Елизабет Ноутън
Белязана (21)

Глава двайста

Изадора подскочи, дочувайки рязко почукване по стъклото.

Почти полунощ. Последният страж на принцесата, Грифон, стоеше на пост и говореше с всички, които минаваха покрай него. Предния път, когато Изадора крадешком го погледна, той без задръжки флиртуваше с прислужницата от кухнята — млада девойка около тридесетте, която й донесе вечерята.

Изадора дочу смеха й и надникна през вратата. Замисли се за начина, по който огромният светлокос Аргонавт намотаваше рижия кичур на гинайката на пръста си и я гледаше с дяволски блясък в очите. И как тя се поддаде на очарованието му, още преди той да отвори красивата си уста и да започне да шепне нещо на ухото й.

Нещо в света на Изадора беше ужасно сбъркано. Най-силните и смели мъже бяха Аргонавтите. Освен това те бяха и най-привлекателните и опасните — във всеки един смисъл. О, до нея също бяха достигнали слуховете за техните сексуални апетити и начинът, по който гинайките се хвърляха в краката им, но и никога не бе била свидетелка на нещо подобно.

Но сега? О, Богове! Сексуалният жар, който се вихреше около двойката проникваше в стаята дори при затворени врати.

Нима Терон реагираше по същия начин на другите гинайки. И това ли трябва да очаква Изадора, когато се оженят? Да флиртува и да се среща и с други жени? Знаеше, че не е във възможностите й да го удовлетвори. А може би точно в този момент той е с друга гинайка?

Удивително, но тази мисъл изобщо не я разтревожи. Напротив, дори й даде надежда. Защото, ако той си има друга, съществуваше възможност да откаже да се ожени за нея.

Леко намръщена, тя погледна към вратата. Спомни си за начина, по който Грифон беше докоснал онова момиче. Иза беше видяла подобно желание, изписано върху мъжко лице — когато влезе в стриптийз клуба, за да търси сестра си.

Кожата й настръхна, когато си спомни за посетителите в онова долнопробно заведение. Що за мъж би отишъл там? В клуба имаше изобилие от грубияни — няколко мъже в костюми и цяла групичка младежи, явно колежани, които се веселяха. Но имаше един мъж, който Изадора не можеше да забрави и който я беше шокирал — светлокосият гигант с белезите, с когото Акация спря да поговори.

Кой беше той? Откъде се познаваха? И защо той толкова напрегнато се взираше в Акация?

Чукането по стъклото се повтори и тя обърна глава. Погледна към тъмния прозорец, но не видя нищо. След миг обаче, само дето не подскочи, когато нещо твърдо се блъсна в него.

Иза бавно се изправи, прокара ръце по бедрата си и се отправи към тъмния прозорец. В стъклото видя отражението на собственото си бледо и отслабнало лице. Игнорира го и погледна натам, където в далечината сияеха огньовете на града. Присви очи, но не видя нищо необичайно.

— Иза, красива си в червено.

Тя толкова бързо се обърна, че почти загуби равновесие.

Орфей, стоящ в центъра на стаята, се разсмя.

— Само не ми казвай, че не си очаквала да ме видиш.

Изадора притисна ръка към корема си.

— Уплаши ме, това е всичко. Знаеш, колко мразя да се появяваш просто така, от нищото.

Орфей сви рамене и светлокафявите кичури коси паднаха върху очите му.

— Ами някои а̀ндраси умеят да повдигат високи сгради, а аз просто минавам през тях. Има и по-лоши дарове.

Да, и тя можеше да се сети за нещо по-лошо. Например, да изгубиш дара си.

Избута тази мисъл назад и погледна към Орфей. Той имаше физика на Аргонавт — толкова висок, че тя трябваше да вдига глава, за да го погледне, широки плещи, тънка талия и релефни мускули. Беше потомък на Персей, така че можеше да се нареди сред Пазителите, ако не беше преотстъпил това си право на по-младия си и по-силен брат — Трифон.

И не беше ли страшно удобно, че точно Трифон стоеше на пост пред нейната врата? Добре, че Орфей се пренесе директно в стаята й. Последното нещо, което трябваше на Изадора, беше една ръкопашна битка в гостната й.

Светлокестенявата коса на Орфей, дълга отпред и къса отзад, падаше върху очите му. Носеше черна тениска, ниско седящи на бедрата дънки, очукани военни боти и дълъг черен кожен плащ. Принцесата, както всяка друга арголейка, всъщност може би повече от другите, беше запленена от човешката мода. Тя тайно надничаше през портала и гледаше какво правят хората и с какво са облечени. Но за разлика от обикновените арголейци, Орфей можеше незабелязано да преминава от единия свят в другия и да удовлетворява странните си желания, без да му пука кой какво мисли за него. Това се отразяваше на дрехите му, на начина му на говорене и дори на маниерите му. Орфей беше готов да нападне всеки, който го погледне накриво и ако онзи не внимаваше, можеше да се окаже в най-скоро време мъртъв.

Но точно сега стоеше пред нея, леко наклонил глава встрани.

— Не изглеждаш добре Иза. Само не ми казвай, че съхнеш по твоя Аргонавт. Носят се слухове, че те е зарязал.

Изадора му хвърли раздразнен поглед.

— Това всъщност изобщо не те касае. Терон трябва да довърши нещо, което е започнал с Аргонавтите до… нашата сватбена церемония.

Върху устните на Орфей проблесна лека усмивка и Изадора се наруга за забавянето, което ясно показа колко беше уплашена тя от предстоящата сватба. Не беше добре да показва слабост пред този хитрец.

— Звучи много… вълнуващо. Да върши важна работа за Аргонавтите, когато трябва да се готви за церемонията. Извини ме, но аз няма да дойда на тържеството. Предполагам, че ако женихът не иска да определи приоритетите си, за какво да се тревожа аз? — Орфей се отпусна в бялото меко кресло в другия край на стаята и Изадора стисна зъби. — Погледни истината в очите, Иза. Ако големият лош жребец се занимаваше със семейните проблеми, сега аз нямаше да съм тук, нали?

— Ти си задник!

Орфей се усмихна широко и вдигна крака на стъклената масичка за кафе.

— Ох, Иза, ти нараняваш чувствата ми. Не, наистина. Аз дойдох тук, жертвайки съня си при това, за да ти помогна за пореден път, а ти какво правиш? Засипваш ме с оскърбления. — И той зацъка с език, укорително поклащайки глава. — Честна дума, направо ми разбиваш сърцето.

Орфей беше тук не само защото искаше да съхрани тайната си, а защото знаеше, че ако принцесата се бе решила да го извика, значи е в отчаяние. А това му даваше възможност да я контролира. Отказвайки да прояви слабост, Изадора вдигна брадичка и попита:

— Какво ще ми струва това?

— Зависи за какво става дума — отвърна той и шеговито повдигна вежда.

Тя се замисли за минута, преди да отговори, след което каза:

— За Персефона.

Смехът му се разнесе, подобно на нокти, стържещи върху дърво.

— Почакай, дай да помисля. — Вдигна предупреждаващо пръст, огледа се наоколо, сякаш се вслушваше в нещо, след което поклати глава. — Хм, да! Тя няма да ти даде и пет минути.

— Ще пожелае, ако ти я помолиш — каза бързо принцесата, без да обръща внимание на сарказма му.

Съдейки по изражението на лицето му обаче, нямаше никаква гаранция.

— Дори и да исках, нейният мъж — проклет кучи син, няма да го допусне.

— Той няма нужда да знае.

Орфей присви очи.

— И как смяташ да задържиш Хадес в неведение? Твоят Аргонавт да не би да те е обучил на своите джедайски прийоми за контрол над разума?

Изадора пропусна въпроса, защото не разбра за какво става дума. Нямаше да има нужда от контрол над ничий разум, ако Орфей й дадеше наметалото-невидимка. Арголеецът използваше плаща, когато искаше да се промъкне в леглата на смъртните жени, които той съблазняваше една след друга. И когато самата Изадора се беше отправила да търси Акация, Орфей й беше заел плаща. Този артефакт притежаваше такава сила, че както сработваше със смъртните, така сработваше и с боговете.

— О, не! — отряза я той, прочел по лицето й какво мисли. — Не и в този живот!

— Разполагам със съвсем малко време. И ти, Орфей, си единственият, който може да ми помогне.

Очите му блеснаха в зелено като на демон, след което отново възвърнаха нормалния си сив цвят. За секунда тя изпита страх, но бързо го потуши. Само Изадора знаеше за истинските предци на Орфей, както и баща му, разбира се — бивш Аргонавт, а сега вече — колко удобно, и мъртъв. Дори Трифон не подозираше, че неговият брат е наполовина демон.

Изадора откри истината само поради факта че веднъж го последва в гората, където Орфей ходеше сам по непонятни за нея причини. Принцесата се надяваше, че ще може да го убеди да й помогне и така видя в какво се превръща той.

От спомените Изадора потръпна. Можеше да се върне в Тайрънс и да го предаде. Но видението я спря. Това беше последното ясно видение за бъдещето, което й се бе явило, преди способностите й да изчезнат. В него Орфей — в своята демонична форма — я беше спасил.

Той погледна към тъмните прозорци.

— Не съм ти длъжен, по дяволите!

Иза знаеше, че Орфей лъже. Той много добре осъзнаваше факта, че съдбата му е в ръцете на принцесата. Една нейна дума и той ще бъде екзекутиран. Ако арголейците гледаха отвисоко на смъртните, то към демон в техните редици биха се отнесли сто пъти по-лошо.

Настъпи мълчание.

Изадора нямаше да се учуди, ако Орфей просто изчезнеше от покоите й, но той попита:

— Кажи ми защо искаш да се срещнеш с нея.

— Лично е.

— Не ми пука! Ако искаш да рискувам собствената си кожа, за да те отведа при Персефона, то по-добре престани да ми говориш глупости, от типа „лично е“.

Иза захапа устни нерешително, но нямаше друг избор.

Стараейки се да не изгуби и последната си частица смелост, тя хвана полата си и бавно вдигна подгъва, така че той да може да види знака от вътрешната страна на дясното й бедро. Крилатият символ на буквата омега. Едва неотдавна, принцесата разбра значението му.

Очите на Орфей се разшириха и той започна яростно да ругае на родния си език.

Явно уцели право в десетката, защото той знаеше значението на символа. И понеже беше наполовина демон, изобщо не можеше да подлежи на съмнение факта, че той е прекрасно информиран за древните легенди.

Иза пусна полата си. Маската на самодоволство изчезна от лицето на Орфей и бе заменена с едно „О, Света ската!“ така явно, че Изадора скоро нямаше да може да го забрави.

— Трябва да се срещна с Персефона, защото само тя може да повлияе на Хадес и да го уговори да промени договора.

Гостът й вдигна изумен поглед от полата към лицето й. Ако съществуваше човек в Арголея, който не искаше това пророчество да се сбъдне, то това беше именно Орфей.

— А ако той откаже?

— Значи тогава и двамата с теб сме покойници. — След което присви очи. — А сега кажи, ще ми помогнеш ли?

 

 

Тръгнаха на зазоряване, когато първата утринна светлина обагри хоризонта. Терон разреши на Акация да върви напред, докато сам оглеждаше околността за появата на мотаещи се насам-натам демони.

До тук добре! Той знаеше, че нито един от онези тримата, които срещна миналия ден, не можа да изпрати сигнал на Аталанта за местоположението си. Все някога ще се усетят, но когато в Тартар забележат изчезването им, Терон заедно с Мариса и Акация ще са далеч от тази поляна и извън техния обсег.

О, милостиви Богове! Той изобщо не можеше да спре да мисли за думите на момиченцето. Всеки път, поглеждайки към Акация, виждаше удивлението в очите й, предизвикано от казаното от Мариса. Знаеше, че спътницата му не е повярвала на нито една нейна дума, но той беше сигурен, че думите на детето са истина.

Върху сърцето му сякаш легна камък и дишането му се за трудни. Терон знаеше какво се очаква от него. Дори се беше примирил с мисълта на какво ще се подложи заради спасението на своя народ. Но никога не се беше замислял за съдбата на Акация. Да, мислеше, че тя ще отиде в Елисейските полета. Може би, дори на Острова на Блажените — мястото, където отиваха да продължат да живеят благословените герои — само заради кралското си потекло. Аргонавтът дори не допускаше, че тя може да бъде оставена в Тартар.

Но защо не беше предвидил такъв изход? Знаеше, че договор, сключен с Хадес, едва ли носи нещо добро за загубилата страна.

— Струва ми се, че вече наближаваме — съобщи вървящата напред Акация.

Терон се откъсна от мислите си и се полюбува на поклащането на бедрата й. Дори с Мариса бяха изминали доста голямо разстояние, но темпото на Акация се беше забавило през последните един, два километра. Аргонавтът знаеше, че тя слабее и с всяка изминала минута губи силите си. Както беше наясно и с това, че не може да й помогне.

При тази мисъл гърлото му се стегна, а тежестта в гърдите му се увеличи неколкократно. Мариса седеше на раменете му, прегърнала с ръце главата му и опряла буза върху нея. В това положение момиченцето проспа цял час. Единствено мисълта да не събори детето, го разсейваше от мислите за Акация. И какво трябваше да прави той с нея?

Не трябваше да я докосва. Нито в дома й край езерото, нито в колонията, нито тази нощ в тъмната и влажна пещера.

Мисълта за тялото й, толкова меко, податливо и влажно, откликващо и на най-леката му ласка, го възбуждаше и караше да си представя какво би било да потъне в него и да забрави за останалата част от света. Никога преди Терон не беше срещал жена — нито гинайка, нито смъртна, която да го накара да забрави за дълга си.

Защо това трябваше да бъде тя?

— Чу ли това? — попита Акация и спря неподвижно.

Терон за малко да се блъсне в нея, преди да разбере, че тя внимателно се вслушва в нещо. Без да се обръща назад, Кейси протегна ръка и го спря. Достатъчно бе връхчетата на пръстите й да докоснат гърдите му и воинът усети как електрическите искри се пръснаха по цялото му тяло.

Той си наложи да се отвлече от фантазиите, относно какво друго биха могли да направят тези пръсти, и дълбоко въздъхна. Мигновено усети аромата на свежа дървесина, огън и… непогрешимия мирис на изгоряла плът.

В главата му звъннаха предупредителни звънчета и когато Акация се обърна и го погледна въпросително, разбра, че тя също е доловила тази миризма.

— Какво е това?

Терон веднага се досети. И, ската, не искаше да й каже.

Забелязала изражението на лицето му, Кейси се разтревожи. След което се обърна и хукна по пътеката.

— Акация!

Мариса, спяща върху него, се събуди от разтрисането и се изправи.

— Какво става?

— Нищо, дребосъче, почти стигнахме. — Терон стисна зъби и се хвърли след Акация, стараейки се да не събори Мариса.

Дърветата се разредиха и воинът се озова на поляна, върху която не растеше нито един храст. Някой беше очертал кръг от камъни, в чиито център имаше голяма, плоска скала, не по-висока от метър и половина, с дължина колкото човешки ръст. Около основата й бяха подредени дървени купчини, поддържащи пламъците, които обхващаха каменната плоча и тялото, положено върху нея, огряно от лъчите на изгрева щото слънце.

С гръб към тях стоеше Ник и държеше нещо в ръце. В далечния край се беше събрала малка групичка от хора, които сгушени заедно плачеха, докато гледаха как тялото изгаря.

Оплаквачки. Смяташе се, че изгарянето на плътта има за цел да съпроводи душата в задгробния свят, но това ставаше само, когато сърцето останеше в тялото.

„Боже, нека сърцето да се окаже на мястото си!“

— О, Господи! — прошепна застиналата до него Акация.

Терон пусна Мариса на земята и една от жените тутакси се спусна към тях. Воинът я позна — майката на детето, жената, която срещна в деня на пристигането си в колонията.

— Мариса! — извика жената.

Момиченцето се хвърли в обятията на майка си. Жената шепнеше утешителни думи, докато сълзите се стичаха по лицето й, а ръцете й здраво прегръщаха детето. Прошепнала „благодаря“ на Терон и Акация, майката на Мариса отново се присъедини към групата на оплаквачките.

Ник бавно се обърна с лице към тях и Терон видя какво държи той в ръцете си. Яке. Кървавочервено кожено яке с блестящи лъскави капси по цялата дължина на ръкава.

Акация също я видя. Пребледня като платно и притисна с пръсти устните си.

Дейна! О, Боже мой, Дейна! Не!

Олюля се силно, но Терон успя да я хване, преди да е паднала. И прокле и себе си и шибаните демони. Погледна към Ник за помощ. И макар че не разбираше каква е връзката на Акация с тази жена, инстинктивно се досети, че са били приятелки.

Ник само поклати глава и макар че в очите му да светеше жажда за отмъщение, в тях също така се четеше и съжаление. След което отново се обърна обратно към огъня.

— Мели — каза нежно Терон, премествайки тялото си между нея и огъня. — Не гледай!

— Не! — отвърна Акация и стисна раменете му. Сълзите се стичаха по лицето й, а мъката, която прочете в очите й, едва не го пречупи. — Това не може да е Дейна! Просто не може. Тя каза, че ще напусне града. Дойде при мен в книжарницата. Говорихме. Точно преди да се появиш ти. И преди да ни нападнат онези чудовища… — Кейси затвори очи и се вкопчи в ризата му. — Ти нали не смяташ, че те са я намерили… заради мен? — Тя отново отвори очи. — Терон, нали не мислиш, че…?

Аргонавтът я притисна към гърдите си, прекъсвайки въпроса й. Тя се съпротивляваше, но той я държеше здраво. Как можеше да й разкаже какво точно се беше случило? Обонянието му беше силно и дори сред пламъците и дима, той не усещаше мириса на сърцето на убитата. Знаеше, че преди да довършат жертвата си, демоните по традиция изваждаха сърцето от гърдите й, като заплащане към Хадес. Терон не можеше да й го разкаже. Или да спомене за мястото, където според неговите предположения сега се намираше душата на приятелката й.

И с глас, изпълнен с емоции, които Терон никога преди това не беше изпитвал, но сега усещаше заради жената в прегръдките си, каза:

— Хайде, ела! Няма какво да правим тук.

Мъката на Акация беше осезаема, но тя послушно се обърна и тръгна с него към дърветата.

— Аз не разбирам света, в който ти живееш — измърмори тя, бършейки очите си.

Не! Разбира се, че не можеше. Дори самият Терон понякога не го разбираше. Аргонавтът я привлече към себе си.

— Толкова съм уморена, Терон — едва прошепна тя.

Воинът я взе на ръце. И когато тя не запротестира, Аргонавтът разбра, че Кейси е много по-уморена, отколкото показваше. Нещо прободе сърцето му. Тя бързо гаснеше. И събитията от последните дни явно й идваха доста в повече.

Не успяха да изминат и десет метра по пътеката в гората, когато той усети промяната във въздуха. Изглежда, Акация също усети нещо, защото се напрегна в обятията му.

— Имам лошо предчувствие — прошепна тя във врата му.

Той също го имаше. Терон бавно я пусна на земята.

Не успяха да се обърнат, когато зад тях се разнесе първият вик.