Брайън Хейг
Врагове по неволя (23)

23

Дочух звъна на черковните камбани на фона на силното тропане на вратата на стаята ми. Хвърлих едно сърдито око на часовника — 5:15 сутринта в неделя. Ако имах пистолет, щях да застрелям онзи негодник зад вратата. Бях си легнал само два часа по-рано, защото няма нищо на света, което да мразя повече от това един невинен клиент да няма никакъв шанс да победи.

Навлякох панталона си и тъй като един удар по носа беше със 100% повече от ударите по носа, които си позволявам седмично, внимателно погледнах през шпионката и видях темето на Имелда. В случай че не съм го споменавал, Имелда е висока само метър и петдесет и тежи поне седемдесет кила, но в тази малка гилза беше натъпкан предостатъчно барут.

Отворих вратата и тя влезе с маршова стъпка, без да пита. Още една проклета черта на Имелда — винаги смята, че светът й принадлежи. Един ден някой ще трябва да я разубеди. Това обаче със сигурност няма да бъда аз.

— Добре — излая тя вместо въведение. — Значи Кийт Мерит.

— Добре. Кийт Мерит.

— Този мъж не се казва Кийт Мерит.

Тъй като бях установил този факт и сам, казах:

— Точно така, името на мъжа в болничното легло не е Кийт Мерит.

— Паспортът му също е фалшив.

— И паспортът му е фалшив — повторих.

Но откъде, по дяволите, знаеше това?

— Проверих в посолството. Има някакъв Кийт Мерит с този номер на паспорта, само че той е адвокат някъде във Флорида — добави бързо тя.

Беше прочела мислите ми, както прави обикновено, макар че го намирам за невероятно дразнещ навик.

— И така, кой е той?

— Не беше никак трудно да го установя.

— Така ли?

— Момчето си има пръстови отпечатъци, нали? Отпечатъците могат да се проверят, нали?

— Разбира се — отвърнах. — И ти си го направила?

— Разбира се, че го направих. Човекът е в кома, какво му е трудното? Влизаш в стаята му и му намацваш пръстите с мастило. Изобщо не забеляза. Единственото трудно нещо беше да намеря приятел при военните следователи, който да ги провери после.

— И кой е човекът, който се представя като Кийт Мерит? — попитах отново, като продължавах да играя нейната игра.

Естествено, знаех каква е целта. Беше стар сержантски номер — да ме преведе през всички стъпки от работата си, за да се убедя колко е умна и находчива и колко много връзки е трябвало да използва. По такъв начин става невъзможно да ми хрумнат някакви тъпи идеи, например че повече нямам нужда от нея или нещо подобно.

— Казва се Фредерик Мелбърн — отвърна тя.

— Аха.

— Като в „Мелбърн и съдружници“.

— Доколкото разбирам, това не е някаква брокерска фирма.

— Правилно разбираш — ледено отвърна тя. — Това е частна детективска агенция, базирана в Александрия, щата Вирджиния.

— Значи е частно ченге?

Тя повдигна брадичка и носът й посочи към лицето ми.

— Е, сигурно не е портиерът на фирмата.

Хрумна ми, че може би ме подритва така неприятно, защото още ми беше сърдита за отношението ми към хомосексуалистите. Много съм схватлив, няма що.

— И има ли си лиценз? — попитах.

— Разбира се, че си има лиценз — отвърна тя, извади лист хартия и зачете от него. — Номер AL223-987, издаден от щата Вирджиния през 1995 година.

— Значи е истински.

— При това е служил в армията. Бил е лейтенант от военната полиция. Завършил е държавния университет на щата Пенсилвания, изкарал три години във Форт Бенинг, напуснал и влязъл в частния бизнес. Сигурно е наясно с хватките.

— Имелда, ти ме впечатляваш с работата си — казах с най-благата си усмивка.

С всички сили се опитвах да отстраня дребното недоразумение, възникнало помежду ни. Пък и този номер с благата усмивка прави чудеса за Еди Голдън, нали така? Защо да не подейства и при мен?

— Не съм свършила — отвърна мрачно тя, като упорито не забелязваше чара ми. — Мелбърн е пристигнал тук преди мис Карлсън. Две седмици по-рано.

— Интересно. Знаем ли какво е търсел?

— Разбира се, че знаем — обяви тя, сякаш й бях задал най-глупавия въпрос на света. — Някои приятели казват, че разпитвал къде се забавляват гейовете и разни подобни.

— Значи или е дошъл да се позабавлява, или се е опитвал да се инфилтрира в местното гей общество.

— Не казах ли и аз същото?

— И защо ще го прави?

Тя изсумтя.

— Да не искаш да ида да го питам? Той е в кома. Няма как да ми отговори.

Искаше ми се да й кажа: „Видя ли, Имелда, нещата стоят точно така, както ти казах. Онази кучка Катрин прецаква както мен, така и теб, ъъъ, и двама ни.“ Това исках да й кажа. Тя обаче напрегнато барабанеше с пръсти по бедрото си, затова се въздържах.

— Според мен — казах вместо това — от Организацията на военнослужещите хомосексуалисти са наели Мелбърн и са му дали имената на някои местни хора, за да може да дойде тук и да се инфилтрира сред гейовете. Катрин го е използвала, за да направи дискретни проучвания за Ли, Моран и Джаксън.

— Може и така да е — отвърна уклончиво Имелда.

— И мисля, че Мелбърн е открил нещо или поне е надушил.

— Може би — каза тя и сви рамене.

— И кой го е хвърлил върху бронята на онази кола? Хомосексуалистите, които са побеснели, защото е разследвал връзките им? Или пък някоя фанатична антигей група, която е решила да даде пример за назидание? Или някой друг?

Имелда продължаваше да барабани по крака си. От изражението й ставаше ясно, че не получавам пълно съдействие. Това започваше да ме разсейва.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо? — попитах.

Тя свали очилата на носа си — недвусмислен знак, все едно боен кораб сваля капаците от оръдията и вдига знамената, готов за битка.

— Сигурен ли си, че искаш да го чуеш?

Изобщо не бях сигурен, но аз бях повдигнал въпроса, затова отговорих:

— Разбира се.

— Мисля, че някой трябва да ви напляска по задниците — теб и мис Карлсън. Това мисля.

— А?

— Трябва да се засрамите. Да си играете игрички, докато вашият човек е изправен пред палача. Как би се почувствал на негово място? Как би се почувствал, ако виждаш, че двамата адвокати, които би трябвало да ти спасят задника, непрекъснато си забиват ножове в гърба?

Можех да възразя, че Имелда преувеличава, но нямаше да бъде съвсем вярно. Или пък можех да се опитам да й кажа, че вината е на Катрин — което си беше точно така, повярвайте ми, — само че Имелда Пепърфийлд беше от старата гвардия в армията. А в старата гвардия има само два цвята, черен и бял, и всеки опит да намериш прикритие някъде по средата може да се окаже с фатален изход.

Затова всичко, което казах, беше:

— Добре, ще се заема с това.

— Само така — отвърна тя и изхвърча от стаята.

Очевидно беше в отвратително настроение, може би защото беше прекарала цялата нощ в телефонни разговори, за да установи истинската самоличност на Мелбърн. А може би и просто така. Човек трябва добре да познава Имелда, за да разбере настроенията й.

Измих се и слязох да закуся. Когато се върнах в стаята си, намерих един плик, пъхнат под вратата. Отворих го.

Вътре с дребни букви беше написано, че следва да се явя в кабинета на генерал Спиърс в осем нула нула. Този път „осем нула нула“ бе подчертано поне десет пъти с дебел флумастер, все едно искаха да ми кажат: „Не закъснявай отново, Дръмънд!“

Вече беше седем, затова убих следващите трийсет минути в лъскане на обувките, сресване и педантично гладене на всеки квадратен сантиметър от униформата си. Макар че това всъщност не е съвсем вярно; трябваше да го направя, ако бях сериозен и амбициозен офицер. Вместо това аз изгледах по-голямата част от някаква безумно тъпа неделна комедия, преди да поема към офиса на голямата клечка.

Същият полковник седеше зад писалището си, само че този път той беше цивилен, а аз — в униформа, защото беше неделя сутрин.

Тъй като добре си спомнях последната ни среща, аз отривисто му отдадох чест. Бях просто невероятен. Ръката ми остави димна следа във въздуха. И най-болният и претенциозен сержант по строева подготовка щеше да припадне от удоволствие, ако ме бе видял.

— Майор Дръмънд се явява по заповед, сър!

Изрекох думите ясно и високо, защото просто си знаех, че с това ще го впечатля допълнително. Толкова е лесно човек да угоди на възпитаниците на „Уест Пойнт“.

Той поклати глава и така се намръщи, че всички лалета в околността повехнаха.

— Дръмънд, ти си юрист, нали?

— Тъй вярно, сър. Адвокат към Военния съд, сър! — изревах и добавих: — Ура!

В тази ранна неделна утрин бях самото олицетворение на милитаризма.

— Тогава би трябвало да знаеш, че когато се намираш в сграда, не бива да отдаваш чест на старши офицер, който не е униформен.

Ръката ми още беше залепена за челото и аз изведнъж започнах да се чеша над дясното око, където изобщо не ме сърбеше. Полковникът с леден тон ми нареди да отида до вратата на генерала и да почукам два пъти. Дори ме изпита, за да провери дали съм схванал, че трябва да почукам два пъти — неведнъж, не трикратно, а два пъти. Беше истински сладур. И се разбирахме страхотно.

След като почуках два пъти — не един път, нито пък три, — Спиърс вдигна глава от някакви книжа. Измарширувах до писалището му и забелязах, че и той беше облечен цивилно в тази великолепна неделна сутрин. Вече запознат с военния етикет, само кимнах учтиво.

— Добро утро, господин генерал.

Той бутна настрани материалите, които четеше, изправи се и заобиколи бюрото си.

— Заповядай, седни — каза и посочи ъгъла с няколко канапета до вратата.

Настанихме се бързо един срещу друг, той кръстоса крака и ме погледна изпитателно. След малко попита:

— Как върви?

— Добре, господин генерал — излъгах. — Не би могло да бъде по-добре.

Той ме възнагради с любезна усмивка.

— Чака ни дълга седмица. Утре пристига съдията. Самолети, натоварени с пълчища журналисти, вече започнаха да кацат. В сряда в Корея ще има повече репортери, отколкото войници.

— Това е голямото шоу — рекох, което очевидно беше ненужна забележка, но той не възрази.

— Някога водил ли си такова дело, Дръмънд?

— Като това ли? Съвсем не, сър.

— Нямаш ли чувството, че напрежението те смазва?

— Като велосипедна гума, монтирана на двайсеттонен камион.

Той се засмя.

— А как се чувства клиентът ти?

— Можеше да бъде и по-зле, господин генерал. Не много, но можеше да е и по-зле.

— Корейските затвори не са за хора със слаби нерви — кимна той. — Но иначе местните не са лоши, нали знаеш? Корейците имам предвид. Това е третото ми назначение тук. Пристигнах в Корея като току-що произведен лейтенант в началото на шейсетте години. А към края на осемдесетте командвах бригада, пак тук. Онова, което корейците постигнаха, е чудо. Истинско чудо. Те са невероятен народ.

— Да, сър, предизвикват възхищение.

Последва кратка пауза, защото очевидно бяхме изчерпили нелепите учтивости тип „дай да се преструваме колко добре се разбираме“. Време беше да се захващаме със същината. Каквато и да беше тя.

Той ме улови направо за гушата.

— Дръмънд, трябва да ти кажа, че никак не съм доволен от това как се държи екипът на защитата. Повтарям: никак не съм доволен.

— Нещо по-специално? — попитах, сякаш не знаех.

— Да започнем с информационно-рекламните изяви на мис Карлсън. Казах ти, че не искам това дело да се води в пресата. Не му е времето да раздухваме пожара.

С най-смирения си тон отговорих:

— Вижте, господин генерал, да се каже на един цивилен адвокат да не бъбри пред пресата е все едно да се каже на наркоман да не посяга към спринцовката. Това е пристрастеност. Те сами не могат да се спрат. Но от етична гледна точка не може да им се предявят претенции.

Първата му забележка май беше по-скоро подмятане, защото беше напълно наясно какво ще отговоря. Лицето му обаче изведнъж стана по-сериозно, което не подсказваше нищо добро.

— Тогава нека да ти кажа какво наистина не одобрявам. Посещението ти в дома на министър Ли.

— Задължен съм пред клиента си да опитам всеки начин да докажа невинността му. Не съм искал да се натрапя, нито пък да ги безпокоя.

Нямах намерение да му разкривам нищо повече, защото ключът от апартамента, намерен сред вещите на Но, беше единствената ни изненада за обвинението. Освен това на Спиърс този факт не му влизаше в работата.

Но както споменах и преди, генералът имаше твърди, немигащи очи, които в този момент ме облъчваха с пълна сила. Размърдах се неудобно на мястото си.

— Знаеш ли, че съм служил с министър Ли във Виетнам?

Поклатих глава. Откъде, по дяволите, можех да знам това? Изражението му леко се промени, може би дори се посмекчи.

— Прекарах шест месеца като офицер за свръзка към Първа южнокорейска дивизия, в която Ли беше командир на батальон. Повечето американци дори не знаят, че във Виетнам имаше и корейски войски. Но те си бяха извоювали репутацията на добри бойци. Виетконгците се бояха до смърт от тях, затова корейците участваха в по-малко бойни действия от нас. Виетконгците се стремяха да ги избягват.

— Чувал съм такива неща — рекох, което си беше вярно.

А и тези истории никак не бяха приятни. Може би е имало доста преувеличения, но се носеха слухове, че южнокорейците събирали отрязани уши като бойни трофеи и набивали на кол глави на виетконгци, за да обезкуражат поддръжниците им. От друга страна, това може и изобщо да не са били преувеличения.

Както и да е, Спиърс се загледа през прозореца, потънал в спомените си.

— Веднъж един южнокорейски батальон, зает с операция по прочистване, беше изненадващо нападнат от цели две бригади редовна северновиетнамска войска. Съотношението на силите бе десет към едно. По-късно осъзнах, че северновиетнамците са искали да покажат на виетконгците, които бяха до един южняци, че корейците могат да бъдат побеждавани. Или пък са искали да ги извадят от войната, като им нанесат кърваво поражение. Те определено не бяха доволни, че още една азиатска страна се намесва в конфликта. Както и да е, битката се разви бързо. Кацнах с хеликоптер до командния бункер на батальона може би двайсетина минути след началото. Командир на батальона беше Ли, както сигурно си се досетил.

Отново кимнах и той продължи:

— Южнокорейците не воюваха като американците. Не разполагаха с цели ята изтребители и хеликоптери, нито с хиляди артилерийски оръдия. Не разчитаха на огнева мощ. Просто се биеха яко, рамо до рамо, затова северновиетнамците бяха хвърлили срещу тях всичко, с което разполагаха. Боже мой, никога не съм виждал толкова свирепа и отчаяна битка.

— И какво стана, господин генерал?

— Обикновено в една битка има паузи и затишия, при които двете страни се прегрупират, за да започнат отначало. Но не и този път. Беше една дълга, безпощадна атака. Частите на Ли набързо заеха кръгова отбрана, която виетнамците на няколко пъти пробиваха. Нахлуваха на групи, стреляха яростно и мятаха гранати. Някои се бяха опасали с бомби и се опитваха да достигнат до командния бункер. Северновиетнамците ги бива за такива действия. Знаят, че ако отсекат главата, и тялото скоро ще падне. Само десет минути след като бях пристигнал, вече се питах в какъв ад съм попаднал.

Извърна се от прозореца и отново ме погледна. Но имах чувството, че не гледа мен. Мислите му бяха другаде, в друго време.

— Беше истински ад. Бях свидетел как Ли изскочи навън и ликвидира трима души с шанцовия си инструмент. Можеш ли да си го представиш? Беше изпразнил пълнителя на пистолета си и буквално връхлетя върху трима въоръжени мъже само с една лопатка с къса дръжка. Толкова отчаяна беше битката. На южнокорейската дивизия й бяха нужни три часа, за да заеме хеликоптери от близката американска база и да прехвърли подкрепления. Една четвърт от хората на Ли загинаха. Медицинските хеликоптери извозваха ранените цели четири часа. Наоколо лежаха разпръснати може би четири-петстотин убити виетнамци — както извън периметъра на отбраната, така и вътре в него.

— Чувал съм, че е бил велик военен — произнесох почтително.

— Велик ли? — поклати глава генералът. — Не, това не е подходящата дума. Аз познавах и баща ти, Дръмънд. Знаеше ли това? Е, баща ти беше велик воин. Ужасен негодник, ако си му подчинен, но велик воин. А Ли беше нещо повече от това. С очите си видях как двама от офицерите му се хвърлят пред него, за да го запазят от куршумите. Мислиш ли, че някой би се хвърлил пред баща ти, за да го защити?

Както си го знаех баща ми, по-скоро можех да си представя как собствените му хора го хвърлят пред куршумите, за да се спасят самите те. Не ме разбирайте погрешно, обичам и дори обожавам баща си, но човекът си има някои сериозни недостатъци.

Генералът се беше изразил достатъчно ясно, затова продължи:

— Ако имаше изобщо някакъв шанс твоят клиент да се окаже невинен, нямаше да имам проблем с това, което правиш. Мамка му, аз пръв щях да поведа нападението срещу Ли. Щях да помогна да разпердушиним тавана му. Но Уайтхол е виновен. Преди да препоръчам да се образува това дело във военния трибунал, беше извършено щателно разследване съгласно член 32. Никога не съм виждал по-неоспорим случай.

Разследване по член 32 е военният еквивалент на предварителното явяване пред разширен състав, само че вместо при затворени врати да заседава състав от съдебни заседатели, войската назначава някой майор или подполковник, който да определи дали има достатъчно доказателства и основания да бъде образувано дело във военния трибунал.

Както и да е, понечих да отворя уста и да кажа нещо, но той махна с ръка, за да ме прекъсне. Беше от онези страховити мъже, които дори в цивилно облекло излъчват такава власт, че не допускат и най-малкото несъгласие.

— Направих справка за теб, Дръмънд. Всички казват, че си дяволски добър юрист и етичен офицер. Затова се запитай следното. Ние ти предложихме споразумение, при което ще спасиш живота на клиента си и ще избегнеш съсипването на репутацията на един от най-благородните мъже, които съм познавал. Какъв е смисълът да се унищожава Ли, а може би и целият ни военен съюз, само за да се отърве един убиец от затвора? Имаш достатъчно опит от съдебната зала, нали така? Как оценяваш шансовете си в този процес? Това дори няма да бъде пирова победа, а пирова загуба. Твоят клиент е причината да възникне тази ситуация, не ние. Докъде смяташ да стигнеш? Колко още искаш да навредиш на името на Ли?

Това бяха дълбоко стойностни въпроси, а и беше очевидно, че генералът беше добре подготвен по отношение на етическите въпроси, които побъркват адвокатите. Проблемът беше, че се беше появило още едно непредвидено усложнение.

— Господин генерал — казах, като се опитвах да не отклонявам очи от него и да не допусна гласът ми да трепне, — моят клиент е невинен.

— Не можеш да твърдиш сериозно такова нещо!

— Никога не съм бил по-сериозен. Направена му е постановка, устроен му е капан.

Той затвори очи — знак на уморено примирение. След малко ги отвори, намръщи се и ме погледна с израз на бездънно разочарование.

— Значи така възнамеряваш да играеш играта?

— Господин генерал, просто съм длъжен да я играя по този начин.

Той рязко се изправи, аз — също. Просто стоеше, вперил очи в мен, докато не ми писна да ме гледат лошо и не поех към вратата.

— Дръмънд? — извика той, преди да изляза.

Обърнах се към него.

— Просто постъпи така, че след като всичко това свърши, все още да можеш да се погледнеш в огледалото.

Кимнах и излязох.

Трябва да ви кажа, че едно от многото заблуждения, разпространявани от медиите и Холивуд, е образът на генерала като закръглен тъпанар с прекомерно развито его, който е прекалено зает да пуши пури и да лъска собствения си имидж, та дори не успява да стигне до осемнайсетата дупка на голф игрището. Има, разбира се, и такива генерали и ако юридическият помощник на Спиърс някога станеше генерал, щяха да станат с един повече. Но генерал Спиърс беше от другата, по-истинска и разпространена порода — сериозен, мислещ, силно интелигентен човек, когото не можеш да не уважаваш. Човек, който ти се иска също да те уважава.

Спиърс беше командвал военна част по време на войната в Персийския залив, която беше съсипала две от най-добрите дивизии на Саддам, и макар той да не знаеше това, аз бях там и видях как го направи. Беше страхотен войник. А сега седеше върху бомба със запален фитил. И без никакво предупреждение можеше да се окаже замесен в най-голямата война на планетата след Втората световна.

Най-лошото във всичко това обаче беше, че не притежавах нито едно доказателство за невинността на Томас Уайтхол. Просто имах интуитивно усещане. А както ще ви каже всеки юрист, да се доверяваш на интуицията си е все едно да играеш руска рулетка с пет патрона в револвера. Спиърс беше прав: когато всичко свърши, трябва да мога да се погледна в огледалото, без то да се пръсне на парченца.