Брайън Хейг
Врагове по неволя (45)

45

Държавният секретар избра точно този момент, за да излезе целеустремено от Синия дом и да поеме между строения в две редици почетен караул към колата си.

Човекът, който беше планирал всичко това, беше проявил изключително чувство за избор на точния момент — да не говорим, че познаваше отлично методите за овладяване на тълпите, използвани от корейците. Тъй като нямаше подадена молба до градските власти за организиране на този протест, налице беше само един малък контингент полицаи за борба с безредиците в сини униформи.

Един взвод, около трийсетина мъже, се разтакаваше около сив автобус. Не очакваха безредици, затова не бяха облекли специалната си екипировка. Повечето се бяха скупчили около малки газови котлони и си варяха ориз или супа. Готвеха се да хапнат.

Имаше десетина цивилни полицаи — символично присъствие, защото се очакваше хората, събрани около Синия дом, да бъдат дружелюбно настроени. И накрая — почетният караул, чиято задача беше да направи спретнат кордон на държавния секретар по пътя му до колата. Имаха пушки, но почти сигурно нямаха муниции.

Почти веднага стана ясно, че никой не беше очаквал подобно нещо. Нямаше централна власт, която да е в състояние да организира дисциплинирана реакция на развиващата се ситуация. Видях как командирът на полицаите в сини униформи крещи на хората си да се екипират и да се строят, а същевременно викаше нещо и по радиостанцията си, навярно искаше подкрепления. Беше безнадежден ход. Никой не би могъл да пристигне навреме.

Почетният караул стори онова, което церемониалните части обикновено правят. Войниците стояха мирно с взето за почест оръжие, докато видните личности крачеха между редиците им.

Тълпата от демонстранти изведнъж се втурна напред и се разля по улицата към Синия дом. Вряза се в множеството от мирни граждани и репортери, разблъска част от хората настрани, а други повлече със себе си. Крещяха и размахваха лозунгите и плакатите си. В същото време малката група полицаи в сини униформи се втурна да ги пресрещне. Носеха шлемове, щитове и палки и с удивителна храброст се хвърлиха между тълпата и дипломатическата група.

Охраната на държавния секретар разполагаше само с частица от секундата, за да вземе решение. Можеше да вкара поверения й обект обратно в Синия дом. Или пък да го избута напред, към бронираната лимузина, която чакаше до бордюра. Южнокорейски войник държеше отворена вратата на колата. Лимузината беше по-близо.

Тогава това наистина изглеждаше по-добрият избор. Гардовете буквално вдигнаха държавния секретар във въздуха и го понесоха напред, но точно тогава спретнатото войниче, което държеше вратата отворена, полетя напред и вратата се затръшна. Войникът лежеше по очи, сякаш го бяха халосали в основата на черепа с къса палка — или като се има предвид къде се развиваше действието, по-скоро с нунджаку.

В такива моменти частица от секундата може да означава всичко. И тук трябва да отдам дължимото на охраната на държавния секретар. Те веднага го проснаха на земята и двама от бодигардовете паднаха върху него, докато другите двама извадиха пистолетите си и се обърнаха срещу тълпата. Веднага осъзнаха, че ситуацията е извън контрол, а и ние ги бяхме предупредили, че съществува сериозна опасност, затова бяха готови на всичко.

Бъз Мърсър и аз тичахме към държавния секретар, когато въпреки шума от тълпата чухме първия силен изстрел и един от гардовете на държавния секретар отхвърча назад, а от главата му шурна силна струя кръв. После — бам! Другият гард се улови за корема, свлече се на колене и после падна по очи.

След това — бум, бум, бум! — още три изстрела. Но Каръл и аз вече бяхме на място. Както и седем-осем южнокорейски полицаи с извадени пистолети.

Човек понякога се пита колко много могат да означават две секунди. Или какво би станало, ако Клапър не ми беше телефонирал и не ме беше събудил. Или пък ако не ми беше толкова скучно, че се бях захванал да сменям южнокорейските новинарски канали. Нещата щяха да се развият съвсем различно, защото в този момент аз вероятно бях единственият човек в тълпата, който можеше да го познае и да оцени опасността.

Държеше полицейски щит, беше насочил пистолета си и всеки би могъл да се закълне, че имаше пълното право да е там, че просто си вършеше работата. Дори на ревера му беше закачен съответният пропуск.

Опитният полицай Чой Ли Мин се вписваше отлично в групата на колегите си.

Спрях точно до него. Погледнах го, той извърна глава и също ме видя и това беше една от онези шокиращи милисекунди, които сякаш траят цяла вечност.

После той се извърна, за да ме застреля, и въпреки всичките години на обучение в ръкопашен бой в Звеното на мига разбрах, че нямам никакъв шанс. Видях пистолета, насочен към корема ми, и инстинктивно усетих, че колкото и бързо да действам, нямаше да бъде достатъчно бързо.

Но преди да успее да натисне спусъка, една ръка се стовари върху китката му и изби оръжието. Пистолетът падна на бетона в краката му и двамата се извърнахме да видим кой го беше халосал. Точно зад него стоеше Али и го гледаше свирепо.

Погледът му отново се впери в пистолета и точно когато понечи да се наведе и да го вземе, Али светкавично заби изпънатите си пръсти право в гърлото му. Сигурно беше усетил истинска експлозия от болка. Ударът беше жесток. Тя изобщо не беше пестила силата си. Сигурно беше натикала адамовата му ябълка право в ларинкса, като гвоздей в балон. Той наведе глава и от гръкляна му излетя ужасен, гъргорещ звук. Падна на колене и се улови с ръце за гърлото в отчаян опит да си поеме дъх.

Хвърлих се на земята и запълзях към пистолета му. От една страна, това беше единственото, което можех да направя. Но от друга не беше.

Защото ето какво стана: вдигнах глава точно навреме, за да видя как един корейски демонстрант си пробиваше път в тълпата. Забелязах в ръката му черна метална топка, която за опитен войник като мен не можеше да представлява нищо друго, освен ръчна граната.

Беше толкова близо, че въпреки ужасните си умения в стрелбата нямаше как да не го улуча. Дори не се замислих. Просто сграбчих пистолета и го застрелях. Право в челото.

И тъй като стрелях от долу на горе, куршумът го вдигна във въздуха и го отхвърли назад.

Последваха две силни избумтявания. Първото не беше чак толкова силно като второто. Всъщност едва ли бе по-силно от изпукване. На мен ми се стори силно, но то си беше просто гърмеж на пистолет. Второто обаче привлече вниманието на всички. Беше оглушително. Това беше взривът на гранатата сред тълпата.

Ето какво установиха по-късно. Чой беше получил пропуска си от Хари Елмор. Използвал го, за да премине през кордона и да се смеси с другите корейски ченгета. Никой от тях не си спомняше да е бил там по-рано вечерта, значи навярно не е искал да рискува да покаже лицето си и е изчакал да остане съвсем малко време, преди да започне операцията. Появил се е, за да попречи на охраната и да помогне всичко да мине както трябва.

Навярно Чой беше използвал дръжката на пистолета си, за да халоса корейското войниче до вратата на министерската лимузина, а след това е затръшнал вратата.

Демонстрантът беше въоръжен с граната, защото това оръжие беше най-подходящо за техния план. Да речем, че Чой не беше успял да затръшне вратата на колата. Тогава охранителите щяха да набутат държавния секретар на задната седалка. Но колата нямаше да може да мръдне, защото демонстрантите се бяха струпали пред нея, а дори американският държавен секретар, колкото и да е странно, не може да прегази дузина чужденци в собствената им страна. Ето защо колата щеше да бъде блокирана до тротоара и демонстрантът щеше да хвърли гранатата под колата. Ето ви сега един факт: бронираните автомобили не са неуязвими за силен взрив под тях. Там е разположен резервоарът, а освен това на дъното на тези чудовища няма толкова дебела броня. Най-вероятно щеше да има огромна експлозия.

Но Чой беше успял да затвори вратата и така беше дал път на втората част от атентата. Дори да бяха забелязали Чой, охранителите на държавния секретар щяха да приемат, че той е на тяхна страна. Той беше вдигнал щита си, когато застреля двамата гардове и разчисти пътя на хлапака с гранатата, за да я хвърли върху държавния секретар и да разкъса всички на парчета. Балистичните експертизи доказаха, че куршумите, убили тримата от охраната, бяха изстреляни от пистолета на Чой.

Атентаторът самоубиец успя да убие още четирима души и да рани други девет. Държавният секретар извади късмет, че бях стрелял от долу на горе, защото куршумът отхвърли бомбаджията назад в тълпата и той изпусна гранатата, така че други нещастници поеха с телата си взривната вълна и шрапнелите, предназначени за него.

Що се отнася до атентатора, той се оказа студент последна година от университета в Квангджу, на 160 километра южно от Сеул. Беше южнокореец до мозъка на костите си, роден и израснал в Квангджу — столица на една от южнокорейските провинции, известна със злостните си антиправителствени и антиамерикански настроения. Преди двайсет и две години баща му, както и много други жители на Квангджу, бил убит от южнокорейските войски, които брутално смазали голямо въстание в града. Според слуховете, витаещи в страната, войските нахлули в града да потушават въстанието по заповед и с насърчението на американското военно командване. Това не беше вярно, защото всъщност бяха изпратени от един разгневен и амбициозен военен диктатор, който след това изопачи фактите, за да отклони обвиненията, насочени към него. Но легендата продължи да живее. Хлапакът бил много активен в дейността на антиправителствените групи в университета. Бил известен като гореща глава и фанатик в омразата си срещу американците.

Бил перфектният изпълнител на тази задача. И точно затова го избрал Чой. Ако беше успял да убие държавния секретар, а Чой — да изчезне в тълпата и да избяга, щеше да изглежда, че южнокорейски екстремист е убил ключова фигура от американското правителство точно на стълбите пред двореца на президента.

Хлапакът навярно никога не се беше срещал с Чой. Навярно не е знаел, че работи за севернокорейците. Най-вероятно е бил вербуван от някого в студентските групи и му е било казано какво да прави, дали са му ръчната граната, а омразата го бе докарала пред двореца. Ако по някакъв начин оцелееше, за да бъде разпитан, светът пак щеше да бъде убеден, че държавният секретар е бил убит от разгневен южнокореец. И щеше да е вярно.

И един бог знае какво би се случило впоследствие с и без това застрашения ни военен съюз.

Що се отнася до Чой, той не успя да се измъкне. Издъхна от задушаване на същото място, където го бе ударила Али. Няма как човек да не се замисли за живота и за безбройните му съвпадения. Али да се случи пред Синия дом, да запази самообладание и да се втурне към нас, да избие пистолета на Чой от ръката му и да го убие — това беше просто удивително. Можеше да се нарече божа работа — сякаш той я беше превърнал в своята ръка на възмездието. Намерили Чой, докато разчиствали труповете — с изхвръкнали от орбитите очи и все още капеща от гърлото му кръв. Не изпитах никакво съжаление към него.

Съжалявах само за факта, че едно южнокорейско ченге ме беше видяло да вземам пистолета и да стрелям по някого. Това беше първото избумтяване, за което ви споменах. Тъкмо този куршум, който проникна в гърба ми точно до гръбначния стълб и ме прикова към бетона като пеперуда в хербарий.

Точно след този изстрел пред очите ми се спусна мрак.