Елизабет Ноутън
Белязана (19)

Глава осемнайста

— Бягай! — Кейси пусна Мариса и я побутна към стълбата в задната страна на хамбара. Усещаше страха на детето, но за щастие, то не започна да я разпитва.

Кейси се спусна първа по стълбата, след което се обърна да й помогне. Отвън се чуваше разяреното ръмжене на демоните, гласът на Терон и звукът на метал, срещащ плът.

Кейси инстинктивно искаше да излезе навън и да му помогне, но знаеше, че това е просто безполезно. Какво можеше да стори тя, което не можеше да направи той? Но, о Боже, ами ако той бъде убит, само защото тя настояваше да тръгне да търси Мариса?

„Дори не смей да мислиш за това!“

Акация си спомни как Терон се сражаваше с демоните в книжарницата й.

„Той знае какво прави!“

Стиснала здраво ръката на Мариса, тя започна на пръсти да се промъква към задната част на хамбара. Един поглед навън беше достатъчен, за да види, че пътят им е свободен. На около тридесетина метра растяха редки храсталаци, които преминаваха в гъста гора, покриваща склона на хълма. Акация преценяваше, дали ще успеят да стигнат до храстите, преди да ги и бележат.

От предната част на сградата отново се разнесе грозно ръмжене, последвано от силен трясък. Мариса изкрещя, когато нечие тяло прелетя край тях и се приземи върху купчината сено и мръсотия.

Кейси хвана детето, притисна го към корема си, за да спре виковете му, като едновременно с това се отдръпна в сянката. Един бегъл поглед беше достатъчен, за да види, че летящото тяло беше на Терон, който веднага скочи на крака и се втурна отново в битката, сякаш полученият удар изобщо не го бе засегнал.

С лудо туптящо сърце Кейси взе Мариса в ръце и нареди:

— Обхвани ме с ръце и крака и се дръж здраво.

Момиченцето просто кимна, притискайки лице във врата й. Акация пое дълбоко дъх, погледна зад вратата, за да се убеди, че пътят е чист, и побягна.

Прекосиха бързо поляната и почти бяха успели да стигнат до храстите, когато изневиделица пред тях се появи демон.

Кейси извика и рязко спря. Очите на приближаващото чудовище блестяха в зелено. То вдиша дълбоко и произнесе сами една дума.

— Ти.

Кейси бързо пусна Мариса на земята и застана пред детето защитавайки го с тялото си като с щит. С широко отворени очи и треперещи ръце, тя се протегна към ножа, прикрепен към глезена й.

Демонът се усмихна, сякаш намираше всичко това за забавно.

— Ти не можеш да ме спреш, нечистокръвна. Аталанта те очаква.

В този момент Мариса закрещя толкова пронизително и силно, че и Кейси и чудовището трепнаха, а после застинаха. Момиченцето крещеше ли крещеше, докато Кейси най-накрая тръсна глава и измъкна ножа, който й даде Терон, и го разтвори, както той й показа.

Демонът се напрегна, готов да нападне.

Ръката на Кейси се стегна около дръжката на оръжието в очакване на врага. Но за секунда преди стълкновението, откъм гърба й се появи Терон и се хвърли към демона.

И двамата се претърколиха по земята, сражавайки се в ръкопашен бой, като демонът използваше и зъбите си. Звярът надделя и натисна Терон към земята, притискайки го с огромния си крак, след което издаде мощно ръмжене.

Кейси бързо съобрази, че Терон сигурно е изпуснал оръжието си, връхлитайки върху врага си.

— Терон!

Аргонавтът я погледна точно в момента, в който тя му хвърли оръжието. Острието с шиповете падна на около тридесетина сантиметра от рамото му и макар и притиснат, ръката му светкавично го грабна. Острието проблесна под слънцето, преди да се забие в звяра и от него да избликне фонтан от кръв. Аргонавтът го отблъсна от себе си и с един удар го обезглави.

Кейси притискаше лицето на Мариса към себе си, за да не може детето да види случващото се.

Когато всичко свърши, Терон, покрит с пот и кръв, дишаше тежко, но, Слава Богу, беше жив. Направи крачка към нея, когато от предната част на хамбара се чу страшен рев. Аргонавтът пъхна ножа обратно в ръката й и силно я бутна към дърветата.

— Бягайте!

Тя не губи време във въпроси, а просто грабна детето и хукна да бяга, докато сърцето й биеше лудо, а адреналинът в кръвта допълваше сили й.

Краката й туптяха, дробовете й горяха, но тя не спираше да тича. Когато Мариса завика „Мини! Мини!“ във врата й и протегна ръце към хамбара, Кейси просто я стисна по-здраво и продължи напред, без да спира. Не смяташе да се връща назад, още повече за глупавата кукла, която момиченцето остави в полуразрушения хамбар. Тичаше напред, заобикаляйки камъни и дървета, и не спря, докато звуците на битката не останаха далеч назад, а единственото, което се усещаше, беше ароматът на пирова гора, мъх и влага.

Кейси постави Мариса на земята и видя, че цялото лице на детето е обляно в сълзи. Момиченцето се сви около камъка. Утешението щеше да дойде по-късно. Сега Кейси трябваше да намери къде да се скрият.

Докато се опитваше да си поеме дъх, Кейси оглеждаше наоколо. Дърветата бяха огромни, но напред и вляво видя няколко големи камъни и скали, между които можеха да се скрият.

Акация отново взе детето на ръце.

— Хайде, Мариса, почти стигнахме.

Гладките камъни, с височината на човешки ръст бяха подредени в равна редица и слизаха надолу по склона. Между първите два камъка имаше цепнатина, достатъчно широка, за да може да се мине през нея. Изглежда, водеше към недрата на планината.

Кейси не понасяше затворените пространства, но ако трябваше да избира между влажната и тъмна пещера и онова, което можеше да се крие сред дърветата, изборът й определено падаше върху пещерата. Пусна Мариса на земята и коленичи до нея.

— Тук съм, скъпа!

Мариса явно се колебаеше.

— Толкова е тъмна.

— Зная, но аз съм тук, с теб. — Мариса погледна назад, явно разколебана. Кейси хвана ръката й. — Обещавам ти, че няма да допусна да ти се случи нещо лошо.

Изглежда отговорът на Кейси задоволи детето. И след още един бърз поглед тя коленичи и пропълзя през отвора, следвана от Кейси.

В началото тунелът се оказа не повече от метър висок и за щастие не толкова дълъг. След около десетина метра Кейси усети, че таванът стана по-висок, а разстоянието между стените — по-голямо. Извади от джоба си фенерчето, което й даде Терон, включи го и изумено ахна, когато висящите от тавана сталактити заблестяха с цветовете на дъгата.

Кръглото помещение се оказа достатъчно голямо, за да може да се изправи, без да удари главата си в грамадните, наподобяващи огромни зъби пещерни образувания. До голямо то помещение имаше по-малко, към което също нямаше друг достъп. И за щастие, освен няколкото буболечки, за които Кейси не искаше да си спомня, и двете зали бяха пусти.

Хвана Мариса за ръката и я поведе към далечния ъгъл на малкото помещение, така че ако някой проникнеше в пещерата, да не може лесно да ги види. Загърна плътно якето си около детето, седна на пода и го придърпа в прегръдките си.

Мариса подсмръкна и се притисна още по-силно към нея.

— Мъчно ми е за Мини — прошепна тя.

— Зная, скъпа — Кейси я погали по главата.

— Можем ли да се върнем за нея?

— Не можем, Мариса, опасно е.

— Кейси — прошепна момиченцето е тишината, — теб страх ли те е?

Акация замълча нерешително, след което кимна, усещайки как сълзите й напират.

— Не се страхувай! Терон ще дойде за нас.

Кейси нервно въздъхна и си помисли колко бързо се промениха нещата. Преди няколко часа тя си мечтаеше да се окаже колкото е възможно по-далеч от Терон, а сега се молеше Мариса да не греши.

 

 

В момента, в който изгаси двигателя и махна шлема си, Ник усети зловонието на смъртта. Домът на Кейси беше потънал в тъмнина, но още на прага му Ник знаеше какво ще види вътре.

Усещайки симптомите на гаденето, той обиколи къщата и видя, че вратата на задния вход е разбита и едва се държи на пантите си. В кухнята всичко беше чисто и прибрано, но дори оттук можеше да подуши онова, което лежеше вътре.

Насили се да продължи, тракайки с ботите си по пода. Когато стигна до вратата, водеща в гостната, спря и преглътна буцата в гърлото си.

Диванът беше разкъсан и преобърнат, а ниската масичка за кафе се беше превърнала в купчина трески. Книги и счупени дреболии се търкаляха по пода и сред целия този безпорядък лежеше безжизненото тяло на любовницата му.

— По дяволите, Дейна!

Отпусна се на колене до нея, оглеждайки това, което беше останало от нея. Дейна гледаше към тавана с широко отворени разфокусирани очи, а цялото й лице бе в отоци и кръв. Единият й крак беше извит под странен ъгъл, а костта бе пробила не само кожата, но и дънките. Цялото й тяло беше в кървави драскотини. Но най-отвратителното, онова, което Ник заподозря още щом приближи вратата, се потвърди. В гърдите на Дейна зееше дупка — точно там, където по-рано бе туптяло сърцето й.

Прикри устни с ръка, затвори очи и започна да се ругае за постъпката си от онази нощ. Беше усетил смъртта й, но не направи нищо, за да я защити. Само ако я беше откарал в колонията, ако беше по-настоятелен… По дяволите, ако само беше отворил очи и се бе вслушал в нея, сега тя щеше да е все още жива.

Ама че глупости! Тя е мъртва и ти не можеш да направиш нищо повече.

Ник отвори очи и се втренчи в Дейна. Краят на връзката им бе настъпил, но по някакъв начин тя все още му беше прекалено близка. Може би много повече, от който и да е друг в живота му. Тя го разбираше, както него самия, така и неговите потребности, и никога не каза „не“. Дори когато Ник се държеше като шибан извратеняк. И как й се отплати? С това.

Тя го обвини, че има комплексите на Бог. И Ник знаеше, че Дейна е права. Но дори Бог не можеше да бъде прецакан така. Мобилният телефон в джоба му завибрира.

— Какво? — отговори той.

— Ник, Хелън е. Имаме проблем.

Той бавно се изправи, усещайки потръпването в шибаните белези на гърба си.

— Какво стана?

— Тази сутрин Мариса изчезна. Търсят я. Но жената, която ти доведе вчера при нас, Кейси — те двамата с Аргонавта същи тръгнаха да я търсят. И никой не ги е виждал повече.

Ник стисна по-здраво телефона.

— Мамка му!

— Зная, извинявай. Но не можах да я спра.

— Връщам се обратно.

— А какво стана с Дейна?

Ник отново погледна към бившата си любовница и се помъчи да зарови по-надълбоко чувствата си, както правеше винаги, когато някой от сънародниците му беше убит. Мъката от нейната загуба щеше да е по-голяма, отколкото на останалите, но той беше наполовина Аргонавт и неговата тъмна страна скоро щеше да надделее.

— Намерих я.

— Тя…

— Приготви огньовете, Хелън.

Ник затвори телефона в момента, в който тя заплака.