Елизабет Ноутън
Белязана (5)

Глава четвърта

— Сигурен ли си в това?

Аталанта погледна към другия бряг на Стикс, в самото сърце на Подземния свят, и заскърца със зъби, осмисляйки това, което беше чула.

— Да, царице моя — увери я архидемонът. — Няма грешка. Същността й е силна.

Аталанта се обърна към Деймус — демон номер едно сред нейните слуги — и го изгледа с присвити очи. Кървавочервената рокля откриваше съвършеното голо рамо на кралицата, а полата се спускаше до почернялата земя под краката й.

— Умен ход от негова страна — да я скрие от нас.

— Така е, царице моя. Умно, но не и далновидно. Царят е сгрешил, като е мислел, че няма да можем да я открием.

— Хм… — бе отговорът на Аталанта. — А какво стана с принцесата?

Глухо ръмжене се изтръгна от гърдите на Деймус.

— Аргонавтът Терон я върна в Арголея, преди да успеем да я заловим.

— Виждам. — Аталанта знаеше, че войнът бе изчерпал силите си, за да отвори портала и изпрати принцесата вкъщи. Също както знаеше и че е жив, поради некадърните си демони. Но въпреки всичко, повдигна въпросително вежда. — И… Аргонавтът е мъртъв?

— Не, царице моя. Намеси се смъртната. Тя… Когато я разпознахме, веднага се върнахме за по-нататъшните ви указания.

— Разбирам — повтори господарката му с невероятно спокойствие.

Тя сложи ръце зад гърба си, стисна ги и впи поглед в своя архидемон, стоящ три стъпала по-надолу върху почернялата земя. Той беше висок, но и Аталанта, принадлежаща към числото на древните герои, също не му отстъпваше по ръст. И Деймус със сигурност не притежаваше и една десета част от силата, с която бе надарена царицата.

— Разкажи ми за принцесата.

Демонът въздъхна с явно облекчение.

— Тя е крайно слаба, царице моя. Смъртта й е въпрос само на време. Но виж, другата… — Той се запъна леко. — Другата, ако не я наблюдаваме, може да усили редиците им.

— Но ти сам каза, че тя е само една обикновена смъртна.

Деймус кимна:

— Смъртна и слаба, царице моя, като всички човеци.

Демонът явно си нямаше и понятие от пророчеството. За разлика от Аталанта. Емоциите, които тя така внимателно потискаше, се надигнаха от дълбините на душата й.

— Тогава ми обясни, защо тя още е жива?

Деймус примирено наведе глава. Нерешителността му само потвърди подозренията й.

„Безгръбначно мекотело!“

Потръпвайки от отвращение, Аталанта стовари върху главата му яростта си с цялата й сила:

— Нима не съм проляла кръвта си за това, което съм създала? Нима не съм се жертвала, за да постигна всичко това? — Тя вдигна ръце към развълнуваното небе, станало алено и пулсиращо със същата ярост, която бушуваше в душата й. — Нима не съм пожертвала всичко в името на безсмъртието и съмнителното щастие да командвам такава купчина нищожества?

С две крачки Аталанта се озова до Деймус толкова стремително, че той успя само удивено да повдигне глава. Гледайки в очите му, царицата измъкна меча от ножницата на бедрото му и без да се прицелва, замахна неопределено някъде встрани. Острието преряза сънната артерия на демона, стоящ отляво на Деймус, и нещастната жертва падна на колене, давейки се в собствената си кръв.

Архидемонът дори не помръдна, за да помогне на събрата си. Само бързо плъзна поглед от онзи, с когото преди няколко минути стоеше на паркинга в света на смъртните, обратно към кралицата и ниско се поклони:

— Да, царице моя.

Отвращението на Аталанта само се усили, когато заби окървавения меч в земята и ритна в гърба гърчещият се в предсмъртни мъки демон. Безполезни. Всички. Нима ще й се наложи да прекара вечността заобиколена от тези идиоти?

— Смъртното момиче няма да ме спре — сега, когато съм толкова близо до целта! — разкрещя се Аталанта. — И не съм прекарала последните три хиляди години в недрата на Ада, за да се проваля точно сега. Арголея ми принадлежи. Аз ще заема подобаващото ми се място на трона и ще управлявам онова, което отдавна трябваше да бъде мое. И нито глупавият цар, нито жалката принцеса, нито най-силният сред Аргонавтите няма да ми попречи да си взема онова, което е мое. Аз ще се наслаждавам на този ден, в който завинаги ще ги изгоня от моето царство. Деймус, ти вярно каза — тя е само един човек. Намери я! Убий я! И ми донеси главата й!

Неподправен ужас тлееше в зелените котешки очи на архидемона, когато той ги вдигна съм господарката си:

— Но тя е…

— Ти смееш да ми противоречиш? — изрева Аталанта. — Аз съм богиня. А ти си само слуга в моето царство. Моята власт над демоните е безгранична и само моите решения имат значение. Нито един бог, включително и Зевс, не може да оспори властта ми. И повярвай ми, Деймус, ако не изпълниш поставената задача, аз лично ще те предам на Хадес. Мислиш, че аз съм жестока? — И тя посочи бездиханния демон в краката си и поклати глава. Времето, прекарано при мен, ще ти се стори истински рай в сравнение с онова, което те очаква в Ада.

Деймус отново наведе глава. И макар че, съдейки по напрежението в раменете му, той все още се бореше с вътрешните си противоречия, архидемонът предпочете благоразумно да отстъпи.

— Да, царице моя.

Докато изчакваше Деймус и неговите безполезни и глупави воини да изнесат трупа на мъртвия си събрат, Аталанта изцяло насочи вниманието си към река Стикс. Пое си успокояващо дъх, след което отново се изкачи по стълбите и се загледа във водата. О, как ги мразеше всички. Всички арголейци — до последния. Особено Аргонавтите. Преди доста време…

Богинята прокара пръсти по устните си, замислена за миналото. Да, някога, тя сама искаше да бъде една от тях. Но това време отдавна отмина. Превъзходството им наближаваше своя край. Аргонавтите са обикновени смъртни, които просто имаха малко по-дълъг живот от средностатистическия живот на обикновен смъртен. Те могат да бъдат убити. И ще бъдат убити. Аталанта живееше за деня, в който Аргонавтите — всичките тези отвратителни създания до последния от тях — ще изчезнат от лицето на земята, а самата тя ще вземе властта над арголейците.

Подземният свят й беше омръзнал. Настъпило бе нейното време.

Отново въздъхна дълбоко. Пророчеството нямаше да се сбъдне. Беше го спряла преди, ще го направи и сега. На всяка цена.

Увереността в собствените й сили я успокои и тя дори се усмихна леко. А лед, студен и суров като безмилостните ветрове, които вилнееха в човешкия свят на Арктика, се бе втвърдил на мястото, където някога туптеше сърцето й.

* * *

Преди отново да провери какво е състоянието на непознатия, Кейси смяташе малко да поспи. Стигна почти до гостната, когато чу почукването върху входната врата.

Замря и хвърли поглед към часовника на стената — 3:14 през нощта. Отново погледна към входната врата. И спомените за зверовете на паркинга на „Екс Скрийм“ за миг я парализираха.

Което беше нелепо, разбира се — такива зверове в природата просто не съществуваха.

Чукането по вратата премина в силни удари и адреналинът й скочи до тавана.

О, Господи! Ами ако са…

— Кейси? Знам, че си там. В къщата свети… — откъм улицата се разнесе приглушен мъжки глас.

Ник!

Паниката й се превърна в учудване, което от своя страна прерасна в някакво мрачно подозрение. Какво правеше Блейдс пред вратата й в три часа посред нощ?

— Ник? — направи тя крачка към вратата.

— Отвори, Кейси! — Извика той по-силно.

Хвана дръжката на вратата, когато погледна надолу и осъзна, че вследствие на грижите за пациента си бе само по сутиен, окървавени дънки и съсипани гуменки.

— Ник, почакай малко, трябва да… хм… не съм облечена. Просто почакай.

Влетя в банята, хвана белия си хавлиен халат и едва тогава видя, че ръцете й са покрити със засъхнали кървави петна. Нямаше време да ги почисти. Спомни си предупреждението му и спонтанно реши, че няма да му казва за ранения мъж в леглото си.

Загърна халата плътно около тялото си и го стегна с колана. Повдигна яката му до брадичката си и разви ръкавите му така, че почти да покрият пръстите на ръцете й. Убеждавайки се, че е скрила всички издайнически след, Кейси хвърли поглед към огледалото и едва не ахна от ужас. Косата й стърчеше под странни ъгли, под очите й се виждаха тъмни кръгове… „Няма значение“, реши Кейси. Сега най-важното беше да разбере какво иска Ник от нея и да го отпрати.

Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и тръгна към вратата. В последната секунда си спомни за кървавите гуменки.

— По дяволите — измърмори тя, събу ги и бързо ги изрита зад вратата. След това я открехна — толкова, колкото да може да вижда през процепа, и се взря в тъмнината към верандата, където стоеше Ник.

Този път Кейси ахна. Светлината, процеждаща се през прозореца на кухнята, осветяваше покритото му с белези лице, докато тялото му тънеше в мрак, правейки го да изглежда още по-огромен. Сякаш „Мак Трак“ се беше появил на верандата й. Ник се извисяваше над нея, тъмен и опасен като байкър извън закона, както удачно го беше нарекла Дейна. Той присви очи, докато толкова изучаващо я наблюдаваше, сякаш очакваше Кейси да направи нещо непредсказуемо — като да го нападне например.

И спомените от онази нощ преди три месеца отново проблеснаха в ума й. И както винаги, спазмите в стомаха й отново се завърнаха. Тръгна си от клуба през нощта, както обикновено след смяна, когато на половината път до колата й пътя й преградиха двамата пияни мъже, които още вътре в клуба многократно се бяха опитвали да я опипват и които й предложиха да я откарат. Уви, отказът й не ги впечатли и след няколко минути тя вече беше съборена на мръсния асфалт на паркинга, на няколко метра от клуба, където всяка нощ сервираше напитки. Кейси знаеше, че мъжете смятаха да я изнасилят или дори убият. И с безсилие разбираше, че не можеше да им попречи да го сторят.

И тогава, като в прекрасен сън — или може би нощен кошмар — сякаш от нищото, се появи Ник. Висок, опасен и застрашителен, той изскочи от мрака. Дори сега, Кейси все още чуваше виковете и усещаше миризмата на кръв. Страховитите звуци все още я будеха нощем. Но в онази вечер, тя беше запушила ушите си с ръце, претъркулвайки се върху мръсния асфалт, само и само да се измъкне от ужасяващата сцена. И, слава Богу, загуби съзнание.

Сутринта Кейси се събуди в болницата, а до нея седеше Дейна и държеше ръката й. Приятелката й разказа историята как една от танцьорките я открила на паркинга, малко след като Кейси си била тръгнала. Предполагаха, че Кейси се е подхлъзнала на локва изтекло на асфалта моторно масло и при падането си е ударила главата. Но тя знаеше, че това не отговаря на истината. И досега нямаше представа какво се бе случило с двамата насилници — повече не ги видя. От друга страна, спасителят й — Ник, оттогава не бе пропускал нито една нощ, в която да не влезе в клуба.

„Това е Ник — напомни си Кейси. — Той те спаси. И едва ли точно сега е решил да поправи грешката си, като те убие в собствения ти дом“.

— Ами… здравей, Ник — каза тя с леко треперещ глас. — Доста е късно. С какво мога да ти помогна?

„Три часа посред нощ е. Какво, по дяволите, смяташ, че иска от теб? — премина през главата й. — Я престани!“

— Всичко наред ли е? — попита Блейдс, леко наклонил глава, сякаш чуваше спора, който тя водеше с вътрешния си глас.

Кейси бързо кимна — прекалено бързо, докато с едната си ръка стискаше яката на халата около врата си, а с другата придържаше вратата.

— Ами да, тъкмо смятах да си лягам. Нещо… случило ли се е?

Блейдс внимателно огледа външната фасада на къщата. След това погледна над главата й към полуотворената врата, водеща към гостната.

Кейси леко се напрегна.

— Ник?

Внимателният му поглед се върна върху нея, опипвайки я от глава до пети, но без никакъв сексуален намек. Ник просто я оглеждаше, сякаш задоволявайки любопитството си.

— Готвиш ли нещо? — изведнъж попита той.

— О! — нима неканеният й посетител е усетил аромата на лавандулата? Кейси машинално подуши въздуха. — Само чай. Винаги пия чай преди сън — излъга тя. — Имаш ли нужда от нещо?

Блейдс отново я погледна, но Кейси не можа да разчете нищо върху каменното изражение на лицето му. Дори нямаше представа за какво си мисли в момента.

— В клуба, малко след твоето тръгване, стана леко раздвижване — най-накрая обясни той. — Онези студенти, върху които разля бира, започнаха да разпитват за теб — къде живееш и така нататък. И танцьорката, с която не се разбираш много-много…

— Пола ли?

— Да, Пола. Тя говореше с тях. Помислих, че може да им е дала адреса ти. И на път за вкъщи, реших да намина към теб и да разбера дали всичко е наред.

— О! — Макар че смущението от неочакваното му появяване се превърна в благодарност, в главата й прозвуча тревожно гласче: „Не ти ли се струва странна тази загриженост на Ник към теб?“ — Благодаря ти! Аз съм добре — увери го тя, потискайки тревогата си. Опита се да се усмихне, надявайки се, че очите й няма да издадат онова, с което се сблъска тази нощ. — Просто съм изморена. Както виждаш съм си вкъщи жива и здрава, така че няма причина да се тревожиш за мен.

Изглежда, не беше много убедителна, защото Ник отново внимателно я погледна. Накрая кимна, явно осъзнал, че няма да научи нищо повече.

— Добре — отстъпи Блейдс и слезе от верандата. Но макар и стъпил на земята, Ник отново се извисяваше над нея. — Оставям те да се върнеш в леглото. Приятни сънища, Кейси.

Той бе преполовил алеята, когато разумът й най-сетне се обади:

— Ник?

Той бавно се обърна.

— Да?

— Как ме намери?

— Дейна ми каза.

Кейси леко се намръщи.

— О, но…

— Приятна вечер, Кейси.

От неочакваност, остана безмълвна. Тъкмо смяташе да попита как Ник е успял да измъкне адреса й от Дейна, когато Блейдс стигна до мотора си и запали двигателя му. След няколко секунди гостът й беше изчезнал и само звукът на неговия „Харлей“ се чуваше в далечината между дърветата.

Кейси затвори вратата, заключи я и сложи веригата. По пътя за банята все още бе под странното впечатление на тази визита.

Съблече се бавно, влезе под душа и пусна горещата вода. Петнадесет минути по-късно, отмила от тялото си кръвта на непознатия и вече успокоена, Кейси се зави в суха хавлия и влезе в спалнята за чисти дрехи.

Пациентът й все още спеше в леглото в същата поза, в която го беше оставила — по гръб, наклонил леко глава, което бе разпиляло тъмната му коса върху възглавницата. Защо не го заведох в болницата? Внимателно се приближи до леглото и отново сложи ръка на челото му. Нямаше температура. Повдигна кърпата, покриваща бедрото му, и рязко си пое дъх.

Раната бе започнала да зараства. Върху нея се бе образувала коричка, сякаш от нараняването бяха минали два дни. Без много да вярва на очите си, Кейси повдигна кърпата върху ребрата му и видя, че и тази рана зараства с невероятно бързи темпове. Тази на ръката — също. И другата — на гърдите му — и тя. Когато се вгледа отблизо в лицето му, Кейси забеляза, че отокът под окото му е спаднал, а драскотините изобщо не изглеждат така, както преди един час.

— Кой си ти? — тихо прошепна Кейси.

Пациентът й не отговори. Тя не се и надяваше да го направи. Който и да беше този мъж, едно бе безспорно — той несъмнено беше някакво медицинско чудо.

Изведнъж Кейси се почувства крайно изтощена и твърде уморена да отговори дори на собствените си въпроси. Затова остави кърпите обратно, оправи завивката му и тръгна към дивана в гостната. За всеки случай реши да остави врата отворена — ако на ранения непознат нещо му потрябва — макар да бе сигурна, че той ще спи непробудно до сутринта.

Въздъхна и се намести върху меките възглавници, зави се със завивката и се загледа в тавана. В главата й се рееха хиляди въпроси, но клепачите й натежаха и Кейси се предаде на съня. Единственото нещо, което не можа да изхвърли от ума си, бяха последните думи на непознатия.

„Благодаря ти, мели“!

Проникнал в мислите й, този дрезгав глас се въртеше и въртеше, докато не стана единственото нещо, което Кейси можеше да чуе. А след това дойде и сънят. За поля, засети с памук, пушки и войници в сиви униформи, зареждащи оръжията си. От всички страни се чуваха изстрели и звън на метал. Носеха се сърцераздирателни стонове на умиращи и ликуващи крясъци на победители, които караха сърцето й да спира.

И в края на бойното поле, в сянката на дърветата, стоеше нейният непознат, облечен целият в черно и внимателно наблюдаваше развоя на битката. До него стоеше друг мъж, по-възрастен, но със сходни черти на лицето и също толкова висок и широкоплещест.

— Всичко това ще бъде твое — каза по-възрастният, посочвайки полето пред себе си, изпълнено със сражаващи се войници. — Всичко това е твое, за да го защитаваш. Това ти е дадено по рождение. Не ме разочаровай.

Преди Кейси да успее да чуе отговора на „гръцкия бог“, светът стана черен.

 

 

Терон се оказа на най-горещото, тясно, мокро и хлъзгаво място в Арголея. И обожаваше всеки момент от него.

Повдигна бедра и се изви, за да се озове още по-дълбоко в гинайката, оседлала тялото му усещайки горещото й и тежко дишане във врата си. Тя толкова плътно се бе стегнала около него, че Терон едва не се взриви. Стенейки от наслаждение, партньорката му леко се измести и напрежението намаля. Терон разочаровано изстена, и след като партньорката му отново започна да се движи, той се тласна нагоре в пулсиращото й, влажно лоно и като награда, търсеното от него удоволствие стисна болезнено топките му.

Но както и преди, войнът оставаше на крачка от удоволствието, което сякаш подигравателно му се изплъзваше, дразнейки и мъчейки го с желаното близко освобождение.

Ругаейки, той обърна жената по гръб и потъна дълбоко в разгорещеното й тяло, усещайки как една капка пот се стича по слепоочието му и пада върху тялото й.

Гинайката впи ноктите си в гърба на Терон в отговор на силните му тласъци и достигайки пика на кулминацията си, отметна тъмните си коси назад и изкрещя. А Терон така и не можа да раздели това блаженство с нея. Както и да се движеше, не успяваше да свърши. Разочарован, той продължаваше да се забива в нея, стремейки се отчаяно да достигне… да намери… да изпита… Нищо не се получаваше.

Почти в агония, крещящ, той се обърна отново по гръб и… Някъде в далечината се чу звукът от блъскане на врата и Терон мигновено отвори очи.

Тежкото му дишане беше единственият звук, който се чуваше в тъмната стая. Наблизо се дочуха стъпки. Бавно, Аргонавтът се надигна на лакти и осъзна, че лежи в легло. Гол. И сам.

Ската, било е само сън! Беше сънувал, че чука някаква секси гинайка, на която дори не виждаше лицето. И съдейки по мястото между бедрата си, Терон не само бе спал, а едва не бе изчукал матрака.

Отпусна се обратно върху възглавницата и странни спомени преминаха във все още замаяната му глава. Тъмнокосата красавица, която го спаси от демоните. И пак същата загадъчна гинайка се погрижи за раните му. С успокояващ глас. И добри, виолетови очи. Надвесена над него, облечена единствено в бял сутиен с дантели. В онзи момент нейното облекло не му направи впечатление, но сега го възбуди до такава степен, че пенисът му напомняше на изделие от стомана.

Коя беше тази гинайка, виновница за сексуалното му разочарование и то такова, че ако не го лъжеше паметта, Терон не беше изпитвал никога? Определено не бе неговата невеста, защото Изадора не го възбуждаше. Беше слаб, противниците му буквално го бяха смачкали в битката, така че за секс и дума не можеше да става. Само че, нищо подобно. И сега мислеше само за гинайката от съня си и гадаеше къде, по дяволите, е сега, когато имаше най-много нужда от нея.

Отметна настрани топлата завивка над здравия си крак, затвори очи и видя тялото й. Тънката талия. Малки, закръглени гърди, сякаш създадени точно за неговите длани. Сочни устни, които би пожелал да целува всеки а̀ндрас.

Слабините му потръпнаха, когато Терон си представи как тези красиви устни обхващат върха на члена му. При тази еротична представа от гърдите му се изтръгна мъчителен стон. Аргонавтът сложи ръка на очите си и едва не свърши без каквато и да е физическа стимулация.

Чук, чук, чук.

Терон отвори очи, осъзнавайки, че в крайна сметка не е сам.

— Чух, че се раздвижихте. Мога ли да вляза? — разнесе се съблазнителен женски глас от другата страна на вратата.

Велика ската! В името на Хадес, какво ставаше?

Терон напипа одеялото и го дръпна обратно върху превъзбуденото си тяло. И когато еротичните му фантазии накрая престанаха, а замъгленото зрение се подобри, той разбра, че не лежи в собственото си легло.

И какво ти легло — Терон никога не беше стъпвал в този дом и определено нямаше никаква представа на кого принадлежи гласът от другата страна на вратата.

— Добре ли сте? — в гласа на непознатата се долови лека паника. С тихо проскърцване дръжката помръдна.

Терон занервничи, повдигайки се към таблата на леглото. Стисна зъби от рязката болка в крака и се огледа — не видя нито дрехите, нито оръжията си.

Ската и пак ската!

Терон издиша, когато вратата се отвори, и едва не издаде възхитен стон при вида на тъмнокосата непозната с очи с цвят на синеещо утринно небе.

Беше обута в избелели дънки и бял пуловер с V-образно деколте. Тъмните къдрици се спускаха до раменете й, а на бледата светлина, проникваща през прозореца, Терон зърна вирнато носле, заострена брадичка и красиво очертани скули. Но не те станаха причина аргонавтът отново да започне да се сражава с нов пристъп на възбуда.

Не, вината беше на пълните, възхитително чувствени розови устни, които сега се разтеглиха в малко нервна усмивка. Усмивка, която Терон разпозна. Само един поглед беше достатъчен и членът му отново мъчително се напрегна в очакване.

Гинайката от неговия сън.

Спомените го засипаха. Именно тя го спаси на паркинга зад клуба. Доведе го в дома си, погрижи се за раните му, сложи го в леглото си и шепнеше утешителни думи в ухото му.

Само дишай.

От спомена за сексуалния й глас по тялото на Терон премина гореща тръпка. Именно за спасителката си беше мечтал преди няколко минути. Тази, в която той искаше да влезе точно сега.

Само че, тя не беше арголейка. Не, тази съблазнителна красавица беше смъртна.

Човек.

Тази дума се завъртя в главата му, потуши огъня на възбудата му и го разтревожи, предизвиквайки странно усещане в гърдите.

Кейси пристъпи към леглото и спря. Терон се напрегна, виждайки найлоновата торба в ръцете й.

— Изглеждаш по-добре. Дори цветът на лицето ти е различен. Гладен ли си?

Воинът внимателно я погледна. Познато лице. Беше я виждал някъде преди, само че не можеше да си спомни къде.

Сякаш четейки мислите му, спасителката му погледна надолу към краката му, завити с одеялото. Терон сви колене, опитвайки се да прикрие под импровизираната палатка онова, което ставаше с тялото му и кръстоса ръце пред голите си гърди. Гинайката отмести поглед към очите му и се опита да се усмихне, макар и малко изкуствено.

— Казвам се Кейси. Но вече сме се срещали. Миналата нощ.

Воинът кимна, само защото красивата непозната явно очакваше потвърждение на думите си, и продължи внимателно да я наблюдава зорко като ястреб.

— Терон.

— Терон — повтори тя, сякаш опитвайки вкуса на името му. Как се чувстваш днес? Проспа целия ден. Дори не помръдна, когато те обръщах, за да сменя чаршафите.

Бил е в безсъзнание? Целия ден? Терон погледна към прозореца. Навън беше нощ. Раните му явно са се оказали по-сериозни, отколкото беше запомнил.

— Аз съм добре, само съм леко напрегнат — успя да отвърне той.

„Ама че проклетия! Страхотно подбра думите.“

Терон беше сигурен, че Кейси няма да иска да знае на кое точно място е страшно напрегнат.

Настъпи неловко мълчание. Воинът разбираше, че тишината изнервя красивата жена, но все още не се досещаше за намеренията й. А и откритието, че гинайката, която сънува, се оказа човек, го разтърси по-силно, отколкото му се искаше да си признае.

Спасителката му започна да оглежда стаята, сякаш не знаеше накъде да гледа и се смущаваше прекалено много, за да срещне погледа му. Терон си спомни как тя, зашивайки раната му, нежно го погали по косата. И когато изтриваше кръвта от лицето му, наведена над него, не носеше нищо друго, освен един секси бял сутиен.

Макар че се бореше да потуши желанието си, Терон отново се възбуди.

Кейси повдигна торбата, която все още държеше в ръцете си.

— Донесох ти дрехи. Панталоните ти не ставаха за нищо, така че ги изхвърлих.

Скулите й се оцветиха в розово. И Терон се досети, че тя бе тази, която го е съблякла. Воинът отново се огледа. Какво, в името на Хадес, се беше случило с оръжието му?

Красивата жена отново смутено отведе поглед.

— В джобовете имаше някакви странни… хм… инструменти. Оставих ги на скрина.

Терон проследи ръката й към указаната посока и почувства облекчение. Всичко си стоеше там. И все още в кобурите. Сякаш тя дори не се бе поинтересувала какво има вътре. Липсваше само кинжалът му. Но Терон веднага си припомни, че сам го беше хвърлил под леглото, докато сваляше тениската си миналата нощ, докато спасителката му вземаше необходимите за спасението му вещи.

Кейси погледна в торбата.

— Не бях сигурна за размера, защото не намерих етикет върху твоите, хм… панталони. — Остави я на леглото и се отдалечи. — Направила съм супа, така че ако си гладен, можеш да хапнеш.

Терон отново внимателно се вгледа в лицето й. Какво искаше от него? От опит знаеше, че хората вземаха всичко, което искат, мислят само за себе си и рядко се интересуват от другите. Така че, защо му помагаше тя всъщност?

Кейси нерешително сложи ръце пред тялото си, когато не чу отговор.

— Мога да донеса купичката тук, ако се чувстваш прекалено уморен или нямаш сили да се изправиш.

— Не — машинално отвърна Терон. — Искам да стана от леглото. — И да взема оръжието си. Да проверя къщата. Да разбера къде се намирам. Да огледам околността. Да се уверя, че не планираш да ме нарежеш на парченца, докато спя. Чисто необходими мерки на предпазливост, нищо повече.

Кейси кимна.

— Докато спеше, прегледах раната на бедрото ти. Изглежда много по-добре. Все още не разбирам как е възможно това, но… накратко, доволна съм, че толкова бързо се възстановяваш.

Говореше с такава искреност, сякаш действително се вълнуваше за него. Терон си спомни за паниката в очите й, когато едва не губеше съзнание от ужасната болка. Спомни си и как Кейси се държеше здраво в ръце и правеше всичко, което бе нужно, без да напада в истерика. И беше впечатлен от самообладанието й.

След това си представи как тези дълги и нежни пръсти отместват завивката и докосват голата му кожа, проверявайки раната му. Терон потръпна отново от прилива на гореща възбуда.

Което не би трябвало да се случва.

Кейси погледна към вратата вляво.

— В банята има хавлии, ако искаш да си вземеш душ. — И поглеждайки го, красивата брюнетка се изчерви. — Ако имаш нужда от помощ за ставането…

— Не — бързо отговори Терон, абсолютно сигурен, че точно в това няма никаква нужда от помощ. И без това вече му бе „станал“ повече отколкото беше необходимо. — Ще се справя сам.

Кейси се усмихна с явно облекчение, но скулите й останаха розови. Терон кимна, но не успя да се реши да й благодари.

Сякаш знаейки за мислите му, Кейси замря нерешително, погледна го със своите дивни виолетови очи така, сякаш го пошаваше.

Отново това усещане за дежавю. Къде я беше виждал преди?

Тя отстъпи толкова бързо, че удари рамото си в рамката на вратата, след което отскочи така, сякаш дървото я ухапа за дупето.

Терон не успя да се удържи и весело повдигна вежди. Тази жена ли смяташе за заплаха? Та тя не бе по-голяма заплаха от една мравка.

— Добре — успя да проговори Кейси. — Аз ще… хм, бъда в другата стая, ако имаш нужда от нещо. — След което се обърна и побягна.

Останал сам, Терон все още гледаше към отворената врата. Любопитството му поутихна, но с излизането й — възбудата му намаля.

Без да разбира какво и защо се случва всичко това в тялото му, Терон си направи извода, че не е толкова укрепнал, колкото си мислеше. Отметна одеялото и погледна ранения си крак. Шевовете едва се забелязваха, а зачервяването и възпалението бяха спаднали. След ден можеше да добави още един белег към колекцията си. Съдейки по видяното, и другите белези по тялото му заздравяваха добре.

За нещастие, странните усещания в гърдите и главата му доказваха, че все още не е напълно здрав и затова беше по-добре да не се опитва да открие портал към Арголея. В това си състояние Терон се превръщаше в чудесна мишена за демоните. Освен това, не знаеше дали ще му стигнат силите, за да се отправи към вкъщи, дори и да му се отдадеше възможност да осъществи контакт с портала.

„Не — реши той. — По-добра идея е да прекарам тази нощ тук. Да се подкрепя с храната, която е приготвила тази необикновена и безвредна девойка. Да си отдъхна и да събера сили, за да мога може би още утре да се прибера у дома“.

Свали краката си от леглото и стана, стиснал зъби от рязката болка, пронизала раненото му бедро. За да се задържи прав, Терон стисна с всичка сила таблата на леглото и се опита да преглътне стона си. Да, определено не беше във форма, за да се прибере вкъщи. Дори и най-силният аргонавт има предел на силите си, макар че Терон не смяташе да признава това пред събратята си.

Скърцайки със зъби, за да не захленчи като малка гинайка, той се добра до банята, включи осветлението и пусна душа. Застена от облекчение, когато усети как топлата вода се стича по потръпващото му тяло и измива остатъка от болката от раните, синините и натъртванията му.

Неволно очите на воина се затвориха и той се замисли за непознатата красавица, която току-що беше избягала от него в кухнята. Представи си, че не водата, а нейните ръце и устни докосваха мократа му кожа.

Милостиви богове! Смъртната? Явно бе пострадал по-силно, отколкото смяташе. Това, че един Аргонавт желаеше смъртна жена е прекалено явно свидетелство за травма на главата. Колкото и секси да беше Кейси и каквито и причини да имаше, за да му помогне, тя беше обикновен човек. А това означаваше, че е забранена за него. Завинаги.