Елизабет Ноутън
Белязана (22)

Глава двайсет и първа

Имаше едно нещо, което Изадора можеше да твърди за Орфей — този а̀ндрас знаеше неща, които не бяха известни на никой друг. Като например, къде се мотаеха боговете и как можеше да се проникне в техния свят.

— Не мога да вляза заедно с теб — обясни й Орфей, придърпвайки качулката на черния си плащ, за да прикрие лицето си. — Наметалото работи само за един, а аз не искам да остана в капана на Олимп. Зевс е свикал едно от обичайните си ужасно скучни събрания, така че всички богове ще се съберат в храма му и ще се правят на магарета, само и само за да го впечатлят. Ти знаеш каква е разликата между задник и магаре, нали, Иза?

Принцесата се намръщи.

— В дълбочината на възприятията — усмихна се Орфей на собствената си шега.

— А Персефона? — попита Иза, опитвайки се привлече вниманието му.

Самодоволното изражение на арголееца изчезна.

— Тя ще бъде там, където ти казах.

— Защо си толкова сигурен? Може би тя…

— Повярвай ми, тя ще бъде там. Всеки път, бягайки от майка си, Персефона отива към дърветата. Там има какво да губи.

Изадора нямаше друг избор, освен да се довери на Орфей. И ако планът й не проработеше…

Игнорирайки присвиването на стомаха си, тя повдигна брадичка.

— А ти къде ще бъдеш?

— Ще се скрия тук, преструвайки се на низша форма на живот, каквато съм всъщност — Орфей раздразнено я погледна. — Ако прецакаш всичко Иза, и двамата сме загубени.

Тя само кимна.

— Ще се справя.

Поемайки още веднъж дълбоко дъх, който изобщо не успокои стомаха й, Иза придърпа качулката върху главата си и се обърна към портата, пазеща подхода към Олимп. В името на любовта на всички светии, тя се канеше да стъпи на свещена земя.

Добре, де, поправка. Заради самата себе си. И Иза много се надяваше, че Зевс няма да узнае за нейното присъствие. Този бог не можеше да се нарече разбран и имаше характер, много по-лош от седем Аргонавта, събрани заедно в най-лошия им ден.

Внимателно придвижвайки се към вратата, Иза затаи дъх. Когато нито един страж не погледна към нея, принцесата се убеди, че те наистина не я виждат Наметалото-невидимка на Орфей работеше. С нарастваща увереност тя се плъзна между тях и се спря в началото на пътека, криволичеща към храма.

„О, Господи, моля те. Нека Орфей да не се е излъгал.“

Изадора свърна наляво и тръгна покрай ниската каменна ограда, покрай житните ниви и маслиновите горички и стигна до гората. Големите дървета, чиито имена не знаеше, се извисяваха над нея, закривайки слънчевата светлина, а ниските храсти и пълзящите диви лози застилаха земята.

Принцесата измина около четиристотин метра в мъждивата светлина, докато не видя, че храстите и растенията около нея сякаш са болни и увехнали. Колкото по-навътре в гората навлизаше, толкова по-черна и изгоряла ставаше земята, а малките растения изглеждаха изсъхнали или загинали.

Дочула напред лек шум, Изадора спря и се огледа. Сред почернелите стволове на дървета съзря малко езерце. Тревата по края му бе изсъхнала, а клоните на дърветата, някога преплитали се над този зелен оазис, сега бяха увиснали и лишени от листа. От поляната се излъчваше неописуема тъга. В центъра на езерото, само на няколко сантиметра от повърхността на водата по гръб лежеше Персефона, а връхчета на пръстите й я докосваха.

Дори в тази поза, отпусната и отмаряща, тя изглеждаше като истинска царица. Царица на подземния свят. Царица на смъртта и унищоженията, каквато в действителност си беше.

Изадора занервничи и погледна назад, усещайки как от тревога и неувереност по гърба й пропълзяват тръпки. Принцесата завари богинята сама, както искаше, но изведнъж езикът й се вдърви, а гърлото й пресъхна.

Персефона, с дългите си черни коси и гъвкаво и грациозно тяло изглеждаше мила като сирена, но беше хиляди пъти по-силна и милион пъти по-опасна. И беше много по-смущаваща, отколкото очакваше Изадора.

— Чудех се, колко време ще ти отнеме да дойдеш до тук.

Изадора се вцепени. Огледа се. Богинята не би могла да говори на нея, нали?

— Разбира се, че говоря на теб — потвърди Персефона. Обърна глава и я прониза с тъмнозелените си очи с цвят на ирландско поле. — Мислиш, че не зная какво замисляте ти и онзи твой приятел полудемон? Разрешиха ти да минеш през портите на Олимп само защото аз реших, че си струва да изслушам отчаяната ти молба. И защото тревогата ти ме забавлява. — И тя въздъхна тежко. — Толкова ми е скучно тук.

Изадора отвори устни, за да отговори, но от тях не излезе звук.

— Изглежда, че ти не си в такова отчаяние. — Персефона погледна нагоре към небето. — А аз си мислех, че се очертава нещо интересно. Явно ти липсва стилът на баща ти.

— М-Моят баща?

„О, браво, Иза! Хващай бика за рогата“.

— Изминаха двадесет и седем години, откакто баща ти, цар Леонидас, стоеше тук, на същото това място. И молеше почти за същото.

Проблемите на Иза минаха на заден план.

— Само да уточня нещо за секунда. Моят баща е идвал при вас? — Персефона раздразнено погледна към принцесата.

— Нима току-що не казах точно това? Продължавай, момиче.

Доколкото Изадора знаеше, баща й ненавиждаше боговете, които си навираха носа там, където не трябва. Накратко, царят с всичките си сили се стремеше да не допуска вмешателството им в Арголея.

— Защо моят баща е идвал тук?

Персефона изхъмка и вдигна ръка. Водата се плъзна и закапа от дългите й, елегантни пръсти.

— Молеше ме да използвам влиянието си върху Хадес. Нима и ти не идваш за това?

Еха! Каква новост!

— Да, затова — изумено отвърна Изадора. — Но не разбирам, защо баща ми е трябвало да се намеси.

Персефона завъртя очи и монотонно задекламира:

„Във всяка ера те ще се родят —

Дъщери на бога, хората и на земята:

Едната силна духом, а другата — със смело сърце —

Две половинки на едно цяло.

Може сестрите по белега да бъдат намерени:

На двадесет и седем пътищата им ще се пресекат.

От тази среща само силната ще оцелее,

И ще се сложи край на сделката с безсмъртието“

Призрачна усмивка разцъфна върху устните на богинята:

— Страховито, нали? Но това е моят съпруг. Въпреки че той не е първоначалният вариант. В него се казваше: „… на следващата година пътищата им ще се пресекат“. Цар Леонидас дойде тук да преговаря за отсрочка точно за тези същите двадесет и седем години.

Видяла озадаченото изражение на Изадора, Персефона добави:

— В миналото, демоните на Аталанта винаги определяха местоположението на тази смъртна половина от това уравнение и по този начин не даваха възможност на пророчеството да се осъществи.

На Иза й призля.

Царят се е договорил да запази живота й, само за да може тя по-късно все пак да умре?

— И всичко в името на общото благо — намръщи се Персефона. — Само не ми казвай, че сърцето ти се облива в кръв заради хората. Те са толкова… низши създания.

— Тя не е просто човек. Тя е… моя сестра.

— Това е просто биология.

В този момент, Изадора разбра, че богинята няма да й помогне. Захвърли стратегията си и заговори от сърце:

— Не, аз не вярвам, че жертвата на един може да се превърне във всеобщо благо. За разлика от вас и другите богове, живеещи в измислен свят, аз не смятам хората за пешки, с които можеш да се разпореждаш, както ти скимне. Моят баща е страхливец и лъжец и изглежда, идвайки тук, аз направих грешка.

Иза се обърна и се накани да си тръгне.

— Много добре, принцесо. — Смехът в гласа на Персефона я спря. — Може би от теб все пак ще излезе нормална кралица.

Изадора погледна през рамо към богинята, която се бе изправила, почти докосвайки водата.

— Много се радвам на одобрението ви!

О, не!

Принцесата се канеше да си тръгне, когато Персефона изведнъж прегради пътя й, сякаш за да напомни коя е истинската царица все пак.

— Казах „може би“, а не „ще станеш“ Много зависи от това, какво ще направиш ти сега. — И тя леко наклони глава. — Мисля, че ще ти уредя среща с Хадес, дори лично ще те заведа при него.

Очите на Персефона заблестяха от мисълта, че се е появил извинителен повод да се види със съпруга си. Езерото и гората внезапно оживяха, разтърсвайки сетива на Иза с аромати и багри.

Затаи дъх. Нима богинята беше премислила и предлагаше помощта си? Къде беше уловката?

— Но, разбира се, нищо не става даром, докато не сме уговорили заплащането.

— Аз нямам нищо…

— Искам да получа твоя дар да виждаш в бъдещето.

— Но аз…

— … го нямаш? Сега го нямаш, но той все някога ще се върне при теб. И тогава искам да го получа. За един месец.

Изадора леко смръщи вежди:

— Но вие сте богиня. Нямате нужда от нещо толкова първично, като моите способности.

Персефона небрежно сви рамене, но Иза усети, че сделката е много важна за богинята.

— Проклятието на боговете. Ние притежаваме невероятни сили, но не можем да погледнем в бъдещето. Никой от боговете не го може. Свободата на избора и всякакви такива глупости. Но си представи какво ще бъде, ако аз мога да виждам в бъдещето във всеки един момент или когато си поискам? — В очите й блеснаха дяволски пламъци. — Това ще ме постави на едно стъпало със самия Зевс.

По гърба на Изадора отново се плъзнаха тръпки.

— Но моите способности не работят така. Аз не мога да избирам какво да видя. И макар че имам видения за бъдещето, аз не мога да кажа, кога ще се случат тези събития.

Очите на Персефона просветнаха в нажежен жълто-зелен цвят и върху лицето й пробяга гримаса на раздразнение.

— Не се тревожи, принцесо. Твоите способности в моите ръце ще работят по друг начин. Гарантирам ти.

От страх, сърцето на Изадора слезе в петите. Разумно ли беше да се дава такава власт на царицата на Подземния свят? И изобщо какво смята да прави богинята с такива способности.

— Избери сега. Животът на сестра ти срещу един месец и твоя дар. А и нашият разговор ми доскуча.

Един месец. Нищо лошо не може да се случи за един месец нали? Изадора изобщо не считаше, че проблемите на боговете някак си ще им се отразят. Нейният свят беше далеч от техния, но животът на сестра й и на много арголейци висеше на косъм.

Повдигна царствено брадичка и отхвърли всичките си страхове.

— Отведи ме до Хадес.

— Нищо по-сладко от това не съм чувала през живота си. — Порочна усмивка се плъзна по устните на Персефона, когато протегна ръка към Изадора. — Както пожелаеш, моя бавно гаснеща наследнице на престола.

 

 

— Онова оръжие, което ти дадох, при теб ли е още?

Виждайки, как между дърветата на отсрещния край на поляната изскочи орда демони и се нахвърли на оплаквачките, Кейси усети как кръвта в тялото й закипя.

— Акация! — Терон извади някакво широко острие от ножницата на гърба си и погледна нагоре към клоните.

От поляната се носеха викове и шум от схватка. Гърлото на Кейси беше свито от страх, но тя успя да се събере и да кимне. След което се убеди, че ножът, който прибра сутринта, все още е на мястото си, прикрепен към глезена й.

— Умееш ли да се катериш?

— Да се катеря ли? Какво…?

Терон отново погледна нагоре.

— Аз ще те повдигна. Качи се колкото можеш по-нависоко. И ако нещо се опита да се покатери след теб, викай с всичка сила.

— Това трябва да е смешно ли? — Нима точно сега се бе събудило чувството му за хумор?

Терон я повдигна, сякаш беше лека като перце, и я принуди да се хване за най-долния клон на бора.

— Колкото можеш по-нагоре, Акация. Използвай оръжието само при необходимост. И викай колкото можеш по-силно. Аз ще дойда веднага.

Ама той какво, зарязваше я тук ли?

— Почакай! — Кейси се опита да стисне ръката му, но той само и повдигна по-нависоко. Принуди се да се хване за клона, за да не падне. — Терон…

Аргонавтът стисна ръката й и впи очи в нейните, докато Кейси не почувства, че погледът му прониква в най-скритите ъгълчета на душата й. Акация затаи дъх.

— Няма да позволя да ти се случи нищо лошо, мели. Никога. Мариса сгреши. Кажи ми, че ми вярваш.

Кейси бавно кимна и прошепна:

— Вярвам ти.

Терон задържа поглед върху нея за още една секунда и кимна към върха:

— Качвай се. Сега!

Кейси се поколеба за миг, гледайки как Терон се хвърля в средата на битката — силен, мускулест воин, готов за убийство. Аргонавтът се присъедини към Ник и неколцината мъже от колонията, които се сражаваха с групата демони, появили се на погребението.

„О, Боже, Дейна!“

Зъби и нокти скърцаха върху метал, викове и ридания се сместваха с ръмжене и животински вой, когато юмруците се срещаха с плът. Терон беше съборен по гръб и демонът се хвърли отгоре му. Кейси стисна очи и се обърна, безсилна да гледа.

Със сърце, туптящо в гърлото й, тя се протегна за следващия клон. Ръцете й трепереха, а ножът на глезена й тежеше и затрудняваше изкачването й.

„О, Боже, само да не изтърва ножа!“

Кейси се страхуваше от височини и се чувстваше като глупачка, криейки се на дървото, когато хората долу вероятна умираха. Но ако чудовищата бяха дошли за нея, още по-голяма глупост щеше да направи, ако излезеше на открито.

Дланите й горяха, одрани от грапавата кора на дървото. Акация простена от болка, но продължи нагоре, обещавайки си, че ако оживее и д-р Джил намери лекарство за болестта й, то непременно ще се заеме с физическата си подготовка, която винаги отлагаше за „по-нататък“ във времето. Звуците на битката стигаха до нея, но Кейси се стараеше да не им обръща внимание. Опитваше се и да не се ослушва и за гласа на Терон. Но имаше нещо, което нямаше как да не чуе — дивият рев под дървото.

Застина неподвижно, надявайки се, че се слива с клоните и че просто не е чула добре.

Но ръмженето се усили, след което дървото се залюля.

Кейси изпищя. Пръстите й се сключиха около клона в момента, в който стъпалата й се подхлъзнаха.

— Няма къде да се скриеш, нечистокръвна — изръмжа демонът отдолу. — Слизай!

Кейси размаха крака и намери опора в тънък клон, който леко поддаде под тежестта й. Под прилива на адреналина тя успя да се изкачи още малко по-нагоре. Над главата си виждаше клон, който беше достатъчно дебел, за да може да се задържи на него с една ръка, докато с другата вадеше ножа.

— Слизай! — изрева звярът.

— Върви на майната си!

С див рев чудовището обхвана ствола на дървото и започна да го клати с всичка сила. Кейси извика, когато клонът, на който стоеше, се счупи. Дланите й прокървиха и тя се впи в кората на дървото, вкарвайки под ноктите си трески, докато отчаяно се опитваше да се задържи. Тялото й се мяташе наляво и надясно, докато дървото се гънеше под силата на демона.

И тогава се случи най-лошото. Ножът се изплъзна от калъфа. В паниката си, Кейси се опита да го задържи с обувката си, но беше прекалено късно — той полетя надолу. Загуби единственото си оръжие и се плъзна още по-надолу по стъблото.

Виждайки, че Кейси едва се държи, кучият син долу се разсмя. По дяволите!

Челото й се изпоти. Щеше да падне всеки момент. От двадесетметрова височина, невъоръжена. И нямаше кой да я спаси. Ако тя изобщо оцелееше след падането.

О, мамка му!

— Терон!

Клонът, за който се държеше, се пречупи като сламка и всичко, което усети малко по-късно беше… само въздух.

 

 

Хадес усети, че не е сам. Би познал този проклет цветен аромат сред хиляди.

Богът изправи глава и толкова бързо скочи от трона си, че за малко да се препъне върху първото от петте мраморни стъпала.

Затича се към арката и стигна до нея точно тогава, когато двойните врати се отвориха и Персефона се хвърли в обятията му.

— Сладка моя — изгука той, прегърна любимата си жена и я дари със страстна целувка. Галейки лицето му, Персефона завладя устните на мъжа си, напълвайки с топлина студена пустош на душата му. — Аз толкова… скучах по теб.

Персефона простена, пъхна нетърпеливо ръце под ризата му и погали голата му кожа.

— О, Боже!

Хадес се усмихна и я обърна, побутвайки я обратно към трона и голямата каменна маса вляво, знаейки, че тя много я харесва.

— Аз съм тук и целият съм твой! А сега ми разкажи как успя да избягаш от тази злобна вещица от запада.

Персефона обви с ръце врата на съпруга си, изви се към него и се усмихна, докато той покриваше с целувки гърлото й.

— Не говори така за майка ми! Знаеш, че този тон не ми харесва.

Съдейки по гласа й, Персефона изобщо не беше разстроена. Съпругът й започна да гали с език гърлото й, обхвана с ръце дупето й и повдигна любимата си, за да я отнесе по-скоро до заветната маса.

— Хадес, почакай! Първо трябва да свършим една работа.

— Работа ли? — И едва сега богът забеляза крехкото създание, замряло на прага. Той пусна кралицата си на пода и се обърна.

— Но тя е човек.

— Арголейка — поправи го съпругата му, докосвайки с изящната си ръка гърдите му. — И по-точно, бъдещата кралица на Арголея.

— О, това вече стана интересно!

Богът погледна към дребната гинайка с големи кафяви очи и много светли коси. Личеше си, че е болна, но Хадес беше заинтригуван от аурата на властност, която тя излъчваше. Само че жената изобщо не се досещаше за това.

— Ела! — заповяда той.

Гостенката му колебливо застина в нерешителност, след което предпазливо пристъпи крачка напред.

Застанала на по-светло, арголейката се оказа не просто красива, а изумителна. А Хадес знаеше, че в очите му е проблеснал интерес, преди да успее да се сдържи. Персефона също забеляза реакцията му, затова му хвърли сърдит поглед и го сръга в корема.

— Само не и тя. И не тогава, когато съм тук, малоумнико, иначе и двамата ще съжалявате!

Хадес се закашля и разтри корема си, след което се разсмя, забелязал как гинайката мести изплашен поглед от него към Персефона и обратно.

— Прекалено е дребничка и съм почти сигурен, че ще я разкъсам. Освен това от миналата година съм зарязал девствениците. — И той погледна към жена си. — Не, истина е, Персефона! Но скъпа моя, ако си решила да ми направиш подарък…

Богинята отново го смушка и той се преви на две от смях. В целия свят само на нея разрешаваше да му вдига ръка, защото това му харесваше.

Очите на Персефона пламнаха.

— Поне за десет секунди престани да мислиш с пениса си! Тя е тук за договора.

Това вече привлече вниманието на Хадес.

— За моя договор ли?

— А има ли друг?

Порочна усмивка се плъзна по устните му.

— О, това вече е интересно! И какво искаш, малка кралице?

Гинайката пристъпи няколко крачки към него, след което спря. В очите й проблесна страх, но тя вирна брадичка — съвсем като истинска кралица, каквато би могла някога да стане.

— Аз… аз ви моля да разтрогнете договора или да отсрочите изпълнението му.

Богът изви вежда и притегли Персефона към себе си, забавлявайки се със смелостта на арголейката.

— И защо да го правя?

— Защото… — Изадора преглътна. — Защото това пророчество касае не само мен.

Ах, каква изненада! Хадес го беше разбрал отдавна, но арголейката толкова го заинтригува, че реши да я изслуша.

— И кого още?

— Моята сестра.

— А, нека да отгатна — каза той, докато бавно галеше Персефона по гърба. — Ти си дошла да ме молиш да пощадя живота на смъртната.

— Тя не е обикновен човек. Тя е мизос.

— Още повече — присмя се Хадес. — Безполезно създание. Не разбирам защо вашата раса не може да си държи панталоните закопчани. — Персефона ощипа мъжа си за ръката. — Направи така още веднъж, жено, и ще те накарам да си платиш.

В очите на богинята се разгоря желание.

— Обещаваш ли?

Хадес ниско заръмжа и се наклони към устните й.

Ниското покашляне на арголейката го накара да прекъсне целувката си и да прониже досадницата с поглед.

— Защо, в името на всичкото зло в царството ми, ти си още тук?

— Хадес! — предупреждаващо прошепна Персефона.

Той въздъхна, разбирайки, че няма да може да овладее съпругата си, докато не изпълни каприза й и не реши възникналата ситуация.

— Много добре тогава! Ти разбираш последствията, които те очакват, нали?

Гинайката просто кимна.

— И осъзнаваш, че намесвайки се, ти променяш хода на събитията така, че те повече няма да могат да бъдат нито повторени, нито поправени, нали?

Принцесата се поколеба, местейки нерешително поглед от единия към другия и след това отново кимна.

Хадес сви рамене.

— Добре. Твоята смъртна няма да умре. — Принцесата въздал на облекчено. — Но за всичко трябва да се плаща.

— Но Персефона каза…

Той прокара нос по брадичката на своята богиня.

— Каквато и сделка да си заключила с моята жена-интригантка, това си остава между вас. Ти трябва да платиш на мен. Една душа — твоята или на сестра ти. Нямам претенции коя да бъде.

— Сега ли?

— Да, това би било забавно — отвърна богът, усмихвайки се на жена си. — Но не аз избирам времето.

Изглежда, че гинайката едва сдържаше гаденето си. И това радваше Хадес безмерно.

— Е, и? Какво ще кажеш? — попита той.

Гостенката му се загледа надолу към ръцете си, сякаш водеше вътрешен спор, след което затвори очи и прошепна:

— Моята.

Богът се разсмя от сърце, оглеждайки от горе на долу крехкото и женствено тяло на принцесата. О, той добре щеше да се позабавлява — със или без одобрението на Персефона.

— Настани се по-удобно, малка кралице. — И ръката му се плъзна по дупето на Персефона. — Шоуто е на път да започне.

Изадора широко отвори очи, докато изненадата плъзна по лицето й. Явно в главата на бога на подземното царство се завъртяха нови идеи за сделката им. Сега нямаше да се забавлява само той, но и неговата любима съпруга.

— Не мога ли да се върна у дома?

— Не, все още не! — с широка усмивка отвърна Хадес.

Персефона също се усмихна, досетила се за плановете на съпруга си.

— Почакай, още не сме свършили с теб!