Брайън Хейг
Врагове по неволя (35)

35

Отбих се в кабинета на съдията, за да получа списъка на потенциалните съдебни заседатели за военния трибунал. След това за малко се върнах и във фризьорския салон, за да не си помисли Катрин, че са ме отвлекли и вече съм убит и заровен в някоя горичка. Навярно точно на това се надяваше, тогава защо да не се мярна, за да я разочаровам?

Салонът беше като разбунен кошер. До началото на процеса оставаха по-малко от двайсет часа и Катрин, Али, Имелда и безценните й помощнички напрегнато довършваха последните приготовления, както се прави във всеки добре смазан юридически офис преди началото на голямото шоу.

На една маса имаше спретната купчинка напечатани молби и предложения. Спрях се и ги разлистих, след което поклатих глава. Катрин очевидно планираше да ги връчи на съдията в 15:59 часа — в последната възможна минута преди крайния срок. Няма значение, че Каръдърс я беше предупредил специално. Катрин възнамеряваше да му вдигне кръвното с лавина от молби за отсъждания в последния момент. Не можеше да устои. Създаваният осем години навик не можеше да бъде преодолян само защото някакъв си съдия я беше заплашил, че ще й откъсне главата и ще „я търкаля по пода“.

Когато надникнах в кабинета й, тя бъбреше с някого по телефона. Изглеждаше загрижена, но красива. Хвърли ми един поглед и ми показа среден пръст. При това не го направи само по навик, а с чувство.

След това отидох в стаята на Али.

— Как вървят нещата? — попитах.

Тя ме изгледа неочаквано хладно.

— Къде беше? Тук сме затънали до гуша в работа, можеше да помогнеш.

— Обикалях да уточня някои последни подробности — ухилих се.

— Какви например?

— Ами например досега висях при съдията и чаках списъка на потенциалните съдебни заседатели.

— Взе ли го?

Кимнах.

— Най-дългият списък, който някога съм виждал. В него са включени почти осемдесет офицери. Очевидно планират да изгубят доста от тях при отводите. И навярно са прави. Като се има предвид естеството на престъпленията, много от тях ще признаят, че са толкова силно отвратени, че няма да могат да направят обективна преценка.

Али отбеляза:

— Е, все ще изберем десет справедливи мъже и жени от осемдесет души.

— Проблемът е, че никога не съм виждал списък, в който да фигурират толкова много офицери от пехотата.

— И какво от това?

Али имаше доста наивна представа за армията. Нали разбирате, офицерите от войската не са просто взаимозаменяеми части на една машина.

— Виж, Али, войската има двайсет и шест различни клона — обясних. — Има юристи като мен, лекари, снабдители, хора по поддържането, по финансите и прочие. Колкото повече една служба изглежда като нормална цивилна професия, толкова по-голяма е вероятността човекът, който я заема, да мисли като цивилен. Единствената разлика между тях и цивилните им колеги е, че трябва да се обличат странно, когато ходят на работа.

— А пехотинците са по-различни, така ли?

— Много по-различни. Те са йезуитите на войската. Обичат дисциплината и обожават да я налагат. Военните адвокати обикновено се опитват да отхвърлят възможно най-много от тях като съдебни заседатели.

— Значи ще поискаме отводите на всички — отсече Али.

— От първите трийсет имена в списъка две трети са на пехотинци. Натъпкали са ги като сардини. Ще извадим късмет, ако успеем да сведем броя им до половината от съдебните заседатели.

Усетих нечие присъствие зад гърба си. Обърнах се и видях Катрин, която ни беше подслушвала с каменно изражение.

— Е, нали ти беше онзи идиот, който уговори клиента ни да се откаже от споразумение. Все още ли мислиш, че идеята ти беше страхотна, Дръмънд? Все още ли смяташ, че даде най-добрия юридически съвет на нашия клиент?

— Моите два цента в залога нямаха никакво значение. Той никога не беше имал намерението да приеме споразумение.

Тя се вторачи в мен.

— Не те попитах това. Все още ли смяташ, че си му дал най-добрия юридически съвет?

— Не знам дали е бил най-добрият юридически съвет, но беше моят най-добър съвет.

Лицето й беше студено и неподвижно. Опитваше се да ме смрази с поглед, но аз не й се оставях. Психолозите наричат това „прехвърляне“. Беше бясна на клиента си и понеже аз се бях съгласил с него, се превръщах в удобна мишена, върху която да излее гнева си.

Катрин насочи пръст към лицето ми.

— Искам те в три следобед в кабинета ми със стратегия за отводите. Това би трябвало да е по твоята специалност. Искам преглед на потенциалните заседатели и подробни списъци на всички въпроси.

— Добре.

Пръстът й все още беше насочен към лицето ми.

— И не си пъхай носа в нищо друго. Отсега нататък задълженията ти се ограничават до това да ме съветваш по въпроси от военното право. Повече няма да разговаряш с клиента ни. Няма да се срещаш със съдията. Няма да участваш в прегледите на стратегията ни. Ако пристъпиш и крачка извън тези граници, ще те отстраня от екипа. Ясно ли е?

— Ясно.

След това излезе от стаята. Погледнах Али; тя отказа да срещне погледа ми. По всичко личеше, че Катрин и хората й бяха взели някои решения за мен, докато ме е нямало. Вече не бях доверен член на екипа. А може и никога да не съм бил.

Взех си списъка и с накуцване се оттеглих. Можех да остана и да споря с Катрин, но имаше ли смисъл? Освен това така нещата се улесняваха. Можех да посветя времето си на залавянето на Бейлс, без да се безпокоя за процеса.

Върнах се направо в хотелската стая и се заех с разработването на плана за отводите. След като имах осемгодишен опит в пресяването на потенциалните заседатели, това беше сравнително проста задача. Първо ограждаш с кръгче имената на офицерите, които биха могли да бъдат благоразположени към защитата — в този случай жени, членове на малцинствени групи и офицери, които работят в „по-меки“ служби, точно в този ред. После поставяш стрелка срещу имената на хората, които искаш да бъдат отхвърлени. На първо място са пехотинците, особено тези с по-високи чинове, тъй като колкото по-дълго са служили, толкова по-голяма е вероятността да са пропити с военната култура и малките й извратени особености.

След това започваш да разработваш поредица от въпроси като: „Чели ли сте вестникарски статии, гледали ли сте телевизионни програми за това дело, които по някакъв начин да са ви предразположили или предубедили?“ Налага се да се зададе този въпрос, макар че той е нож с две остриета, защото може да елиминира също толкова съчувстващи, колкото и твърдоглави потенциални съдебни заседатели. След това стигаш до въпросите, които единствено опитен военен юрист би могъл да зададе. Например: „Наказвали ли сте някога войник за хомосексуализъм?“ Тъй като Уайтхол беше капитан, всички заседатели трябваше да са най-малко капитани, а това в случая с пехотните офицери означаваше, че всички са заемали командни постове. На една немалка част от тях все са им се случвали подчинени с хомосексуални забежки и офицерите е трябвало да вземат решение как да ги накажат. Съмнявах се, че мнозина щяха да признаят публично, че са се отнесли меко с тях. По този начин щяхме да се отървем от известен брой пехотни офицери.

Измислих и една готина провокация: „Целували ли сте се с мъж?“ Ако зададете този въпрос на един средностатистически гражданин от мъжки пол, най-вероятно ще получите отрицателен отговор. Задайте го обаче на някой тип с високо ниво на тестостерона — някой мъжага от десантните части, рейнджър или пък пехотинец — и ще последва злобно ръмжене, презрително сумтене и отговор, изпълнен с отвращение. Накратко казано, непреднамерената проява на хомофобски предразсъдъци от този тип щеше да изхвърли още няколко пехотни офицери.

Добавих още няколко от тези коварни въпроси кинжали, след което сметнах работата си за свършена. Обадих се на Мърсър и му казах, че тръгвам. Предупреждението беше заради корейските ченгета, които ме следяха. Когато преминах през портала в другата част на базата „Йонгсан“, където бе разположен офисът на Мърсър, той вече имаше свои хора в охраната, които да попречат на ченгетата да ме последват.

Закуцуках към комплекса на ЦРУ. Там жужеше като в разбутан мравуняк. Имаше повече шпиони, отколкото можех да преброя. Мърсър сигурно беше повикал подкрепления, може би от други офиси на полуострова, а може би чак от Япония. Агентите, изглежда, бяха разделени на седем или осем екипа. Няколко от тях стояха с показалки, насочени към сгъваеми стативи, и тихо обясняваха нещо на различни групички. Въздухът пращеше от напрежение.

Докато прекосявах помещението, привлякох няколко любопитни погледа. Почуках на вратата на Мърсър и той ми извика да вляза. Пак говореше по онзи възголемичък клетъчен телефон с екстри и машинално сниши гласа си до шепот. Адски тъпо, ако питате мен. Отпуснах се на един стол и зачаках да свърши. Не чаках дълго.

— Готов ли си за голямото изпълнение? — попита той.

— По-готов няма да стана.

— Точно сега Каръл е с жената на Бейлс.

Когато си тръгвах предишния път от Мърсър, за да се видя с Катрин, все още се чудехме как да подмамим съпругата на Бейлс да излезе от военното им жилище. Цялата операция зависеше от това мисис Бейлс да не си бъде у дома.

— Как го уредихте? — полюбопитствах.

— Помолихме жената на полковника, който командва бригадата, да я покани на импровизиран обяд. Каръл е там като сервитьорка. Обядът свършва в два, така че разполагаме само с един час.

Заявих, че съм готов да се заема със задачата си, и Мърсър ме поведе навън. В мига, в който излязохме от стаята, той изкрещя всички да заемат позициите си и, както се изразяваме ние в армията, веднага се разхвърчаха лакти и задници.

Необходими ми бяха десет минути, за да докуцукам до сградата на военната полиция. Отидох при сержанта на рецепцията и казах, че трябва да се срещна със старши инспектор Бейлс. Сержантът позвъни по интеркома, съобщи на Бейлс, че има посетител, после посочи към един коридор и ми каза, че кабинетът му е шестият отляво. Аз му отвърнах, че знам пътя, и той се върна към работата си.

Когато влязох, Бейлс ме погледна съвсем бегло. Не се изправи, нито протегна ръка за поздрав. Само ме изгледа разсеяно и негостоприемно.

— Трябва да поговорим — казах.

Той посочи дървения стол пред писалището си. Облегна се назад, поглади брадичката си и завъртя глава — отчасти раздразнен, а отчасти любопитен. Навярно си мислеше, че правя някакъв отчаян последен опит да измъкна информация за делото. Или пък че съм дошъл да се оплача от побоя и да му отправя няколко заплахи.

— Процесът на Уайтхол започва утре — започнах.

— И аз така чувам.

Погледнах часовника си. Часовата стрелка беше между 12:04 и 12:05. Телефоните в Итеуон щяха да бъдат прекъснати точно в 12:05. Приятелят на Мърсър, Ким от КЦРУ, вече го беше уредил. В продължение на трийсет минути цялата телефонна мрежа щеше да бъде извън строя. Както казах и по-рано, КЦРУ е в състояние да прави неща, за които нашето ЦРУ може само да мечтае.

Вдигнах глава и казах:

— Знаеш ли кое е най-странното?

— Кое е най-странното? — усмихна се той.

— Ами че всичките тези престъпления се случват все в Итеуон. Искам да кажа — убийството на Ли, опитът за убийство на Кийт Мерит, след това кръвопролитието пред портала. И кой е начело на всичките разследвания? Чой от корейска страна, а ти — от американска.

— Да, така е. Когато си добър, ти дават най-трудните случаи.

— Сигурно е така.

— Такъв ни е районът — рече той и приглади косата си с такава самоувереност, сякаш наистина си вярваше.

— Сигурно си доста зает.

— Справям се.

— Така изглежда, старши инспектор. Знаеш ли, аз дори си направих труда да се поразровя и да прегледам архива на онези дела, които сте разнищвали заедно с Чой. Това им е хубавото на компютризираните архиви. Само вкарваш няколко имена и машината върши цялата работа вместо теб. За да съберем същите данни, преди щяха да ни трябват трима сътрудници на пълен работен ден в продължение на цял месец. Не са ли чудесни новите технологии?

Той се облакъти на бюрото си и изведнъж прояви по-голям интерес към думите ми.

— Как действа схемата? — продължих аз. — Чой ли ти се обажда, когато тук се случи нещо интригуващо? Все пак от пет години насам си на първо място сред военните следователи по разкрити случаи.

— Получавам задачите си от началството, както всеки друг военен следовател. Не съм виновен, че броят на случаите, които съм разрешил, е по-голям от този на останалите момчета. Може и да съм по-голям късметлия. А може пък просто да работя повече.

Поклатих глава.

— Хайде, старши, трябва да има и още нещо. Процентът на разкритите престъпления при теб надхвърля осемдесет. Четири от всеки пет. Съмнявам се, че има друг военен следовател в целия свят, който дори малко да доближава това число. По дяволите, дори агентите с петдесет на сто разкриваемост се смятат за истинско злато. А ти си направо същински Шерлок Холмс.

Той се усмихна нетърпеливо.

— И какво, майоре? Притеснява те фактът, че един детектив разкрива случаите си?

— Е, това е другият съществен момент. Почти осемдесет процента от разследванията ти са били в Итеуон.

— Какво толкова загадъчно има? Аз съм тук вече от пет години. Разработил съм си добри източници и цяла армия от информатори, а и сам познавам района. Сътрудничим си отлично с местния полицейски участък. Командването го знае и затова ми прехвърля голяма част от случаите в района.

— И защо си сътрудничите толкова добре с участъка в Итеуон? Да не би да е, защото си женен за сестрата на Чой?

— И това помага — отвърна той, все още усмихнат.

— Е, това е другото странно нещо, за което исках да те попитам. Направих проучване и на старши инспектор Чой Ли Мин. Роден е в Чикаго през 1954 година, имигрирал обратно в Корея през 1971 година и завършил с отличие Сеулския национален университет. Много впечатляващ човек.

— Да, така е.

— Когато завършил, светът бил в краката му. Можеше сега да седи в един от онези бляскави небостъргачи в центъра и да дипли милиончета. Можеше да търгува на борсата. Но той, не щеш ли, взел, че избрал полицейската служба.

— Чой не е мотивиран от парите. Както ти сам каза, той е забележителен мъж.

— Да, сигурно — рекох безцеремонно. — Единственият му проблем е, че няма сестра.

Лактите на Бейлс отхвърчаха от писалището и той се тръшна назад на стола си, сякаш това беше най-смешното нещо, което някога е чувал. И наистина се изсмя.

— Не знам кой е извършил проверката, но най-добре ще е да се върнеш назад и да започнеш отначало. Жена ми е родена в Чикаго през 1962 година. С брат й са живели заедно до 1970 година, когато родителите им загинали.

Почесах се по главата и се престорих на объркан.

— Моминското име на жена ти е Ли Джин Мей, нали така?

— Точно така.

— Родена в Чикаго.

— Точно така.

— В гражданския регистър не е записано раждането на Ли Джин Мей в която и да е болница в Чикаго между 1957 и 1970 година. Както впрочем не фигурира и раждането на Чой Ли Мин.

Това беше вярно. Мърсър беше помолил ФБР да направи бърза проверка и досега не беше открита никаква следа от Чой или сестра му. Бейлс се наведе напред и ме изгледа вбесен.

— Може да са се родили у дома си. Може да са използвали акушерка. Помислял ли си за това? Родителите им са били бедни имигранти, които са се борели да оцелеят. Никога не съм питал Джин Мей, но няма да се учудя, ако е било точно така.

— А, вярно, не се бях досетил за това — отвърнах, все едно наистина току-що го осъзнавах.

— Е, и бездруго не ти влиза в работата да се ровиш в миналото ми. Или в това на жена ми. Какво става тук, по дяволите? Искаш ли да подам оплакване срещу теб?

— Не, няма нужда — уверих го.

Той веднага стана по-сговорчив.

— Виж сега, знам, че имаме малък проблем. Не те съдя, че си огорчен. Но не го приемай лично.

Аз му се ухилих широко, за да може да види от птичи поглед дупката, която беше останала на мястото на зъба ми.

— Кой, аз ли? Аз да го приемам лично?

— Извинявай, че нещата малко загрубяха в участъка. Но ние смятахме, че си убил невинно ченге. Знаеш как се чувстват ченгетата, когато пострада някой от нас. Не искам да се оправдавам, но наистина съжалявам, ясно?

— Да, разбира се — отвърнах с пълна доза неискреност.

Честно казано, беше излишно да се преструвам, защото и двамата знаехме, че нямаше никакъв шанс някога да му простя. Така че изведнъж скочих да си вървя. Стигнах до вратата и се обърнах рязко, сякаш току-що ми бе хрумнало още нещо. Плеснах се по челото.

— А, има и още нещо.

Свръхсамоувереният тъпанар ме дари с блестяща усмивка.

— Няма проблеми. С какво мога да ти бъда полезен, майоре?

— Става дума за жена ти. Съжалявам, ако съм реагирал прекалено прибързано, но любопитството ми се събуди, след като не успях да намеря данни за нейното раждане, както и за това на брат й, затова се обадих в централата на ЦРУ тук и ги помолих да проверят това. Но те са умни момчета. Сигурен съм, че ще успеят да установят, че двамата са били родени у дома си.

Как ми се искаше да имах камера. Да бяхте видели лицето му!

Излязох от сградата на военната полиция и извървях две пресечки до една сива кола, която чакаше паркирана до бордюра. Мърсър седеше отпред. Аз седнах отзад, до един от хората му.

На таблото имаше радиостанция, свързана с високоговорител, така че можехме да чуем какво ставаше в офиса на Бейлс. По-рано сутринта един от хората на Мърсър беше проникнал в кабинета и беше поставил подслушвателни устройства, така че Мърсър беше чул всяка дума от нашия разговор преди малко. Той разсеяно вдигна палец, за да ми даде знак, че всичко беше минало както трябва. Вниманието му обаче беше насочено към звуците, които долитаха от високоговорителя. Ролята ми в тази среща беше да внуша на Бейлс, че е надвиснала беда — достатъчен намек, за да го принуди да действа.

Послушахме известно време как Бейлс разговаря с някого, навярно военен полицай, за подробностите по някакъв случай, по който работеха. Беше лаконичен и тонът му издаваше нетърпение — очевидно се стараеше да отпрати полицая колкото може по-бързо. След това чухме как вратата се затваря, а после Бейлс набра някакъв номер по телефона. Един от бръмбарите беше поставен в слушалката му, така че чувахме всичко. Точно в този момент чувахме само съскащите звуци, които издават повредените телефони. Той опита отново, след това силно тръшна слушалката.

Мина половин минута в мълчание. Чувахме го как диша. Дълбоки вдишвания и издишвания, които издаваха раздразнението му. Чухме как пак вдигна слушалката и отново набра номера. Отново последва съскане. Бейлс се отказа и набра друг номер.

Три иззвънявания, след което се обади телефонен секретар:

— Ало, тук е домът на семейство Бейлс. В момента не сме у дома, но можете…

Чухме как Бейлс натисна два клавиша, за да задейства домашния си телефонен секретар, а после прозвуча гласът на Чой:

— Майк, вземи всички предохранителни мерки. Бягай веднага. Попаднали сме в мрежата на американското разузнаване. Сменяй самоличността си и бягай.

Гласът идваше от телефонния секретар в дома на Бейлс. И наистина беше на Чой. Съобщението беше скалъпено от изрязани и подредени думи от разговора на Чой с Каръл, записан по-рано тази сутрин. Веднага след като съпругата на Бейлс беше излязла от дома им, техничарите на Мърсър се бяха обадили на телефонния секретар, за да запишат текста.

Бейлс затвори, този път по-тихо, и столът му изскърца — навярно се беше облегнал назад, за да си поеме дъх. Чухме отварянето на чекмедже и разместването на някакви предмети. Явно търсеше нещо.

След това пак вдигна слушалката и набра друг номер. Само че този път отговори истинският Чой. Сигурно беше номер на клетъчен телефон. Трябваше да предвидим това, но не се сетихме.

— Чой, аз съм — рече Бейлс.

— Да, Майкъл, какво има?

— Получих съобщението ти. Какво става, по дяволите?

— Какво съобщение?

— Онова, което си оставил на телефонния ми секретар.

— Не съм ти оставял никакво съобщеше.

Последва миг на зашеметено, объркано мълчание. Мърсър се обърна към мен и двамата се усмихнахме. Цялата работа може би се изплъзваше от ръцете ни, но все пак, по някакъв извратен начин беше приятно да чуеш, че лошите момчета са се заплели в мрежата ти.

Бейлс отчаяно рече:

— По дяволите, Чой, преди няколко минути при мен беше онзи задник, адвокатът, и ми каза, че се е натъкнал на факта, че ти и Джин Мей не сте от Чикаго. Каза, че не могъл да намери данни за раждането ви в нито една болница, и се обърнал към ЦРУ. След това позвъних у дома на телефонния секретар и твоят глас ми каза да бягам. Познавам шибания ти глас, Чой. Ти беше.

— Майкъл, успокой се — отвърна спокойно Чой. — Не съм ти се обаждал. Някой си играе игрички с нас.

— Ясно.

После Чой попита:

— Нали помниш план Б?

— Да, разбира се.

— Използвай го.

— Ами Джин Мей?

— Къде е тя?

— Не знам. Когато излязох тази сутрин, си беше у дома. Но не отговори, когато й позвъних. Тази кучка сигурно пазарува във военния магазин. Или пък вече са я пипнали.

„Тази кучка“? Мистър и мисис Бейлс май не бяха особено блажена семейна двойка.

— Не се безпокой за нея — каза нетърпеливо Чой. — Ще видя дали ще мога да я открия, но дори да я заловят, тя знае какво трябва да прави. Просто действай!

После Бейлс попита:

— Ами фаза три? Още ли е…

— Майкъл, действай!

— Добре, добре — рече Бейлс и затвори.

Три секунди по-късно чухме как Бейлс се изправя и прекосява кабинета, а след това как вратата се отвори и затръшва.

Сега вече Майкъл Бейлс бягаше, но не и преди да се обади на приятелчето си Чой — нещо, което се надявахме да избегнем. Искахме Бейлс да остане сам, изолиран и объркан, без да знае какво е станало с Чой. Отчаяните хора правят глупави грешки, а точно това искахме ние от него. Но сега трябваше да се безпокоим за план Б, какъвто и да беше той.

Единственото хубаво нещо в това обаждане беше, че представляваше почти стопроцентово потвърждение, че съм прав. Май наистина си имахме работа с широкомащабен шпионски кръг.

Шофьорът на Мърсър включи на скорост, даде газ и се понесохме към комплекса на ЦРУ. Още с влизането се втурнахме към комуникационния пулт, който беше монтиран набързо в голямата зала пред кабинета на Мърсър. Около пулта бяха насядали петима оператори със слушалки на главите, които приемаха доклади и координираха действията на полевите екипи. ЦРУ може и да не беше успяло да предвиди кога ще рухне Съветският съюз, но изглежда, беше в състояние да проведе първокласна операция по проследяване.

Стоях и гледах. Бях впечатлен. В колата на Бейлс беше монтирано проследяващо устройство, свързано със спътникова навигационна система, а на стената имаше дисплей с голяма електронна карта. На него се виждаше малка червена точка, която се отдалечаваше устойчиво от „Йонгсан“ в посока към международното летище, разположено на около четирийсет минути път с кола от центъра на Сеул. Изглежда, го следяха четири-пет автомобила, защото докладите им постъпваха при операторите на пулта почти непрекъснато.

Един от хората на Мърсър му подаде чаша кафе и той гордо отпи от него, докато наблюдаваше операцията. Аз сам си намерих чаша, а после и стол, където да стоваря измъченото си и очукано тяло, тъй като се уморявах да стоя прав.

Основната идея беше да се принуди Бейлс да стигне до летището, да си купи билет и да се отправи към чакалнята за заминаващите пътници, където да го арестуват. Първоначалният план не предвиждаше Бейлс да се обади на Чой и затова се основаваше на предположението, че няма да има доказателства за неговото участие в заговора. Но Бейлс беше военнослужещ и ако си купеше билет и се опиташе да избяга, това означаваше, че дезертира и беше достатъчно основание да го арестуват. Той би могъл дори да измисли някакво извинение за обаждането си до Чой, но не и за опита си да избяга от Корея.

Мислех си, че това е прекалено екстравагантна идея и, честно казано, не разбирах защо просто не го арестуваха, но Мърсър настояваше, че било много важно да му лепнат нещо съвсем конкретно. Първата стъпка за пречупването на един предател е да го принудиш да се разкрие. Мърсър беше майсторът в шпионажа, къде ще се меря аз с него? Освен това и не ми влизаше в работата.

Минаха около трийсетина минути. След известно време операциите по наблюдение стават досадни, защото всичко, което всъщност правиш, е да следиш една кола и вниманието ти може да се притъпи. Не знам дали това беше причината, но операторите изведнъж започнаха да крещят в микрофоните си, а Мърсър заприлича на човек, в чиято обувка са пъхнали горяща клечка кибрит.

Доколкото разбрахме от откъслечните съобщения, Бейлс беше навлязъл в дълъг тунел. Колите, които го следяха, не искали да приближават много, за да не предизвикат подозрения. Когато колата му излязла от тунела, го последвали както обикновено — което означава, че на всеки три минути преследвачът задминава преследвания, за да се убеди, че шофира именно той. При първата проверка след излизането от тунела колата на Бейлс вече не била управлявана от него. Зад волана бил кореец.

Мърсър дръпна микрофона на един от операторите и нареди на преследващия екип веднага да принуди колата да спре. Те се подчиниха. Кореецът зад волана мигновено изхвърчал от колата. След това скочил право пред един преминаващ автомобил и бил размазан по цялото шосе.