Елизабет Ноутън
Белязана (4)

Глава трета

Със стон Кейси пусна мъжа, увиснал върху рамото й, върху леглото си, без да е наясно как успя да го довлече от колата до дома си без самата тя да се свлече под тежестта му.

Той падна върху матрака, обърна се по гръб и простена дълго и тежко от болка. Свежа кръв течеше от многобройните му наранявания и се процеждаше през разкъсаната му тениска и превръщайки се в малки ручейчета, се стичаше по мощните му рамене. Черните му дънки бяха разкъсани на бедрото, а кръвта продължаваше да се стича по краката му и да пълни ботите му. Лицето му не беше в по-добро състояние — цялото бе в прорези, рани и драскотини.

На стомаха й му стигаше само един поглед към раните му, за да започне да й се гади. Кейси притисна ръка към устата си и отмести поглед, за да не се раздели с вечерята си.

Мъжът трябваше да отиде в болница. Да му сложат системи и да го оставят в ръцете на професионалистите, които ще знаят как да му помогнат. Трябваше да…

— Мели, помогни ми…

Непознатият протегна окървавената си ръка и я повика при себе си.

Направи крачка към него, сякаш някой я бутна, и постави ръката си в неговата. Раненият не отвори очи, но пръстите му я стиснаха с изненадваща сила.

Добре, тук нещо не бе наред. Имаше нещо нередно.

Кейси се опита да прогони мъглата в главата си, която я обгръщаше като пелена.

— К-как да ти помогна? — прошепна тя.

— Лавандула.

— Какво? — сигурно й се беше причуло.

— Свежа… лавандула — простена той на един дъх. — Расте. Тук. Нали?

— Ами… да — отвърна тя объркано.

Непознатият се опита да измести тялото си по-нагоре в леглото. Кейси пусна ръката му и се опита да му помогне да премести краката си. Мъжът простена, когато тя докосна нараненото му бедро.

— Съжалявам — съчувствено каза тя, след което си спомни молбата му. — Не разбирам. Защо ви е?

— Трябва да ми донесеш. И да я запариш в гореща вода — през стиснатите си зъби обясни непознатият, докато ръцете му конвулсивно стискаха някога бялата завивка на леглото. — Намокри кърпи в лавандуловата отвара и ми ги донеси. И побързай.

Кейси все още не можеше да отмести очи от ужасните рани, парализирана от ужас. Усещаше и лек световъртеж. Струваше й се, че във всичко това няма никакъв смисъл. И в това, кой е той, и в това, какво се е случило с него, и в това по какъв начин се озоваха тук, в нейния дом. И сега му бе необходима… лавандула? Молбата му бе толкова смехотворна, колкото и всичко останало…

— Сега — изхриптя той настойчиво. — Трябва да ми донесеш лавандула веднага. Преди да е станало прекалено късно.

Кейси усети, че главата й кима сякаш против волята й. Краката й се раздвижиха, изведоха я от стаята и я понесоха я към кухнята. Тя напълни една купа с вода, сложи я на котлона да заври, след което се втурна навън.

Лавандула. Трябва да намеря лавандула, защото той се нуждае от нея.

Отвън луната надничаше иззад високите борове, хвърляйки причудливи сенки върху повърхността на езерото, точно така, както Кейси обичаше… Но сега разумът й се бореше с невидима сила, която я принуждаваше и подтикваше да действа. Някъде в далечината се чу бухане на бухал и в тишината звукът прозвуча зловещо. Около езерото имаше няколко къщи, разположени в гората, така че от най-близките й съседи я делеше малко по-малко от километър, което точно тази вечер я радваше, както никога.

Стигайки до края на малкия си двор, тя набра един букет лавандула от лехата и бързо се върна в кухнята. Изчака водата да закипи, след което пусна вътре откъснатите стръкове. Остави ги да се запарват и се насочи към банята. Взе колкото успя да хване кърпи за ръце и хавлии и отнесе цялата купчина в кухнята. Сложи кърпите в купата с отвара, взе останалите хавлии и тръгна към спалнята.

Точно по средата я заля вълна от гадене и я принуди да спре. Кейси се опря на стената и се опита да си поеме дъх.

„Всичко е наред, добре съм. Сигурно е от вида на кръвта. И поради странния вирус. Нищо повече от това“.

Преглътна няколко пъти и изчака, докато главозамайването й отмине, след което продължи към спалнята.

Гледката, която я посрещна вътре я накара да ахне, а стомахът й отново да се присвие. Раненият седеше на леглото гол до кръста, опитвайки се да свали панталона от раненото си бедро, стиснал здраво устни от болка. Черни кичури коса бяха паднали върху лицето му и на светлината, нахлуваща от коридора, раните му и… — О, Боже, следи от нокти? — върху цялото му тяло изглеждаха хиляди пъти по-зле, отколкото предполагаше Кейси.

Преборвайки желанието си да се обърне и да избяга, тя се насили да влезе в стаята и светна нощната лампа до леглото.

— Аз… О, Боже!

Тялото на мъжа бе обляно в пот. Събрал последните си сили, той разкъса крачола на панталона си почти до колана със страшен стон, след което падна задъхан назад върху възглавниците.

Кейси бързо заобиколи леглото и пусна хавлиите в краката му. Взе най-горната и притисна меката тъкан към раната, мъчейки се да спре потока от бликаща кръв.

Мъжът стенеше и се извиваше под ръцете й, но Кейси, преглъщайки с усилие, не спираше да натиска.

Това беше безумие. Трябваше му лекар. Той ще умре, ако раните му не се зашият. И всичката му кръв щеше да изтече на леглото, точно върху старинната бяла завивка на баба й. Някак си трябваше да го довлече до колата и да го закара в града, където ще могат да му окажат медицинска помощ. И каква беше причината да го доведе тук?

Паникьосано погледна към вратата и след това отново към крака на ранения. Не й се искаше да го оставя сам, но трябваше да се добере бързо до телефона.

— Раните трябва да се зашият.

Дочувайки дрезгавия му глас, Кейси обърна глава и погледна в лицето същият този тъмен и опасен мъж, който по-рано вечерта беше пресякъл „Екс Скрийм“ с високомерна арогантност, а сега в леглото й беше на крачка от смъртта.

— Аз… аз мога да се обадя. Ако притиснете тук…

— Не! — Раненият рязко се изправи и Кейси видя как чертите на лицето му се изкривиха от болка. Мъжът силно стисна китката на спасителката си. Вълната от топлина отново обхвана тялото й.

— Игла. И конец. Имаш тези неща, нали?

И отново тази гъста, плътна пелена… Обгърна я, замъглявайки погледа й, докато единственото, което Кейси можеше да види, останаха тези дълбоки и черни като нощта очи. Единственото, което чуваше, бяха думите на мъжа, а единственото, което усещаше — палецът му, който отново и отново поглаждаше туптящата под кожата й вена.

Кейси бавно кимна, също както преди — сякаш той я управляваше.

С другата си ръка мъжът притисна кърпата към раната си и стисна зъби.

— Вземи ги и ги донеси тук.

Кейси застина, гледайки го нерешително. Странно, струваше й се, че някъде вече беше срещала този мъж. А може би не точно него… а някой, който много приличаше на него.

Истинско безумие. Той е непознат, който отгоре на всичко се беше забъркал в някаква каша. Може да е престъпник. Наемник. Маниак.

Но колкото и да я тревожеха тези съмнения, тя ги отхвърли. Който и да беше този мъж, точно сега той бе просто един човек, нуждаещ се от помощ.

С разтуптяно сърце Кейси излезе от стаята и когато се върна със своя комплект за шиене, раненият никак не изглеждаше добре. Дишаше тежко, а по челото му се стичаше пот. Целият бе пребледнял, със замъглен поглед. Изглеждаше така, сякаш бе впрегнал всичките си сили, за да се задържи да остане в съзнание.

Ръцете на Кейси трепереха, докато търсеше иглата, след което застина, обзета от нови съмнения:

— Памук. Конецът е от памук. И това не е добре, нали? Искам да кажа, в болницата задължително използват стерилна игла. Трябва да…

— Памукът е добре, — отвърна раненият. — Ще се разтвори в тялото ми след няколко часа.

Кейси искаше да попита как е възможно това, но мъжът отново я погледна с черните си очи и разумът й отново се замъгли — някой сякаш отново го взе под контрол.

— Аз най-вероятно ще загубя съзнание. Ще се опитам да не го допусна, но не съм сигурен, че ще успея… да го направя. Като зашиеш раната, вземи кърпите, намокри ги в лавандуловия разтвор. — Силно стисна очи и шумно издиша. — След това ги изцеди и ги постави върху раните ми.

— Но как…

— Лавандулата е лекарствено растение. Довери ми се. На три. Готова ли си, мели?

И той отново прикова погледа й… Сякаш отнякъде, нещо премина между спасителката и неканения й гостенин. Връзка, която Кейси не можеше да обясни. Чувство на разпознаване, родило се някъде в дълбините на душата й. Женското й сърце бързо се разтуптя, но всичко, което тя успя да направи, бе да кимне с глава.

Раненият също кимна в отговор, след което отмести ръката си от раната на бедрото си и с протяжен стон я отпусна върху леглото.

Когато започна работата, стомахът й се мяташе като риба, извадена от водата. След като дезинфекцира иглата, започна да шие, като се стараеше да не мисли за онова, което правеше и за кръвта, която се стичаше по ръцете й, докато работеше. Шиеше методично, припомняйки си думите на учителката си от гимназията: „Прави малки и равни шевове, Кейси, не бързай!“.

О, Боже, ако можеше госпожа Стивънс да я види сега!

Кейси се опитваше да запази концентрацията си, за да попречи на ръцете си да започнат да треперят. В един момент усети, че раненият в леглото й е спрял да стене и цялото му тяло се е отпуснало. Вдигна поглед към лицето му и видя, че е изгубил съзнание, макар че тя не бе усетила кога. Страхът, че може да го е убила, едва не я парализира. Пресегна се бързо и окървавените й пръсти потърсиха пулса му. Усети го слаб, но последователен. Издиша облекчено, след което отново продължи с шевовете. И едва когато раната бе зашита изцяло, а конецът — срязан — Кейси забеляза, че бликащата кръв вече не е толкова много.

Поне това бе добра новина.

Беше използвала всички кърпи, които донесе, но върху тялото на „гръцкия бог“ имаше и други прорези, нуждаещи се от грижи. Поглеждайки надолу, Кейси видя, че тениската й е цялата в кървави петна. Разбирайки, че няма как да бъде спасена, тя просто вдигна памучния плат и го съблече. Сви я на топка и притисна с нея ужасната рана под ребрата му. Раненият мъж простена и се опита да се отдръпне. Едва тогава Кейси издиша шумно, осъзнавайки, че до този момент е задържала дъха си.

Той определено не бе мъртъв, а изтощен. И спеше.

И навярно така бе по-добре. Кейси не можеше да си представи как беше понесъл тази болка без упойка. Ако беше тя, досега да е мъртва.

Не се решаваше да зашие другите рани, макар че някои от тях имаха нужда от това. Пациентът й се притесняваше само за раната на бедрото си. А и съдейки по белезите, които можеше да види върху корема и гърдите му, явно раненият беше взел полагащото му се и от предишни сбивания.

И тези странни татуировки, започващи от лактите и стигащи до кутретата на ръцете му… Тя бе почти сигурна, че ги е виждала преди.

Кой е този мъж? И какво изобщо се беше случило тази вечер с него?

— Мели — хрипливо промълви раненият, обръщайки глава към спасителката си.

Кейси се наведе и използва тениската в ръцете си, за да избърше кръвта от лицето му. И така, както стоеше надвесена над този огромен и силен, но сега съвършено безпомощен мъж, Кейси усети как я залива вълна от необяснима нежност.

Напълно неуместна емоция. Тя дори не го познаваше. И не знаеше нищо за него. Но Кейси разбираше, че не може да му обърне гръб дори и да се бе опитала.

Може би, защото преди няколко месеца баба й умря пред очите й, а Кейси не можа да й помогне с нищо. Но сега можеше. Разглеждайки лицето му, тя прокара крайчецът на пръстите си по веждите му. И отново в тялото й избухна онова странно чувство на разпознаване.

А може би тук се криеше нещо друго?

— Ш-ш-ш, всичко свърши — тихо прошепна тя, отхвърляйки тези мисли.

Мъжът вдигна ръка и със забавено движение прокара пръстите си по голата кожа на раменете й. Тръпка премина през тялото на Кейси, а по кожата й сякаш плъзнаха електрически разряди.

— Кърпите — слабо прошепна той. — Лавандулата…

— Ще ги донеса — прошепна Кейси. — Ти просто лежи и дишай. Ръката му падна на матрака, а Кейси се обърна и излезе от спалнята. В кухнята използва щипки, за да извади кърпите, и ги остави в гевгира, като ги изцеди, доколкото можа. Изчака ги да се охладят в мивката, наля сок в една чаша и започна да рови в шкафовете, докато намери кутията с чупещи се сламки, които купи за баба си — тя бе твърде слаба, за да вдига чашата си. Сложи всичко на подноса и се върна обратно в спалнята. Започна да слага топлите кърпи върху раните му. Всеки път, когато те докосваха наранената му кожа, той трепваше и когато всичко приключи, въздъхна облекчено. Невероятно. Кейси винаги бе харесвала аромата на лавандула, но кой да знае, че това растение действа толкова успокояващо?

Повдигна главата му и му помогна да отпие глътка от сока, след което остави чашата на страничната масичка, докато успокояващият билков аромат се носеше из цялата стая. Поглеждайки към пациента си, Кейси се сети, че останалата част от напоените с кръв панталони също трябва да се махнат, затова внимателно се опита да ги разреже с ножиците.

А това изобщо не се оказа лесно. И след като се мъчи с тях десетина минути, се оказа принудена да отиде в гаража и да вземе резачките за тел. Не беше виждала такава тъкан. Платът бе нещо средно между кожа, пластмаса и… кевлар. Но това беше невъзможно, нали? Най-накрая успя да ги смъкне от краката му и ги разгледа по-внимателно. Тъканта беше тънка, но здрава като стомана. И как успя той да я разкъса с голи ръце? При по-внимателно разглеждане, Кейси видя от вътрешната им страна прикрепени доста необичайни… калъфи. Но за какво? За инструменти? За оръжие? Не беше виждала такива странни джобове досега.

Хм, странно…

Беше на път да отвори единия от калъфите, когато погледна към пациента си и осъзна, че… той не носеше бельо.

Страните на Кейси пламнаха, но тя не можеше да отмести поглед от пациента си, разпрострял се върху леглото й в цялата си красота. Дори пребит до смърт, целият в кръв и синини, той беше потресаващ. Силни, релефни плещи, ръце и гърди, стегнат корем с плочки, стройни бедра, сред които…

Топлината се превърна в разтопена лава, преминала навсякъде през нея.

О, Боже! Дори не го прави!

Обърна се, ругаейки се сама, и сложи вещите му на близкия стол. Отиде в килера и хвана първото одеяло от близкия рафт. Завивката под него бе пропита с кръв, но на Кейси не й се искаше все още да го безпокои. Затова внимателно, без да отклонява поглед към мястото между бедрата му, го зави от главата до петите, като подпъхна краищата на одеялото така, че да му държи топло. След това сложи ръка върху челото му, за да провери температурата му.

Дръж се професионално, като добра самарянка. Но, о, по дяволите… Искаше й се да направи нещо съвсем друго.

Мъжът простена и без да отваря очи, обърна глава към нея.

Гъстите и тъмни мигли, за които една жена би дала всичко, хвърляха сянка върху лицето му. Нямаше температура и Кейси реши, че това е добър знак.

— Само дишай. И поспи. — Изключи лампата до леглото и си наложи да се отдръпне. — Ще дойда да те видя след малко.

— Благодаря ти, мели — прошепна раненият, когато спасителката му излизаше.

Тя колебливо се забави до вратата, поразена от факта, че непознатият използваше същото ласкаво обръщение, с което баба й винаги се обръщаше към нея. Акцентът му явно бе европейски, но не приличаше на нищо, което тя бе чувала преди. А може би беше източноевропейски? Не, не приличаше и на такъв. Баба й се беше родила близо до Атина и след това бе емигрирала в САЩ като малко момиче. И макар че Кейси имаше гръцки корени по майчина линия, тя знаеше, че думата „мели“ не е гръцка.

„Странно, но всъщност нищо необикновено“ — увери се тя. Всъщност, това, че раненият я наричаше по този начин, бе най-нормалното нещо, което се бе случило тази вечер. Най-важното беше той да оцелее.