Брайън Хейг
Врагове по неволя (31)

31

И така, ето как стояха нещата.

Двама ключови свидетели бяха излъгали; единият беше измъчван, а и двамата бяха принудени със сила да дадат фалшиви показания. Предполагах, че лъжеха относно това как чули Уайтхол и Ли да се карат онази вечер.

Друг ключов свидетел — Майкъл Бейлс — също лъжеше. Беше пребил Джаксън, за да разреши случая.

Ли Но Те беше разполагал с ключ за любовното гнезденце, макар че за Еди нямаше да е много трудно да измисли правдоподобно алиби. Навярно щеше да пледира, че Уайтхол е бил достатъчно хитър да мушне ключа в джоба на Ли, след като го е убил.

Не знаехме как някой би могъл да влезе в апартамента и да убие Ли. Освен ако полицаите не лъжеха. Освен ако специалистът по ключалките не беше дал фалшиви показания. Освен ако не съществуваше гигантска полицейска конспирация, която надхвърляше дори границите на участъка в Итеуон.

Знаехме, че клиентът ни беше попаднал в майсторски устроен капан. Не знаехме обаче кой беше заложил капана, защо и как точно — все въпроси, които никак не бяха маловажни. Подозирахме цял полицейски участък за извършител на престъплението и ако не можехме да извадим необорими доказателства за това, щяхме да станем за смях в съдебната зала.

Обадих се на полковник Каръдърс и му казах какво сме разкрили. Казах му за несъответствието. Казах му за дневника на Военния съд, както и за факта, че Джаксън и Моран бяха излъгали кой кого е съветвал да си признае и кога са потърсили юридическа помощ.

Той ме изслуша учтиво, благодари ми за обаждането и ме осведоми, че не разполагам с нищо убедително. Аз вече го знаех. Каза ми още, че според него несъответствието е любопитно. И това вече го знаех.

Веднага щом оставих слушалката, Али ме улови за ръката и ме дръпна в съседната стая. Всъщност „дръпна“ беше твърде меко казано. Тя почти ми извади ръката от рамото, аз изквичах и се катапултирах през вратата.

— Ох! — казах и я изгледах заплашително.

— Не бъди такъв женчо.

— Наистина болеше! — оплаках се.

Това си беше самата истина. Болеше адски отчасти защото вече бях пребит и прострелян, но и поради факта че Али беше силна като бик. Изведнъж ми хрумна, че ако реши да помете стаята с мен, сигурно нямаше да успея да й се противопоставя. Дори да бях в най-добрата си форма, тя пак щеше да е в състояние да ме разкъса на парчета.

— Как мина? — попита тя нетърпеливо, без да обръща внимание на болежките ми.

— Не много добре — признах. — Моран и Джаксън се объркаха в показанията си, но Голдън лесно може да поправи нещата с малко репетиции. Все още не сме стигнали до нищо съществено.

Лицето й се помрачи от дълбоко разочарование, което ме порази — първо, защото изобщо не й отиваше, и второ, защото бях виждал то да изразява единствено гняв и презрение. Не, всъщност не, защото я бях виждал и да гледа Мария с обич, затова новото й изражение ми напомни колко мъчително беше станало делото за нея. Беше изгубила любовницата си, може би не в пряка връзка с въпроса за вината или невинността на Уайтхол, но определено заради делото. Единствената възможност да компенсира донякъде загубата си беше да докаже, че той е обвинен несправедливо.

Макар че изглеждаше като последната жена на света, към която човек би изпитал жалост, точно това чувствах аз. Просто не можех да измисля какво да кажа.

— Съжалявам — рекох. — Всичките ми идеи се изчерпиха.

Тя посумтя малко, после предложи:

— Ами телевизионните записи на кръвопролитието? Защо не ги проучим?

— За какво? Целият свят вече ги е гледал, при това неколкостотин пъти, и никой не е видял нещо, което да заслужава внимание.

— Няма да ни навреди.

Не исках да си губя времето, но не ми се искаше и да я разочаровам.

— Знаеш, че е прекалено хипотетично, нали? — попитах за всеки случай.

— Нали нямаме никаква друга възможност за разследване?

Не можех да споря с последното й твърдение, затова тъпо кимнах, а Али се обади в местния клон на телевизионния канал Ей Би Си. Няма да повярвате, но гласът й звучеше много очарователно, дори секси, докато увещаваше някакъв човек да ни пусне да изгледаме материала. Беше доста странно този момичешки, закачлив глас да излиза от устата й, но свърши работа.

Просто не исках да съм на мястото на човека от другата страна на линията, когато видеше Али от плът и кръв.

Студиото се намираше на дванайсетия етаж на една огромна, блестяща нова сграда на площад „Намдун“. Взехме асансьора и корейците, които се возеха с нас, се взираха с любопитство в Али, която беше с поне половин метър по-висока от тях — макар че сигурно щеше да бъде страхотна гледка дори ако беше с половин метър по-ниска. След това зяпнаха мен, може би защото сметнаха, че точно тя ме беше скъсала от бой. Дори само по израженията им човек можеше да си представи какво си мислеха. Пустите му американци! Адски странни хора — как изобщо са успели да станат толкова богати? Толкова преуспели? Толкова силни?

Всъщност това бяха добри въпроси. Аз самият често съм си ги задавал.

Както и да е, един кльощав мъж с дънки и опърпана тениска ни посрещна във фоайето на малкото студио. Вторачи се адски шокиран в Али и мигновено стана очевидно, че точно него беше омаяла по телефона. Али ми намигна и едва сдържах смеха си, защото до този миг не бях мислил за нея като за жена, с женска хитрост и някои от необходимите умения за битката между половете. Поне двата общоприети пола.

Човекът се представи — казваше се Хари Менкър и беше операторът, заснел кръвопролитието. Очевидно много се гордееше с това. За известно време той отново се потопи в разказа за приключението си и за риска, който беше поел, за да заснеме филма, излъчен от почти всяка телевизионна мрежа в света. После пък се оплака, че не му платили никакъв хонорар за това постижение, защото бил на заплата в Ей Би Си и компанията прибрала всички печалби от смелостта му.

Али и аз го изслушахме търпеливо и със съчувствие гукахме на подходящите места. Все пак филмът си беше негов. После той ни заведе в една прожекционна зала в дъното, където ни чакаха двама техници. Филмът беше зареден и готов. Казаха ни да седнем и намалиха осветлението.

Хари услужливо ни обясни:

— Онова, което сте видели по телевизията, са монтирани пасажи. Изрязахме особено кървавите сцени, нали разбирате — разкъсани тела, шума от ругатните на хората. Сега ще видите пълната, нецензурирана версия.

Погледнах към Али и тя ми се усмихна победоносно. В крайна сметка това посещение можеше и да си струва загубеното време.

През първите пет минути от записа камерата подскачаше между протестиращите и полицаите. На няколко пъти се спираше доста продължително и върху мен.

— Изненадахме се да видим там офицер от армията — обади се Хари. — При това в униформа. Имаш кураж, трябва да ти се признае.

После чухме записа на първия изстрел и камерата полудя. В кадъра попадаше ту асфалт, ту човешки стъпала и крака. Камерата толкова се люшкаше и подскачаше, че на човек можеше да му се завие свят. Чуваше се обезумелият глас на Хари:

— По дяволите… мамка му… о, боже!

Операторът малко се посниши на стола си.

— Аз, ъъъ, се поуплаших.

— И аз — обадих се.

Точно в този миг се появих на големия екран. Разблъсквах хората настрани и навсякъде хвърчаха човешки тела, но не от моите удари, а защото повечето от хората край мен бяха прострелвани и отхвърляни назад и встрани. Досега не бях осъзнавал колко близо съм бил до куршумите.

— О, господи — прошепна Али и усетих как ръката й сграбчва моята; стисна я толкова силно, че едва не изстенах.

Сигурно беше видяла нещо, затова попитах:

— Бихте ли спрели филма? Върнете го там, където започва стрелбата. И го пуснете на забавен каданс.

Техниците изпълниха указанията ми, после го пуснаха още веднъж.

— Ама ти имаш адски късмет, че още си жив, човече — поклати глава операторът Хари.

Прав беше. Стрелецът се целеше в мен още от първия си изстрел. Нямаше никакво съмнение. Опитваше се да улучи именно мен. Хората, които падаха наоколо, бяха просто невинни жертви на калпавия му мерник.

Но онова, което забелязах едва на третото повторение, Али беше видяла още в първия миг. Демонстрантката зад мен нарочно ме беше блъснала напред, право към редицата на полицаите. Беше обърнала глава наляво и затова беше видяла как падат улучени двама от хората непосредствено до мен, беше усетила, че следващият куршум ще ме удари, и затова ме беше блъснала. Беше толкова дребничка, че бе направо удивително как е събрала достатъчно сила, за да ме тласне толкова мощно. И беше спасила живота ми, като съзнателно беше застанала пред куршума, предназначен за мен.

Гледах за трети път как главата й се пръска в дъжд от кръв. Беше Мария, разбира се.

Обърнах се и безпомощно изгледах Али. Гърдите й се издигаха и спадаха учестено, а но бузите й се стичаха сълзи. Стенеше от болка и мъка. Усетих как нещо дълбоко в гръдния ми кош натежа.

Прегърнах я през рамото. Тъй като беше по-висока от мен и изглеждаше неописуемо, трябва да сме били много странна двойка. Хари и двамата му помощници ни зяпнаха, докато не схванаха, че двамата с Али сме ужасно разстроени от нещо. Тогава спряха прожекцията и тактично се изнесоха от стаята.

— Али, толкова съжалявам — успях да кажа най-сетне. — Нямах никаква представа.

Тя не отвърна, просто седеше и хлипаше, а аз се чувствах толкова жалък и нещастен, колкото никога през живота си. А може би „нещастен“ не беше най-точната дума. Може би онова, което изпитвах, беше срам и неудобство. Мария не ми дължеше нищо. Нищичко. От мига, в който я видях за първи път, я бях преценил и я игнорирах напълно, което може би е най-лошата форма на презрение.

Непрекъснато четем за герои, спасили човешки живот, които разказват какво са мислели и какво са почувствали в краткия миг, преди да сторят нещо неимоверно смело. Онова, което никога няма да прочетете, е как се чувства човекът, който е бил спасен, особено ако спасителят му е загинал. Затова ще ви кажа как се чувства — толкова непоносимо виновен, че му иде да изтръгне сърцето от гърдите си.

Мисля, че Али някак усети това, защото сложи дългата си ръка на рамото ми и ме притегли към себе си. Така останахме през следващите няколко минути, неспособни да изречем и думичка, потънали в общото нещастие — тя поради загубата си, а аз, защото повече от всичко ми се искаше да разменя мястото си с Мария, въпреки гузното задоволство от факта, че това беше невъзможно.

Най-сетне Али отдръпна ръката си, изправи се и отиде да извика Хари и момчетата му. Те отново включиха прожекционния апарат и ние мрачно продължихме да гледаме.

В един момент се виждаше как аз бързо се навеждам, за да вдигна полицейската палка. В мига, в който се наведох, главите на още трима демонстранти точно зад мен се пръснаха от куршумите.

— Еха! Човече, виж тези кадри — възкликна Хари.

Операторът превъртя сцената на бавен каданс още два пъти, докато не ми писна да гледам как хората умират от куршуми, предназначени за мен.

— Давай нататък! — излаях.

На следващите кадри се виждаше как спринтирам към стрелеца. При това изглеждах дяволски добре, ако ми позволите да го отбележа. Али даже отново ми стисна ръката, навярно за да ме успокои.

Хари беше фокусирал обектива си върху мен, затова фигурите наоколо бяха размазани. Видях се как замахвам с палката и я стоварвам върху главата на полицая, как след това се навеждам и вземам пистолета му. Видях и нещо друго, макар първоначално да не ми направи впечатление.

Тичах нагоре по хълма към стрелеца и отново преживях момента, в който той измъкна новия пълнител от жилетката си. След това забелязах още нещо. Той погледна вдясно от себе си. После върна поглед към мен и хвърли карабината.

Накарах ги да пуснат този момент на нерешителност още пет-шест пъти. Колкото повече го изучавах, толкова повече изпъкваше очевидното. Нямаше нищо безцелно в това озъртане надясно. Стрелецът гледаше към някого. Чакаше нареждания. Гледаше към шефа си или човека, който преценяваше ситуацията вместо него.

Тогава си спомних, че бях забелязал и още нещо в по-предишните кадри.

— Върнете до момента, в който изскачам от тълпата. Отново забавено.

Направиха го. Навярно си мислеха, че се наслаждавам на своя миг на слава. Ако трябва да бъда честен, по принцип не стоя над тези неща. Този път обаче престанах да гледам себе си и видях всичко по-ясно. Фигурата беше мъглива и размазана, но в нея имаше нещо странно.

— Върнете отново и като ви кажа, стопирайте кадъра.

Не можех да бъда сигурен. Кадрите не бяха на фокус. Силуетът се намираше на двайсет, може би трийсет метра от мен. Онова, поради което изпъкваше обаче, беше следното: той стоеше напълно изправен. Не залягаше, нито тичаше, нищо. Просто стоеше с ръце на кръста — поза на командир. И се намираше точно на мястото, накъдето беше погледнал стрелецът, за да получи знак.

Обърнах се към Хари:

— Можеш ли да ни направиш копие от филма?

— Разбира се, човече — отвърна той.

И така, Али и аз взехме филма, хванах я за ръка и си тръгнахме. Когато излязохме навън, тя попита:

— Какво видя?

Не ми се искаше да я лъжа, тъй като идеята да изгледаме записите беше нейна, но нямах друг избор.

— Нищо — казах.

Тя ме изгледа с недоумение.

— Нищо ли? Тогава защо поиска копие от филма?

— Не знам. Сигурно, за да не забравя как Мария спаси живота ми.

От това измислено алиби наистина се почувствах отвратително, но знаех, че по този начин ще пресека любопитството на Али. Тя мрачно се усмихна и кимна, а после се върнахме в базата — аз, изпълнен с въпроси около записа, а тя — потънала в кошмара от гледката на куршума в главата на жената, която беше обичала.

Когато се върнахме в офиса, аз незабелязано се измъкнах навън и използвах един клетъчен телефон, за да се обадя в канцеларията на генерал Спиърс. Казах на любимия си полковник, че трябва да се срещна с Мърсър, при това веднага. Дадох му телефонния си номер, той каза „Окей“ и затвори.

Постоях около три минути под сенките на някакво дърво, докато телефонът не звънна отново.

— Дръмънд, тук е Мърсър — рече той.

— Трябва да се срещнем, важно е.

— Зает съм. Колко е важно?

— Адски важно.

— Добре. Но ще трябва да приложим някои номера. Следят те.

— Кой? — попитах.

— Ще ти кажа, като се видим. Иди във военния магазин. Помотай се в бижутерската секция, ще те поемем оттам.

Грабнах бастуна и казах на Имелда, че ще се върна след час. После закуцуках към военния магазин. Той се оказа точно в другата половина на „Йонгсан“ и аз доста се поизпотих, сипейки ругатни по адрес на Мърсър, докато изкуцукам дотам. Силната въздушна струя от климатика, която ме лъхна при влизането в магазина, едва не ме накара да целуна пода от благодарност. Отидох към бижутерския щанд и заразглеждах часовниците. Когато вдигнах глава, забелязах коравосърдечната мис Ким, която оглеждаше някакви обици от другата страна на щанда. Тя вдигна друг чифт, поклати глава, остави ги и продължи към секцията за стереоуредби. Бавно я последвах. Тя се спря пред огромни тонколони „Инфинити“ и постоя така, докато покрай нея не мина някакъв мъж; тогава го погледна и той й кимна. Едва след това ми даде знак да я последвам.

От всички тези шпионски номера ужасно ме досмеша. Тези хора сигурно проверяваха с гайгерови броячи дори седалките на тоалетните, преди да се заемат с естествените си нужди. Ким ме преведе през някакви врати към склада зад магазина.

Заобиколихме купчини кашони и шкафове, завихме и налетяхме на Бъз Мърсър.

— Да не би да заработваш допълнително като управител на склад? — попитах.

— Ха-ха — засмя се той, но добих впечатлението, че не му се видя смешно. Може и да не беше. — Следят те двама души, Дръмънд. Не влязоха вътре, но ако се забавиш прекалено, може да заподозрат нещо. Гледай да купиш нещо на излизане — за достоверност.

— Какви са? — попитах.

— Не сме сигурни. Тази сутрин ги фотографирахме. В този момент ги проверяваме чрез нашите приятели от корейското ЦРУ. Всъщност причината да те извикаме чак тук беше да ги накараме да минат през портала. Там стоеше наш човек, който провери документите им за самоличност. Може би скоро ще имаме по-добра представа кои са.

Видях, че докато говореше, оглеждаше контузиите ми. Част от раните вече бяха започнали да пожълтяват по краищата, така че бях нещо като подвижен калейдоскоп. Той обаче не изглеждаше много разтревожен от състоянието ми.

Бръкнах в джоба си, извадих видеокасетата, която Хари ми беше записал, и му я подадох:

— Това е нередактиран запис на кръвопролитието, направен от Ей Би Си. Нали разполагате с хора, които могат да го подобрят? Да поизчистят размазаните места, когато камерата не е била добре фокусирана?

— Зависи какво е уловил обективът.

— Добре, слушай. Във филма има един момент, когато аз изскачам от тълпата и хуквам след единия от стрелците. Следва кадър, на който стрелецът спира, за да смени пълнителя.

— Това всички го знаем, Дръмънд — отбеляза той отегчено. — Всички телевизионни канали го показаха в новините.

— Точно така. Има обаче още нещо. Разгледайте стрелеца в мига, преди да вземе решението да хвърли карабината и да хукне. Точно в този момент поглежда надясно.

Той се оживи.

— Значи там е имало наблюдател или някой друг.

— Точно така. Според мен преди това съм минал покрай него. Мисля, че е заснет на филма. Стои напълно изправен, съвсем спокоен. Всички останали са залегнали или бягат насам-натам. Не и този тип обаче. Той наблюдава. Не мърда. Ето това искам да проверите.

Мърсър взе видеокасетата.

— Кой е той според теб?

— Нямам представа.

— Добре, ще видим какво можем да направим.

— Колко време ще отнеме?

— Трудно е да се каже. Ще компресираме и ще кодираме записа бързо и ще го пратим чрез спътник в централата в Лангли. Там обаче е два часът след полунощ. Ще трябва да измъкнат някакви техничари от леглата им, за да им възложат работата.

— Струва си, повярвай ми — казах.

— Така ли? Дай ми някакви подробности, Дръмънд.

— Още не. Трябва ми ясна снимка на онзи тип.

В този момент звънна клетъчният телефон на Мърсър. Той го залепи на ухото си и се извърна от мен, за да може да си шепне и мърмори с шпионското си другарче от другата страна. Разговорът беше кратък. Мърсър прибра телефона в джоба си и ме погледна.

— Онези, които те следят, са корейски ченгета. Предполагам, че искат да те държат под око заради белите, които правиш постоянно.

— Да, сигурно — отвърнах аз.

Беше сряда следобед. Процесът започваше в петък сутринта. Разполагахме с още трийсет и шест часа. Надявах се, че не си въобразявам разни неща. Надявах се техничарите от ЦРУ да намерят достатъчно пиксели, за да възпроизведат приемливо изображение на онзи тип. Надявах се той да не се окаже някой глухоням слепец, който си е стоял на място само защото не е имал представа какво става наоколо. А най-много се надявах да не се окаже някое дърво.