Елизабет Ноутън
Белязана (17)

Глава шестнайста

„О, Богове, просто полудявам!“

Изадора кършеше ръце, мятайки се от леглото до прозорците и обратно. Още четири стъпки покрай дивана и тоалетката с голямото огледало и отново покрай колоните със завеси на леглото. Тази стая винаги е била място за комфортен отдих и скривалище, но не и сега. Иза беше готова с нокти да прокопае тунел в мрамора и бетона, само и само да излезе на свобода.

Чу тихо почукване по вратата и почти подскочи от изненада.

— Да?

— Това съм аз, моя принцесо. — През процепа на открехната врата се показа главата на Сафира. — Може ли да вляза?

Изадора въздъхна с облекчение. А можеше да е Деметрий или някой от Аргонавтите. Странно, че тези а̀ндраси, които ненавиждаха замъка, сега прекарваха в него цялото си време. А това не беше предвестник на добро.

— Да, влез!

Вратата се отвори и Иза мярна късата черна коса и широките рамене на последния си надзирател — Церек, в гостната към спалнята й.

Недоволството отново запулсира в тялото й, но тя се опита да се овладее. През това време Сафира с тихо прещракване затвори вратата след себе си, държейки в ръце поднос с храна — супа, крекери и различни свежи плодове. От аромата на пилешката супа със зеленчуци стомахът на Изадора се надигна. Тя го притисна с една ръка, а с другата махна към подноса.

— Не съм гладна!

Прислужницата остави подноса на малката масичка до камината.

— Трябва да се храните, милейди.

За храната Изадора мислеше най-накрая. И знаеше, че всичко изядено от нея, просто ще се върне обратно.

— Терон върна ли се вече в замъка?

Сафира се обърна към вратата, сякаш страхувайки се, че някой подслушва, след което се приближи и тихо отвърна:

— Не, моя принцесо, още не се е върнал.

Проклятие! Макар че Изадора не гореше от желание да сложи хомота на врата на Терон, той поне нямаше да я затвори в покоите й и да забрави за нея. Както постъпиха баща й и останалите полубожествени Аргонавти.

— А царят?

— Няма промяна. Калия няколко пъти го преглежда, но подобрение няма.

Изадора сложи пръсти върху устните си и се приближи до прозореца. Роклята, която носеше, тежеше върху раменете й, и тя не за пръв път се закле, че когато стане кралица, точно от дрехите ще започне промените в архаичните монашески традиции.

— Знаеш ли, къде е Терон? — попита Иза.

— Казват, че е заминал по важна задача, на която го е изпратил вашият баща — отвърна Сафира. Съжалението, прозвучало в гласа й, лиши Изадора от последните частици самообладание. — Никой не знае накъде се е отправил. И тъй като пред вашите покои винаги на стража стои един от Аргонавтите, в замъка не само да сплетничат на тази тема, а дори не смеят и да клюкарстват.

Изадора затвори очи. Лично поръчение от царя. Това можеше да означава само едно. Тя бе напълно сигурна къде е заминал Терон. И при кого. Въпросът беше в това, дали той ще съумее да я убеди да дойде с него в Арголея? И ако е така, дали няма да е прекалено късно?

Изадора вдигна отслабналите си ръце и огледа бледната й кожа. Самата тя разбираше, че умира. Това, как отслабна по следните дни, беше явен признак, че разполага със седмица, в най-добрия случай с две, преди окончателно да изгуби битката за собствения си живот.

И докато стоеше до прозореца, пророчеството проблесна в ума й. Онова, на което се натъкна в една от книгите на баща си, когато отиде да поседи до леглото на болния:

„Във всяка ера те ще се родят —

Дъщери на бога, хората и на земята:

Едната силна духом, а другата — със смело сърце —

Две половинки на едно цяло.

Може сестрите по белега да бъдат намерени:

На двадесет и седем пътищата им ще се пресекат.

От тази среща само силната ще оцелее,

И ще се сложи край на сделката с безсмъртието.“

Тръпки пробягаха по гърба на Изадора, когато разбра какво крои баща й. Но откъде би могъл да знае със сигурност какво ще се случи? И как би могъл да жертва една дъщеря заради другата?

Не за пръв път Изадора се замисли за своята сестра със смесена кръв, която видя за пръв път преди няколко дни. Дали имат нещо общо помежду си? И ако се срещнеха случайно, дали биха се познали? Дали биха почувствали кръвната връзка?

Нямаше как да узнае. Но едно беше ясно — лекотата, с която баща й и Аргонавтите му я затвориха в стаята й, доказваше, че за тях тя не е нищо повече от една пионка. Нещо като домашен любимец, когото трябваше само да обгрижват и да хранят, за да е доволен.

Стягането в гърдите, с което Иза се бореше вече няколко дни, отново се завърна с удвоена сила. Стоейки пред прозореца и невиждащо гледайки към двора, принцесата взе решение.

— Сафира, нужна ми е помощта ти!

— За вас всичко, Ваше Височество.

Иза се приближи към бюрото и извади лист от най-горното чекмедже. Бързо написа няколко думи и каза:

— Намери Орфей и му дай това писмо.

— На Орфей ли? — изненадано попита Сафира. — Но защо? Той е племенник на Люциан.

Люциан беше с най-висок ранг в Съвета на старейшините, а принцесата не се нареждаше сред приятелите му. Но Сафира не знаеше, че Изадора знае за най-тъмните тайни на Орфей. И че той ще направи всичко възможно, за да си останат те в тайна.

— Защото ми е длъжник — отвърна принцесата и бързо препрочете онова, което беше написала. Останала доволна, че бележката ще задейства плана й, Иза сложи листа в плика и го запечата с кралския печат. След това го подаде на Сафира. — Предай го веднага! Но бъди внимателна. Това писмо трябва да попадне в ръцете на Орфей. Единствено в неговите.

Сафира кимна и скри писмото в елека си.

— Ще бъде направено.

Останала сама, Изадора отново се загледа към двора и въздъхна. След това се замисли за сестра си.

Две седмици. Най-много. Имаше само две седмици, за да осъществи плана си, иначе и двете щяха да бъдат мъртви.

На принцесата оставаше единствено да се моли да е постъпила правилно.