Брайън Хейг
Врагове по неволя (46)

46

Я да видим, дали ще познаете кого видях веднага щом дойдох на себе си?

Беше си истинско deja vu. Доктор Бриджис и аз се намирахме точно в същата стая, където го бях видял за последен път. Лежах по гръб на същото болнично легло, а той стоеше до мен, пак ми мереше пулса и пак записваше нещо в медицинския картон. Обзалагам се, че дори е бил същият картон.

— О, господи — измърморих.

Той се изкикоти.

— Ей, ти пак стана герой!

После вдигна последния брой на „Хералд Трибюн“ пред лицето ми. На първа страница се мъдреше тлъстото уводно заглавие „Героят без късмет“. Някакъв циничен репортер яко беше раздул факта, че човекът, който беше спасил живота на държавния секретар, а може би и целия съюз за награда беше прострелян от някакво корейско ченге.

Все едно пък подобно нещо се случва за пръв път, помислих си.

Доктор Бриджис дръпна вестника, вдигна пръст пред лицето ми и пак направихме упражнението с проследяването. После той отбеляза с крайно лекарски тон:

— Куршумът е преминал на милиметри от гръбначния ти стълб. Извадил си късмет.

— Какъв късмет по-точно?

— Е, все пак не ти е строшил гръбнака, нали? — обясни той, без да откъсва поглед от картона ми.

— Да, сигурно може и така да се каже.

— Виждам, че и преди са те стреляли, значи знаеш какво следва. Ще се повозиш на инвалидна количка, а после ще трябва да използваш бастун. Но след малко физиотерапия пак ще станеш почти както трябва.

Сигурно трябваше да изпитам облекчение, но ако някога ви се е случвало да минавате през физиотерапия, сигурно знаете, че не е най-приятното преживяване. А по отношение на физиотерапията военните болници са нещо като нацистките лагери по отношение на хармонията между расите в Европа от средата на двайсети век.

— Почти както трябва? — изръмжах. — Защо почти?

Той се изкикоти.

— Защото ти поначало не беше съвсем както трябва. Аз съм лекар, а не автомеханик. Не можеш да очакваш да излезеш оттук с тунинг.

Още една от брадатите шеги, на които само докторите се смеят. Нищо чудно, че ръководството на болницата държеше този тип в дъното на сградата, скрит от останалата част от човечеството.

Той закачи картона на една кукичка и обяви:

— Отвън чака някаква жена. Всъщност тя ме накара да вляза и да те събудя. Опитах се да й обясня, че имаш нужда от почивка, а тя каза, че по-добре от мен знаела от какво имаш нужда.

— Как изглежда? — попитах предпазливо.

Той сви рамене.

— Какво пък трябва да означава това? — казах.

— Направо ме побърква, откакто те докараха. Каза ми, че ако не оцелееш, ще ми счупи врата. И наистина смяташе да го направи. Ужасна жена.

Той се извърна и излезе. Миг по-късно вратата с трясък се отвори отново и в стаята нахълта живото торнадо, уникалната и неповторимата Имелда Пепърфийлд.

Тя ме изгледа и изсумтя няколко пъти.

— Нали знаеш, че не бива да си тук? — осведомих се.

— Естествено, че знам.

Опитах се да се намръщя, но вместо това се усмихнах.

— Боли ли? — попита тя.

— Изобщо не — признах си честно. — Според мен са натъпкали толкова болкоуспокояващи в кръвоносната ми система, че можеш да ми откъснеш ръката и пак няма да усетя нищо.

Тя кимна няколко пъти, после рече:

— Справи се адски добре, майоре.

Ако познавате Имелда Пепърфийлд малко по-добре, ще знаете, че да чуете комплимент от нея е като да се натъкнете на водопад в пустинята. Казано с други думи, това не се случва много често. И когато стане, не се преструвайте на срамежливи и не омаловажавайте заслугите си. Радвайте се на момента.

Аз светнах като дете идиотче, а тя взе, че се протегна и ме потупа по главата. Все едно бях някакъв домашен любимец, а тя беше гордият ми собственик. После Имелда се настани на ръба на леглото.

— Отстранили са те от делото — съобщи тя, като потвърди това, което вече знаех.

— Имаше конфликт на интереси — отвърнах, тъй като очевидно не можех да кажа истината дори на нея.

За разлика от мен тя все още беше част от екипа на Катрин и не можех да рискувам да изключат и нея.

— Процесът започва утре — осведоми ме тя.

— Искаш да кажеш, че вече е понеделник?

— Аха. Така са те натъпкали с лекарства, че проспа съботата и неделята.

Вторачих се в отсрещната стена и цялото ми задоволство от факта, че се бях превърнал в герой, изведнъж се изпари.

— Отидох да видя капитан Уайтхол — каза Имелда.

— Наистина ли?

— Изглежда, някой го е пристрастил към хамбургерите и бирата, така че сега е в абстиненция.

Разбрах, че Катрин й беше казала за това. Представих си как Имелда се разправя с главореза тъмничар на Уайтхол. Навярно дори не се е наложило да го подкупва с бутилка „Джони Уокър“ син етикет. Навярно му е обещала, ако я пусне с контрабандната й стока, да не му откъсва ушите.

Във всеки случай попитах:

— Е, и какво мислиш?

Тя прехапа устни за миг.

— Момчето е решило за себе си. Ако бъде осъден, ще намери начин да се самоубие. Прочетох го в очите му. Ще го направи.

— Аха — отвърнах, тъй като и аз бях стигнал до същото заключение.

Вече бях сигурен, че Уайтхол е от онези хора, които изпълняват обещанията си. Съмнявам се, че дори щеше да изчака процеса по обжалването.

— Как мислиш, какви са шансовете му? — попитах.

— Не бих искала да съм на неговото място. Онзи Еди Голдън е безпощаден.

— Познаваш ли Бързия Еди? — попитах изненадан.

— Наложи се да работя с него няколко пъти.

— Така ли? Никога не си споменавала за това.

Войската разполага с малка група правни специалисти и те се въртят в зависимост от потребностите. Не би трябвало да съм изненадан, че Имелда е работила и за екипа на Еди. Нищо чудно, че се беше оттеглила в ъгъла, когато разпитвахме Джаксън и Моран дали са били малтретирани.

Върху лицето й се изписа отвращение, което при Имелда, честно казано, изглежда, сякаш някой е излял киселина в гърлото й.

— Не се гордея с това. Той няма скрупули. Истината не означава нищо за него, само победата.

— Е, сега ще се изправи срещу Катрин, а от нея по-добра няма. Повярвай ми. Тя ще го накара здравата да се изпоти.

Имелда не отвърна нищо, затова продължих:

— Дойде ли моят заместник?

— Капитан Кип Гойнс. Пристигна вчера сутринта.

— Кип е добър. Участвал е в две дела за убийства, затова ще бъде наясно какво се прави.

Тя отново не отвърна. Стори ми се, че разбирам какво става. Имелда и аз бяхме заедно от доста време. След като години наред бяхме участвали в различни дела, между нас беше възникнала по-специална връзка. Но имаше и нещо друго. Имелда ми беше като талисман. Беше като заешките крачета, които парашутистите командоси целуват, преди да скочат от самолета. Може и да се заблуждавах, но навярно и Имелда мислеше за мен по същия начин.

— Виж какво, ще успеете — казах. — Само не допускай Еди да изненада Катрин. Дръж я нащрек.

Имелда кимна, но нямах усещането, че е много доволна от цялата ситуация.

После Бриджис надникна и ми каза, че трябва да поспя, ако искам да съм хубав на следващия ден. Имелда скочи от леглото и неохотно пое към вратата. Веднага щом излезе, натиснах звънеца до леглото, при което в стаята ми връхлетя една медицинска сестра, която очевидно можеше да вдигне двестакилограмова щанга от лежанка.

— Трябва ми телефон — заявих аз.

Тя понечи да спори, но аз я изгледах с поглед, който можеше да изпече пържола, и й напомних, че съм майор от въоръжените сили на Съединените щати. Казах й, че е най-добре да се насочи към вратата и веднага да ми донесе телефон. В мига, в който уредът беше свързан, набрах номера на Бъз Мърсър. За пръв път, откакто се познавахме, той се зарадва да ме чуе. И как иначе — нали точно аз му бях спасил задника.

— Трябва веднага да дойдеш — казах.

Е, какво би могъл да отговори? „Ей, Дръмънд, стари приятелю, знам, че едва не пожертва живота си, спаси съюза и прочие, спаси и моята кариера, но трябва да напиша няколко доклада, защото доста съм изостанал.“ Ако бе казал каквото и да е друго, освен „добре“, щях да намеря начин да стана от това легло и да ида да го убия.

Двайсет минути по-късно на вратата леко се почука и дребната му, почти остригана глава надникна вътре.

— Влизай, влизай — подвикнах.

Не беше сам. Придружаваше го Каръл. Намериха два стола в ъгъла и ги придърпаха до леглото ми. После Бъз протегна ръка и стисна моята. Леко, разбира се, защото от вените ми стърчаха тръбичките на няколко системи.

— Обзалагам се, че шефовете ви във Вашингтон се гордеят с вас — отбелязах.

Бъз се ухили до уши.

— Нека да речем, че вече съм доста уверен, че ще я докарам до пенсия. А Каръл пък е предложена за златен медал.

Златният медал е една тайна награда, която връчват на шпионите, когато се представят отлично. Никой, освен тях не разбира за награждаването, което според мен донякъде я обезсмисля — но пък, от друга страна, шпионите са малко по-различна порода от нас, нормалните хора.

Освен това, макар че Бъз не го спомена, беше разумно да се предположи, че щом подчинената му получаваше златен медал, навярно и той също беше награден. Но беше прекалено старомоден, за да се похвали.

— Поздравления и за двама ви — възкликнах в изблик на неискреност. — Заслужавате най-високата награда, с която нашата горда нация може да ви отличи.

Това беше двусмисленият ми начин да им напомня, че са ми задължени за цял живот. Те получиха златни медали, а аз — куршум в гърба. Горката Каръл възприемаше неискрените ми хвалби съвсем сериозно. Беше се изчервила и от неудобство беше забила поглед в пода. Не и Бъз обаче. Както вече съм споменавал, той рядко пропуска нещо съществено.

— Какво мога да направя за теб? — попита той, като прекъсна словоизлиянията ми.

Е, винаги са ми допадали хората, които веднага хващат бика за рогата.

— Имам един бивш клиент, който гние в корейски затвор — обясних. — Той е невинен, само че на този свят не съществува начин адвокатите му да успеят да го докажат.

Бъз прокара ръка по четината на главата си.

— Дръмънд, вече ти обясних. Не мога да разкрия нищо.

— Защо не? Нали всичко свърши?

— Свършило ли? Тази сутрин заловихме още четирима предатели.

— Още четирима?

— Точно така. А пък за шестима от първите осем доказахме, че са работили за севернокорейците. Господи, не бихме могли да разкрием всичко това. Не и сега. Това би било катастрофа.

— Защо? В крайна сметка ще излезе наяве. Винаги така става, Бъз. Защо да не излезе навреме, за да помогне на един невинен човек?

Той упорито клатеше глава.

— Първо, трябва да оценим нанесените щети. Ще отнеме седмици, може би месеци. Работата е била доста сериозна, Дръмънд. Тези момчета може да са предали всичко. Командването се нуждае от време, за да направи промени във военните си планове, да напише нов план за целите на авиацията, да премести някои съединения, да подобри сигурността на пристанищата и на летищата. Не можеш да дадеш на лошите да разберат колко много знаеш, преди да си се подготвиш както трябва. Първо правило на контраразузнаването.

Опитах се да се надигна и да се наведа към него, но усетих как дрогираното ми тяло игнорира централната нервна система. С пъшкане и сумтене се сопнах:

— Виж какво, по дяволите, не можем ли да намерим някакво решение на проблема, което да е приемливо за всички?

— Слушам те.

— Ами ако разгледаме делото на закрито, засекретено заседание?

— Можеш ли да го направиш?

— Зависи от съдията. Но аз, разбира се, ще трябва да му кажа за какво става дума.

Той се потърка по брадата.

— Може ли да му се има доверие?

— Разбира се.

— И това ще промени нещата?

— Надявам се. Той може да вземе решения въз основа на онова, което представим. Разбира се, прокурорът също трябва да присъства. Доста е необичайно, наистина, но съдиите непрекъснато привикват юристите в кабинетите си, за да вземат неофициални решения по много важни въпроси. А и винаги са посветени в доказателства, които заседателите никога няма и да видят.

Не бях сигурен как ще реагира Мърсър. Не искаше да се обвързва. Размишляваше. Затова продължих:

— Обзалагам се, че вас двамата ще ви извикат в Белия дом и Големият шеф ще ви потуша по рамото. А в ЦРУ май раздават и материални награди, нали? Бас ловя, че поне няколко години няма да се безпокоите как ще си плащате наемите. Ти сигурно имаш къща в предградието Маклийн, Бъз? Нали вие, момчетата от разузнаването, предпочитате да свиете гнезда близо до Лангли? Сигурно не е никак лесно да изплащаш ипотеката, докато си тук…

— По дяволите, Дръмънд, добре — прекъсна ме той. — Стига толкова. Ще се опитаме.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Ще искаме да чуем какво ви е казала съпругата на Бейлс, след като се е пречупила. Едно записано на видео показание ще свърши работа. Просто гледай да е придружено със съответните доказателства.

Той ме изгледа изпод вежди.

— Кой ти е казал, че се е пречупила?

— Бъз, не искам да те засягам на професионална компетентност, но как иначе ще откриете още четирима предатели?

Той завъртя очи. За миг можех да се закълна, че наистина ме харесваше. Но навярно се заблуждавах. В крайна сметка шпионите не изпитват никакви чувства.