Елизабет Ноутън
Белязана (8)

Глава седма

Изадора приглади завивката, покриваща краката й и си сложи фалшивата усмивка — толкова лъскава, като шлифован цирконий, по който си губеха ума всички смъртни жени — и погледна към личния доктор на баща си.

Леката бръчка между идеалните вежди на Калия не предвещаваше нищо добро.

И Иза нямаше нужда най-добрата лечителка в Арголея да потвърждава очевидното. Принцесата осъзнаваше, че отслабва с всеки изминал ден и усещаше това с всяка клетка в тялото си. Само не можеше да разбере защо.

Калия мълчаливо прибра инструментите в чантата си.

— Няма видими поражения. Жизнените ти показатели са в нормата. С каквото и да си се сблъскала в света на хората, нищо не е могло така да ти навреди. Криеш ли нещо?

Ама че въпрос! И как в името на Хадес да отговори на такъв?

Изадора кръстоса ръцете си в опит да измисли правдоподобна история. Прехвърли през рамо гъстите си коси, съжалявайки, че няма ножица под ръка, за да отреже тежката маса. Макар че и това щеше да бъде против традицията. Жените от кралското семейство трябваше да останат недокоснати до брака. Във всеки смисъл на тази дума.

Е, не беше ли това удар в гърба? Да не говорим и за многото други неща, които Иза имаше намерение да промени веднага, след като стане царица. Ако разбира се, доживееше до коронацията.

— Не, разбира се. Разказах ти всичко — увери принцесата внимателно наблюдаващата я Калия.

Лечителката остана невъзмутима, само светлосините й очи се присвиха. Тя знаеше, че Изадора лъже, но нямаше как да го оспори.

Поне все още не.

Една точка в полза на принцесата.

Само че тази мисъл изобщо не я зарадва. Толкова е глупаво да се чувстваш недостойна, въпреки че притежаваш рожденото право на най-високата власт в Арголея. Само че точно пред тази гинайка, Изадора се усещаше като кал под нечии ботуши. За способностите на Калия другите арголейки можеха само да мечтаят. Дори царят беше във възторг от това, че потресаващата красота на лечителката вървеше в комплект с бляскав ум. При това понякога на Изадора й се струваше, че баща й по-скоро би предпочел да има за дъщеря Калия, отколкото подарената му от съдбата родна дъщеря.

Най-голямото разочарование на нейния баща — царят — беше това, че за всичките седемстотин години от живота си, той успя да възпроизведе един-единствен наследник, и то момиче. Слабо момиче.

Калия най-накрая престана да се прави на всевиждаща и събра всичките си вещи. Дългите й тъмно рижави коси се изсипаха като вълна върху гърба й, когато вървеше. Лечителката бе обута в тесни, шити по поръчка панталони, а върху тях — елегантен син елек и това я правеше да изглежда стилна и дръзка. Половината от арголейците се интересуваха от човешката култура като цяло, затова дрехите и поведението на местните жители често напомняше по моден стил на този свят. С изключение на кралското семейство и в частност — Изадора. Тя беше охранявана. Принцесата живееше като монахиня. Беше й забранено да преминава през портала и дори да поглежда към другата страна. И всичко в името на традициите, установени преди три хиляди години.

Калия представляваше всичко, което Изадора искаше да бъде. Истинска професионалистка в работата си, като едновременно с това би могла да завърти главата на мъжката част на цяло село. Но основната причина, поради която Изадора не я харесваше, беше увереността й в себе си.

— Ще се върна в клиниката и ще потърся описание на симптомите ти в по-подробните медицински справочници, а след това ще поговоря с баща ти.

Калия взе чантата си от края на леглото.

— Не си струва да го вълнуваш с моето състояние — бързо отвърна принцесата.

— Той е все още цар. И подозирам, че състоянието на наследницата му го вълнува най-много.

Вярно! Наследницата му. Не дъщеря му. И не защото се тревожеше за нея.

Изадора не отговори. А и какво можеше да каже?

Калия напусна стаята по същия грациозен начин, по който влезе. Иззад двойната дървена врата се дочуха три приглушени гласа — на лечителката, на Серафина — личната прислужница на принцесата, и нечий мъжки глас.

Изадора се напрегна.

От два дни си задаваше въпроса, какво се беше случило с Терон. Помнеше как той дойде за нея в човешкия стриптийз клуб и как я изнесе от него на ръце. Но след това — нищо. Събуди се в замъка. В същото това чудовищно огромно легло с балдахин, в което можеха удобно да се настанят поне шест души. В същото, в която тя едва не потъваше под ненавистните плюшени одеяла всеки ден от жалкия си живот. През прозорците нахлуваше утринната светлина на Тайрънс — градът, който тя познаваше само от верандата си.

Никой не беше чул нищо за предводителя на Аргонавтите. На въпроса на Изадора болногледачката на царя предаде отговора му: Терон е по работа, свързана с Аргонавтите.

С други думи: Неговата работа не те интересува.

Но Изадора знаеше, че това не е истина. Терон беше тръгнал да я търси, защото тя избяга. И нещо му се беше случило.

Тежки стъпки се разнесоха в гостната пред вратата, след което неканеният гостенин силно почука на вратата. Дочу се напрегнатият глас на Серафина, убеждаващ мъжа да си тръгне и да остави принцесата да спи.

Изадора преглътна и придърпа завивката върху гърдите си. Ненавиждаше слабостта и плахостта си пред Аргонавтите и особено пред Терон, защото той беше толкова голям, силен… и здрав. Но още по-малко й харесваше да лежи в постелята си и да изглежда толкова гадно, колкото се и чувстваше.

— Д-да? — отвърна принцесата с толкова треперещ глас, че дори сама усети колко жалко прозвуча.

„Чудесно, Иза, точно така трябва да говори бъдещата принцеса с поданиците си!“

Прочисти гърлото си.

— Господарке — повика я Серафина от гостната. — Аргонавтът Деметрий иска да ви види. Ще го приемете ли?

Деметрий? Тук? Сега?

Деметрий я ненавиждаше най-много от всички останали Аргонавти взети заедно и Иза не знаеше защо. А това говореше ясно, че те не можеха да търпят нищо, свързано с политика. Всички, освен Терон. Той единствен не излизаше от кожата си, когато го викаха в двореца.

— Господарке?

Косъмчетата по врата й настръхнаха при мисълта за Терон. Какво ще стане, ако Деметрий идваше, за да й съобщи лоши новини?

О, Богове, не я очакваше нищо хубаво!

— В-влезте.

Двете тежки дървени крила на вратата се разтвориха така, сякаш бяха леки като перце. И Аргонавтът, влязъл в стаята, беше също толкова плашещ, колкото шумът от удара на дървото в стената.

Деметрий беше най-едрият сред Аргонавтите — с ръст два метра и пет сантиметра и около сто и тридесет килограма здрави като стомана мускули. Лицето му сякаш бе изрязано от мрамор — квадратна челюст, прав нос, трапчинка на брадата и дълбоки очи с цвят на мока. Къси черни коси обрамчваха лицето му, а тялото под черните панталони беше толкова непробиваемо, както защитата на замъка. Неговата по-добре-не-имай-вземане-даване-с-мен аура запълваше всяко помещение, в което стъпеше и Изадора никога не беше виждала този воин да се усмихва.

Понякога тя се съмняваше дали той изобщо го можеше.

— Ваше Височество — панически заговори Серафина. — Извинете ме. Той не искаше да си тръгне. Казах му, че не се чувствате добре и не приемате посетители, но той…

— Всичко е наред, Серафина, ще го приема. — Иза се изтегли по-високо на възглавниците.

Не отстъпвай! Не показвай покорност! Отстоявай позицията си!

Дори лежешком, както в момента.

Деметрий не се поклони, не кимна и изобщо никак не приветства наследницата на трона, но Изадора и не очакваше от него такава раболепност.

Всички Аргонавти се смятаха за пършиви овце в стадото, но Деметрий — за черната сред тях.

Макар сам Зевс да ги беше избрал и назначил за защитници на тяхната раса преди три хиляди години, само шепа хора в царството разбираха и одобряваха ролята им. Останалите ги считаха за свирепи воини, на които царят е дал прекалено много пълномощия. Негодници, които прекарваха много време в света на хората, борейки се с демоните, които в действителност не бяха реална заплаха за обществото на Арголея.

И ако трябваше да бъде честна, до миналата седмица Изадора също се боеше от тях. Смяташе ги за опасни бунтовници, наслаждаващи се на властта си и живеещи само за убийства. В последно време принцесата дори се поддаде на пропагандата на Съвета, насочена срещу Пазителите. Членовете му твърдяха, че докато порталът е защитен, Арголея е в безопасност и от Аргонавтите няма нужда. Онези, които подаваха искане до Съвета, за да преминат в света на хората и да удовлетворят любопитството си, действат на свой страх и риск. Така че, каква е тази сериозна заплаха?

След това обаче, Изадора намери писмата на баща си и разбра защо Аргонавтите са така важни. И толкова опасни. И чак тогава разбра истината.

— На какво дължа тази непланирана среща, Аргонавт? — Изадора, дори лежейки в постелята си, се опитваше с вида си да демонстрира властност, която в момента изобщо не усещаше. Не беше в състояние — нито физическо, нито психическо — за да успее да покаже дори частица от нея.

Деметрий изкриви устни и изръмжа:

— Никой не е виждал Терон, откакто преди шест дни се отправи да ви търси. Зная, че поради някакви си глупави ваши причини, сте решили, че е наложително да се отправите в човешкия свят, но аз не считам тези причини за оправдани, Ваше Височество.

Последните думи той произнесе с такова отвращение, че със същия успех можеше да я удари в стомаха. Ефектът щеше да е подобен. И тя наистина ли си вярваше, че може да има власт над тях?

„Аха, я си помисли пак!“

— Заради вас — продължи той, — ние по всяка вероятност изгубихме един от нашите. Искам да зная точно къде сте били и какво сте видели.

Тя все още беше зашеметена от липсата му на обноски, но едно дочу точно и ясно — нотката на злорадство в гласа му.

За един ужасен миг Изадора се зачуди, дали Деметрий не желаеше смъртта на Терон?

Но това беше лудост, нали? Те бяха събратя, потомци на родове на Безсмъртните пазители.

Гърбът й се вдърви.

— Съветвам те да внимаваш за езика си, Аргонавт.

Погледът му я смразяваше до костите, но Изадора вирна брадичка, изправи рамене и си напомни, че в нея тече царска кръв. Не беше много умно да тренира върху кипящия от гняв Аргонавт, но все някога щеше да й се наложи да престане да бъде жалката слабачка, която всички познаваха, и да започне да отстоява себе си. Ако, не дай си Боже, нещо се беше случило с Терон в света на смъртните, то веднага след като баща й умреше, тя щеше да остане съвсем сама. И щеше да й се наложи да командва този разнороден отряд.

Боговете да са й на помощ!

— Вие не сте ми царица — изръмжа Деметрий, пронизвайки я с поглед, сякаш можеше да види голата й плът през нощницата и завивките. И съдейки по презрителния поглед, видяното не го беше впечатлило. — Във всеки случай поне засега. А ако съдя по сегашното ви състояние, едва ли ще станете. Аз отговарям само пред царя. И своите събратя. И вие сте тази, принцесо, която трябва да следите за вашия език, когато разговаряте с мен.

Изадора се постара да не преглътне и да не покаже страха си. Терон понякога я плашеше, но знаеше, че той никога няма да й навреди. Но за останалите, и особено за Деметрий — изобщо не беше сигурна.

— Вчера разказах на слугата, изпратен от събратята ти, всичко, каквото ми е известно. — Иза дяволски се надяваше, че гласът й не трепери. — Когато се разделихме, с Терон всичко беше наред. Питаш грешния човек.

Деметрий се приближи към леглото, гледайки я като кобра преди нападение.

— О, това едва ли е така, Ваше Височество.

Изадора се напрегна.

— Не мислете, че не съм забелязал, че вие така и не обяснихте, какво правехте в света на хората. Ако Терон е мъртъв заради вас, то събратята ми ще узнаят какво криете. И пренебрегвайки кралската ви кръв, ние ще си отмъстим.

Да, тя изобщо не се съмняваше. Само че той едва ли щеше да бъде толкова нещастен от смъртта на Терон.

Не, Деметрий щеше да си отмъсти от чисто удоволствие, дължащо се на възможността да убива.

Воинът се извисяваше над Изадора, стоейки на около тридесетина сантиметра от леглото. И двамата разбираха, че той може да стори всичко с принцесата, преди някой да дочуе вика й.

Иза стисна устни.

Няколко секунди принцесата и Аргонавтът се гледаха неотстъпно, докато Иза не почувства спокойствие — толкова ледено, като кръвта, която течеше във вените му. След което събра смелост и пусна крака от леглото.

Макар че движението отне последните й сили, принцесата все пак бавно се изправи. Деметрий се извисяваше над нея с огромния си ръст, но Изадора не желаеше да показва и капка слабост. Червеният й халат се разтвори и отдолу проблесна снежнобялата й нощница, но Деметрий не погледна надолу. Иза не означаваше нищо за него.

— Ти вече два пъти ме предизвика, Аргонавт. Трети път няма да има. Върви си.

— Принцесо, вие треперите — презрително се усмихна Деметрий. Той пристъпи по-близо, така че Изадора се принуди да вдигне глава, за да вижда лицето му. Но макар че стояха толкова близо един до друг, съперниците не се докосваха. Злорада и отмъстителна усмивка се появи на устните му. На Иза й се прииска веднага да отстъпи назад.

Едва успя да потисне порива си.

— Кажете ми принцесо, страхувате ли се от мен?

Капка пот се плъзна по гръбнака й и се спря на кръста й.

— Не се страхувам от теб.

Деметрий се наклони, почти докосвайки с устни ухото й. И за момент Иза пожела докосването му. Само веднъж. За да може да се настрои към него, за да може да види бъдещите му намерения. В миналото тя често можеше да узнае за настъпващите събития.

Проблемът беше, че принцесата не знаеше дали този път способностите й щяха да проработят.

— И напразно. Всеки разумен човек трябва да се страхува. — От шепота му по гърба й пропълзяха тръпки.

— Деметрий, престани!

И двамата едновременно се обърнаха към резкия глас. На вратата стоеше Терон — все така мрачен, намръщен и опасен — истински командир.

По изтощеното й лице се разля облекчение. Наложи се Изадора да се опре на таблата на леглото, когато Деметрий се отдръпна назад. Бързият й поглед потвърди опасенията й — върху лицето на първия й посетител блесна презрение, тутакси скрито зад маската на безразличие.

Аргонавтите си размениха няколко думи до вратата, но толкова тихо, че Изадора не можа да ги разбере. Деметрий й хвърли един последен изпепеляващ поглед и излезе през вратата.

Силите й свършиха. Иза искаше да се стовари обратно в леглото, но не желаеше да показва слабостта си.

Терон се насочи към годеницата си, движейки се толкова непринудено, сякаш стаята беше негова. Ботите му тропаха по пода и този звук като ехо отекваше в главата й. Иза се изненада, виждайки го в дънки — той никога досега не се беше появявал в нещо подобно, но щом го погледна в лицето, забеляза леките бръчки на неодобрение и интересът й към облеклото му се изпари.

— Още си бледна, Изадора.

Говореше тихо и решително — не като обезпокоен жених, а както главнокомандващ армия. Несъзнателно, тя отстъпи назад, докато краката й не се опряха в матрака.

Милостиви богове! И този а̀ндрас скоро щеше да стане неин мъж. Нямаше никаква разумна причина да се страхува от него. Иза чак сега осъзна, че баща й, царят, можеше да избере всеки един от Аргонавтите — за нейно голямо неудоволствие, разбира се — и този друг щеше да бъде поне десет пъти по-лош от Терон. И защо неочаквано мисълта за омъжването й изведнъж я ужаси?

„Престани да гледаш на него като на прокажен и се вземи в ръце!“

Успокояващо си пое дъх, надявайки се с това да укрепи и храбростта си. Ситуацията беше патова, но тя знаеше, че трябва да извлече най-доброто от нея. Заради тях двамата.

— Твоите събратя се тревожеха. Притесняваха се, че ти се е случило нещо лошо.

— Деметрий нарани ли те?

Голямото тяло на Терон сякаш изсмукваше въздуха от стаята, докато той се приближаваше към нея. Изадора вдигна глава, за да види лицето му и се изуми от резкостта и враждебността, прозиращи в него.

— О, Богове! Не, не. Защо реши така?

— Защото ти изглеждаш така, сякаш всеки момент щеше да паднеш на колене и да избършеш пода с роклята си.

— С роклята си…

Без да й остави възможност да възрази, Терон я вдигна на ръце и я сложи върху проклетото легло.

— О, Хадес! Изадора, външния ти вид изобщо не се е подобрил от последната ни среща.

Иза усети топлината, идваща от ръцете му през дрехите си. Но тя изчезна толкова бързо, че едва успя да я усети.

Терон дръпна отново тежките завивки върху нея, покривайки я до брадичката.

Тя веднага ги смъкна до талията си. И какъв беше този аромат? Вдиша дълбоко. Лавандула. Бил е ранен?

Въздържа се да попита. Знаеше, че няма смисъл. Годеникът й беше тук, жив и здрав, а той не харесваше, когато жените се тревожеха за него.

— Терон, добре съм.

Дори и да я чу, той не отговори. Вместо това лидерът на Аргонавтите отиде до вратата, отвори я и с рязък глас каза нещо на седящата в гостната Серафина. Изадора дочу неразбираемия отговор на изненаданата гинайка, а след това звука на отдалечаващи се стъпки.

Аргонавтът затвори вратата и се насочи към нея. Тъмните му коси се развяваха, докато приближаваше леглото и спря до долния му край.

— Кажи ми, какво правеше в онзи клуб.

О, Хадес. Нима беше разчитала, че Терон няма да започне да я разпитва? Богове, тя се самозалъгваше!

— На мен… просто ми беше интересно.

— Не ме лъжи, Изадора! Аз не съм Деметрий, баща ти или твоята покорна слугиня.

— Прислужница.

— Все тая. — Терон стисна зъби. — Не съм разказал на никого къде си била, но като твой бъдещ мъж смятам, че имам право да зная за наклонностите на бъдещата ми жена. Как успя да се промъкнеш покрай охраната и да попаднеш в човешкия свят? И защо отиде там?

О, Боже! Изадора стисна зъби и сведе поглед към тежките одеяла. Не можеше да му разкаже за Орфей и как той й помогна. Ще възникнат прекалено много проблеми. Може би трябваше да му каже за всичко останало? Изадора се разкъсваше от съмнения. Знаеше ли той за полуарголейците? И за тайните на баща й? За това защо днешния цар и всички преди него продължаваха да изпращат Аргонавтите в света на хората, без да обръщат внимание на нарастващото неодобрение на своята собствена раса? Не беше сигурна. А и моментът не беше подходящ, за да му го каже точно сега. Още не. Ще му го каже след смъртта на баща си, когато тя ще трябва да управлява Арголея.

И ако, разбира се, оживееше.

— Просто ми беше любопитно, Терон. — Когато той раздразнено изсумтя, Изадора бързо добави: — След като баща ми обяви нашия ъ-ъ… годеж, аз… Стана ми нервно. Знаеш за правилата при аристокрацията, нали? Знаеш, че съм… недокосната и… — Макар че признанието й я засрами, беше сигурна, че Терон подозира за девствеността й. Но така или иначе той щеше да го разбере след сватбата, така че Иза захвърли настрана смущението си и продължи:

— До мен достигнаха слухове за клубове, където хората се събличат, така че аз отидох да видя това, което е известно на всяка друга гинайка в царството. Не исках да те разочаровам със своята неопитност.

Е, това не беше точно лъжа! Просто не му каза всичко. И по-добре да премълчи, че само мисълта за секс с него дяволски я плашеше.

Затаила дъх, Изадора чакаше отговора му, но Терон само безстрастно я гледаше. Когато тя беше почти уверена, че той няма да каже нищо, Терон разочаровано и дълбоко въздъхна.

— Изадора, ти не можеш да ме разочароваш. От нас двамата именно аз се чувствам неопитен. Целият този кралски протокол и мероприятия… Ската! Дори не зная как да го кажа. Всичко това е извън моите разбирания. Зная, че и двамата не сме очаквали, че ще се окажем в подобно положение, но наш дълг е да направим това, което искат от нас.

Думите му трябваше да я успокоят. Но той говореше с онзи свой особен сух, категоричен и заповеден тон, с който обикновено говореше с нея. Същият този, който я навеждаше на мисълта, че аргонавтът й заповядваше да се успокои.

С нея този номер нямаше да мине.

Негодуванието закипя във вените й, докато тя изучаващо гледаше бъдещия си съпруг — тъмните му очи, наболата брада и черните коси, обрамчващи лицето му. Принцесата се досещаше, че всяка друга гинайка щеше да е във възторг от него. Докато за нея той съчетаваше всичко онова, което тя не желаеше.

И вглеждайки се по-внимателно в него, видя същото усещане, но отразено към нея.

Терон искаше да се обвърже с нея не повече, отколкото тя с него. Той, също като нея, жертваше много. Дори може би повече.

Принцесата въздъхна дълбоко и се отпусна назад върху възглавницата, чувствайки се уморена, както никога.

— Изадора, трябва да почиваш. Аз, заедно с другите Аргонавти ще свърша някои неща, но след няколко дни, за нашата сватба, ще се върна. Ако ти потрябвам дотогава — знаеш как да ме намериш.

Иза кимна. Можеше да се обърне към слугата му в Лерне — имението на аргонавта в гората зад Тайрънс. Принцесата никога не беше виждала този дом, но често си представяше високите тавани и стъклените стени — толкова големи и внушителни, като самия Терон. Ще я отведе ли там след сватбата им? И тя дали ще иска да отиде?

Вероятно отговорът и на двата въпроса ще е „не“. Повдигна й се, когато призна ужасната действителност — след няколко дни те ще се оженят. И ще свържат съдбите си. Завинаги. Безпокойната половинка на душата й отчаяно се опитваше да се освободи.

— Спокойна нощ, Изадора.

Нямаше какво да отговори.

Сякаш разбрал състоянието й, Терон кимна и изчезна.

Останала сама, уморената Изадора се плъзна надолу в леглото и се вгледа нагоре в сводестия таван, украсен с дървени орнаменти. Трябва да поспи. Опита се да освободи главата си от всички мисли, но една упорито остана.

Акация.

Ако само имаше начин…

 

 

Терон свърна по великолепното централно стълбище и се отправи към царските покои, разположени на четвъртия етаж на замъка. Огромни колони в гръцки стил стояха от двете страни на просторния коридор. Цялото свободно пространство около Терон беше заето от мека мебел, позлатени огледала, статуи и свежи цветя върху пиедестали и мраморни маси. От всеки елемент, като се започне от кадифените завеси и се стигне до позлатените врати, покрай които минаваше, лъхаше на богатство.

Но това място толкова не се харесваше на Терон, че с всяка крачка напрежението сковаваше гърба му. И как царят и Изадора го понасяха? И как, в името на Хадес, той самият ще успее да живее в този мавзолей? Едва успяваше да върви по коридора, борейки се с непрекъснатото си желание да избяга и да се окаже на свобода.

В момента, в който стигна до царските покои, вратата се отвори и отвътре заднешком излезе Калия, носейки медицинската си чанта.

Аргонавтът изчака лечителката се обърне към него, преди да я заговори:

— Калия.

— Терон. — Тя прехвърли косата си през рамо и внимателно го погледна. — Изглежда, че слуховете не са били лъжливи. Усещам аромата на лавандула. Трябва ли да прегледам нещо?

Все същата Калия. Директно в целта.

— Не — отвърна той. — Чувствам се нормално. — И то благодарение на Кейси.

Терон бързо се опита да изхвърли от главата си всички мисли за спасителката си.

— Кажи ми за Изадора. Нейното здраве ме безпокои.

Калия погледна към вратата, водеща в царските покои, след което с жест покани Терон да се присъедини към нея, далеч от чужди уши.

— Да — каза тя, когато стигнаха до красивите прозорци, водещи към двора. — Терон, не зная как да ти го кажа, но… друг начин няма. Изадора умира.

Думите й трябваше да предизвикат някаква реакция у него, но такава нямаше.

Не, не беше точно така. Някъде дълбоко в душата си Терон изпита облекчение. И това го раздразни много повече, отколкото мъката, която трябваше да почувства.

— Уверена ли си? — попита той. — Как така. Тя изглежда…

— Прерових всички книги, които имам. Търсех нещо, макар и дребно, което да напомня за симптомите й. Нито един от традиционните лечебни методи не сработи. В нея нещо се е пречупило, но не мога да разбера какво точно. Сякаш…

— Какво?

Лечителката се намръщи.

— Ще ме помислиш за луда…

— Няма нищо по-безумно от новината, че в скоро време нашето царство ще се лиши и от царя, и от неговата наследничка. Не крий нищо от мен, Калия. Какво става?

Тя само въздъхна.

— Сякаш Изадора губи своята арголейска половина. Имунната й система, обикновено много силна, сега е слаба, както никога. Изглежда, че човешката й половина взема връх над арголейската.

Терон обходи стаята с невиждащ поглед.

— Разказала ли си на някого за това?

— Не, само на теб. Съобщих на царя, че Изадора не е добре. Не исках да го подлагам на повече вълнение. Той не е виждал принцесата, откакто тя се прибра в замъка. Страхувам се, че новината за нейната болест може да стане причина за смъртта му.

Терон погледна през витражното стъкло към разположения в подножието на хълма град Тайрънс. Една птичка прелетя над парапета, слезе ниско в двора и кацна на края на фонтана. Наблюдаваше за махането на крилата, разбирайки, че времето, за което той почти не се замисляше, изведнъж се раздвижи със скоростта на светлината. Аргонавтът беше прекарал скъпоценни часове с Кейси, докато всъщност е бил необходим тук.

— Колко? — попита той. — Как мислиш, колко време й остава?

— Не зная — тихо отвърна Калия. — Може би няколко дни. Или седмици. Може и да е повече. Но съм уверена в едно нещо, Терон — тя е прекалено слаба, за да роди наследник. Бременността й ще бъде нейната смърт.

Не, той сгреши. Все пак Терон почувства нещо. Скръб от наближаващата смърт на Изадора. И стигаща до дълбините на душата му изгаряща болка за тяхната раса. Всичко щеше да се промени.

Погледна към Калия:

— Това трябва да остане между нас. На Съвета — нито дума.

— Ти си единственият, който знае. Като на неин бъдещ съпруг, именно на теб се възлага тежката задача да уведомиш Съвета на Старейшините, когато сметнеш това за необходимо.

Терон кимна, тъй като точно тази задача би предпочел да избегне. Беше борец и воин, командващ елитен отряд от Пазители, сражаващи се против тези, които при най-малката възможност биха унищожили техния свят. На Терон не му пукаше за политическите интриги, статуса и дрязгите на Съвета. Ако Изадора умре, без да остави наследник — дори ако Терон се ожени за нея — то царската аристокрация никога няма да даде съгласието си той да управлява царството. И животът на Аргонавтите щеше да се промени завинаги.

Войнът погледна към вратата, водеща към царските покои.

— Постарай се да не се задържаш по-дълго от необходимото — помоли го Калия, — слаб е. И ако имаш още въпроси за принцесата, ела при мен.

След което го заобиколи и го остави сам в пустия коридор. Когато се скри от погледа му, Терон прокара ръка през лицето си и мимоходом си спомни за Кейси. По-добре да беше останал при нея — щеше да получи много повече удоволствие, отколкото от връщането си при всички тези проблеми.

Болногледачката на краля се изправи иззад бюрото си, когато Терон влезе във външната гостна. Изчака, докато тя предаде молбата му за аудиенция и се върна обратно със свити устни и намръщено лице. Това беше неодобрителният поглед, с който тя го пронизваше в последно време. Точно сега обаче, изобщо не се трогна.

— Не се застоявай дълго, нужна му е почивка — предупреди го тя.

Аргонавтът почука на вратата на царската спалня и зачака. Обеща си, че ще намери начин да спаси Изадора. Това беше негово задължение не само като командир на Аргонавтите, но и като неин бъдещ съпруг.

— Влез, синко — разнесе се слаб глас от другата страна на вратата. — Чаках те.