Брайън Хейг
Врагове по неволя (3)

3

Бях в отвратително настроение по целия път до стаята си в „Драгън Хил Лодж“. Тримата гости на хотела, с които пътувах в асансьора, дори се отдръпнаха от мен, защото гледах на кръв. Когато съм в отвратително настроение, много ми личи.

Никак не обичам да ме унижават пред хората, особено пък ако това се прави от цивилен, а още по-особено пък ако цивилният е жена, а въпросните хора — генерали с четири звезди. Но най-особено ми става, когато ме унижава Катрин Карлсън. Смятайте ме за дребнав, ако искате, но това е положението.

Много добре знаех с какво се занимаваше тя през последните осем години. Първо, въпреки католическата си история, университетът в Джорджтаун необяснимо и неимоверно се гордееше с Катрин. Буквално във всеки брой на списанията за бившите възпитаници на университета, които получавах всяко тримесечие по пощата, имаше ласкателни статии за нея. Второ, името й често се споменаваше в „Тайм“ и „Нюзуик“, да не говорим за всички останали известни списания и вестници, за които се сещате. Това се случваше почти при всеки голям съдебен процес, в който бяха замесени хомосексуални войници или пък войници, обвинявани в хомосексуализъм.

Разбирате ли, Катрин Карлсън беше юридическата хрътка на американската гей култура, която насъскваха срещу въоръжените сили. Едно списание с дясна ориентация, вбесено от бруталната й тактика и непоколебимото й упорство, й беше лепнало гадничкия етикет „Апостол на гейовете“. По-приятелски настроената преса я наричаше „Уилям Кънстлър в рокля“, сравнявайки я с адвоката радикал. Беше участвала в десетки процеси и с характерните си похвати навсякъде оставяше следи. Тероризираше съдиите и юридическите си противници. Унизяваше военната професия. Изгаряше съдилищата до основи. Не печелеше много дела, защото законите бяха написани срещу нея, но беше като един правен Сизиф, който яростно бута грамадния камък нагоре по хълма, отново и отново. Тя всъщност не се стремеше да спечели. По-скоро искаше да направи така, че всеки път, когато печелеха военните, това да бъде кървава, пирова победа. Беше блестящ теоретик и лукав тактик. В съдебната зала колеше и бесеше наред и безсъвестно използваше пресата, за да влияе на процесите, за което пък журналистическото братство просто я обожаваше.

За Катрин това си беше война. Беше като проповедничка, обсебена от една-единствена тема. Смяташе защитата на гейовете за свое религиозно призвание, но човек просто нямаше как да не се позамисли. Искам да кажа, че има безброй добри, стойностни либерални каузи, които една дама с толкова яростен анархистичен уклон би могла да избере. Можеше да бъде активистка на движенията за спасяване на горите или на китовете, защитничка на бездомните или дори на домашните любимци. Това са все уважавани левичарски каузи, нали така? Ама не. Тя си беше избрала правата на хомосексуалистите. Е, не искам да правя прибързани заключения, но като се замисли човек, редовите хетеросексуални люде не вземат чак толкова присърце правата на гейовете. Всеки от нас работи за пари, а Катрин определено не получаваше кой знае колко, за да се занимава с тези дела. Всъщност, като се има предвид, че бяха дела от сферата на гражданското право, тя не печелеше и наполовина колкото мен. А можете да ми повярвате, че самият аз не печеля много.

Ето защо съвсем естествено бе да заключа, че Катрин Карлсън е лесбийка. При това не си мислете, че прибързвам и от едното тесногръдие вадя подобно заключение само въз основа на каузата, която така яростно защитаваше. Работата е там, че в Джорджтаун нито веднъж не я бях виждал с гадже. А когато става дума за момиче с нейната ангелска красота и странен целомъдрен сексапил, момчетата обсъждат такива неща. И знаете ли? Не само аз, но и никой друг не я беше виждал да излиза с момчета. Заслужава си човек да се замисли, нали? Все пак има момчета, на които изобщо не им пречи дали едно момиче дразни с интелекта си — а както вече знаете, Катрин адски дразни с интелекта си, — стига да изглежда добре и да им пуска.

Карлсън изглеждаше не просто добре, а направо страхотно, но в юридическия факултет не се намери и един млад мъж, който да се ухили самодоволно и да се изфука, че му е пуснала. Винаги бе заобиколена от момичета, при това повечето от тях ми се виждаха мъжкарани.

Хвърлих дрехите си на леглото и влязох в банята за тъй дълго отлагания душ. След това се обръснах, препасах хавлията около кръста си и легнах. Бях адски изморен и все още не бях излязъл напълно от летаргичния, забавен ритъм на живота на Бермудите. Затворих очи и тъкмо се унасях, когато телефонът иззвъня.

— Ало — измърморих, изръмжах или каквото там.

— Атила, свикала съм съвещание на защитата след десет минути. Искам те тук. Не закъснявай.

И ми затвори. Не каза къде е свикала съвещанието. Нито къде е отседнала. Нито кой друг ще присъства. Идеше ми да я удуша.

Обадих се на рецепцията и попитах дали е наела стая в „Драгън Хил Лодж“. Извадих късмет, беше в същия хотел, само два етажа по-надолу. Нахлузих ежедневната си униформа, набързо завързах ботушите и се озовах пред стая номер 430 точно навреме.

Почуках, вратата се отвори и една амазонка ме изгледа отвисоко. Съвсем буквално. Гледаше ме от горе на долу. Беше висока най-малко метър и деветдесет, кльощава дама с продълговато тясно лице, огромен нос като на папагал и пшеничено руса щръкнала коса. Беше облечена в рокля на цветя, която висеше до кокалестите й колене, но едва ли имаше дреха, в която да изглежда женствена.

Изгледах я от долу на горе. И как иначе? Висок съм само метър и осемдесет, а тя бе застанала прекалено близо, сякаш искаше да подчертае превъзходството си. Едва не изпищях от страх, но нали съм си печен, сдържах се.

— Кой сте вие? — попита тя безцеремонно.

— Дръмънд. Шон. Майор. И трите. Явявам се по заповед — отвърнах с най-тарикатския си тон.

Когато съм изплашен до смърт, обикновено действам така — заплашително до степен, в която предизвиквам отвращение.

Тя се обърна и извика:

— Катрин, чакаш ли някакво говедо в униформа?

— Прилича ли на тъп неандерталец? — извика Катрин отвътре.

— Аха — изгрухтя амазонката.

— Значи е Дръмънд. Пусни го.

Амазонката отстъпи назад и аз предпазливо я заобиколих. В стаята имаше още двама души, освен Катрин и амазонката. Мъж и момиче.

Мъжът бе невероятен красавец. Беше с няколко години по-млад от мен, с руса коса и морскосини очи, перфектни бели зъби, стройна фигура и черти на лицето, които по-емоционалните писатели обикновено описват като „изваяни“. Може би бях предубеден, но имах усещането за човек, който е надарен от природата с красота, но е положил и немалки усилия да изглежда още по-добре. От онези усилия, заради които много мъже изглеждат недотам мъжествени и истинските мъже не бива да им се доверяват, ако разбирате какво искам да кажа.

Другата жена беше с късо подстригана тъмна коса, която подчертаваше деликатните й, едва ли не миниатюрни черти. Беше с пет-шест сантиметра по-ниска от Катрин и с толкова крехко телосложение, че майка ми би я нарекла изнежена. И тя като Катрин беше облечена в моден копринен костюм с панталон и би била много привлекателна, ако не беше навъсеното й изражение. Помислих си, че изглежда женствена по някакъв котешки начин, но всичко се изясни много бързо, когато амазонката изтрополя покрай мен, хвърли се на същото легло и протегна неимоверно дългата си ръка, за да прегърне момичето през раменете. Да се каже, че бяха съвсем неподходяща двойка, би било твърде неубедително. Приличаха на някаква извратена версия на приказката на Дисни — миниатюрната красавица и длъгнестият звяр.

Към този момент е важно да разберете, че съм израснал във военни бази и съм прекарал целия си професионален живот в армията. Човек свиква с армейската култура, където средата е преобладаващо мъжка и с определен консервативен уклон. От всичко, което рязко изпъква с различността си, ми се изправя косата. Точно това се случваше в момента, буквално. Вдигнах ръка и потупах по темето си, за да не е прекалено очевидно.

— Здравейте, всички — казах с болезнено несръчна усмивка.

Катрин рече:

— Атила, изглеждаш така, сякаш ще припаднеш всеки миг. Моля всички да го извините. Предупредих ви, че ще е голямо разочарование.

— Ха-ха — изсмях се, колкото да им покажа, че съм добро момче.

Забелязах, че никой друг не се засмя.

Амазонката се обади:

— Аз съм Алис. Но повече ми харесва да ме наричат Али.

— Радвам се, че се запознахме, Али — измърморих несвързано, тъй като заявлението ми не бе съвсем достоверно. Изобщо не се радвах да се запозная с нея.

— Аз съм Кийт — каза мъжът, като се отблъсна от леглото с лявата си ръка с твърде отпусната китка. — Кийт Мерит, ако желаете да научите цялото ми име.

Ръкостискането му бе толкова бързо и леко, че човек можеше да се усъмни дали изобщо се е състояло.

Другата жена продължи да се мръщи на леглото и се оплака:

— Аз съм Мария, ако някой се интересува.

— Здрасти — рекох и се усмихнах.

Тя не отвърна на усмивката ми.

— Добре, вече се запознахте — кимна Катрин. — Сядай и да започваме.

Огледах се и за миг се зачудих къде би трябвало да седна. Амазонката Али си седеше на леглото до свадливата Мария. Кийт потупа мястото до себе си на леглото, върху което се бе изтегнал.

Завъртях очи и ясно доловимо простенах, после отидох и седнах на пода в ъгъла, колкото е възможно по-далеч от всички останали в стаята. Те се изкикотиха, сякаш неудобството ми беше най-смешното нещо на този свят.

Катрин ни огледа делово.

— Определена е датата за начало на процеса — обяви тя. — Ще започне след две седмици. Ще докарат съдия от Вашингтон. Атила, чувал ли си някога за полковник Каръдърс?

— Бари Каръдърс? — попитах и тя кимна.

Военните съдии всъщност са сравнително малко на брой, а адвокатите от своя страна притежават неизлечима склонност към клюкарстване. Ако пък има нещо, което да обичат повече от всичко друго, то е да обменят клюки за съдии.

— Чувал съм го — признах. — Никога не съм участвал в процес, който е председателствал, но знам каква му е репутацията.

— И каква му е репутацията? — попита тя.

— Любимецът на всички прокурори. Приема всички доказателства, не допуска никакво театралничене, а ако споделяш с пресата, направо ще те убие на място.

— Аха — рече тя, очевидно недотам впечатлена.

А трябваше да е впечатлена като за световно. Бари Каръдърс обичаше да танцува с адвокатите от защитата, само че това бе твърде грозен танц, защото винаги водеше той, настъпваше партньора си по пръстите и го въртеше толкова силно, че често го хвърляше по задник. Някои адвокати побягваха от ужас в момента, в който бъдеше определен за съдия по техния процес. Имаше сума истории за него. Веднъж отложил някакво дело с два месеца, защото адвокатът се осмелил да му възрази. Това така го вбесило, че буквално тикнал адвоката в пандиза. Не можех да не отбележа, че войската бе привикала от строя възможно най-ненавистния за защитата съдия.

Вдигнах ръка като ученик.

— Може ли да задам един въпрос?

— Какъв? — излая Катрин.

— Извинявам се. Не бих искал да навлизам в подробности на толкова ранен етап, но кой е нашият клиент?

Четиримата в стаята се спогледаха, сякаш бях задал най-глупавия въпрос на света. Аз не смятах така.

Катрин отвърна:

— Капитан Томас Уайтхол.

Тя понечи да продължи, но аз отново вдигнах ръка.

— Какво! — излая тя, още по-раздразнена.

— Извинете ме, ако прекалявам, но в какво точно е обвинен?

Катрин поклати глава и се спогледа с останалите, на косъм да изчерпи и последната капчица търпение.

— Не, ти извинявай — натърти тя злобно. — Този случай от седмици е разплескан по първите страници на всички вестници в Щатите и Корея, но бях забравила, че не можеш да четеш. Кийт, би ли обяснил накратко делото на нашия емблематичен военен адвокат?

Кийт се обърна към мен и се усмихна.

— Трима американски военнослужещи — старши сержант Карл Моран, редник Евърет Джаксън и нашият клиент — са били забелязани да влизат в жилищна сграда в квартал Итеуон в Сеул. Било е около девет вечерта на втори май. Видели са ги трима свидетели. С тях е бил и четвърти човек, корейски войник, облечен в американска униформа. Името му е Ли Но Те. Свидетелите, освен това твърдят, че са чули шум от буйно парти, което е продължило до полунощ.

— Свидетелите — попитах, — всичките ли са южнокорейци?

Усмивката му се разшири:

— О, Шон, колко си умен. Както и да е, четиримата военни са били в апартамент 13С. Апартаментът е четиристаен с всекидневна, кухня и три спални, взет под наем от капитан Уайтхол. Към пет и половина сутринта старши сержант Моран влязъл в спалнята, където спял капитан Уайтхол, и го видял на матрака до Ли Но Те. Ли бил удушен с колан. Направената аутопсия установила, че анусът му съдържал два вида семенна течност. Едната принадлежала на старши сержант Моран, а другата — на капитан Уайтхол. Освен това аутопсията установила, че в ануса на жертвата е имало поне едно проникване след момента на настъпване на смъртта. И тъй като умрял човек не може да даде съгласието си, това води до обвинения в убийство, некрофилия и изнасилване.

— Аха — рекох. — И освен това, че жертвата е лежала до него, какви други доказателства има, че капитан Уайтхол е извършил престъплението?

— Ли е бил удушен с армейски колан, собственост на Уайтхол. Освен това показанията и на старши сержант Моран, и на редник Джаксън свидетелстват срещу Уайтхол. И накрая, едната от двете проби семенна течност принадлежи на Уайтхол, а той е бил последният известен партньор, с когото Ли е спал.

— Не е никак хубаво — рекох, което бе толкова нелепо очевидно, че всички останали се разсмяха.

— Нататък става още по-лошо — продължи Кийт. — Знаеш ли за бащата на Ли?

— Военният министър, нали така?

— Освен това — жива легенда. Герой от войната, участник в една от двете дивизии, изпратени от корейците във Виетнам през шейсетте години. Когато се върнал у дома, бил отвратен от военната диктатура, напуснал армията и станал активист на демокрацията. Тикнали го зад решетките на няколко пъти. Били го, измъчвали го и едва не го екзекутирали, но той не отстъпил. Всеки път, когато го пускали от затвора, той се връщал на барикадите. След като най-сетне демокрацията дошла, можел да се кандидатира за президент и да спечели с лекота. Но той не го направил. Отказвал да приеме всякакви награди, докато сегашният президент Ким Де Юнг не го помолил да поеме поста на военен министър. Причината да го помоли за това всъщност е тази, че министерството на отбраната се слави с такава корупция, че последните трима министри били хвърлени в затвора. Президентът Ким се надявал министър Ли да вложи доброто си име във възстановяването на част от общественото доверие към една институция, известна като напълно прогнила.

Прекъснах го:

— Това наистина е кофти от гледната точка на обществения имидж, но какво общо има с делото?

— Предполага се, че Ли Но Те е бил примамен в апартамента, без да е бил наясно, че тримата американски военни са били гейове. Предполага се, че Ли Но Те просто си е помислил, че ще има възможност да се повесели с неколцина дружелюбно настроени американци, един от които е бил старши подофицер, а другият — офицер. Ако приемете това, значи той е бил изнасилен два пъти — веднъж от Моран и веднъж от Уайтхол.

— Значи прокуратурата може да размаха примката и над главата на Моран? Това ли искаш да кажеш?

— О, Шон, ти наистина си умен. Но има още една подробност: никой от американската армия не желае да обиди министър Ли, като оспорва сексуалната ориентация на сина му. Все едно към мъката да се добави и обида, ако разбираш какво имам предвид.

— А какво са казали Моран и Джаксън?

— Прегледахме показанията, които са дали пред военната полиция. Те твърдят, че Ли е бил хетеросексуален и че е отишъл само да се забавлява, че са изпили доста алкохол и нещата са излезли от контрол.

— Нещо друго? — попитах.

Струваше ми се малко подозрително, че целият екип на Катрин е убеден във факта, че убитият мъж, редник Ли, е бил хомосексуалист — въпреки твърденията на свидетелите.

Катрин каза:

— Моран е отказал да признае, че е имал сношение с Ли. Причините са очевидни, разбира се. Твърди, че последния път, когато е видял Ли, било, когато той и Уайтхол влезли заедно в спалнята, някъде около един сутринта. Твърди, че ги чул яростно да се карат в спалнята, но не можел да каже за какво. Джаксън казва долу-горе същото.

След това Катрин започна да сочи с тънките си пръстчета и да раздава задачи на приятелчетата си, докато аз се потях в собствения си ъгъл.

Никога не съм се замислял особено върху темата за хомосексуализма, предполагам, защото не ми се е налагало. Знам адски добре с представител на кой пол бих искал да се прибера у дома, след като коктейлът свърши и толкова. А нещата в армията са поставени по такъв начин, че ако случайно наистина си гей, не можеш да го споделиш с никого, нито пък да се държиш като такъв, така че, доколкото ми е известно, никога не съм имал приятели или познати гейове.

Но цял живот съм слушал вицове за тях. Това неусетно прониква в ума и човек започва да мисли за гейовете, поне за мъжете, като за капризни, странни и изнежени същества. Не за всички, разбира се, защото съществува и другият тип — хомосексуалистите от типа на актьора Рок Хъдсън, които могат да те заблудят напълно. Все пак двамата с Дорис Дей успяха да докарат няколко много горещи сцени. И до ден-днешен, ако оставим настрана всички сензационни разкрития, продължавам да се съмнявам за Рок. Във всеки случай този тип гейове не смущават никого, защото в крайна сметка онова, което не ти е известно, не може да ти навреди.

Бях забил поглед в пода и ми се искаше да се намирам където и да е, само не тук. Има дела, в които нямаш нищо против да си адвокат от защитата, други, в които не ти е комфортно да защитаваш, и такива, от които ти се иска да се гръмнеш — от онзи тип дела, в които се срамуваш от професията си.

Убийство, некрофилия, изнасилване: Катрин сигурно бе планирала отмъщението си срещу мен през всичките тези осем години.

Тя най-сетне приключи с инструктирането на екипа си и колкото и да е странно, не ми убягна, че не остави никакви задачи за мен. Другите трима енергично изхвърчаха от стаята. Аз си седях напълно неподвижен в ъгъла, докато не заминаха. Катрин все едно не ме забелязваше, докато най-сетне не се изправих и не я доближих. Застанах точно пред погледа й, което адски я затрудняваше да се отнася с мен като с част от обзавеждането.

— Не е ли вълнуващо? — попита накрая с лукава усмивка.

И май наистина мислеше така, представете си.

— Не, не е. Вълнуваща например е възможността през отпуска си да заминеш за Бермудите, където живееш във вила на десет минути пеша от залива Хорсшу. Вълнуващо е да си лежиш на плажа и да нямаш никакви грижи. Вълнуващо е да се чудиш кое от момичетата в морето ще изгуби оскъдното горнище на банския си костюм в следващата вълна. Точно това бяха заниманията ми допреди трийсет часа.

— И как тогава ще определиш ситуацията тук?

— Мога ли да бъда откровен?

— В известни граници — отвърна предпазливо тя.

Както вече казах, тази жена в никакъв случай не беше глупачка.

— Ще я определя като пълен абсурд. Имаш клиент, който по всяка вероятност е виновен. Налице е политическа ситуация, която и бездруго е яко напечена, а твоят клиент я залива с бензин. На всичко отгоре ще трябва да се разправяш и с мен.

Усмивката на лицето й се стопи, тя се обърна и отиде да седне на стола до прозореца. С известно учудване осъзнах, явно печели време, за да обмисли отговора си. Накрая се завъртя, погледна навън към блещукащите светлинки на града и игриво отвърна:

— За две от трите неща си прав.

— За кои две? За виновния клиент? За политическата ситуация? Или за разправянето с мен?

Тя пренебрегна въпроса ми.

— Горе главата, Атила. Когато преди десетина дни пристигнах тук, прикрепиха към мен местен човек за съветник. Не го харесах, уволних го и поисках да пратят теб.

— И какво не му хареса на онзи?

— Първо, беше антихомосексуален фанатик, заради което моите помощници му нямаха доверие. Второ, беше тъпанар. Трето, беше от типа „лъснати до блясък ботуши, идеално изгладена униформа и сам си козирува пред огледалото“, с каквито е пълно във вашия корпус. Процесът ще бъде тежък, няма защо да се лъжем. Не мога да си позволя да държа безмозъчен автомат в екипа си.

— Но защо точно аз? — попитах. — Най-меко казано, ние с теб никога не сме се разбирали твърде добре.

Все още продължавах да гледам тила й.

— Поне те познавам — отвърна тя.

— Значи си избрала по-малкото зло, така ли?

— Да, ако държиш да поставяш нещата по този начин.

— Е, тогава имам няколко проблема, които трябва да бъдат изчистени, иначе машинката няма да сработи. Всъщност тя и така няма да сработи, но все пак да ти кажа. Първо, никога повече не се заяждай с мен пред други хора. Ако имаш някакъв проблем стискай зъби, докато не останем сами. Това не ти е факултетската библиотека, а аз съм офицер от армията. Второ, не съм „емблематичен военен адвокат“. Ако искаш такъв, веднага ще вдигна телефона и ще ти поръчам един от армията.

Тя бавно се завъртя на стола си и се обърна към мен. В очите й се бе появило странно пламъче — от онези, които никога не можеш да видиш в очите на човек, свикнал да му нареждат. Трябваше да се замисля върху това, но бях прекалено обладан от собствената си жлъч, за да се спра.

— Ако не си емблематичен, какъв си тогава?

— Тежа си на мястото. Искам да получавам задачи като останалите хора в екипа ти. Но се различавам от тях. Имам висше юридическо образование и осем години стаж в съдебните зали. Освен това съм специалист по военно право.

Ъгълчетата на устните й леко се повдигнаха.

— И какво ти създава впечатлението, че другите не са юристи?

— Искаш да кажеш, че…

— Кийт е завършил трети по успех във випуска си в Йейл. Мария и Али са следвали заедно в университета на Западна Вирджиния. Не са първенци на випуска си, но не са загубени.

Вместо да си прехапя езика, което щеше да е най-подходящо, съзрях нова възможност за атака.

— Значи още нямаш юридически помощници?

— Не, още не — призна тя. — Но Организацията на военнослужещите хомосексуалисти вече работи по въпроса.

— Кажи им да спрат.

— Не, няма да им кажа да спрат. До началото на процеса остават само две седмици. Трябва да работим и да внасяме предложения. Не мога да си позволя Кийт, Али или Мария да си губят времето с чисто канцеларска работа.

— Аз ще се заема с това.

— И как ще го направиш?

— Имам най-добрата юридическа сътрудничка, която ще избере три-четири от най-добрите помощнички в бизнеса.

— Виж, Атила, не искам да те обиждам, но съм виждала какво е качеството на административната работа, която вършат вашите момчета. Не мога да си го позволя. Не и в това дело.

— Дължиш ми го! — настоях и буквално тропнах с крак като тригодишно хлапе, изведнъж отчаяно решен да спечеля този безумен спор.

— Нищичко не ти дължа. Поисках да назначат теб, но това не означава, че ти дължа и пет цента.

— Грешиш — рекох и обвиняващо насочих показалец към лицето й. — Провали ми отпуска. Имаш ли представа колко е трудно да се наеме на Бермудите вила до плажа през май?

Тя понечи да отвърне нещо, затова направих няколко крачки към нея и я принудих да отстъпи.

— Освен това тъкмо бях започнал да се сближавам с една привлекателна шведска стюардеса. И нещата вече бяха потръгнали, ако разбираш накъде бия. Е, имаш ли представа колко е трудно да откриеш истинска шведска стюардеса на Бермудите!

Върху лицето й се изписа отвращение, защото очевидно не искаше да слуша за сексуалния ми живот. Освен ако моята шведска стюардеса случайно не беше бисексуална — в такъв случай може би щеше да направи изключение.

— И още нещо — вметнах, преди тя да успее да откаже. — Намираме се във военна база в Корея, на единайсет хиляди километра от дома. Това дело няма да е същото като онези, в които си участвала в Щатите. Там се озоваваш в свои води в мига, в който излезеш от портала на базата. Тук си като на чужда планета. Ще ти трябва човек, който знае как стават нещата в армията. Простичките неща — как да получиш автомобил от гаража, как да се снабдиш с копирни машини, как да уреждаш пътуванията.

Взе да й омръзва да ме слуша, но аз говорех толкова убедително, че Катрин започна да осъзнава готовността ми да продължа да я убеждавам цяла нощ, ако не стане както искам.

— Кога може да пристигне твоят помощник? — попита тя, без да се съгласява, но все пак отстъпила малко.

— Навярно до двайсет и четири часа.

— Двайсет и четири часа, а? — попита тя и изведнъж се замисли.

После взе решение и ми се озъби:

— Ако се съглася на това, гледай да е наистина много добър.

— Много добра, тя е жена. И, повярвай ми, направо е фантастична.

Тя се съгласи и аз си тръгнах, окрилен от малката си победа. Щом наистина се налагаше да участвам в съдебния цирк на Катрин, поне ми трябваха няколко доверени сътрудници. Съюзници. Обикновени хора. Или поне достатъчно обикновени в сравнение с онези, които най-вероятно щяха да привлекат от Организацията на хомосексуалистите. Един поглед към смахнатия юридически екип на Катрин ми беше предостатъчен и дори не исках да си представям какви щяха да бъдат помощниците й.

Върнах се в стаята си, крайно самодоволен и готов да се поздравя за хитрия ход, когато изведнъж ми светна. Идеше ми се да се ритна отзад, но не съм толкова гъвкав. Катрин току-що ме бе преметнала. Беше ме преметнала през глава, без дори да се напрегне.

Ето защо ме беше дразнила и подигравала още от първия миг в кабинета на Спиърс. В качеството си на помощник-адвокат можех само да следвам посоката й. Единственото ми юридическо задължение беше да й предлагам навременни съвети, когато това се налага — съвети, ограничени само до особеностите на военните закони. Беше ме нарекла „емблематичен военен адвокат“. Е, ако трябва да бъда съвсем точен, тъкмо за това ми плащаха.

Но пък се бях озовал в тихи води, казано на моряшки жаргон. В сегашното си положение щях да бъда далеч от политическия кръстосан огън — а това, честно казано, изобщо нямаше да навреди на кариерата ми. Таях силното подозрение, че армията не би била особено благодарна на никой офицер, който се е хвърлил да защитава капитан Уайтхол с цялото си сърце и душа.

Просто номерът, който бе успяла да извърти току-що, имаше за цел да ме накара да се ангажирам с екипа й. Знаеше от опит как да ме изработи.

Интригуващият въпрос беше защо смята, че съм й необходим. Притежаваше осемгодишен опит в делата, свързани с хомосексуалисти, и би трябвало да познава всяка дяволска подробност и тънкост в тази сфера. Същото вероятно се отнасяше и за триото, което бе довела със себе си. Навярно обаче им липсваше опит при обвиненията в убийство. Или пък тя смяташе това дело за безнадеждно и търсеше да се улови за някаква сламка, дори тази сламка да бях аз.

Както и да е, възмездието наближаваше. След по-малко от двайсет и четири часа старши сержант Имелда Пепърфийлд щеше да слезе от самолета и да влезе в града като победител. А когато видеше Катрин и екипа й… Само при мисълта за това ми потекоха лигите. Ставаше дума за същата онази Имелда Пепърфийлд, която можеше да троши тухли с очите си, мънички като мъниста. Щеше да ги накара да й лъскат ботушите и да молят за пощада. По дяволите, може би дори щеше да ги накара да станат хетеросексуални.

Веднага грабнах телефона и позвъних в Пентагона. Отвърна ми някакъв леденостуден глас:

— Кабинетът на генерал Клапър.

— Обажда се майор Дръмънд — рекох. — Мога ли да говоря с генерал Клапър, моля?

— Изчакайте един момент — каза неприветливият глас.

Въртях палци почти пет минути, преди да чуя топлото и дружелюбно:

— Шон! Шон, как си?

Беше прекалено топло и дружелюбно. Хитър ход, но и аз не съм вчерашен.

— Защо ми причинихте това? — изстенах колкото можех по-жалостно, тъй като основната цел на това обаждане беше да стоваря върху плещите на Клапър толкова много вина, че да е готов да направи всичко за мен, за да я изкупи.

— Не бях аз, Шон. Изискаха те. Поименно.

— Имате ли представа в какво ме замесихте? Аз съм един от петимата адвокати от защитата. Да можехте да видите останалите!

Той се изхили.

— Виждал съм снимки на Карлсън. Не изглежда чак толкова зле.

— Не се заблуждавайте от външния й вид. Всъщност трябва да я хвърлят в езерото при крокодилите, но крокодилите ще избягат.

Той се засмя отново. Беше смях от типа „Не ме занимавай с проблемите си, моите ми стигат“.

— Виж, Шон, и бездруго трябваше да пратя на това дело някои от добрите си юристи. Някой корав, който може да издържи на свирепо напрежение. И когато тя поиска това да си ти, желанието й се оказа напълно смислено.

Сега пък ми сервира театралния етюд „удави го в комплименти“. Днес Клапър не ми спестяваше нито едно оръжие от арсенала си.

— Вижте какво, господин генерал, вярно е, че едва сега навлизам в делото, но веднага се вижда, че е заредено с динамит. Този следобед Спиърс игра степ върху задника ми, а и вече ми се наложи да си пробивам път през две бурни демонстрации.

— Повярвай ми, знам каква е ситуацията там. Тук е почти същото.

— Защо? — попитах, тъй като от три седмици не бях разгръщал вестник и поради това нямах и най-бегла представа за какво говори.

— Републиканците се опитват да прокарат в Конгреса закон, който да сложи край на политиката „Не се пита, не се казва“. Според тях случаят с Уайтхол, Моран и Джаксън е доказателство, че тази политика е безплодна. Познай кой ги е помолил да внесат законопроекта.

— Кой?

— Южнокорейският посланик. При това публично. Прозвуча приблизително така: „Изхвърлете хомосексуалистите от армията си, иначе ще изхвърлим войските ви от Корея.“

— Смятате ли, че възнамеряват да го сторят?

— Убедени сме. Прегледай статиите във вестниците и списанията от последните няколко седмици. Като се осветлиш, обади ми се отново.

Това беше много учтив начин да ме разкара, само че още не си бях свършил работата.

— Аз… имам нужда от една услуга.

— Услуга ли? — попита той.

Каза го с доста неуверен тон, вместо да рече: „Господи, Шон, след като аз те набутах в тези лайна, естествено, ще ти дам всичко, което пожелаеш.“ Още тогава трябваше да се усетя, че съм нагазил в подвижни пясъци.

— Искам старши сержант Имелда Пепърфийлд веднага да долети тук. И да доведе помощнички, които да си избере сама.

Последва доста дълга пауза. Дълга, противна пауза.

— Боя се, че това не е много добра идея — каза Клапър накрая.

— Защо? — попитах глуповато.

— Не бива да се военизира екипът на защитата. Уайтхол специално си избра цивилни адвокати и това, честно казано, се оказа изненадващо удобно. Схващаш ли какво имам предвид?

И още как. Армията с огромна радост се беше отървала от неприятното задължение да защитава Уайтхол. И при победа, и при загуба, и при равен резултат нямаше да има хепиенд, затова определено беше за предпочитане някакви щури левичари да пледират за него. Не се налагаше човек да рови надълбоко, за да разбере и посланието, което ми се внушаваше: стой по-надалеч, скрит зад полата на Карлсън.

Затова излъгах:

— Вижте, господин генерал, в случая аз съм просто куриер. Карлсън ми нареди да ви предам това искане. Каза да ви съобщя, че ако не изпратите Пепърфийлд тук, тя ще повика приятелчетата си от пресата и ще обяви, че се опитвате да възпрепятствате защитата й.

— Глупости. Тя никога не е и чувала за Пепърфийлд.

— Е да, ама аз се изпуснах. Разбира се, допреди минутка нямах и представа, че не искате в защитата да влязат униформени служители.

Той изръмжа едно „Добре де“ — или го излая, или го изстреля като куршум в ухото ми, — след което тръшна слушалката доста по-силно, отколкото се налагаше. Но пък аз имах далеч по-голямо основание да се ядосвам: сега, след като вече имах доста ясна представа къде се бях набутал.

Работех за лесбийка, която пазеше отвратителни спомени за мен, а чантата й беше натъпкана с тайни планове как точно ще ме експлоатира. Председателят на Военния съд, който ме беше назначил в това дело, искаше да играя номера на колегата си, а поради тази причина — и на клиента си, когото изобщо не познавах. (Макар че, като се има предвид извършеното от него престъпление, изобщо не исках и да се запознаваме.)

С две думи — от лошо по-лошо. Отврат.

За щастие обаче страдам от невъзможност да се съсредоточавам за дълго. Легнах си и се почувствах по-добре. Замислих се за Бермудите и за стюардесата шведка; макар че, стриктно погледнато, тя не беше точно шведка, тъй като живееше в Бронкс, Ню Йорк, и имаше типично италианско име. Всъщност не беше и стюардеса, а секретарка в някаква рекламна агенция, която кръстосваше курорта и се чудеше как да си прекара по-добре. Е, аз съм нелош начин за прекарване на времето. Даже съм дяволски чудесен начин. Пък и ако човек не обръщаше внимание на носовия й акцент и натруфената прическа, не беше трудно да си представи, че в жилите й тече шведска кръв. В крайна сметка шантавите европейци непрекъснато са се нападали и завладявали, нали така? Кой знае какво кръвосмешение е ставало?

Добре де, може и да отивам твърде далеч, но когато става дума за другия пол, човек трябва да използва въображението си, за да поизглади някой и друг недостатък.

Накрая заспах с щастлива усмивка.