Брайън Хейг
Врагове по неволя (42)

42

Правосъдието е устроено по такъв начин, че и защитата, и обвинението започват всяко дело с решителни спорове около разкритията отпреди процеса. Първите истински схватки във всяко наказателно дело са битките за информация — всичко, което можете да научите за престъплението, за доказателствата и за свидетелите. А вие имате интерес да научите възможно най-много за тези неща, преди процесът да започне, защото те ще ви подскажат как да оформите стратегията си. Освен това по този начин избягвате риска да бъдете поставени в неудобно положение в съда и опасността тезата ви да рухне, разсипана на парчета от някоя изненада по време на процеса. Като например прокурорът да влезе в залата с видеозапис, за който не знаете, че е съществувал и на който се вижда как вашият клиент застрелва от упор в главата коленичилата жертва, при което във вашата теза за действия при самоотбрана изведнъж зейва огромна пробойна.

Тъй като работи за държавата, прокуратурата има незабавен и пълен достъп до всичко, открито от полицията, а това е доста сериозно преимущество. Законодателят има предвид това предимство и го компенсира, като позволява на защитата голямата свобода да узнае с какво разполага обвинението. На практика прокурорът е длъжен да уведоми предварително адвокатите от защитата за всеки свидетел и всяко доказателство, което възнамерява да използва в съдебната зала.

Имаше време, когато съдилищата бяха толкова либерални, че адвокатите от защитата на практика нямаше къде да сбъркат. Прокурорът беше длъжен едва ли не да изпразни съдържанието на куфарчето си на влизане в съдебната зала, докато защитникът следваше да споделя само ограничена информация с него. Това бяха добрите стари времена за адвокатите от защитата. Беше преди Роналд Рейгън и Джордж Буш да управляват цели дванайсет години — време, през което Върховният съд получи силна инжекция от консервативни стероиди.

В наши дни навременната размяна на самостоятелно придобита информация е почти равностойна. Смисълът на цялата идея е едната страна да не монополизира критично важни сведения и несправедливо да смаже другата страна в съдебната зала.

Обяснявам всичко това, за да стане ясно защо Еди беше подал молба до Каръдърс, която засягаше мен. Както вече няколко пъти отбелязах, когато работата опре до процедурните въпроси на правото, малцина можеха да се мерят с Еди.

По същество Еди настояваше да узнае каква е моята роля в изчезването на двамата му ключови свидетели. Той някак си беше надушил, че съм бил пребит по време на задържането си, и искаше да разбере дали не съм предприел лично отмъщение срещу тях. Намекваше, че е възможно да съм прекрачил границата на работата си по защитата и да съм лично забъркан в делото.

Законодателството има доста засукани правила за отношението на юристите към всички останали в съдебната зала. Да речем например че адвокатът е женен за съдията, или пък спи със съдията, или със старшия съдебен заседател — тогава някой от тях явно трябва да си направи самоотвод. Това са комично очевидни случаи, но има и много други, които са доста по-хлъзгави. Така например, ако адвокат от защитата се сдобие с информация за ключов свидетел на другата страна, добита чрез държавна разузнавателна агенция, това също би могло да означава, че е необходим самоотвод или дисквалифициране.

Еди нямаше пряка информация за моите действия, освен ловния си инстинкт, но в случая този инстинкт беше надежден. Беше стрелял в тъмното, но беше ударил нещо.

Откъде научих за това ли? Ами когато се върнах в хотелската си стая, на вратата й се мъдреше голяма червена лепенка. Почеркът беше на Катрин. Надписът гласеше: „В моята стая! Веднага!“

Хладното посрещане говореше предостатъчно. Тя отвори вратата, фиксира ме с ледено и намръщено лице, размаха молбата на Еди пред носа ми, след това се врътна и се запъти към един стол до прозореца. Отпусна се на него и зачака.

Прочетох молбата. Подозренията му бяха смътни, а някои подробности — прекалено далеч от истината, но самото питане на Еди означаваше, че възниква сериозен проблем. Казано с две думи, той искаше да узнае дали имам нещо общо с бягството на двамата му ключови свидетели. Това беше твърде широко определение. Прекалено широко, за да мога да се измъкна с увъртане.

Истината беше, че навярно наистина бях пресякъл някаква граница. Неволно, разбира се. Без да искам, се бях забъркал в контраразузнавателната дейност на ЦРУ повече, отколкото бях очаквал, и междувременно се бях превърнал в играч от техния отбор.

— Е? — попита Катрин, след като предъвках молбата му.

— Ами… — отвърнах уклончиво.

Усещах как се изчервявам. Надявах се драскотините и ожулванията да го прикрият. Стори ми се, че атмосферата в стаята стана още по-хладна.

— Имаме ли проблем? — попита тя.

— Може би — признах.

— Разкажи ми — настоя тя.

Имаше правото да знае, наистина. Но аз, от своя страна, не можех да удовлетворя напълно оправданото й любопитство. Всичко, което засягаше случая „Бейлс — Чой“, беше строго секретно. Ако й кажех нещо и журналистите изведнъж накацаха пред вратата на Мърсър, ме чакаше затвор.

— Не мога — рекох простичко.

— Как ли пък не, Дръмънд! Ти си мой колега. Работиш за мен по това дело. Имам правото да знам всичко, което правиш.

— Именно поради това не мога да ти кажа. Ако споделя с теб информацията си, и ти ще бъдеш подложена на не по-малък риск от мен да бъдеш дисквалифицирана.

Не искаше да чуе точно това, но си беше самата истина. Ако я информирах какво бях научил за Бейлс и Чой, докато работех с ЦРУ и КЦРУ тя щеше да се възползва от плодовете на усилията ми.

Засега всички в екипа на защитата споделяха общото съмнение, че полицейският участък в Итеуон е прогнил. Споделяха и недоказаното предположение, че Чой и Бейлс са подправяли дела и са натопили нашия клиент. Мотивът им обаче все още си оставаше загадка. Може би се дължеше на омраза към Америка, както бях загатнал при едно от обсъжданията на стратегията ни. Може би беше антихомосексуална истерия, както беше предположила Али. А може би по този начин печелеха пари или пък се опитваха да повишат процента на осъдените по техните разследвания. Или пък просто бяха двама садистични, маниакални убийци, които искаха само да предизвикат кръвопролития и да се позабавляват славно.

Аз бях единственият, който знаеше истинските им мотиви, и това ме поставяше в ъгъла. Не можех да съобщя за тези мотиви в съда, а след молбата на Еди не можех дори да намекна за него на Катрин, без да я подложа на същата опасност от дисквалифициране.

Но както вече казах, тя не искаше и да чуе.

— Значи признаваш, че си участвал в подозрителни дейности?

— Нищо не признавам.

Разменихме си по един студен и дълъг поглед. После Катрин остро обяви:

— След един час имаме назначена среща с Каръдърс и Голдън.

— Забрави — отвърнах. — Ще разговарям лично с Каръдърс. Ще уредя въпроса, по един или друг начин.

— Така да бъде. Необходимо ли е да подготвям искане за замяна на един от колегите си?

— Идеята май не е лоша — признах тъжно.

След това продължих с известно неудобство:

— На полуострова има един-двама добри адвокати. Познавам един от Пусан. Страхотен е. Ще ти хареса. Ако искаш, мога да му позвъня, за да попитам дали е свободен.

Докато все още бъбрех глупости, тя се изправи и отиде до бюрото си. Застана с гръб към мен, взе някакви книжа и се зачете.

— Обади ми се да ми кажеш името на човека до три следобед, за да мога да подам искане до края на работния ден. А сега си върви, моля те.

Казано с две думи, бях уволнен.

Не помръднах от мястото си, а тя се опитваше да се преструва, че вече съм си тръгнал. Знаех, че ми е много ядосана за юридическия проблем, но освен това не съм съвсем умствено изостанал. Телефонното обаждане рано сутринта в стаята ми сто на сто имаше гаден пръст във всичко това.

Но точно както и по отношение на делото, не можех да призная какви бяха истинските ми връзки с Каръл Ким. Не можех невинно да кажа: „Виж сега, тя е агент на ЦРУ и двамата бяхме много заети с разкриването на най-голямата шпионска мрежа в историята на страната.“ Дори да ми повярваше, после Мърсър щеше ми откъсне топките.

Онова, което трябваше да направя, беше да оставя нещата такива, каквито бяха. Трябваше да се измъкна тихичко, с подвита между краката опашка. Но кой знае защо, не ми се искаше да го направя.

Потътрих крака и се прокашлях.

— Виж сега, за тази сутрин…

Отначало тя не отговори, все едно не беше ме чула. Чак когато стана ясно, че няма да се измъкна, тя промърмори:

— Какво за тази сутрин?

— Позвънила си в стаята ми около пет часа.

— Така ли? — попита тя, без да помръдва.

— Не е онова, за което си мислиш.

Катрин продължаваше да стои с гръб към мен и да чете книжата си:

— Не съм си мислила нищо. Дори не си спомням да съм ти звъняла.

— Хайде, хайде. Бях под душа. Отговорила ти е жена — попълних празнотите в паметта й.

Ненужно, разбира се. Но уязвената жена играе игрички и човек трябва просто да се остави на течението. Това е едно от основните ми житейски правила.

— Хммм — измърмори тя, като тонът й рязко се повиши с това „хм“, все едно искаше да каже: „Как е възможно да е нещо по-различно от онова, което съм си помислила?“

— Катрин, жената в стаята ми беше колежка. Срещата ни бе… по работа.

Все още стоеше гърбом към мен, но какъвто съм си наблюдателен, възприех и това като лош знак. Може би трябваше да й обясня нещата по друг начин. Думата „работа“ може да се интерпретира доста гадничко. В крайна сметка каква работа се върши в една хотелска стая в пет часа сутринта?

Въпреки това продължих:

— Вярно, малко странно звучи, че съм бил под душа, докато в стаята ми е имало жена. Разбирам, че можеш да си съставиш погрешно впечатление. Но бяхме работили цяла нощ. Нуждаех се от душ.

— Махай се оттук — рече тихо тя.

Едва тогава осъзнах, че пак бях изтърсил неподходяща фраза — с тази работа „цяла нощ“. Може би трябваше да уточня какво имах предвид. А може би просто не трябваше да казвам нищо.

— Виж, аз… ъъъ…

Тя се завъртя кръгом и посочи към вратата с малката си ръка:

— Казах ти да се разкараш. Махай се!

От лицето й сякаш се спускаха ледени висулки. Излязох си.

И направих единственото, което можех. Отидох в канцеларията на съдията. Съобщих на надутата му секретарка, че трябва да се видя насаме с него, а тя високомерно ми нареди да седна и да чакам. Седнах и зачаках. След малко тя вирна нос от бюрото и ми каза да влизам.

Кабинетът отново беше тъмен и се зачудих дали това има нещо общо с настроенията му. Нали разбирате — светло в хубав ден и тъмно, когато му се иска да убие някого. Подадох глава през вратата и казах:

— Добро утро, ваша светлост. Бих искал да поговоря насаме с вас.

— Влизай и сядай.

Настаних се на стола пред бюрото му и от гърдите ми се откърти огромна въздишка. Ако ви се струвам нервен, прави сте. Едно е да се изповядвате в тъмна, закрита кабинка пред католически свещеник, чиято работа е да ви прощава. Да се изповядате пред неумолим съдия, очи в очи, в уединения му кабинет — това е съвсем друга работа. Спомних си старата поговорка на сержантите от пехотата, че редът на Бог да накаже грешниците идва едва тогава, когато армията е свършила с тях.

Той се взря в лицето ми.

— Дръмънд, изглеждаш по-зле и от вчера. Трябва да престанеш да работиш толкова много. Вземи да поспиш малко, момко.

Започна да ми писва всички хора, с които се срещах през тези дни, да ми казват, че съм заприличал на парцал. Това изобщо не се отразява добре на самочувствието. Както и да е, казах:

— Мисля, че имам проблем. Карлсън ми даде копие от молбата на Голдън.

Той вдигна огромната си месеста лапа.

— Не бива да обсъждаме това в отсъствието на другите двама юристи. Молбата е заведена.

Усмихнах му се накриво.

— Всичко това ми е известно. Не бихме ли могли пак да поговорим като мъж с мъж?

Той се облегна назад в огромния си стол и много ми се иска да ви кажа, че изглеждаше любопитен или поне развеселен. Но не беше така.

— Ще говоря хипотетично — започнах въпреки всичко. — Да предположим, че имате един адвокат, който участва в наказателно дело. И изведнъж то започва да прилича на шпионско дело. Да предположим, че към този адвокат се е обърнала една много тайна американска агенция и го е помолила да сподели част от информацията си. Това нарушение ли е?

Изражението му започна да се променя. Наведе се напред и бръчките на лицето му станаха по-дълбоки. Всички бръчки — и на челото, и около устните, дори онези покрай ушите му.

— Споделянето на информация само по себе си не нарушава правната етика. Стига да не нарушиш правилата в отношенията адвокат-клиент.

— Не, никакви нарушения по този въпрос. Но да речем, че нещата малко се задълбочат. Да речем, че започват да убиват хора. И юристът решава да направи нещо повече от това само да дава информация.

— Ако може да спре убийствата, то негов морален императив е да го направи. Трябва да помогне.

— Да, но преди да се усети, той е въвлечен да помогне на онази тайна държавна агенция в преследването на шпиони. И се оказва, че двама от тези шпиони всъщност са ключови свидетели на обвинението.

Ако кажа, че бях привлякъл цялото внимание на Каръдърс, ще омаловажа нещата. Главата му бе извита под странен ъгъл, сякаш му беше трудно дори да диша.

— Бейлс и Чой? — попита той.

— Моля ви, ваша светлост — напомних му. — Сега си говорим само хипотетично.

— Добре. Хипотетично погледнато, това може да създаде сериозни проблеми. Какво е научил този адвокат в рамките на своите усилия?

Без да искам, въздъхнах отново:

— Научил е много. Например това, че двамата свидетели са в основата на мащабна шпионска мрежа.

— Значи е научил неща, които се отнасят до делото?

— Доста неща. Стигнал е до логичната хипотеза, че неговият клиент е попаднал в капан, заложен от тази шпионска мрежа. Проблемът е, че дори да може да го докаже — което той не може, — пак няма да е в състояние да представи преки доказателства в съда. Всичко това все още е хипотетично, разбира се, но онази тайна държавна агенция го е предупредила, че поставя ембарго върху цялата информация.

Каръдърс клатеше едрата си глава напред-назад и въртеше очи.

— А този митичен юрист споделял ли е тази информация със своите колеги? Дори част от нея?

— Съвсем не, сър. Взети са предпазни мерки. Тъй като този юрист е замесен в секретни дела, а колегите му са цивилни лица, той ги е държал на тъмно.

— Мамка му! — изруга Каръдърс.

Честно казано, и аз самият не бих могъл да се изразя по-точно.

— Във всеки случай — продължих — прокурорът е предявил молба, която ще принуди нашия митичен юрист да признае, че е получил съответната информация, работейки съвместно с ключова държавна агенция. Очевидно това е информация, която той не може да сподели с обвинението.

Каръдърс изсумтя един-два пъти, скочи от стола, после пак се тръшна на него и прокара възлестите си пръсти по очите и челото си. Дълго гледа плота на бюрото си. Аз бях забил поглед в пода и също не казвах нищо. Вече бях казал достатъчно.

Най-сетне съдията заключи:

— Нашият хипотетичен юрист ще трябва да се оттегли от делото.

— Проблемът е там — казах, — че от това силно ще пострада клиентът му. Законът би трябвало да е справедлив, а в този случай ще имаме престъпна несправедливост.

— Дори да е така, нашият адвокат притежава важна информация, придобита по несправедлив начин. Ако, благодарение на забележителна сила на волята, той не използва тази информация в съда, това ще бъде все едно да се оттегли от делото. Той все пак няма да използва тази информация в полза на клиента си.

— Вярно — съгласих се.

— А ако използва тази информация — дори ако заподозра, че я използва, — ще трябва да обявя прекратяване на делото по процедурни причини и да поискам юристът да бъде лишен от права.

— Молбата ми за самоотвод ще бъде на бюрото ви до утре на обяд — казах нещастно.

— Добре. Това ще е правилна стъпка. Освен това от този момент постановявам при никакви обстоятелства да не влизаш в контакти с мис Карлсън и с нейния екип. Ако установя, че си се доближилия на по-малко от сто метра разстояние, пак ще бъда принуден да прекратя делото и лично да назнача нов адвокат на Уайтхол. Ясно ли е?

— Да, ваша светлост. Бихте ли информирали Карлсън за това?

Той кимна и аз добавих:

— А бихте ли й предали, че препоръчвам за свой заместник-капитан Кип Гойнс?

Изправих се и поех към вратата.

— Дръмънд — извика ме Каръдърс.

Погледнах го през рамо.

— Да, сър?

— Съжалявам, че нещата се обърнаха така. Наистина съжалявам. Всъщност с нетърпение очаквах да се видим в съдебната зала. Не знам защо, но имах чувството, че щеше да бъде много забавно.

— Е, някой друг ден може би.

Той кимна и аз си тръгнах. Не мога да си спомня някога да съм се чувствал толкова смачкан и разочарован. Имах клиент, за когото знаех, че е невинен, и колежка, чиято привързаност и доверие бях изгубил, и току-що бях прахосал две от най-трудните и болезнени седмици от живота си, без да постигна нищо.