Елизабет Ноутън
Белязана (3)

Глава втора

В съблекалнята на клуба, Кейси бързо се преоблече в дънки и вталена бяла тениска, обу гуменките си и като натъпка жалката пародия на униформа в сака си, се насочи към служебния вход, разположен встрани от централния.

Отваряйки вратата, хвърли бърз, случаен поглед в клуба и забеляза, че Ник я наблюдава.

Леко занервничи, но си наложи да се успокои и докато подрънкваше с ключовете тръгна през паркинга към колата си. Септемврийската нощ в подножието на Каскадите, западен Орегон, беше напоена с аромати и леко прохладна, напомняйки, че есента наближава. След седмица или две и тя щеше да облича пуловер, преди да тръгне за работа.

Отвори вратата на „Таурус“-а и седна зад волана. Дори не беше необходимо да се обръща — знаеше, че Ник стои на вратата на клуба и я гледа. След като запали двигателя и включи фаровете, обърна глава и…, разбира се, Ник беше там.

Не мисли за това!

Нямаше да го прави.

Кейси се постара да избута тези мисли назад и тръгна да излиза от паркинга, убеждавайки се, че трябва да изпитва благодарност, а не да потръпва от ужас. Той я беше спасил веднъж. Ако искаше да й направи нещо, отдавна да го е сторил. Заобикаляйки клуба, тя усили музиката и почти скочи на спирачките, видяла глутница животни, глозгащи нещо, наподобяващо труп на някакво животно — енот, опосум или елен.

Отначало помисли, че са глутница кучета, но след това, заглеждайки се в ушите им, реши, че са вълци. Но когато най-близкото животно повдигна глава и обърна муцуна към ярката светлина на фаровете на колата, Кейси се вцепени.

По гърба й пропълзяха тръпки. Животното не приличаше нито на куче, нито на вълк, нито на нещо друго, виждано от нея. Това същество имаше кучешки уши, лъвска муцуна и рога на козел.

И, Боже мой, то носеше дрехи. Мъжки дрехи.

Поклащайки глава, Кейси затвори очи, след което отново ги отвори, сигурна, че всичко видяно преди малко е било плод на въображението й. Едва сега забеляза, че зверовете или съществата — тя не знаеше как да ги нарече, ядяха не труп на някакво животно, а на човек.

В този момент Кейси отново се оказа в онази нощ на паркинга. Отново лежеше на хладната, твърда земя, докато двамата силни мъже разкъсваха дрехите й. Отново отчаяно крещеше и се опитваше да се измъкне. Болезнен спазъм присви стомаха й и, гледайки безпомощната жертва на зверовете, Кейси си спомни какво значи да няма кой да ти помогне.

И преди да осъзнае какво прави, изключи от скорост, отвори вратата и изскочи крещейки от колата, като размахваше ръце в опит да прогони животните от лежащия на земята човек.

Четири чифта зелени очи се обърнаха към нея, докато тя тичаше към тях. В ушите й като ехо се отразяваше ниското им ръмжене. И когато едва не ги настъпи, здравият й разум взе връх над емоциите й и Кейси осъзна колко е загазила.

Тя рязко спря и застина.

Най-близкото чудовище се изправи на крака и Кейси ясно видя тялото му — то наистина бе човешко. На огромен човек. Чудовище с височина над два метра, повече от сто и тридесет килограма и залято с кръв, която капеше от лицето върху гърдите му. Другите, не по-малко едри твари, бързо се изправиха зад гърба му.

— Връщай се в колата, човешко същество! Това не те засяга.

„Боже мой, то говори!“

Вцепенена, Кейси само можеше да стои и да се взира в това, което приличаше по-скоро на кошмарен сън. Тя погледна надолу към обления с кръв човек на земята зад гърбовете им и съдържанието на стомаха й бързо тръгна да се изкачва нагоре към гърлото й:

— О, Боже, какво е станало тук?

Говорещият с Кейси звяр изведнъж замря на половината път до нея. Вдишваше въздух толкова дълго и упорито, сякаш се опитваше да я вдиша цялата в дробовете си. Очите му се разшириха и върху лъвоподобната му муцуна се появи нещо, приличащо на шокирано изражение или на разпознаване. После се обърна и каза нещо неразбираемо на троицата зад гърба си.

Чудовищата с изумление се втренчиха в неволната свидетелка, след което безследно се разтвориха сред лек дим.

Кейси тръсна глава и леко се удари по челото. Вероятно всичко й се беше привидяло. Това просто не можеше да е истина! Боже мой, трябваше да прекрати закупуването на вампирските романи за книжарницата на баба й.

Мъжът на земята простена и Кейси бързо погледна надолу. Дали всичко й се беше привидяло или не, но пред нея определено лежеше ранен мъж.

Все още усещайки лек световъртеж, Кейси се втурна напред, коленичи до пострадалия и го погледна в лицето. „Гръцкият бог“ от клуба. Онзи, който си бе тръгнал, носейки русата жена в ръце, като рицар в блестящи доспехи. И беше тежко ранен — зверовете бяха нахапали и разкъсали цялото му тяло. За миг Кейси се обърка и не знаеше какво да прави.

Но когато непознатият се опита да помръдне, мозъкът й най-накрая заработи.

— Не, не ставайте! О, Боже, ей сега ще извикам някой да помогне… Вие… — Кейси преглътна бучката в гърлото си. — Какво е станало с вас?

— Ня… нямам… нужда от помощ — изхриптя той със силен акцент. — Почивка. Нужна… ми е… почивка.

Мъжът определено беше в делириум. Нуждаеше се от болница, в която има запаси от кръв и лекари, способни да му помогнат, а не от почивка. „Боже, Господи! Това по ръцете му следи от ухапване ли са?“ Плътта изглеждаше така, сякаш някой се бе опитал да я отдели от костите му.

Кейси се опита да накара мъжа да лежи неподвижно, но въпреки тежкото си състояние и болката той се оказа по-силен от нея. Отблъсквайки се от земята успя да седне. Главата му буквално увисна, сякаш всеки момент щеше да се откачи от тялото му.

— Моля ви, просто… ме измъкнете оттук, преди те да са се върнали — изхриптя той.

След тези негови думи Кейси се огледа. Вятърът беше утихнал, не се чуваха песните на щурците и шумът на преминаващи автомобили. Около тях нямаше жива душа. Жената, с която раненият излезе от клуба, също беше изчезнала. Наоколо имаше само тишина. Зловеща и странна тишина, напълно противоречаща на нормалните нощни звуци, характерни за Силвър Хилс, щата Орегон.

Мъжът вече бе успял някак си да се изправи на крака. Кейси се промуши под рамото му и обви ръка около кръста му. Като по чудо стигнаха до колата, въпреки че тя не беше сигурна как точно го направиха. Непознатият почти падна на седалката до водача като камък, докато в купето се носеше гласът на Мийт Лоуф^[1], който пееше за това, какво би направил за любовта. Кейси шумно издиша, когато успя да вкара краката на ранения в колата и да затвори вратата.

Стомахът й продължаваше да се присвива и тя побърза да заобиколи. Но внезапно спря пред отворената врата, спомнила си за блондинката.

Огледа празния паркинг, а след това и горичката, преминаваща в истинска гора. Къде по дяволите е това момиче? Кейси се канеше да я потърси, когато мъжът отново простена, привличайки вниманието й.

— Побързайте, моля ви! — изхриптя той. — Те скоро ще се върнат.

Спомняйки си за това, което си мислеше, че й се е привидяло, Кейси влезе в колата, изключи плейъра и за всеки случай включи бутона за автоматично заключване на вратите.

Добре, мисли! Ще го заведеш в болницата, а след това ще се обадиш на полицаите да отидат и да потърсят блондинката. Решила, че планът й е добър, тя погледна към ранения и включи двигателя.

— Ще ви заведа в болницата.

Непознатият толкова рязко протегна ръка, че Кейси едва успя да улови това движение. Около китката й с удивителна за един ранен сила се сключиха силни мъжки пръсти, докато палецът му се притисна към мястото, където под кожата се усещаше пулсът й.

— Никаква болница. Просто почивка.

Ниският му, с необичаен акцент глас се смекчи, внезапно превърнал се в… страшно познат. Тъмните му очи се втренчиха в нейните, докато всичко наоколо се превърна в езера от обсидиан, черни като нощта. Топлата вълна, преминала през цялото й тяло, накара всеки мускул в него да се отпусне.

— Трябва ми само почивка. А след това, обещавам, че ще си тръгна. Няма да те нараня.

Беше странен коментар от човек, който едва можеше да държи главата си изправена. Най-безопасното нещо, което трябваше да направи, бе да кара направо към болницата или полицията или просто да се върне в клуба — Ник все още беше там.

Но Кейси не го направи, а бавно кимна, неспособна да откаже. Опита се да разтърси глава в опит да пребори мъглата, странно затъмнила разума й, но не успя. След като включи двигателя, излезе от паркинга и опита да свърне към болницата, но нещо я прободе и завибрира в долната част на гърба. Автомобилът, сякаш разполагащ със собствен разум, зави надясно на Олд Корнуел Роуд и се отправи към езерото и къщата, в която живееше Кейси.

— Благодаря ти, мели — прошепна непознатият, пусна ръката й и затвори очи. — Скоро всичко това ще приключи. Обещавам ти.

* * *

Ник Блейдс затръшна с крак вратата и хвърли ключовете от своя „Харлей“ върху малката квадратна масичка в средата на празната гостна. След това свали коженото си яке и го захвърли върху ключовете, дръпна един стол и седна. Дочу се скърцането на евтиния материал, който се огъна под тежестта на мъжкото тяло.

Работата още не беше свършена.

Отвори ноутбука си — единствената скъпа вещ, която държеше в занемарената квартира тук, в Силвър Хилс, и зачака компютърът да зареди. Когато на екрана се появи емблемата на Уиндоус, Блейдс леко захапа вътрешната част на бузата си и прокара ръка по челюстта си върху прорасналата си брада.

Беше познал блондинката в ъгъла веднага, щом влезе в клуба. Трудно можеше да се каже колко време беше престояла тя вътре, но начинът, по който неочакваната посетителка се взираше в Кейси, пробуди всичките му тревожни инстинкти. Защо, по дяволите, арголейката беше дошла в клуба и се опитваше да мине за човек?

Ник прокара пръсти по клавиатурата и включи чата. Надяваше се Орфей да бъде в мрежата, защото трябваше да получи няколко проклети отговора на въпросите си.

И за щастие, неговият единствен осведомител от Арголея се оказа в мрежата.

Компютърен фанатик.

И Ник започна да пише.

Нико: Имам нужда от отговори. Ще поговорим ли?

Орфей: Какво става, приятелю? От сто години не сме говорили. Как вървят нещата със смъртните бонбончета?

Ник се намръщи. Пръстите му буквално летяха по клавишите.

Нико: Като жребец съм. Защо, по дяволите, мислиш, че стърча тук?

На екрана се показа смеещ се емотикон.

Орфей: Ти си най-ужасния лъжец, който съм срещал. Направо умирам от завист. Какво ти трябва?

Нико: Какво се говори в Съвета?

Курсорът мигна.

Блейдс се облегна на стола и сложи ръцете си на подлакътниците, очаквайки събеседникът му да отговори. Измежду всички познати на Ник, включително смъртни и богове, този мъж беше технически най-опитният от всички тях. Той „поглъщаше“ човешките технологии като дете в сладкарница и ги присъединяваше към откритията на своята раса. И това бе основната причина Ник да си говори с него по този начин. Ако Орфей подозираше, че чатът им се следи, нямаше да рискува и да отговори.

Орфей: А ти защо питаш?

Нико: От любопитство.

Орфей: Нали знаеш човешката поговорка за това, какво се е случило с любопитната котка?

Нико: Вече съм умирал веднъж, помниш ли? Готов съм да рискувам още веднъж.

Орфей: Добре, умнико. Но ако нещо стане — нищо не съм ти казал.

Нико: Както винаги.

Чичото на Орфей беше един от дванадесетте членове на Съвета, помагащи на царя. На практика, Съветът бе хвърлил ръкавицата на царя и по-скоро му пречеше — не беше тайна, че съветниците желаеха промяна във властта. И заради тази родствена връзка, Орфей знаеше всичко, което ставаше в Арголея — било то добро или лошо. И той бе единствената нишка, свързваща Ник с онова, на което бе обърнал гръб преди толкова години.

Курсорът примигна и започна да се мести.

Орфей: Царят умира. Говори се, че ще бъде мъртъв до следващото пълнолуние.

Нико: Съветът трябва да е на седмото небе от щастие.

Орфей: Не са. Всъщност буквално са обезумели. В края на следващата седмица Изадора има намерение да се омъжи за Терон. За сватбата обявиха преди няколко дни.

Ник най-накрая разпозна двете лица, които видя в клуба. Блондинката не беше обикновена арголейка. Гинайката щеше да стане кралица на тяхната раса. А гигантът-аргонавт, който дойде за нея, бе не кой да е, а командирът им. Аргонавтите бяха преки потомци на първите седем герои и затова кръвните им връзки бяха много по-силни от тези на останалите арголейци. Силата им бе необятна.

Затова не бе удивително, че Съветът се безпокоеше. Изадора бе единственият жив наследник на цар Леонидас. И всички знаеха колко е слабо здравето й. Малка, крехка и кротка. Сама по себе си гинайката не можеше да командва, но ако Терон се оженеше за нея, то Съветът нямаше да посмее да хвърли предизвикателство на бъдещата кралица. Наследниците, които двойката щеше да създаде, трябваше да обезпечат разцвета на династията за хиляди години напред.

Не че на Ник му пукаше за съдбата им. След онова, което му бяха сторили, нямаше да се притесни от факта, че се избиват помежду си.

Но защо принцесата се бе озовала в долнопробния човешки клуб? И защо толкова много се беше заинтересувала от Кейси?

Ник мислеше върху това, докато пръстите му продължаваха да натискат клавишите.

Нико: А Аргонавтите присъстваха ли при обявяването?

Орфей: Да. Всичките седем. Дори Деметрий. Макар че той не се зарадва особено на новината.

Ник стисна зъби. Ама разбира се, че Деметрий няма да бъде във възторг, чувайки, че Терон ще получи още по-голяма власт.

Орфей: Макар да се носят слухове, че след обявлението, никой не е виждал Терон. Изадора също. Предполага се, че те са избягали и тайно са се оженили, за да избегнат отмъщението на Съвета.

Но Ник със сигурност знаеше, че не са се оженили. Аргонавтът беше извън кожата си, откривайки Изадора в клуба — хладна, убийствена ярост се четеше върху лицето му. Но това изобщо не обясняваше, кой вятър бе довял принцесата в клуб „Екс Скрийм“.

Нико: Благодаря за информацията.

Орфей: Мислиш ли за завръщане?

Нико: За какво?

Орфей: Просто питам. Отдавна не си се интересувал какво става в кралството. Знаеш, че чичо ми Люциан не свири последна цигулка в Съвета. Може да се заеме с твоя проблем. И с поддръжката на брат ти…

Ник не дочете съобщението на Орфей, а веднага заудря по клавишите.

Нико: Той не ми е брат. И аз не желая да се връщам в Арголея нито сега, нито за в бъдеще. Но заради безопасността — както моята, така и на останалите, трябва да зная какво става. Това е всичко.

Орфей: Както разбирам, в твоя свят всичко е спокойно.

Нико: Толкова, колкото въобще това е възможно.

Не че Блейдс се канеше да бъде откровен. Още повече с Орфей. Особено за това, къде се намираше и какво смяташе да прави. На Орфей се доверяваше само дотолкова, че да му вярва за новините от Арголея. И това беше всичко. Ник отдавна се бе научил да не говори напразно. Ако Аргонавтите разберат къде се намира и с какво се занимава, ще го проследят и убият без изобщо да се замислят.

И това беше още една причина, поради която присъствието на Аргонавта Терон в градчето Силвър Хилс тази вечер така го беше обезпокоило. Нещо ставаше.

Нещо, за което дори Орфей нямаше понятие.

Ник излезе от чата и затвори компютъра. Седейки в тъмнината на тихата и празна неугледна квартирка в близост до „Екс Скрийм“, мислеше за това, че Изадора почти цяла вечер не откъсна погледа си от Кейси. Ако гинайката искаше да си намери жена, за да удовлетвори желанието си, то с лекота можеше да избере някоя друга.

Не. Тя се интересуваше именно от Кейси. Значи гинайката знаеше коя всъщност бе тя.

Ник живо скочи, сграбчи коженото си яке и се облече. Усещайки растящото си безпокойство и неотстъпчиво желание да се убеди в безопасността на Кейси, той хвана ключовете си и затвори врата след себе си. И дори не помисли, че навън е три през нощта и Кейси най-вероятно вече дълбоко спи в къщата си край езерото.