Брайън Хейг
Врагове по неволя (11)

11

Трябваше да изчакам да стане единайсет вечерта местно време, преди да позвъня на председателя на Военния съд. Нямаше го, но се свързах със заместника му — бригаден генерал Кортланд, което според мен също е фамозно име за юрист. През годините на няколко пъти бяхме работили заедно. Не се познавахме много добре, но бяхме на малки имена, което на военен жаргон означава, че той се обръщаше към мен с „Шон“, а аз — с „господин генерал“.

— Добро утро, господин генерал — казах. — Надявам се, че при вас у дома времето е хубаво.

— При нас у дома е горещо и задушно. Имам заседание след пет минути. Какво искаш, Шон?

— Питах се дали можете да ми кажете кой е назначен за прокурор по делото на Уайтхол.

— Да, разбира се. Еди Голдън. Познаваш ли го?

Беше абсолютно неискрен въпрос, защото всички военни адвокати познават Еди Голдън. Или най-малкото са чували за него.

Авиационните екипи от флота и морската пехота си имат една тузарска титла, с която удостояват най-лудия летец — изтребител сред тях. Наричат го „Топ Гън“ и това име вече е познато на целия свят заради сълзливия едноименен филм.

Макар че в юридическия корпус не изпълняваме смъртоносни въздушни пируети като летците-изтребители, и ние си имаме собствена глупава версия на това отличие — „Палача“. Присъжда се на прокурора, който е осъдил най-много негодници през годината. През последните шест години Еди неизменно печелеше титлата.

С Еди сме се срещали два пъти в съда и очевидно, след като той продължаваше да носи титлата си, аз не бях успял да навредя на репутацията му. За мое успокоение никой не ме укори — освен клиентите ми, разбира се, — защото и двете дела бяха почти безнадеждни. Но след като човек види Еди в действие, неволно започва да изпитва известно страхопочитание.

Той прилича повече на Робърт Редфорд, отколкото самият Редфорд прилича на себе си, ако това изобщо е възможно. Еди е младолик, остроумен, блестящ и избира точния момент с таланта на наемен убиец. Жените съдебни заседатели са като пластилин в ръцете му. Но и мъжете не са имунизирани срещу неговия чар. Разбирате ли, Еди притежава дарба, която в адвокатските среди е известна като „папски дар“. Това означава, че папата може да излезе на улицата в някой напълно безоблачен, слънчев ден и да отвори чадъра си, след което всички католици в радиус от няколко мили също ще отворят своите чадъри. В крайна сметка папата би трябвало да е безгрешен, нали така? Еди е същият, но само в съдебната зала, когато представлението е в разгара си.

Не съм отмъстителен, но и не обичам да губя повече от веднъж. Мога да се примиря с равен резултат, защото съм от онзи тип хора, които смятат, че равният резултат е адски близо до победата. Не всички обичат победителите, но никой не обича загубилите; аз пък се чувствам напълно удовлетворен, ако се намирам някъде по средата. От мисълта, че ще загубя трети път срещу Еди, направо ми се повръщаше.

Защото една друга особеност от характера на Еди е тази, че не умее да печели благородно. Той изпраща на всеки адвокат, когото е сразил, бейзболна бухалка с името си и отбелязана резка. Знам го със сигурност, защото в килера у дома имам две.

— Мамка му! — възкликнах и генералът се изкикоти.

— Нещо друго, с което мога да ти помогна?

— Не, благодаря ви много.

След което прекъснахме връзката.

Хубавото на този телефонен разговор беше, че той всъщност ме вдъхнови. Не знам с какво впечатление сте останали, но аз наистина не харесвам Еди. Не, не е вярно. Аз го мразя в червата.

Има една чудесна латинска фраза: Palmam qui meruit ferat, което в превод означава „Никой, освен теб не може да се сравнява с теб самия“. Фразата доста точно обрисува Еди. Той е самодоволен, високомерен, надут и неприятен тип, който печели всеки път и никога не допуска загубилите да забравят това.

След като се заклех да не получа поредната му бейзболна бухалка, стоях буден до един сутринта, за да почета още от материалите в кашоните. Започнах с първоначалните показания на Джаксън.

Редник Евърет Джаксън, както беше цялото му име, беше роден преди двайсет години в Меривил, щата Мисисипи, а армията го бе обучила за административен чиновник.

В Корея беше почти от година, но нищо от личното му досие не се набиваше на очи. Беше просто едно от многото момчета, които са завършили гимназия, но са се отказали от колежа или са отложили влизането си, за да постъпят в армията. Може би е търсел някакви приключения, може да е искал да се махне от дома, а може и просто да не се е сетил за нищо по-интересно. Но пък беше умен. Резултатът му от теста, който се прилага в армията, беше 126. Той приблизително отговаря на коефициента за интелигентност в цивилните тестове, значи момчето имаше нещо в главата си.

Разгледах снимката, закрепена от вътрешната страна на корицата. Опитах се да пренебрегна вече известния ми факт, че е гей, но пък той точно на такъв си приличаше. Това не е лесно да се постигне на черно-бяла армейска фотография, на която стоиш мирно, облечен в униформа. Но той някак си беше успял. Излъчваше подчертана мекота и женственост.

Преди да бъде въведено правилото „Не се пита, не се казва“, Евърет Джаксън щеше да бъде забелязан и освободен от служба десет секунди след като е влязъл през портала, за да започне първоначалното обучение. Някой дебеловрат сержант с шапка като на мечето Смоуки щеше да го погледне, да изсумти подигравателно веднъж-дваж, а после щеше да го отведе в тоалетните и там, приближил лицето си на два сантиметра от лицето на Джаксън, да го попита свирепо:

— Не си и помисляй да ме лъжеш, момко. Кажи ми къде обичаш да мушкаш малкото си пишле.

Моран твърдеше в първоначалните си показания, че той бил поканил Джаксън на партито у Уайтхол, защото горкото момче си нямало приятели и било казармен плъх, който се нуждаел от малко развлечение. Сигурно в това имаше нещо вярно. Другите войници вероятно са презирали Джаксън и са го третирали като прокажен.

Онова, което ме заинтригува, е защо Моран беше избрал точно Джаксън измежду всички останали редници, защо го беше направил писар на ротата и беше започнал връзка с него. Моран беше як, мъжествен тип, когото никога не биха заподозрели в хомосексуалност. Освен ако не се сдуши с един толкова очевиден гей като Джаксън. Тук само допусках, че Моран и Джаксън са били любовници, но при наличните факти предположението ми не беше кой знае колко фантастично.

И след като Джаксън бе толкова отявлен гей, защо Моран ще поема риска да се забърка с него?

Както и да е, първоначалните показания на Джаксън бяха доста сходни с тези на Уайтхол и на Моран. Беше така, защото той се беше скрил твърде удобно зад твърдението, че не знае абсолютно нищо. Пил прекалено много и прекалено бързо. Твърдеше, че заспал точно в 11:45. Нещо ми беше трудно да го преглътна. Не познавам много хора, които си поглеждат часовниците, преди да изпаднат в пиянски ступор.

Следващото му твърдение беше, че някой го разтърсил и му казал да иде във втората спалня вляво. Така и направил. Спал непробудно, докато Моран не го събудил в 5:30 сутринта, за да му каже, че Ли е мъртъв. Джаксън станал, прекосил коридора, надникнал в стаята и видял трупа, но само за миг, тъй като апартаментът моментално бил наводнен от корейски полицаи.

Оставих настрани папката му и се върнах към доклада на сержант Уилсън Блакстоун, първия военен полицай, който беше пристигнал на местопрестъплението. Според Блакстоун той и партньорът му влезли в апартамента в 6:08 сутринта, когато корейската полиция вече се била развихрила. След това проверих фактите от доклада на дежурния офицер, който беше изпратил Блакстоун там. Дежурният офицер се случи същият онзи капитан Битълсби, когото уговорих да ни даде джип и ескорт, за да отидем до посолството.

Според Битълсби Моран му позвънил в 5:29 и след като говорил с полковника, се свързал с началника на участъка в Итеуон. Този разговор се състоял в 5:45. Да предположим, че на този началник са му били необходими две или три минути да извика своя дежурен офицер и да му нареди да изпрати разследващ екип в апартамента. Итеуон не е голям квартал. Толкова рано сутринта улиците не са били натоварени и на корейските ченгета са им трябвали вероятно десет до петнайсет минути, за да стигнат до апартамента на Уайтхол. Това означава, че корейците не биха могли да се появят на местопрестъплението по-рано от 6:00 часа, съвсем малко преди Блакстоун.

Казано с други думи, Джаксън лъжеше за това колко знае, ако не лъжеше и за всичко — какъвто навярно беше случаят. Между момента, в който го беше събудил Моран, и пристигането на корейските ченгета имаше поне трийсет минути.

Само предполагах, но ми изглеждаше логично: Уайтхол, Моран и Джаксън бяха използвали тези трийсет минути, за да обмислят ситуацията и да се наговорят. Джаксън имаше достатъчно акъл в главата си да се опита да прикрие този факт, но не и чак толкова, че да изчисли времето.

И какво следваше от това?

Ами например фактът, че се елиминираше всякакво съмнение, че е имало поне прибързан, нерешителен опит да се сглоби общо алиби, да се организира обща защита, да се разберат как да се прикриват един друг.

Но нещо се беше объркало. По някаква причина планът се беше провалил и на Уайтхол му бяха връчени пешкирът и ключът от пералното помещение. А за да разбера как се беше разпаднал техният план, трябваше първо да го възстановя.

Опитах се да си представя как биха могли да се развият събитията. И тримата бяха военни — капитан, старши сержант и редник — и в един идеален свят това би означавало желязна дисциплина. Уайтхол или Моран биха съставили плана, а Джаксън, простият редник, би го изпълнил безпрекословно. И бездруго сигурно е бил изплашен до смърт — да не бъде разкрит като хомосексуалист, да не бъде замесен в убийство, да не бъде арестуван от чужда полиция в чужда държава. Би трябвало да бъде отстъпчив и послушен.

Така поне би трябвало да изглеждат нещата при обичайните условия. Условията обаче не бяха обичайни. Тримата военни бяха трима гейове, сексуално обвързани един с друг по начини и в комбинации, които дори не можех да си представя. Всичко беше с главата надолу.

В цялата история имаше прекалено много неща, които не можех да схвана, защото бяха далеч извън сферата на познанията ми. Уайтхол го беше усетил веднага — аз не знаех почти нищо за хомосексуалистите и за техните особени отношения. Знаех обаче кой е наясно.

Ето защо излязох от стаята си, взех асансьора, слязох два етажа по-надолу и застанах пред вратата на стая 430. Почуках три пъти и се опитах да си придам възможно най-простодушен вид.

В стаята светна, шпионката потъмня, резето щракна и вратата се отвори навътре.

Катрин беше облечена в оскъдна тениска, която се спускаше едва до една четвърт от бедрата й. Наистина имаше страхотни крака — с издължени, стегнати мускули, стройни прасци и тънки глезени. Косата й беше разрошена и изглеждаше смъртно уморена. Изръмжа. Очевидно не се радваше да ме види.

Опитах се да прикрия радостта си, че съм я събудил. Пуснах чара си на максимална мощност и казах:

— Много съжалявам, че те разбудих — което изобщо не беше вярно, — но имам няколко въпроса.

Което си беше истина.

— Дръмънд, часът е един след полунощ.

— О, да, така е — признах си, докато си проправях път покрай нея. — Но нали и без това вече си будна.

Тя ме последва, като ругаеше тихичко, облегна се на стената и кръстоса ръце на гърдите си.

— Гледай тези въпроси да са важни. Много важни.

— Добре — отвърнах, отпуснах се на един стол и вдигнах крака върху нейното бюро, за да й подскажа, че възнамерявам да се задържа доста време. — Да започнем с този: вярваш ли на твърдението на Уайтхол, че той и Ли са били влюбени?

Тя се върна в леглото си, под завивките, които придърпа до гърдите.

— Дръмънд, ако случайно не си забелязал, аз съм адвокат, а не детектор на лъжата.

— Добре. Но ето какъв е моят проблем. Имаме четирима гейове, които си правят купон. Единият е убит. Трупът му съдържа сперма от двама различни мъже. Единият от тези мъже твърди, че той и починалият са били лудо влюбени, вечна любов — от тази, която се случва веднъж в живота. Разбираш ли какъв ми е проблемът? Те не изпитват ли ревност също като хетеросексуалните?

— Разбира се, че изпитват.

— Е, как се връзва всичко това? Ако Уайтхол и Ли са били влюбени, нещо не е наред. Ако Моран е изнасилил любовника на Уайтхол, то тогава защо, по дяволите, Уайтхол ще го кани да остане да пренощува?

— Никога не съм допускала, че Моран го е изнасилил — рече тя.

— Така ли?

Тя ме зяпна удивено.

— Имаш ли представа колко са редки случаите на хомосексуални изнасилвания?

— Честно казано, не — признах си. — Разбираш ли, съзнанието ми е задръстено от всякакви безполезни хетеросексуални факти.

Ако изобщо усети подигравката ми, тя просто я пренебрегна.

— Почти не се случват такива неща. Не и когато в акта са замесени двама възрастни. Хомосексуалистите са далеч по-малко агресивни от хетеросексуалните. Дори при хомосексуалната педофилия изнасилванията са рядкост, макар че педофилските случаи, разбира се, автоматично се класифицират от закона като изнасилвания, тъй като жертвите са малолетни. Но на практика изнасилванията са почти нечувани. Забрави всичко, което ти е известно за хетеросексуалното насилие.

— Значи твърдиш, че хетеро- и хомосексуалните изнасилвания не са едни и същи?

— Изнасилването си е изнасилване, независимо от половете. Но при повече от половината хетеросексуални изнасилвания жертвата и нападателят се познават предварително. А това също е почти нечувано в случаите на хомосексуални изнасилвания. Освен в затворите, разбира се. Там всички правила са невалидни.

— И какво? Никога не си допускала, че Моран е изнасилил Ли?

— Наистина ли искаш мнението ми? — попита тя с едва доловима нотка на сарказъм или скептицизъм.

— Защо иначе ще съм тук? — попитах, като естествено пропуснах да спомена сладкото удоволствие да й прекъсна съня посред нощ.

— Добре. Ето какво подозирам. Моран и Томас са били съгласни да сменят партньорите си.

— И смяташ, че и партньорите са били съгласни?

— Те са зрели мъже. Смяната би била почти невъзможна физически, ако не са съгласни.

— Но защо Уайтхол ще сменя партньора си, в когото твърди, че е бил влюбен?

— Само предполагам, окей? Но си мисля, че тази вечер ти може би стигна до евентуалния мотив на Томас. И двамата с Ли са знаели, че любовта им е обречена. На Томас са му оставали четири седмици служба в Корея. Ли не възнамерявал да го последва в Щатите и може би Томас — или Ли — решил, че е дошло време да предизвика раздялата.

— Значи смяташ, че тази смяна на партньорите е била опит за раздяла? Своего рода някакъв перверзен тип развод?

— Да, може би. Не забравяй, че става дума за гейове. Търсели са приемлив начин да скъсат емоционално. Може би са решили да започнат това, като скъсат физически.

— И за тази цел са си устроили някаква оргия със смяна на партньорите?

— Не, Дръмънд. Предполагам, че са се опитали да го сторят по много фин, дискретен начин. Навярно са пили толкова, за да притъпят нервите си и да се подготвят за нещо, което е било крайно мъчително в емоционално отношение. Предполагам също така, че по някое време през онази вечер са се разделили по двойки и са се оттеглили в различни спални.

— Значи така са избрали да се разделят?

— Възможно е.

— Това често ли се случва? Така ли правят гейовете?

— Има ли някакви общи правила, по които скъсват или се развеждат хетеросексуалните?

— Разбира се, че няма.

— Тогава не допускай, че има общоприети правила и за хомосексуалистите. Всяка връзка е различна, всяка раздяла също.

— Добре — казах, — тогава да видим дали ще можеш да намериш обяснение за следното: от момента, в който е открит трупът на Ли, до пристигането на полицията изминават около трийсет минути. Какво са правили те през това време?

Тя отвърна:

— Кой е повикал полицията?

— Моран.

— Наистина ли? И защо го е направил?

— А?

— Защо се е обадил в полицията? Помисли. Събужда се и намира в апартамента труп. Ако той е убиецът или е замесен в убийството, защо ще звъни в полицията? Няма ли той и Томас да се опитат да измислят някакъв начин да се отърват от трупа? Няма ли да се сдушат и да помислят как тайно да го измъкнат от сградата, за да го хвърлят някъде в горите, където никога няма да го намерят? Не е ли логично?

— Ами предполагам, че е така.

— Но вместо това Моран се обажда в полицията, нали?

— Но знаел ли е Уайтхол, че той се обажда в полицията?

— Почти съм сигурна, че е знаел.

— Тогава нека опитам друг вариант. Уайтхол е ядосан на Ли. Любовта на живота му току-що е отказала да го последва в Щатите. Чувства се изоставен, отхвърлен.

— Дотук добре.

— Вземат решение за тази въртележка с партньорите, само че вместо това да помогне на Уайтхол да преодолее проблема, той изпада в безумна ревност. Разгневява се и двамата се оттеглят заедно в спалнята. Започват да правят секс, но емоциите на Уайтхол излизат извън контрол. Става груб. Първо удря Ли силно. Вероятно го улучва в слънчевия сплит и му изкарва въздуха. След това премята колан около шията му и преди да се усети, вече го е убил. Може и да е било обмислено предварително, но може и да не е било. Може би подсъзнателната му ярост просто е изригнала на повърхността. През останалата част от нощта той лежи буден и се опитва да измисли какво да предприеме по-нататък. Първата точка от плана му е да се престори на дълбоко заспал, когато Моран отвори вратата в пет и половина.

— Тогава защо ще оставя Моран да се обади в полицията? Защо няма да се опита да го разубеди?

— Защото следва втора точка от плана. Той е умен. Ако се опита да попречи на Моран, това би било равносилно на самопризнание, че е убил Ли. Вместо това казва: „Господи, виж какво е станало! Някой е убил гаджето ми! Бързо, обадете се в полицията!“

— Освен ако Томас наистина не е бил изненадан.

— Не. Не разбираш ли? Като се прави на невинен, той е в състояние да накара Моран и Джаксън да му се доверят, да застанат до него, да уточнят алибито му. Никой не е видял как убива Ли. Другите двама са напълно объркани, но и те имат какво да крият. Усъмняват се, но той се надява най-малкото да ги принуди да излъжат за това-онова и да му помогнат да поддържа версията си. Уайтхол знае, че и те имат какво да крият. Решава да използва доверието и страховете им и да рискува.

— Не ми звучи като безупречен план.

— Така е, но все пак си имаш работа с човек, който току-що е изпаднал в ярост и е убил любовника си. Силно възбуден. Пиян. Действал е необмислено. Няма подръка никакви перфектни планове. Знае, че не може да измъкне трупа от апартамента, без да събуди Моран или Джаксън. Или без да срещне някой ранобуден кореец в асансьора, както е нарамил тялото. Принуден е да импровизира.

— Знаеш ли какво? — каза Катрин. — Обзалагам се, че такава ще бъде тезата на прокурора.

— Ако аз бях прокурорът в това дело, така щях да пледирам.

Признах, без да й доверявам, че точно това се бях стремил да постигна тази вечер: да си представя какво би пледирал Еди, за да мога да си съставя стратегия, с която да го оборя.

Катрин ме дари с доста приятелска усмивка.

— Знаеш ли какво, Дръмънд, неприятно ми е да го призная, но си доста добър адвокат.

— Кой, аз ли? Всъщност ти се сети за всичко.

Чиста истина. Всъщност се беше сетила за обяснението още преди да дойда в стаята й, което пък изведнъж ме накара да се зачудя за какво ли още се беше сетила, без да пожелае да го сподели с мен.

Тя ме изгледа над ръба на завивките си.

— Това комплимент ли беше?

Усмихнах се.

— Да, комплимент.

Тя се извърна и за миг се вторачи в стената:

— Никога не съм допускала, че ще го кажа, но ние двамата сме доста добър екип.

— Да, по някакъв начин — съгласих се неохотно.

Катрин отметна завивките, стана от леглото и затопурка към банята. Мина известно време, после чух шум от мивка. Върна се с чаша вода. Може би си въобразявах разни неща, но можех да се закълна, че освен да си налее вода, се беше и сресала, защото косата й вече не беше разрошена. Вместо това се спускаше като дълга, пленителна роба досами кръста й. Хвана един стол, издърпа го и седна. И като размаха възхитителните си крака, тупна ходила до моите върху бюрото.

Бихте могли да наречете всичко това „твърде стимулиращо“, без да сгрешите ни най-малко. Лесбийка или не, краката й наистина бяха страхотни. А аз съм мъж и макар да знаех, че тя е забранен плод, някои части от тялото ми не правят никаква разлика между забранен плод и брюкселско зеле. Освен това точно в този момент забелязах, че не носеше сутиен под тънката си тениска. Двете симпатични дяволчета се разлюляха, а ръбът на тениската се повдигна чак до началото на бедрата й. Предполагам, че тъй като беше лесбийка, тя просто не осъзнаваше какъв ефект имаше всичко това върху мен.

Влязох в рицарска битка да накарам погледа си да се забие в пода, върху бюрото, върху стената — където и да е, само не и върху нея. Губех битката, но се кълна, че адски се съпротивлявах.

— Добре тогава — каза тя замислено.

Очевидно не разбираше, че старият Хумонго не даваше и пет пари дали беше отявлена лесбийка, след като разполагаше с цялото необходимо оборудване. А тя си го имаше. Повярвайте ми, имаше си го.

Попита ме:

— Още ли си убеден, че Уайтхол го е извършил?

— Аха. Силно убеден — рекох и разтърках чело, за да мога да заслоня очи, така че да не ме хване вторачен в готините й крачета.

— Не възприемаш ли предположението ми, че са сменяли партньорите си?

— А, възприемам го, разбира се. Защо не? Самият аз не бих прекъснал една връзка точно по този начин, но мисля, че е правдоподобно.

Катрин отпи глътка вода и аз долових, че се вглежда в лицето ми, но не можех да бъда сигурен, защото собствените ми очи бяха прекалено заети да изследват прехода от глезените към кадифените й прасци.

— Позабавлявай ме още малко — каза тя. — Върни се към онова, което попита Томас тази вечер. Кой друг би могъл да убие Ли? Започни с Моран. Той е приятел на Уайтхол, нали? Наясно е с намеренията му. И му помага, като довежда подходящ партньор.

— Истински приятел — подметнах язвително.

Току-що бях забелязал, че и коленете й бяха великолепни. Нито големи, нито малки, нито костеливи, нито твърде пълни. Майка ми винаги казваше, че единственият начин една жена да бъде оценена както трябва е на базата на коленете й. Звучи странно, но тя имаше право.

Катрин изведнъж рече:

— Дръмънд, трябва да престанеш.

— А? — сепнах се аз, като си мислех, че ме е хванала как я зяпам.

— Престани да правиш предубедени умозаключения. Гейовете живеят в свой, различен свят. Особено пък гейовете във войската.

— Добре, значи Моран е страхотен тип — рекох, като забравих за коленете й, защото вече ме занимаваше повече разкошната гледка на бедрата й. — От онзи тип благороден приятел мъжкар, когото всеки би искал да има. Ами Джаксън? Постоянен приятел ли е бил на Моран? Или просто мимолетно гадже?

— Предположението ми е, че Джаксън е бил само един отстъпчив партньор. Може би Моран е спал няколко пъти с него. Имало е физически контакт, но не и емоционална връзка.

В доблестна проява на воля отместих поглед от краката към лицето й. Изведнъж забелязах, че очите й бяха най-зеленото нещо, което някога съм виждал, бездънни езера с отразени в тях гори, ливади и блещукаща светлина. Имаше нещо странно в начина, по който ме гледаше. Но всичко това бе прекалено сбъркано. Тя беше лесбийка. Двамата се ненавиждахме твърде силно. Ако беше иначе, бих се заклел, че ми подаваше сигнала, който ние, мъжете, наричаме: „Хайде, какво още чакаш?“

Искам да кажа, че бяхме в хотелска стая, късно през нощта, точно до нас имаше голямо, удобно легло, тя беше почти гола, по дяволите, а и беше толкова близо до мен, че можех да доловя аромата на косата й. И той беше страхотен.

Идиотска работа, нали така? По дяволите, та ние дори не се харесвахме!

Идиотско или не, реших, че ще бъде най-добре да си тръгвам, при това моментално. Присъствието на разкошна полугола жена, която се намира на една ръка разстояние, действа много разложително върху самодисциплината.

Бързешком се изправих и се ухилих накриво.

— Аз май трябва да си ходя.

За миг тя изглеждаше като зашеметена. После ме изгледа така, че ако не я познавах, бих си помислил, че е донякъде разочарована.

— Тръгваш ли си? Но ти ме събуди!

— Знам. Съжалявам, наистина. Просто… ммм… мозъкът ми се задръсти. Чувствам се, ъъъ, напълно изтощен — казах и предприех бързо отстъпление.

Отворих вратата и вече почти бях прекрачил прага, когато чух Катрин да мърмори:

— Господи, понякога си такъв тъпанар, Дръмънд!

Това пък откъде се взе, по дяволите? Би трябвало да ми благодари, че я оставям да си доспи. Затворих вратата и си мърморих под нос по целия път до стаята.

Отне ми известно време, но в крайна сметка схванах каква беше работата. Предполагам, че повечето мъже ще ме обвинят, че съм допуснал безразсъдна грешка. Тя току-що ми се беше предложила, а аз бях реагирал като абсолютен тъпанар и си бях тръгнал. Може би не беше стопроцентова лесбийка. Може би беше бисексуална, петдесет на петдесет, а по някаква случайност бях улучил една от онези вечери, когато беше на вълната на другите петдесет процента.

Но пък, от друга страна, повечето хора не познават Катрин Карлсън така, както аз я познавам. Сигурно искаше да ми даде урок за това, че бях нахлул в стаята й посред нощ. Или пък искаше да ме постави на мястото ми ей така, по принципни съображения. Някои жени го правят, повярвайте ми. Всичко се свежда до властта, а най-бързият и най-безопасният начин да се сдобиеш с нея е да покажеш малко бедро, да хвърлиш някоя и друга фалшива усмивка и после да реагираш като ужасно обидена, когато бикът започне да пръхти и да рие земята с копита.

Беше отметнала онези завивки и беше излязла от леглото, а аз едва не й се вързах. Едва не се показах като глупак, но не стана както тя искаше. Не й дадох възможността да ме смачка, като хладно ми заповяда да спра да я опипвам и веднага да се разкарам от стаята й. Бях записал една победа във войната между половете.

Ако не ставаше дума за Катрин Карлсън, всичко това би прозвучало прекалено объркано и сложно, за да е вярно. Само че аз я познавах, при това твърде добре. Катрин беше най-отмъстителният и подъл адвокат, когото познавам. Никой не би могъл да изгради непробиваеми стени; нещо от смразяващото й коварство винаги щеше да прониква от професионалния в личния й живот.

Във всеки случай водата от душа беше толкова студена, че все едно се бомбардирах с ледени кубчета. Едва не загинах от хипотермия, но в крайна сметка се преборих със себе си.