли кое наистина ме вбесява в цялата тази работа? — попитах.

— Не, Шон, не знам. Кое те вбесява? — каза Клапър подчертано любезно.

— Знам, че този тип навярно е извършил престъплението, но не мога да понеса как се развиват нещата. Той също има правото и на най-малкия шанс да се измъкне, както всички други.

— И ще го получи, Шон. Ще получи справедлив процес и присъда от безпристрастен съд. Ще можеш да поискаш отвода на всеки от съдебните заседатели, когото си избереш.

След тези негови думи просто затворих. Изведнъж ми писна да го слушам. Той и всички останали военнослужещи в армията вече подготвяха гилотината за Уайтхол, който можеше и да я заслужава, но това бе неправилно и неетично. Вече ми беше омръзнало войници да ми казват, че им е било наредено да не споменават нищо хубаво за Уайтхол; че Държавният департамент се опитваше да го изтъргува като консерва с изтекъл срок; че армията нарочно беше подбрала най-злонравния си и най-успешен прокурор и един съдия, който щеше да работи за него. А накрая пък пристигнаха и проповедниците, които ми съобщиха, че армията ги е изпратила, за да заклеймят публично моя клиент.

Онова, което най-много ме съсипа обаче, беше онази забележка на Катрин, че не съм наясно как играе играта моят отбор, за което аз упорито твърдях, че греши. Е, не грешеше. Ето това ми беше адски противно. По-противно от всичко друго.

В крайна сметка отново бях изправен пред една от мъчителните морални дилеми, за които говореше професор Маладройт. Съдейки по казаното във фоайето от проповедник Праскова и проповедник Противен, навярно можех да се опитам да прекратя процеса. Можех да подам жалба и да поискам съдията да направи разследване какво точно е казал председателят на Военния съд пред онези свещеници. И след това — бам! — Томас Уайтхол би могъл да излезе от затвора като свободен човек.

Не като невинен човек. Просто свободен.

Южнокорейците навярно щяха да полудеят от ярост и да не се успокоят, докато не изхвърлят и последния американски войник от полуострова.

Армията щеше да ме премести като главен юрист на някой от Алеутските острови, за който никой не е чувал, и да ме държи там до следващата ледникова епоха.

Клиентът ми, вероятен убиец, изнасилвач и некрофил, щеше да ме обожава.

Катрин щеше да ми праща коледни картички до края на живота ми.

А аз щях да се намразя завинаги.

Това бяха основните пунктове, които изброих наум, докато се опитвах да намеря решение. Макар че изобщо не биваше да се колебая — практически погледнато, нямаше място за спор. Всичко беше просто и ясно. Би трябвало веднага да информирам колегите си за всичко, което бях разкрил. Ето го несъмнено правилното решение. Беше правилно и от етична гледна точка. Дори беше най-целесъобразно.

Но аз, разбира се, нямаше да направя нищо подобно.

Някои юристи вярват, че най-важното е победата, независимо от средствата. Не става въпрос за вина и невинност — въпросът е да победиш, на всяка цена. Но аз не съм един от тях.

По най-глупавия начин Клапър бе използвал внушение за решаването на делото — факт, който не можеше да бъде пренебрегнат от който и да е военен съдия. Но бяха ли наистина думите на Клапър, произнесени пред някакви си южняшки свещеници, в ущърб на съдбата на Уайтхол?

Разбира се, че не. От друга страна, нямаше да е зле Клапър да се поизпоти. Даже би могло и да помогне.