Брайън Хейг
Врагове по неволя (26)

26

Никога няма да се сетите кое лице видях първо, когато дойдох в съзнание. Капитан Уилсън Бриджис, военен лекар, който беше проточил шия напред и изучаваше медицинския ми картон. Добрата новина в случая беше, че той действаше в качеството си на хирург, а не на патолог. Престилката му беше обилно опръскана със засъхнала кръв. Лошата новина беше, че значителна част от нея бе моя.

Казах едно „Здрасти, докторе“, обаче не излезе както исках. Гласът ми прозвуча като на крастава жаба с ларингит. Погледът му се отмести от картона върху мен и той се приближи до леглото. Изправи пръст пред очите ми и нареди:

— Следи пръста.

Направих го, докато го размахваше насам-натам. После стисна лявата ми китка и се вторачи в часовника си, а аз замълчах, защото не исках да попреча на съсредоточаването му. Нали преглеждаше мен в края на краищата? Точно сега не беше моментът да направи някоя грешка.

Написа нещо в картона и го окачи на кукичката му. Междувременно видях, че в ръцете ми са вкарани две системи. Накрая капитан Бриджис се усмихна:

— Ще оживееш, майоре.

Нацупих се.

— По дяволите, толкова много ме боли, че не ща да живея.

Той се изхили.

— Ъхъхъхъ! — изимитирах го сърдито. — Много смешно.

Той отново се изкикоти. Лесно му беше на него, като не беше прострелян, промушен от стъкло и пребит от толкова много хора, че бях спрял да ги броя.

— Откога съм тук?

— От вчера следобед. Пратихме линейка да те вземе, след като адвокатката ти позвъни. Между другото, вече си голям герой.

— Така ли? Я ми разкажи — настоях аз.

В крайна сметка колко често се случва една боксова круша за тренировки по кунгфу да се превърне в герой?

— Една от камерите на телевизионните мрежи те заснела как тичаш през тълпата и преследваш стрелеца. Показаха го по всички новини. Даже и по Си Ен Ен.

Ето значи как е успяла да ме освободи Катрин от полицейския участък в Итеуон.

— Много ли е зле? — попитах.

— Имаш предвид клането ли?

Фактът, че използва точно тази дума, казваше достатъчно. Кимнах, а той поклати глава.

— Тази сутрин починаха още двама. Така убитите станаха четиринайсет. Десет от ранените са тук; останалите — в различни корейски болници в града. Нашата малка морга не можа да поеме всички. Трябваше да наемем хладилен камион за труповете. Ако не беше прогонил убиеца, навън сигурно щяха да бъдат паркирани още два-три камиона.

Спомняте ли си израза, че „всяка политика започва на местно ниво“? Очевидно същото се отнася и за болничните отделения. Бриджис се безпокоеше повече за вместимостта на моргата, отколкото за тежката съдба на хората, попаднали под куршумите. Някъде навън, в коридора някоя дребна възрастна сестра сигурно се жалваше за това, колко много формуляри трябва да попълва. А през три врати някой снабдител пъшкаше за… Разбирате какво искам да кажа. Все в този ред на мисли попитах:

— А аз как съм?

— Не чак толкова зле. Сигурно ще се наложи да ходиш с бастун няколко седмици. Имаш две счупени ребра, но ако се съди по рентгеновите снимки, и преди си чупил ребра, така че знаеш за какво става въпрос. Бинтовал съм ги и ще трябва известно време да се въздържаш от упражнения и тежка физическа работа.

Що се отнася до мен, това не представляваше проблем, защото колкото и да е странно, бях изгубил обичайното си желание, щом се събудя, веднага да хукна да пробягам една маратонска дистанция.

Той се пресегна, взе едно огледало и го вдигна пред лицето ми. Хвърлих едно око и мигновено изпитах безкрайна жалост към нещастния грозник, който ме гледаше насреща.

Едва ли се виждаше и един квадратен сантиметър, който да не беше ожулен, подут или издраскан. Липсваше ми един зъб, а друг бе счупен наполовина. Носът ми беше изкривен под странен ъгъл.

— Доста са те обработили — обади се Бриджис.

Твърдението му можеше да претендира за лафа на годината.

— О, господи — промърморих, след като едва успях да се позная.

Бриджис бързо отдръпна огледалото.

— Е, известно време няма да можеш да излизаш с момичета, но всичко ще зарасне — увери ме лекарят. — А и ще ти поставят няколко лъскави емайлирани зъба, които няма да страдат от кариеси.

Вече започвах да разбирам, че капитан Бриджис имаше болногледаческите маниери на малък ротвайлер.

Той се ухили:

— Както и да е, навън седи една дама, която иска да те види. Тук е още откакто те докараха. Всъщност ми наредиха да не пускам никого, преди тя да е разговаряла с теб. Ако искаш, мога да ти хвърля една кърпа върху лицето или пък да й завържа очите и чак тогава да я пусна.

Ротвайлерче ли казах? Не. Беше напълно пораснал, зъл питбул.

Очаквах Катрин, но вместо нея в стаята влезе безсърдечната и кръвожадна мис Каръл Ким. Спря до леглото, взря се в лицето ми, след това взе картона и провери нещо в него. Ужасно беше нетактична. Проверяваше името записано в картона, за да е сигурна, че облъсканата развалина на леглото наистина бях аз.

— Еха, изглеждаш ужасно — измърмори тя, без да откъсва очи от картона.

Пригладих един кичур от косата си:

— Така как е? По-добре ли изглеждам?

— Много по-добре — отвърна тя с хладна усмивка.

После настани малкото си стегнато дупе на леглото ми, протегна ръка и отви завивката ми до кръста. Прегледа тялото ми с професионално изражение и аз също хвърлих поглед надолу; имаше още равномерно разпределени синьо-черни петна. Рамото ми беше превързано, а ребрата — бинтовани.

— Направо са те спукали от бой.

Сякаш не го знаех.

— Но между другото онова, което направи, беше наистина чудесно. Всички много се гордеем с теб.

— Да де — измърморих.

След като тази тема беше приключена, тя извади диктофон, включи го и го постави на леглото.

— Майор Шон Дръмънд, офицерът от американските въоръжени сили, присъствал на сблъсъка — каза с официален тон. — Дата и час: 23 май, 10:15 преди обяд. Място: Осемнайсета военна евакуационна болница.

След това се понамръщи делово и продължи:

— Майор Дръмънд, бихте ли описали какво видяхте на мястото на сблъсъка вчера сутринта пред главния портал на базата „Йонгсан“?

Сега вече и тя, и аз, опитни юристи, заговорихме на собствения си флегматичен жаргон, така че й разказах всичко, което се беше случило, с възможно най-големи подробности, доколкото си го спомнях — от момента на пристигането на демонстрантите пред портала до многократното ми пребиване от страна на южнокорейската полиция. И ритника на Майкъл Бейлс, да не забравя този момент. Всъщност разпрострях се известно време върху Бейлс и Чой, макар тя да не даваше вид, че проявява интерес, защото исках това да бъде официално записано с достатъчна яснота. Всъщност исках скалпът на Майкъл Бейлс да виси на таблата на леглото до края на живота ми, за да мога всяка сутрин да се събуждам, да го поглеждам гальовно и да казвам: „Така ти се пада, негоднико.“

В случай че не съм го споменавал досега, отмъстителността е една от най-силните ми страни. Или от най-слабите. Няма значение.

Мина почти половин час, докато приключа, сетне Каръл Ким взе диктофона, извади касетката и сложи нова. Пак изрече въвеждащите реплики, после го остави на леглото и ме погледна в очите. Или по-скоро ме погледна в едното око, защото другото още беше подуто и затворено.

— Казахте, че сте чули един изстрел зад гърба си, преди да започне автоматичната стрелба. Откъде беше произведен този изстрел?

— Не знам. Чух само изпукването. Но идваше някъде от задната част на групата протестиращи… или може би отнякъде зад тях. Не звучеше отблизо.

— От пистолет или от пушка?

— Не мога да кажа. Защо, какво значение има?

— Моля ви, господин майор, отговорете на въпроса ми. Ще ви обясня по-късно.

— Добре, добре.

— Сигурен ли сте, че полицаят, когото преследвахте, стреляше към тълпата?

— Той бе насочил към нас карабина M-16, карабината се тресеше, а покрай мен хората падаха простреляни. Да, сигурен съм.

— Но той е спрял да стреля, когато ви е видял да приближавате. Защо?

— В мига, в който ме видя, му бяха свършили патроните в пълнителя. Видях го да бърка в жилетката си за нов пълнител, а след това ми се стори, че набързо взе решение и сметна, че няма да може да презареди, преди да съм стигнал до него.

— Колко време отнема смяната на пълнителя?

— Един добре обучен войник може да го направи за около десет секунди. На човек, който не познава оръжието толкова добре, може да му отнеме двайсет-трийсет секунди. Трябва да натиснете бутон, който да освободи празния пълнител, след това да вкарате новия, а накрая да издърпате затвора, за да заредите отново патрон в цевта.

— На филма, който гледахме, вие все още сте се намирали на двайсет-трийсет метра от него, когато той хвърля оръжието си и хуква да бяга. Как мислите, защо го е направил?

Реших, че това е глупав въпрос, и отговорих в същия тон:

— Ами какво ще кажете за това, че дотогава беше убивал хора и не е искал да бъде заловен?

— Моля ви, господин майор, това е важно. Снимките, които получихме от новинарския екип, са размазани. Операторът е бил под обстрел, затова камерата му се люшка и фокусът не е добър. Вие сте видели добре стрелеца. Кажете ми какво му е минало през главата.

— Мисля си, че не искаше да рискува да бъде заловен. В ръката си държах полицейска палка. Тичах бързо. Преднината му беше около трийсет метра, а той беше много бърз спринтьор. Взе решение за част от секундата и това решение бе погрешно. Трябваше да вкара онзи пълнител и да ме размаже. От друга страна, може би е решил, че вече е избил достатъчно хора.

Тя наклони глава встрани.

— Да минем на момента, когато сте го хванали в магазина в задънената уличка. Той е стрелял няколко пъти и парче стъкло се е забило в крака ви. Това ми казахте по-рано, нали?

— Да.

— След това сте влезли и сте намерили трупа зад тезгяха.

— Вярно.

— Преобърнали сте го и сте видели, че дулото на пистолета е пъхнато в устата му.

— Точно така. Отначало си помислих, че съм го улучил случайно, защото лежеше по корем, а в задната част на черепа му имаше голяма дупка. Но когато го преобърнах, видях, че е налапал дулото на собствения си пистолет.

— Значи смятате, че е извършил самоубийство?

— Освен ако някой не му е помогнал да налапа дулото, тезата за самоубийството е доста правдоподобна.

— Но не сте забелязали никой друг в магазина?

— Не. Никого. А проверих и дали има заден вход, тъй като се запитах защо просто не бе избягал. Нямаше друг вход.

— Защо е трябвало да се самоубива?

— Не знам. Бих искал обаче да кажа за протокола, че този факт много ме зарадва. Навярно това е единствената причина да съм още жив.

Тя понечи да спре диктофона, но аз се протегнах и я улових за ръката.

— Има и още нещо — казах. — Той носеше ръкавици. Бели памучни ръкавици, каквито носят тукашните шофьори на таксита. Бяха прогизнали от кръв.

— Ръкавици ли?

— Да, бели. Разбирате ли, сега е месец май и е дяволски горещо, ето защо ми се стори странно. Мисля си, че е носел ръкавиците, за да не остави отпечатъци по карабината. Може би той и другият стрелец са планирали просто да хвърлят оръжията и да избягат.

— Сигурен ли сте за ръкавиците?

— Разбира се. Проверете при корейската полиция.

— Разговаряхме с корейската полиция. Не са споменавали нищо подобно.

— Е, той имаше ръкавици — настоях аз.

Не че беше кой знае какво и определено не беше решаващо, но все пак говореше за известна степен на предварителна подготовка от страна на стрелците. Тя спря диктофона.

— Добре — казах. — За какво беше всичко това?

Тя въздъхна тежко — като човек, който дълго време е бил под голямо напрежение.

— Докато ти лежеше в болницата, между нашето правителство и корейското възникна грозен спор за клането, което беше показано по всички новинарски канали. Проблемът е, че никой не знае какво е станало и защо. Затова обвиненията са взаимни.

Понадигнах се до седнало положение.

— Обвинения за какво?

— Протестът, или демонстрацията, е бил разрешен от градските власти на Сеул и е бил под охраната на южнокорейските власти. Дотук спор няма. Южнокорейците, разбира се, не искат да бъдат обвинени за убийството на четиринайсет американски граждани и за раняването на други седемнайсет. Те твърдят, че първият изстрел е бил произведен от американски демонстрант, а след това един или двама техни полицаи са отвърнали на огъня при самозащита. Ти сам признаваш, че първият изстрел е бил произведен някъде зад гърба ти. И други свидетели го потвърдиха.

Замислих се за това. Отговаряше на фактите. Внасяше малко ред в едно хаотично събитие. Но не го обясняваше напълно.

— Тогава защо побягна моят стрелец? Ако само е отговарял на стрелбата, защо ще го прави? А какво да кажем за другия, втория стрелец?

— Никой не знае. Смята се, че и той е бил корейски полицай. Облечен е бил с полицейска униформа, хвърлил е оръжието си и е избягал. Оказа се карабина М-16 със заличени серийни номера. Никой няма представа кой е бил той.

— Южнокорейски полицай с неизвестна самоличност? Как е възможно?

— Това е въпросът на деня, нали така? На мястото на клането е имало голяма суматоха. Били изпратени много полицейски коли, но никой не ги е броил при пристигането. Онзи е избягал с полицейска кола. Хитър ход, защото диспечерите на полицията са обявили съобщение до всички да търсят полицейска кола и… ами можеш да си представиш какъв хаос е настанал.

— И според теб те наистина не знаят кой е бил той?

— Кой знае? Може и просто да го прикриват. Или пък наистина не знаят. За тях е страшно удобно да не разполагат с него за разпит. Но в същото време и губят от това, нали така?

— А след като стрелецът, когото аз преследвах, е мъртъв, значи няма кой да каже защо са открили огън.

Тя се изправи и приглади роклята си.

— Точно в това е работата.

— А ние пък се намираме в тяхната страна.

— Да, в основни линии — отвърна Каръл, докато прибираше касетофона в чантичката си. — Трябва да побързам, за да транскрибираме този запис и да го пратим във Вашингтон. По очевидни причини твоите показания се смятат за изключително важни.

Преди да успее да се измъкне, аз я прекъснах:

— Почакай. Какво е моето положение в тая история? Щом двамата полицаи са реагирали при самозащита, какво съм направил аз? Ами това, че човекът, когото преследвах гръмна в главата цивилен гражданин?

— Всичко е предмет на текущото разследване. Южнокорейската полиция смята, че си постъпил много храбро, като си подгонил стрелеца по хълма. Това е спасило живота на много хора. Освен това смятат, че е възможно той да се е самоубил. В момента му правят аутопсия. Но все още си обвинен в нападение над полицай и отнемане на оръжието му. Що се отнася до другия труп, открит на улицата, продължават да разследват кой го е гръмнал в главата, както ти сам се изрази. Куршумът е минал през черепа и не е намерен. Горкият човек е бил умствено недоразвит.

Очите й изведнъж се свиха.

— Нямам намерение да твърдя, че си го убил хладнокръвно, но си бил замесен в престрелка. Бил си стегнат и подложен на огромно напрежение, навярно — готов мигновено да натиснеш спусъка. Не си го прострелял ти, нали, Дръмънд?

Въпросът й красноречиво илюстрираше мнението й за мен.

Отговорът ми като нищо можеше да ми навлече обвинение в сексуален тормоз. Но в крайна сметка аз съм адвокат. Ако се опиташе да ме подведе под отговорност, щях да кажа, че съм бил упоен и изпаднал в делириум от болката, така че не съм бил отговорен за мръсния си език.