Елизабет Ноутън
Белязана (26)

Глава двайсет и пета

Стори му се, че в гърдите го удари разряд от четиридесет хиляди волта. Което най-вероятно беше точно така.

Стиснал зъби, Терон с труд се изправи на колене и се опита да стане. Стаята се завъртя пред очите му докато главата му безсилно се люшкаше върху раменете. Простена и отново се отпусна на пода. Направи няколко дълбоки вдишвания, след което се опита отново да се изправи на крака.

Пред очите му проблясваха звезди, но той не се предаде.

С дрезгаво ръмжене най-накрая успя да се подпре на стената, целият треперещ и облян в пот. Шибан бог…

На верандата се разнесоха стъпки, няколко секунди преди да чуе познатите гласове.

— Тук съм! — опита се да извика Терон с дрезгав глас.

Вратата на спалнята се отвори. Като в мъгла успя да види влезлите Трифон, Церек и Финей.

— В името на Ада, какво се е случило с теб? — попита Церек, втурвайки се да помогне на Терон да се изправи. Финей го хвана за другата ръка.

— Никога не съм предполагал, че ще видя подобно нещо. — Подуши въздуха, наклони се по-надолу и се вгледа в косата на Терон? — Богове, опърлен ли си?

Терон възстанови равновесието си и се освободи от хватката им. От всички Аргонавти единствено Финей можеше първи да разпознае опърлената плът, тъй като сам умееше да издиша огън, също като дракон.

— Нещо такова. Кой охранява портала?

— Титус — отвърна Церек.

Добре, значи Терон просто трябваше да каже на Аргонавта, че не трябва да пуска Акация.

— Трябва да ми помогнете. Тя изчезна.

— Ние знаем — отбеляза Трифон от другата страна на стаята. Светлите му коси бяха паднали на челото, а еднодневната брада покриваше лицето му. — Деметрий и Зандер вече я търсят. Царят получи припадък. И като си спомня какво, ако се вярва на думите на Зандер, си наприказвал вчера на Леонидас, направо ти е провървяло, че нашият цар досега не те е провесил за топките. Работата ти е лоша, приятел.

— Вие откъде знаете? — удиви се Терон. — Тя изчезна преди няколко минути.

— Изадора е била тук? — попита Финей, стоящ до командира си.

— Изадора ли? — Терон огледа всички присъстващи Аргонавти, започвайки от Финей. — Не говоря за нея. А и за какво ми е…

И тогава му просветна.

— О, ската, той е взел и двете!

Главата на Терон отново се завъртя и той опря ръка на стената, за да се задържи. Когато Церек се опита да му помогне, той просто се измъкна от захвата му. С крайчеца на очите си видя как събратята му си разменят недоумяващи погледи, след което отново погледнаха към него.

— Кой, кого и къде е взел? — попита Грифон.

Тишина.

— Онази жена — отвърна Церек, започнал да загрява. — Онази смъртна, която беше тук вчера. Ах, кучи син!

— Минутка. Каква жена? — вдигна ръка и Финей.

Терон опря рамо в стената.

— Хадес беше тук.

— Ама че гадост — промърмори Церек.

— Той е идвал тук? От плът и кръв? Аз мислех, че боговете не могат да проникнат в Арголея — промърмори и Грифон.

— Хадес не е олимпиец — поясни Церек. — Входът в Арголея е забранен единствено за дванадесетте олимпийски богове. Кучи син!

Терон бавно се обърна, без да обръща внимание на коментарите им.

— Трябва да разбера къде ги е отвел. Не са в подземния свят, значи са някъде тук…

— Терон… — предупреждаващо възкликна Церек.

— … Но не в замъка и не в храма. И на двете места има прекалено много хора. Значи трябва да е някое уединено, свещено място. Някъде… Защо не мога да се съсредоточа? — Терон притисна пръсти към челото си, след което без предупреждение ги стовари върху стената, ръмжейки от досада.

На пода се посипаха прах и още парчета мазилка.

В стаята настъпи тишина. Никой от пазителите не се осмеляваше да заговори. Защото всеки знаеше с каква лекота е способен командирът им да изтръгва крайници. А в сегашното си настроение можеше наистина да го направи.

Изведнъж, Терон разбра всичко. И вдигна рязко глава.

— Ската!

— Терон, почакай! — извика Церек, когато командирът им се хвърли към вратата.

Забравяйки за болката, Терон се спря само за да обуе ботите си в коридора и без да се бави, за да изчака останалите, извика:

— Намерете Калия и я доведете в Каменния кръг. Веднага! След което хукна.

 

 

— Къде отиваме? — попита Изадора Персефона през мъглата.

— Ще видиш. — Богинята хвана ръката на принцесата. — Почти пристигнахме.

Беше дълга нощ. Нощ, която Изадора искаше да забрави. Всеки път, когато си спомняше какво видя…

Отново й се повдигна.

— Дори не си мисли да изпразниш стомаха си още веднъж, малка царице. — Персефона прегърна Изадора по-силно. Садистичния смях на съпругата на Хадес не даде възможност на принцесата да се раздели с оскъдната си вечеря, която едва успя да преглътне. — Когато всичко свърши, ти дори ще ми благодариш. Трябваше отдавна да откриеш божествената си страна и да започнеш да получаваш удоволствие.

Изадора стисна очи.

Забрави за това. За нея. За него. За това, което правеха. Мисли само за себе си, за Акация и за това, че ти я спаси.

— Ето, пристигнахме — заяви Персефона.

Мъглата се разпръсна и хладна тръпка премина през тялото на Иза. Тя видя величествените маслинови гори и заснежената планина, издигаща се в далечината. Принцесата знаеше, че все още са в Арголея, само че още не можеше да разбере къде точно. Огледа се и видя, че стои насред Каменния кръг.

— Какво е това? — Тя огледа големия плосък каменен олтар в центъра му, обкръжен от въглени, останали след традиционното погребение, на което арголейците изгаряха телата на мъртвите си. Така душите на починалите се изпращаха към Острова на Блажените. — Защо сме тук?

Персефона, извисяваща се над Изадора с цяла глава и изглеждаща, за разлика от принцесата на Арголея, като истинска царица, се усмихна.

— Защото тук трябва да стане всичко.

Реалността блъсна Изадора като леден юмрук.

— Не — и тя разтърси глава. — Вие не можете! Той обеща!

Персефона хвана принцесата за китката, преди тя да е успяла да направи дори крачка назад. Богинята, по-силна дори от Аргонавт, се вкопчи в жертвата си сякаш със стоманени клещи. Влачеше крещящата и съпротивляваща се Изадора зад себе си по прашната земя така, сякаш пленницата й беше лека като перце.

— Да, принцесо, ние можем! — Персефона вдигна Изадора и я сложи върху каменния олтар толкова непринудено, както родител вдига детето си. — Пророчеството на моя съпруг е по-важно от твоите желания.

Изадора усети как Персефона притиска ръцете й към камъка.

— Той ме излъга! — едва ли не изръмжа тя.

Богинята само се усмихна.

— Не е точно така. Просто той… пропусна нещо.

— Аз ще се погрижа да гори в Ада за тази лъжа — и след тези думи Изадора заплю богинята в лицето.

Злорадата усмивка на Персефона се стопи. Съпругата на Хадес бавно отпусна ръката на Изадора, за да изтрие лицето си. Принцесата се напрегна, очаквайки да последва неминуемо наказание. Не можеш да обидиш богиня и да оживееш.

Но вместо да нанесе съкрушителен удар на обидилата я, Персефона само примигна. И погледна към Изадора с леко възхищение.

— Много добре, принцесо! Може би не си толкова безнадеждна. Хадес с удоволствие ще узнае, че под тази бяла кожа се крие железен гръбнак.

— Върви в Тартар — промърмори Изадора.

Персефона широко се усмихна.

— Непременно. Знаеш ли, на мен ми харесва там. Ако майка ми не ме прибираше обратно на няколко месеца, аз с удоволствие щях да живея там вечно. — Царицата на подземния свят рязко вдигна глава. — Ах, най-накрая! Те са вече тук.

Когато Персефона леко се отмести и се обърна, за да погледне назад, Иза най-накрая успя да зърне кои са тези „те“.

Хадес, този садистичен кучи син, тя разпозна веднага, но цялото й внимание беше привлечено от брюнетката, вървяща редом с него.

Акация. Нейната полусестра.

Странен звън се надигна в гърдите на Изадора. Сякаш милиони електрически разряди проникваха във всяка клетка на тялото й, предизвиквайки шум в ушите. Принцесата разпозна симптомите, защото същото беше усетила в стриптийз клуба онази нощ, когато за първи път видя Акация. Само че сега вибрациите на бръмченето се засилваха с всяка една крачка, с която сестра й се приближаваше към каменния олтар.

— Спри! — извика принцесата.

Акация застина. Виолетовите й очи, о, Боже, същите като на техния баща, неотлъчно я гледаха.

— Всичко е наред! Дойдох, за да ти помогна.

Паниката обхвана гърдите на Изадора, но принцесата не можеше да помръдне — Персефона така и не беше отпуснала желязната си хватка.

— Не, не е наред! Не се приближавай, ти не знаеш какво правиш!

— Не, зная — възрази Акация на сестра си. — Зная съвсем точно какво правя. Аз ще спася теб и нашия народ. — И тя отново тръгна напред. — Бръмченето се усили дотолкова, че Изадора едва дочу последните думи на Кейси. — Това е, което искам!

— Акация! Не! — От нищото на поляната изскочи Терон, но не успя да се приближи. С едно махване на ръката Хадес изгради щит около Каменния кръг. Командирът на Аргонавтите със страшна сила се вряза в невидимата преграда, след което отскочи и падна назад. Само секунда по-късно отново беше на крака, удряйки по силовото поле и крещейки нещо с приглушен глас. След него бързешком се приближиха и останалите пазители.

— Проклети Аргонавти. Така нямат търпение да извършат нещо героическо — промърмори под носа си Хадес.

Акация спря на две крачки от Изадора. Вибрациите от бръмченето бяха станали толкова силни, че тя не можа да помръдне дори когато Персефона най-накрая отслаби захвата си и се отмести настрани. За принцесата остана само да наблюдава.

Акация хвърли последен, изпълнен с копнеж поглед към Терон, след което се обърна към сестра си. Самотна сълза се плъзна по скулата й.

— Казвам се Кейси.

— Не го прави — едва успя да прошепне Изадора.

— Трябва. — Кейси хвана ръцете й. В слепоочията на принцесата пукащият звук се усили, а по тялото й премина мълниеносен заряд. Водовъртежът ги поде и двете, вдигна ги във въздуха и ги завъртя с немислима скорост, докато ослепителна светлина не излезе от всяка пора на принцесата. След това светът потъна в тъмнина, а единственият звук остана затихващото жужене.