Елизабет Ноутън
Белязана (14)

Глава тринайста

Къщата се оказа масивна дървена постройка в далечния край на пещерата. Докато вървяха през центъра покрай водопада, Терон не се отдели от Акация. Жителите на пещерното село явно не бяха доволни от присъствието му, но дори и да бе така, най-важното е Кейси да не попадне случайно под ударите им вместо него.

Богове, колко са много! Терон оглеждаше тълпата, която се отдръпваше пред тях. Толкова много изпити и уморени хора, носещи белезите на минали сражения. Как бяха успели толкова дълго да се скриват от Аргонавтите?

Ясно беше, че Ник е водачът на тези нечистокръвни. И очевидно, че авторитетът му се простираше над цялата колония — жителите й леко скланяха главите си в знак на уважение към него. И не за първи път Терон се замисли кой всъщност е този сприхав воин? Забелязал ръкавиците без пръсти върху ръцете му, аргонавтът отново изпита онова странно чувство, обхванало го по-рано в книжарницата на Кейси — чувството, че Ник е едновременно и човек и Аргонавт.

Но как бе възможно това?

Изкачиха стълбите пред къщата и влязоха в помещение, напомнящо съвещателна зала. Огромен железен полюлей със запалени свещи хвърляше златисто сияние. Гредите на тавана бяха изрязани от могъщи стволове, подът също беше направен от дърво и блестеше с богат меден нюанс. Огромно стълбище водеше до втория етаж. Вдясно се намираше гостната, безпорядъчно запълнена с кожени кресла и грубо сковани дървени столове, а вляво стоеше широко отворена двойна дървена врата.

Ник въведе гостите си в офиса, затвори вратите и пусна щорите, скривайки ги от любопитството на местните жители.

Без да дочака покана за сядане, Акация с дълбока въздишка се отпусна в един от зелените кожени дивани в ъгъла. Изобщо не изглеждаше добре и също както в магазина, Терон усети болестта, която убиваше тялото й. Същата, от която страдаше и Изадора.

Ската, трябваше по-скоро да отведе Кейси в замъка. По възможност дори сега.

Изпита чувство на вина за онова, което трябваше да направи, но бързо отхвърли тези безполезни емоции, предпочитайки да се замисли над фактите.

— Какво е това място?

Ник седна зад голямото дъбово бюро и кожата проскърца под тежестта на тялото му.

— Скривалище. И най-доброто, което можем да си позволим. Пещерите ни защитават. Всеки демон, проникнал в тунелите, ще се загуби, а след това ще го довършат нашите постове. Тази колония съществува почти от 500 години и нито веднъж враговете ни не са пробили отбраната й.

Петстотин години! Милостиви богове!

— И колко живеят тук? — попита Терон.

— В тази колония ли? — Ник повдигна предизвикателно вежда, но все пак отговори: — Двеста четиридесет и седем. Но бройката ни се мени през цялото време, защото хората преминават от една колония в друга.

Двеста четиридесет и седем? Ската! И съществуват и други колонии? И царят е знаел?

След шока и след като успя да възвърне гласа си, Терон попита:

— Нима не остават за постоянно?

Ако тази крепост е толкова непревземаема, колкото твърди Ник, защо, в името на Ада, полуарголейците рискуваха и излизаха в света на хората, където ги разпознаваха и убиваха?

— И ние трябва да живеем, Аргонавт. Макар че съм сигурен, че ти би предпочел изобщо да не съществуваме.

Терон усети агресията в тона му, но предпочете да премълчи. Ник присви очи така, че те се превърнаха в тънки цепки.

— Не отговаряш? Да, така си и мислех!

Надвисна напрегнато мълчание. Блейдс взе молив и започна да почуква с него по ръба на бюрото.

— Какво значи колония? — тихо попита Кейси от дивана.

Ник се обърна към нея и гласът му се смекчи.

— А ти как мислиш Кейси?

Сега дойде ред на Терон да присвие очи, докато разглеждаше и двамата. Между тях имаше някаква връзка, връзка, която накара нещо да потрепне в гърдите му.

Акация погледна към Ник притеснено.

— Аз… аз не зная. Но имам странното усещане, че хората отвън не са…

— „Не са“ какво Кейси? — попита Ник. — Не са… хора ли?

Тя погледна в очите му и това, което видя, я накара да затаи дъх.

Ник кимна към Терон.

— Покажи й.

Това разпореждане не само удиви воина, но го и възмути. Никой не смееше да нарежда на Аргонавтите, особено на техния лидер, какво да прави. Ако искаше да остане жив естествено. Но на Ник изглежда изобщо не му пукаше за правилата и заплахите. И това го превръщаше в изключително опасен противник.

Здравият смисъл подсказваше на Терон, че се е оказал в много критично положение. Нечистокръвните бяха разбрали кой е. Акация нямаше да му повярва, докато не видеше със собствените си очи. И нямаше да тръгне доброволно с него. А и след всичко случило се в книжарницата й, тя и без това гледаше на него така, сякаш самият Терон беше демон.

С неохота Терон повдигна ръце и татуировките върху кожата му проблеснаха. Като Аргонавт, притежаваше способността да открива портал навсякъде и когато допря ръце и кутретата му се докоснаха, в стаята премина взрив от енергия. Ръцете му засияха с пулсираща бяла светлина, която подсили татуировките по кожата му. И в тази светлина порталът се отвори, запълвайки всяко кътче от офиса с изображението на царство Арголея.

Акация ахна. Терон се опита да види всичко през нейните очи — очите на човек, който не принадлежи към техния свят. Беше откривал портала множество пъти, дори без да се замисля, и през тези дълги години беше позабравил за красотата и величието на своята родина. Но сега, гледайки синьо-зелените гори и ослепително белите мраморни домове, украсени с бронзови върхове, Терон за първи път видя тайни. Лъжи. Полуистина, която бе оставила цял един подвид от неговата раса на произвола на съдбата.

Отдалечи ръцете си и порталът мигом се затвори, отнасяйки светлината и изображението толкова бързо, колкото се бяха появили.

Акация гледаше към Терон с широко отворени очи.

— Добре, това беше малко странно. Също като фокусите с влияние върху съзнанието на Крис Ейнджъл^[1]. К-какво, по дяволите, беше това?

Терон погледна към Ник.

— Крис Ейнджъл?

— Илюзионист. Човек. Определено не го познаваш. — И отмествайки поглед към Акация, Ник поясни: — Това е Арголея, Кейси.

— Арго… какво?

— Арголея — повтори Терон. — Моят дом. И домът на твоя баща.

Широко отворените й очи се плъзнаха към Ник за потвърждение, което накара Терон да поиска отново да привлече вниманието й. Е, и да удари Блейдс в лицето.

Ник се изправи и заобиколи бюрото.

— Кейси, Терон е герой.

— Той… какво?

— Герой — повтори Ник. — Твоята баба беше родена в Гърция, нали? — Акация кимна. — В гръцката митология героите са смъртни с огромна сила и умения, родени от връзката между смъртен и бог.

Акация погледна Терон в очите и връзката между тях пламна — горещо и ярко, също както в първата нощ на запознанството им. Напълно необяснима връзка, като се вземе предвид коя е и за какво е предназначена Кейси.

— Искаш да кажеш, че той е бог?

— Не — бързо възрази Терон. — Аз съм потомък на един от тях. Първите герои са били наполовина хора, наполовина богове. Но с течение на времето те създали потомство и така се е родила нашата раса, границите са били размити. Моят народ е потомък на истинските герои.

— Каква раса? — колебливо попита Кейси.

— Наричат ни арголейци. Домът ни е в друго измерение, извън човешкия свят.

Акация изумено го погледна и лекичко повдигна вежда. Цялото й излъчване сякаш питаше „Какво по дяволите си пушил?“

— Ти говориш за Олимп ли?

Терон поклати глава в отрицание.

— Не, не. Олимп е дом на боговете, а Арголея е земя, създадена специално за нашия народ — мястото, където ние се развиваме и сме свободни.

Ник изсумтя:

— Искаш да кажеш, където се криете.

Терон не обърна внимание на словесното бодване. После щеше да се разбере с Ник и колонията от полуарголейци. Точно сега ясно виждаше, че Акация не вярваше на нито една от думите му. А да я убеди да приеме собствения си произход беше изключително важно, ако трябваше да я уговаря да дойде с него в Арголея.

— Твоят баща е един от моя народ.

— Терон е забравил да ти каже, Кейси, че той не е обикновен арголеец — вметна Ник и изправи рамене. — Той е Аргонавт, един от тези, които неговият народ нарича Безсмъртни пазители. И ако не греша, то той е техният лидер и главнокомандващ. И освен недоумението ми както прави той тук сега в нашия свят, съм и не по-малко любопитен защо той се интересува толкова много от теб? — Ник кръстоса ръце на гърдите си и раздразнено погледна към Аргонавта.

Ето го и мигът на истината. Косъмчетата по врата на Терон настръхнаха, когато премести поглед от Акация към Ник и обратно. Надяваше се, в името на Хадес, играта да си струва.

— Името на баща ти е Леонидас. Цар Леонидас, владетелят на Арголея.

Ник изруга и отпусна ръце.

Очите на Кейси станаха още по-големи.

— Моят баща е цар?

Терон просто кимна.

— В смисъл с червена мантия, островръха златна корона и шут със звънчета в краката?

Терон повдигна вежда, наслаждавайки се на остроумието й.

— Боговете никога не са харесвали шутовете. Така че и при нас не са на почит.

Кейси все така продължаваше да се взира в него, изразявайки „Ама ти наистина ли смяташ, че ще се хвана на това?“. След което се обърна към Ник и лицето й се озари от мека светлина.

— Обясни ми какво е това място? И кои са тези хора?

Терон много бързо стана сериозен. Защо всеки път усещаше пробождане в гърдите, когато Кейси се обръщаше с въпрос към Ник?

Покритите с белези черти на Ник се смекчиха, от което пробождането в гърдите на Терон се превърна в удари от забиване на нож.

— Те са такива като нас двамата, Кейси. Смесена кръв или нечистокръвни, както ни нарича неговата раса. Наполовина арголейци, наполовина хора.

— А как ги наричаш ти?

Ник смръщи вежди:

— Шибани неудачници.

Терон стисна зъби, когато Ник седна до Акация на дивана.

— Мизос, Кейси. Това означава „наполовина“ — поясни Ник. — И ние сме такива. Зная, че все още не разбираш, но ми направи услуга. Поправи ме, ако греша. Ти си на двадесет и седем години, но никое място не усещаш като свой дом. Често сменяш работата си и нямаш конкретни предпочитания към нея. Обичала си баба си, но винаги си усещала, че тя не те разбира, защото сте различни. Не си усещала силна роднинска връзка дори с нея. Приятелите ти никога не са те приемали, а и ти самата в обществото на други хора не си се усещала добре. Когато си намери работа в „Екс Скрийм“ и се запозна с Дейна, колкото и да ти беше опротивял клубът, ти за пръв път усети дълбочината на връзката с друг човек. И макар че аз ти дадох много поводи да се страхуваш от мен, ти ми довери живота си, без да си зададеш въпроса, кой или какво съм. Поне не и на глас.

Гърдите на Акация се повдигаха и спадаха, докато тя се опитваше да диша дълбоко и равномерно.

— Откъде знаеш всичко това? — прошепна Акация, без да откъсва поглед от Ник.

— Защото аз самият бях такъв. Защото някога, също като теб, и аз търсех мястото си в живота. И го намерих тук. С моя народ. С нашия народ, Кейси.

— Аз… аз не разбирам. Как? — Кейси погледна към Терон. Гърдите му се свиха, когато прочете въпросите в очите й. И тя очакваше неговите отговори. — Ако вие живеете в друг… — тя преглътна — свят, то тогава как майка ми…? Тя е била една от вас?

Терон отрицателно поклати глава.

— Доколкото ми е известно, твоят баща се е запознал с майка ти в света на хората. Много от моя народ от време на време минават през портала, но това е прекалено опасно, за да се поощрява.

Ник се намръщи.

— Изглежда такива преминавания се случват по-често, отколкото Аргонавтите са готови да признаят.

— Опасно? — повтори Акация, пропускайки покрай ушити си язвителната забележка на Ник. — Заради онези зверове ли? Какво са те?

— Демони — отвърна Блейдс простичко. — Чудовища от подземния свят, създадени от Хадес и надарени с полубожествена сила. И те ни преследват.

Веждите на Кейси се смръщиха и образуваха бръчка в средата на челото й, която Терон намери за много сексуална. Страшно му се прииска да отиде до нея и с целувка да го изглади.

— Защо? Не разбирам. Аз никога не съм чувала за тях. Те преследват и хора, така ли? Това е някаква голяма, тайна конспирация, замислена от нашето правителство?

Ник сложи ръка на рамото й, което накара Терон да изръмжи от поредното пробождане в гърдите. Бореше се с желанието да се нахвърли върху него, да махне ръката му от рамото й, след което да начупи всичките кости в тялото му.

— Трябва да престанеш да смяташ себе си за човек, Кейси — каза Ник. — Зная, колко ти е трудно да го осъзнаеш, но ти си една от нас и затова си уязвима. Но не така, както обикновените хора. Целта на демоните е да унищожат всички арголейци и всички, които са свързани с тях. Така че, за съжаление, това касае и нашия народ.

— Но защо? Какво сме им направили?

— Нищо — отвърна Терон, като с това привлече вниманието й.

Тя погледна към него отдолу нагоре с виолетовите си очи и когато погледите им се срещнаха, собственическия рев в главата на Терон се превърна в нажежена до бяло страст — същата, която беше изпитал онази вечер в дома й край езерото.

И тогава, сякаш нещо го блъсна. Всичко в главата му се подреди, като парченца от пъзел. Истинската причина да не разбере коя е тя в онази първа нощ. И това не се дължеше на нараняванията му, а на факта, че тя беше неговата единствена — онази, предопределена му от съдбата.

Преглътна тежко, надявайки се да е сбъркал. Та тя беше само една жена. Просто човек. Той не ги долюбваше в най-добрите си дни, та какво оставаше сега. Тя трябваше да спаси нейната раса, без значение дали го осъзнава или не. А той да се съсредоточи върху задачата си, а не върху… другите възможности.

— Тази история е започнала преди много векове — започна Терон много по-рязко, отколкото бе необходимо. — Някога един от героите продал душата си на Хадес, за да получи безсмъртие. Героят бил жена. Тази жена пожелала да унищожи всички, които й били обърнали гръб. И затова изпратила демоните си, да унищожат света и народа, който ненавиждала.

— И ти затова си тук, за да защитиш тази раса? — отчетливо произнесе Кейси, без да отмества изкусителните си очи от него.

— За да защити своята раса — възрази Ник, гледайки Терон с презрение. — Кейси, не оставай с погрешно впечатление, че Терон е тук, за да спаси мизосите. Твоят баща, царят, не те е потърсил нито веднъж за тези двадесет и седем години, а сега изведнъж иска да те види? Преди да се съгласиш на каквото и да е, запитай се какво, по дяволите, му трябва на този цар от теб?

Акация местеше поглед от Ник към Терон и обратно.

И след това, сякаш някой я изключи — затвори очи и се отпусна на дивана. Цветът просто се оттече от лицето й, оставяйки го бледо и изтощено, сякаш за да напомни на Терон, че макар умът й да е силен, тялото й си остава крехко.

— Просто не зная какво да мисля.

Ник стана от дивана и се отправи към вратата. Натисна някакъв скрит бутон на стената, чийто кабел изчезваше в нея.

— Не мисли за това сега. Искам да си починеш.

Акация отвори очи, точно когато вратата изскърца и се отвори. В офиса надзърна млада жена, която изглеждаше на не повече от двадесет и пет години.

— Да, Ник?

Блейдс помогна на Акация да стане от дивана.

— Хелън, това е Кейси. Искам да я настаниш в стаята горе. Преживя тежък ден и има нужда от почивка. Донеси й всичко, от което има нужда.

Черните й очи блеснаха, когато Хелън се усмихна на Ник, но едва когато влезе в стаята, Терон видя, че младата жена силно куца.

— Разбира се. Привет, Кейси. Радваме се, че си тук.

Акация отмести поглед от Хелън към Ник.

— Но…

— Всичко е наред — успокои я той. — С Терон имаме какво да обсъдим, а ти трябва да поспиш, докато не си паднала от умора. Тук си в пълна безопасност и когато се събудиш, ще отговоря на всичките ти въпроси.

Акация отново нерешително се огледа, след което премести очи върху чернокосата жена.

— Изглежда малко съм се уморила.

Хелън се усмихна.

— Тогава да вървим! Зная къде да те настаня.

Терон гледаше как двете жени излизат от офиса, обзет от желание да тръгне след Акация, да се изкачи след нея по стълбите… О, богове! Това придобиваше отвратителен характер.

Не, не и не! Сбъркал е.

— Стига с тези глупости, герой!

Терон бавно откъсна очи от затворената врата и погледна към станалия внезапно агресивен мизос, явно готов да се сражава докрай. И колкото и да му се искаше да разпита Ник за Кейси, изглежда трябваше да го отложи.

Лицето на Ник се изкриви в заплашителна гримаса.

— Стига толкова игри! Време е да ми разкажеш какво правиш тук и какво, по дяволите, искаш от Кейси.

 

 

Акация не си спомняше някога да е била по-уморена. След нападението на демоните в книжарницата й тя беше просто като изцедена — емоционално и психически. Изкачвайки се по широките стълби след Хелън, Кейси се опитваше да не мисли за това, което Ник и Терон току-що й бяха разказали. Чисто безумие! Други измерения не съществуват. А митологическите герои са си… чиста измислица — нали точно заради това са наречени митологически? Проклятие!

Но колкото и да се бореше с мислите си, някъде дълбоко в себе си усещаше, че не е права. Много от думите им внесоха яснота коя е тя, от къде идва и защо никога не е усетила някаква по-сериозна връзка с някого от този свят.

По дяволите, явно ще има нужда да се подложи на лоботомия, ако се хване толкова лесно на думите им.

Стигнали до края на стълбата, Хелън посочи към дългия коридор, от двете страни на който се намираха затворени врати, а по стените на всеки три метра имаше запалени свещи.

— Струва ми се, че най-много ще ти хареса синята стая. Там и много спокойно.

Едва сега Кейси забеляза накуцването на момичето и се за мисли дали не са я ранили онези зверове, с които се сражава Терон по-рано днес.

— Всичко наред ли е при теб?

— Да, всичко е наред — усмихна се Хелън.

— Но твоят крак…

Хелън спря и повдигна края на панталона си. Към маратонката на „Найки“ беше закрепена метална част.

— Титанова е. Нова е и още не съм й свикнала. Последната протеза беше страшно неудобна. Тази е много по-лека.

Кейси се опита да не гледа, докато Хелън отпускаше панталона си и продължи да върви по коридора.

— Извинявай. Не знаех, че…

— Няма нищо — успокои я Хелън. — Изгубих крака си преди сто години.

Кейси направо зяпна.

— Ти си на сто години?

— По точно на сто тридесет и шест.

Коридорът изведнъж се завъртя пред очите й и се наложи да се подпре с ръка на стената.

— Но как е възможно това?

Хелън обгърна с ръка раменете й, за да може Кейси да се задържи на крака, след което й помогна да влезе в стаята.

— Опа! Разбирам, че Ник все още не ти е разказал за това. — И тя настани Кейси в бялото, невероятно меко и удобно кресло. — Нашата продължителност на живот е доста по-голяма. Разбира се, не толкова, колкото на чистокръвните арголейци, но това е една от причините, поради която ние живеем в колонии, а не заедно с хората. — По красивото лице на Хелън се плъзна крива усмивка.

Отиде до шкафа и отвори двойните му врати. Порови в него няколко минути, след което се върна и подаде на Кейси чаша горещ чай.

— Жена на сто тридесет и шест години, която изглежда на тридесет? Доста странно според човешките критерии, не смяташ ли?

Кейси пое чашата и я повдигна към устните си. Отпи голяма глътка и бе обгърната от познат аромат.

— Усещам аромата на лавандула.

— Да, тя ще ти помогне да заспиш — поясни Хелън.

— И освен това я използвате за лечение — добави Акация, спомняйки си нощта с ранения Терон.

— И не само за това. — Хелън се приближи до огромното легло с четири колони, цялото в светлосиньо и отгърна завивките. Колосаните белите чаршафи просто мамеха с обещание за почивка. — На стената до врата има бутон. Ако имаш нужда от нещо, просто го натисни и някой ще прибяга.

— Всичко ли е толкова модернизирано тук? — попита Кейси, спомняйки си свещите.

Хелън се усмихна.

— Да. Разбира се, тук не е „Риц“, но имаме електричество и водопровод. Главният генератор захранва цялата колония. Но понеже сме си автономни и всичко струва пари, стараем се да не се претоварваме. Свещите са евтини и успокояват, така че често ги използваме. Близо до повърхността имаме наблюдателна станция, в която има камери, спътникови телефони и всичко останало, което ни е необходимо, за да поддържаме връзка с цивилизацията.

Забелязвайки озадаченото лице на Кейси, Хелън се приближи към нея.

— Разбирам, че имаш хиляди други въпроси, но сега се опитай да поспиш. И когато се събудиш, Ник ще ти разкаже всичко, каквото поискаш. Почини си, Кейси! И не се вълнувай! Тази нощ никой няма да ти навреди.

— Благодаря ти, Хелън!

Останала сама, Кейси се отпусна още повече в удобното кресло и огледа предоставената й стая. Три от стените бяха боядисани в същия светлосин цвят, като завивките на леглото. В ъгъла около малка маса имаше два стола. Някой вече беше запалил огромната камина, заемаща почти цялата стена. Но едно нещо в далечната стена заинтересува Кейси. В центъра й явно самата природа беше създала отвор в скалата, който талантлив строител беше превърнал в прозорец, наподобяващ илюминатор, и чието стъкло беше майсторски замаскирано отвън. Гледайки към тъмнината, Кейси стигна до извода, че тази част на пещерата излиза на стръмна и масивна отвесна скала.

Странно беше да се намира в такава пещерна стая, напомняща на жилищата на племената Анасази, обитавали югозапада. Големи села, вградени в скалите, за да защитават обитателите си.

Страшно уморена, Кейси се повдигна на пръсти, пусна сините завеси, изгаси свещите на стените и рухна в леглото, не желаейки да мисли за това, какво се е случило с племето Анасази. А също така за скривалища и чудовища, за царе и страни, както и за богове и герои. Просто искаше да изхвърли всичко от главата си.

Само че не успя. В мига, в който затвори очи, Акация отново видя битката в книжарницата на баба си. Огънят. И… Терон.

Защо той се беше върнал при нея?

Определено не беше, за да завърши онова, което бяха започнали в дома й. А и самата Кейси вече не го желаеше.

Лъжец!

Обърна се и силно стисна очи.

Ама че глупави мисли.

Герой или не, Акация трябваше да внимава и да пази гърба си, ако искаше да пресече домогванията му. Начинът, по който той я донесе до пещерата, както и опипванията му го показваха нали? Ако народът му имаше такива герои, то Кейси изобщо не беше сигурна, че иска да научи за произхода си.

Въздъхна дълбоко, мускулите й се отпуснаха и сънят я обори. И въпреки всичките си старания Кейси продължаваше да вижда лицето на Терон. Тъмните му очи. Чувствените му устни. Идеално оформеният нос и малките белези от спечелените му битки. Ярко изразените черти на лицето му и пронизващият му поглед, когато Терон се наклони и я целуна — толкова леко и нежно, както през онази нощ в дома й. Усети такъв прилив на възбуда, от който кръвта й кипна.

Дяволите да го вземат! Въпреки всичките си заявления тя направо беше хлътнала по него. Осъзнаваше, че това, което преобърна света й с главата надолу, не беше днешната случка, макар че изгуби много. Направи го той, Терон. И това чувство нямаше нищо общо нито с демони, нито с царе, нито с герои или с мизоси. Това имаше отношение към единствения мъж, който по някакъв начин се бе промъкнал в душата й още на секундата, в която го видя.