Кони Мейсън
Нещо повече от скандал (9)

9

Разходката в парка не излезе точно такава, както я беше замислил Джулиън. Лара упорито се противеше на ухажването му. Разбиранията й за любовта не му позволяваха да я убеди, че е необходимо да се омъжи за него независимо дали го харесва. Дори й беше напомнил, че предложението му вероятно щеше да остане единственото, което би получила, но това само я беше накарало още по-упорито да се противи на този съюз.

Джулиън нарочно караше бавно през парка, така че всички наоколо да ги видят и да си вадят заключения. Ездачите и хората в каретите спираха и ги оглеждаха, някои дори се приближаваха, за да разменят по някоя дума с Джулиън. Един от мъжете, които спряха, за да си побъбрят, беше Клей Мерит, граф Толивър, един от доверениците на Рандал. Когато Джулиън беше поставил под въпрос лоялността на Толивър, Рандал го беше уверил, че Толивър не знае самоличността на Скорпиона. Това беше тайна, в която бяха посветени само Рандал и Джулиън.

— Лорд Мансфийлд — поздрави го любезно Толивър. — Липсвахте ни в Лондон. Работа в чужбина, може би?

— Може да се каже — отвърна Джулиън. — Познавате ли се с лейди Лара?

— Това е дъщерята на лорд Станхоуп, нали? — измърка Толивър, като се усмихна на Лара. — Наистина говорихме на бала снощи, макар да се съмнявам, че ме помните в тази навалица от хора, които се домогваха до вашето внимание. Но всъщност сме се виждали за кратко в дома ви, когато имах случай да посетя баща ви.

— Разбира се, спомням си, милорд — каза Лара. — Колко приятно е да ви видя отново.

Джулиън се намръщи. Поради някаква необяснима причина Толивър не му харесваше. Беше достатъчно красив, но тясното му лице, острата брадичка и напрегнатият поглед на кафявите очи напомняха на Джулиън за пор. Беше среден на ръст, винаги облечено по последна мода. Двамата се познаваха, но не и професионално.

Внезапно подозрение накара Джулиън да види Толивър в нова светлина. Той беше близък до Рандал и би могъл да бъде неуловимият Чакал. Но Толивър не даваше никакви признаци, че знае за тайното разследване на Джулиън.

— Приятна разходка — каза господинът на сбогуване.

Джулиън се загледа след него, а умът му работеше трескаво.

— Толивър често ли идва у вас? — запита той, докато подкарваше конете.

Челото на Лара се набърчи.

— Виждала съм го един-два пъти, когато е идвал при татко. Двамата внасят един законопроект в Парламента, струва ми се, и често се съвещават. Но и виконт Дънбар идва често.

Виконт Дънбар беше още един от доверените хора на Рандал, спомни си Джулиън. Беше ли предателят някой от тези трима мъже — Дънбар, Толивър и Станхоуп? Или и тримата бяха предатели? Джулиън възнамеряваше да го узнае по един или друг начин. Но го безпокоеше това, че Лара е близо до тези мъже, които можеше да представляват опасност за нея.

Не му се искаше да мисли какво може да й се случи, ако разберат, че тя е младата циганка от лагера на Пиетро. Животът й можеше да бъде застрашен просто защото му беше помогнала.

— За какво мислите, милорд? — запита Лара, когато мълчанието помежду им натегна. — Пак ставате потаен.

— Казвам се Джулиън, Лара. Мисля, че се познаваме достатъчно добре, за да си говорим на малко име. В края на краищата, скоро ще станеш моя съпруга.

Трябваше да я извади от това невъзможно положение, за да може да я пази. В момента дори баща й беше под подозрение.

Лара му се усмихна тъжно.

— Познавах Драго, но не познавам граф Мансфийлд.

Лара внезапно разбра, че Джулиън се е отклонил по една безлюдна пътека. Вече не се чуваше тракането на други карети, само на тяхната. Дърветата от двете страни на пътеката станаха по-дебели и по-гъсти, образувайки балдахин, който почти закриваше слънцето.

— Къде сме? — запита Лара.

— Още сме в парка, но на един рядко използван път — отговори Джулиън, докато извеждаше каретата от пътя, за да я спре зад едни гъсти храсти, които ги скриваха от евентуалните минувачи.

Сърцето й се разтуптя срещу ребрата й.

— Защо спираме?

— За да направя това — каза Джулиън, като я дръпна грубо към себе си. — И това — продължи, завладявайки устните й със своите, отнемайки й дъха така устремно, както отнемаше и волята й.

Започна да я целува силно, изискващо и в самозабрава. Тя вдишваше аромата му, който раздвижваше сетивата й и ги замайваше. Тогава това се случи. Тя отвърна на целувката му с чувство на еуфорично отчаяние, което палеше нещо горещо и омагьосващо греховно някъде дълбоко в нея. Тя сграбчи раменете му и се притисна лудо в него. Усещаше как волята й се изпарява, докато спомените, прекалено болезнени, за да ги извиква, и мечтите, прекалено разбити, за да бъдат възкресявани, я върнаха към действителността.

Джулиън не я беше искал, когато я беше смятал за циганка, и сега не я заслужаваше. Не я обичаше. Силните чувства към мъртвата му годеница още го преследваха. Страстта не беше достатъчна за нея. Тя го искаше целия, а Джулиън не беше готов да й даде това, от което тя имаше нужда.

Измъкна се от ръцете му и го задържа на разстояние.

— Престани, Джулиън. Защо правиш това?

— Не е ли очевидно? Между нас има нещо експлозивно, което не се поддава на обяснение.

— Страст — каза тя с глас, натежал от отвращение.

— Да, има страст.

— Не е достатъчно, милорд. Върнете ме у дома.

Той я притегли отново в прегръдките си.

— Обясних ти се, Лара. Искам да се оженя за тебе. Защо се противиш?

— Не искам да се омъжвам за тебе… отново — добави тя многозначително.

— Аз те обезчестих. Ти си графска дъщеря и възнамерявам да поправя стореното. Искам да те пазя.

В думите й се долавяше горчив сарказъм.

— Колко хубаво от твоя страна. Оставете това, милорд. Няма нужда някой да ме пази.

— Кажи ми, че не ме желаеш — изръмжа Джулиън, докато хващаше брадичката й между дланите си и повдигаше устата й към своята.

Не му позволявай да си играе с теб, крещеше умът й. Но тогава тя почувства как се топи от сладост, поемайки замайващия му вкус дълбоко в устата си, гърчейки се под ръцете му, докато те бродеха свободно по тялото й. Какво я караше да обича точно този мъж, питаше се тя отчаяно. Защо всеки друг изглеждаше слаб и незначителен в сравнение с Джулиън?

Тя усети ръцете му на гърба си; топлите му длани прокарваха огнена линия надолу по гръбнака й. Изстена отчаяно, познатата любима интимност на допира му разколебаваше волята й. Тогава почувства приток на въздух върху гърдите си и разбра, че той е развързал корсажа й, оголвайки гърдите. Устата му се насочи безпогрешно към зърната й, докато ръцете му ги измъкваха от ограниченията на корсета. Тя се опита да го отблъсне, но съпротивата й се стопи, когато той започна да облизва и да засмуква втвърдените пъпки, ту едната, ту другата.

Лара едва има време да си поеме дъх, когато усети нещо ново. Възбуда пробяга през тялото й. Джулиън беше повдигнал полите й и прокарваше ръка по вътрешната повърхност на краката й. Тя нарочно стисна бедра, но той просто се изсмя и продължи, преодолявайки крехката бариера. Тогава ръката му се озова там, където тя копнееше за докосването му, а пръстите му затанцуваха по горещия й център.

— Джулиън, моля те.

— Ти си влажна и гориш за мене, Лара. Винаги си горяла за мене, нали, скъпа? Дори когато още не беше докосвана от мъж, ти ме искаше точно както те исках аз.

— Джулиън… не мога…

— Можеш. За мене, любов моя. Хайде.

Той пъхна един пръст в нея и го задвижи във влажната й дълбочина. Изстена и сграбчи ръката й, за да я сложи върху ерекцията си.

— Усещаш ли какво ми причиняваш? Ох, божичко, трябва да те имам. Никога досега не съм бил такъв с жена. Винаги съм се гордял, че мога да се сдържам, но с теб съм като пълен хлапак.

Думите на Джулиън, едва чут шепот, разтърсиха тялото на Лара. Всичките й сетива бяха съсредоточени върху ръката му и мъчението, на което я подлагаха умелите му пръсти. Дълбоко у нея се зароди тръпка, проби си път към повърхността и накара кожата й да запламти, а плътта под пръстите му — да избухне в ярък пламък. Трябваше й нещо здраво, за което да се залови, и тя заби пръсти в раменете му. Тогава светът около нея рухна.

Тя се свестяваше лека-полека. Джулиън се беше надвесил над нея, лицето му беше напрегнато и решително. Положи я леко на седалката и навлезе в нея, движейки се решително, дъхът му излизаше на тласъци от измъчените му дробове. Нещо в нея се пробуди отново. Усещанията станаха по-силни, чувствителността се връщаше с подновена яркост. Пламъци обжариха всеки неин нерв. Ослепителна светлина избухна в нея и продължи да гори, докато тялото й не стана самото то светлина.

Тя усети как Джулиън се стяга, почувства как горещото му семе изтича в тялото й, чу го да изкрещява, а после умът й се затвори. Тя се разпадна на милиони късчета и почувства как за миг. Минаха минути ли, часове ли, преди да въздъхне и да отвори очи, неясно осъзнавайки, че той я вика по име.

— Лара, събуди се, скъпа. Някой идва по пътеката.

— О, господи, какво направихме?

— Любихме се. Дай да ти помогна.

Събирайки пръснатите си мисли, тя се надигна с помощта на Джулиън и започна да оправя дрехите си. Той вече беше привел своите дрехи в приличен вид, защото изглеждаше точно така безупречно, както и при тръгването им към парка.

— Нямаше право! Никога няма да ти го простя. Виж ме на какво приличам, цялата съм раз дърпана.

— Изглеждаш възхитително — отговори той. — Когато се оженим, ще можем да се любим винаги, щом имаме настроение.

Лара оправи косата си и я напъха под шапката.

— Бях твоя съпруга и съм твоя съпруга, но ти никога не го призна. Няма да ви дам друга възможност да ме отхвърлите, милорд.

— Не се страхувай, скъпа, този път ще постъпя както е редно.

Джулиън изкара двуколката обратно на пътеката. След мигове друга двуколка мина покрай тях. Двамата мъже в нея кимнаха в учтив поздрав. Джулиън не им обърна много внимание, но преди Лара да се извърне, нещо в мозъка й като че ли прещрака. Тя разпозна онзи човек! Не бе облечен в груби моряшки дрехи, но се беше заклела никога да не забрави това лице, в деня, когато той и приятелите му бяха нахълтали в лагера им, търсейки Джулиън.

— Нещо не е наред ли? — запита Джулиън. — Познаваш ли тези мъже?

Лара поклати отрицателно глава. Възможно беше да се е объркала. Ако кажеше на Джулиън за подозренията си, той щеше да настоява да ги проучи. Очевидно сам не беше забелязал нищо необичайно.

— Просто съм… разстроена. Не очаквах да те срещна в Лондон, а след това, което се случи току-що помежду ни, не съм сигурна, че трябва да продължим да се виждаме.

— Един месец би трябвало да е достатъчно време за висшето общество, за да свикне с годежа ни — каза Джулиън, без да дава признаци, че я е чул. — Ще се оженим един месец след сегашната събота в провинциалното ми имение. В параклиса не е имало сватба, откакто прадядо ми и прабаба ми са се оженили там в началото на седемнадесети век. Ще бъде голямо събитие.

— Надявам се да намериш идеалната булка — изфуча Лара. — На мен не ми каза нищо, което да ме убеди, че трябва да се омъжа за тебе.

Тя кипеше от потискано негодувание. Защо Джулиън не можеше да приеме факта, че вече са женени? Не бе способен да загърби миналото и да обикне нея? Годеницата му беше мъртва, животът продължаваше, бъдещето беше пред тях. Но можеше и да няма бъдеще, ако враговете му го откриеха.

— Баща ти няма да възрази — продължи Джулиън. — Ще обявим намеренията си след няколко дни.

Лара въздъхна примирено, когато той се присъедини към редицата екипажи, излизащи от парка. Не би се противопоставила на плановете му, ако той беше показал, че не му е безразлична. Страстта беше силно чувство, но недостатъчно надеждно, за да свърже двама души за цял живот.

Джулиън влезе в алеята и спря двуколката пред внушителния дом на Станхоуп. Скочи долу и заобиколи, за да свали Лара, но тя не го беше изчакала.

— Довиждане, милорд.

— Ще дойда да те взема довечера в девет часа, да отидем на музикалната вечеринка у Ейлсуърт.

— Сигурна съм, че ще ме боли глава — заяви Лара.

— Лара — напомни й той, — след днешния следобед може да носиш детето ми.

Тя го погледна хладно.

— Съмнявам се. Намери си жена, по-достойна от мене за твоята висока титла. Извини ме, усещам, че главата започва да ме боли.

— Девет часа, Лара, бъди готова — изрече Джулиън с тон, нетърпящ възражения. — Утре ще говоря с баща ти за годежа ни.

Тя отметна глава. Пищните тъмни къдрици се свлякоха от кока й, тъй устремно се втурна в къщата. Джулиън се загледа след нея. Тази елегантно облечена млада жена с изправен гръб по нищо не приличаше на оскъдно облечената изкусителна циганка, която беше пленила въображението му, но всичките елегантни дрехи на света не можеха да скрият огнената й природа. Той си спомни с болезнена яснота как непреодолимо го изкушаваха стройното й тяло, изящните й крака и пристегнатите й с нищо гърди. Отчаяно искаше да смъкне външните слоеве изисканост и да оголи необузданата й циганска душа.

Качи се в двуколката, взе юздите и подкара по алеята. Не беше имал намерение да се възползва от Лара днес следобед. Не знаеше какво му стана. За мъж, в собствените си очи образец за самообладание, случилото се разтърси из основи целия му, изграден върху съзнанието за дълг, свят.

Двама мъже наблюдаваха съсредоточено от затворената си карета, как Джулиън се отдалечава от къщата на Сганхоуп.

— Абсолютно сигурен ли си, че дъщерята на Станхоуп е онази жена, която си видял в циганския лагер? — запита високият, добре облечен мъж с цилиндър.

Вторият, който видимо се чувстваше неудобно в униформа на прислужник, кимна енергично.

— Да, милорд, същата е. Сега носи фини дрехи, но е същото момиче, което настоя, че болният мъж на име Драго е съпругът й.

— Виж ти — изсмя се благородникът. — Измамили са те. Трябва да е бил Мансфийлд и се обзалагам на най-добрия си състезателен кон, че е бил ранен, а не болен. Циганите са го скрили. Мансфийлд е имал голям късмет. Искам го мъртъв, Крокет, ясно ли е? Той влезе в редовете ни и се превръща в сериозно неудобство. Костваше ми дълго разследване, за да идентифицирам Скорпиона, агента, който проваляше операциите ми, а сега, когато знам, че Мансфийлд е този Скорпион, трябва да се отървем от него. Малко му остава да ме демаскира и това не ми харесва.

— Да, милорд. Оставете го на мене.

— Няма да е лесно да го хванем натясно. Много е предпазлив. — Благородникът потупа брадичката си с пръст и очите му се присвиха замислено. — Може би малката циганка държи ключа. Той вече изгуби една жена, към която беше привързан. Ако още една бъде застрашена, може да реши да се откаже от разследването си. Начинанието ни е твърде доходно, за да допуснем един човек да го унищожи.

— Ами бащата на момичето? — запита Крокет. — Няма ли да бъде пречка?

— Остави Станхоуп на мене — каза благородникът. — Ето какво ще направиш.

Тропна по тавана с бастуна си и каретата потегли. Вътре благородникът започна шепнешком да излага плана си пред своя помощник.

 

 

Едно писмо очакваше Джулиън, когато той пристигна в дома си. Фартингейл му каза, че било доставено от някакво улично хлапе, което се кълняло, че не познава човека, който му платил, за да го донесе. Джулиън огледа бележката, после я занесе в кабинета си, за да я прочете.

Съобщението беше формулирано със силни думи. Всъщност представляваше заплаха. Който и да го беше изпратил, знаеше прекалено много за Джулиън. Листчето, изписано с развлечен почерк, предлагаше на граф Мансфийлд, ако му е мил животът и този на една дама, близка до него, незабавно да прекрати разследването си.

Джулиън избухна в поток от ругатни. Внушението в бележката беше ясно. Чакала знаеше, че той е Скорпиона, знаеше и че малко остава да го демаскира, знаеше и че Лара е циганката, която го е крила. Един нерв заигра на челюстта му. Първата му мисъл беше, че трябва да пази Лара на всяка цена. След това се запита дали Станхоуп е способен да навреди на собствената си дъщеря.

Джулиън седна на бюрото си и написа бележка до лорд Рандал, молейки за тайна среща или по време на музикалната вечеринка, на която той ще присъства, или по-късно тази вечер. Прати я по Фартингейл, на когото вярваше безрезервно. След един час Фартингейл се върна с отговора на Рандал. Срещата щеше да се състои на вечеринката.

Първата мисъл на Лара беше да каже, че я боли главата. Джулиън бе пристигнал да я вземе за музи калната вечеринка. Но каква полза — той нямаше да приеме „не“ за отговор. Баща й също я тласкаше към съюз с Джулиън и тя не таеше особени надежди, че ще успее да го разубеди. От друга страна, никой не можеше да я накара да се омъжи за Джулиън. Не и докато една мъртва жена все още владее любовта му. Той можеше да моли и да увещава колкото си иска, да настоява, че й трябва защита, но само едно истинско обяснение в любов би могло да промени намеренията й.

Другото, което я тревожеше, беше фактът, че Джулиън смяташе циганския им брак за невалиден. Е, тази игра е за двама. Ако той отказваше да го признае, тя също не го признаваше и нямаше да се омъжи за него заради причините, които й беше изложил. За нея беше очевидно, че щом той беше открил, че е графска дъщеря, беше се почувствал задължен да се ожени за нея.

Освен това работата му я безпокоеше. Тя беше наследила малко от способността на баба си да „вижда“ разни неща и съзираше опасността, обкръжаваща Джулиън. Страхуваше се за живота му. Затова, реши Лара, от нея зависи да се погрижи нищо да не му се случи. С тази мисъл тя се изкъпа и се облече за музикалната вечеринка.

Джулиън пристигна точно в девет часа, великолепно изглеждащ, със син сатенен жакет, сиви панталони, сребриста жилетка и бели чорапи. Лара също видя възхищението в очите му, докато слизаше по стъпалата към хола. Самата тя беше облечена в елегантна рокля от зелен и златист тюл с къси бухнали ръкави, прилепнала талия и деколте, което разкриваше предизвикателно много от закръглената горна част на гърдите й.

— Изглеждаш възхитително — грейна баща й, пристъпвайки напред, за да хване ръката й. — Тази вечер всички ще завиждат на Мансфийлд.

Един притичал отнякъде лакей подаде на Джулиън наметката на Лара и той внимателно обви раменете й с нея. Лара усети изгарящата топлина на дланите му, които се задържаха малко повече от необходимото върху плещите й.

Вървяха към вратата, когато друга карета спря зад тази на Джулиън.

— Кой може да е? — запита Станхоуп.

Лара почувства как Джулиън замръзва до нея и се почуди дали не очаква неприятности.

Вратата на каретата се отвори и оттам излезе лорд Толивър.

— А, идвам точно навреме. Имам да обсъдя нещо важно с вас, Станхоуп. Става дума за законопроекта, който внасяме в Парламента.

Станхоуп изглеждаше недоволен.

— Не може ли да почака? Отивам с дъщеря си и Мансфийлд на музикалната вечеринка у Ейлсуърт.

Толивър кимна на Джулиън, после отново обърна вниманието си към Станхоуп.

— И аз отивам там, но трябва преди това да поговорим. После ще ви откарам с моята кола.

Станхоуп явно се колебаеше.

— Хайде, татко, останете — настоя Лара. — По-късно ще се срещнем на вечеринката. Не го задържайте много, лорд Толивър.

— Няма, милейди — отвърна учтиво Толивър.

Лара трепна. Колкото повече се срещаше с този мъж, толкова по-малко го харесваше. У него имаше нещо мазно. Беше прекалено хлъзгав, прекалено самоуверен. И не й харесваше как я гледа, сякаш виждаше през дрехите й.

Тя усети напрежението у Джулиън и се запита дали и той не изпитва към Толивър същите чувства като нея. Погледна го изпод тъмните си мигли, но изражението му не издаваше какво мисли. Тя обаче знаеше, че нещо у лорд Толивър безпокои Джулиън.

— Ще тръгваме ли? — каза кавалерът й, предлагайки ръката си.

— Върви, скъпа — настоя Станхоуп. — Аз ще дойда направо там.

Лара хвърли бегъл поглед през рамо към баща си, после излезе заедно с Джулиън. Нощта беше влажна и той беше дошъл със затворена карета с кочияш и лакей, застанал отзад. Джулиън я настани вътре и се качи при нея. Изглеждаше загрижен, докато се взираше навън през прозореца.

— Нещо безпокои ли ви, милорд?

Джулиън обърна тъмносиния си поглед към нея и се усмихна.

— Няма нищо, мила.

— Нещо у лорд Толивър ли те тревожи?

Дълга пауза.

— Може би.

— Кога ще престанеш да бъдеш толкова потаен? В опасност ли си? Свързано ли е с лорд Толивър?

— Не настоявай, Лара. И не се безпокой. Ще те защитавам.

— От кого трябва да ми защитавате, милорд?

— От баща ти може би.

— Не ставай глупав. Иска ми се да не се бъркаш в живота ми.

— Твърде късно е. Животът ти се преплете с моя, когато ти ме намери на онзи бряг и ме докара във вашия лагер. Една жена загуби живота си заради мене, няма да позволя това да се случи и с друга.

Болката на Джулиън беше осезаема и на Лара й дожаля за него. Навярно много беше обичал Даяна. Трагичните обстоятелства около загубата й бяха променили изцяло съдбата му. Сега животът му бе съсредоточен върху това да открие убиеца й. Той не искаше да отвори сърцето си за друга любов и тя беше глупачка да мисли, че може да го промени.

Пристигнаха в дома на Ейлсуърт и Джулиън помогна на Лара да слезе от каретата. Един иконом отвори вратата и те се качиха по стълбите към музикалната зала, където бяха наредени столове за гостите. Поканената за тази вечер изпълнителка, пищна италианска певица, стоеше до пианото, готвейки се за първата ария.

— Ще ти донеса нещо за пиене — прошепна Джулиън, докато настаняваше Лара на един стол до млада дама в розова органза.

Певицата започна рецитала си и Джулиън се отдалечи. Не обичаше опера. От масата с напитки си взе уиски и наля чаша пунш за Лара. Понечи да се отдалечи, когато лорд Рандал се приближи към него.

— Виждам, че сме имали една и съща идея — изрече весело Рандал. — Съпругата ми харесва опера, но аз я намирам скучна.

— Аз също — усмихна се Джулиън.

Рандал се приближи още повече.

— Да се видим в градината след десет минути. Търсете статуята на Венера.

Джулиън кимна и Рандал изчезна в тълпата.

Джулиън се върна в музикалната стая и подаде чашата на Лара. Тя му се усмихна благодарно и отново насочи вниманието си към певицата, която с високите си тонове едва не проби тъпанчетата на Джулиън. Оглеждайки се внимателно, за да се убеди, че никой не го наблюдава, той се примъкна към вратата.

След броени мигове излезе през килера на долния етаж и се озова в градината. Забеляза статуята на Венера да пази един фонтан и побърза към нея. Лорд Рандал беше вече там, седнал на една пейка под сянката на голям чемшир.

— Да побързаме, Мансфийлд — каза Рандал. — Не бива някой да забележи, че сме излезли едновременно. Научихте ли нещо?

— Какво знаете за Клей Мерит, граф Толивър?

— Толивър ли? Не е точно довереник, но има важни връзки и понякога се виждам с него. Не знае нищо за Скорпиона. Известно му е положението с контрабандата и използва връзките си, за да събира информация. Съгласен е, че загубата на доходи за правителството е заплаха за короната.

— Кой друг знае за нашето разследване? — запита Джулиън.

— Лорд Дънбар, вторият син на херцог Крофърд. Служи при мене почти толкова време, колкото и вие.

— Ами Станхоуп? Той ваш доверен човек ли е?

— Не. Станхоуп е активен в Парламента, но не знае нищо за разследването ни.

— Може ли някой от тези тримата да е мозъкът зад контрабандистите?

Рандал се замисли.

— Всичко е възможно, но не бих искал да мисля, че някой от тези мъже е предател. Бъдете много внимателен, Мансфийлд. Не искаме да обвиним някого несправедливо.

Джулиън извади бележката, която беше получил по-рано, и я подаде на Рандал.

— Тук е доста тъмно, за да я прочетете, но ще ви кажа какво пише. Предупреждава ме да прекратя разследването. Мога да се справя със заплахата срещу моя живот, но е застрашена и лейди Лара, дъщерята на лорд Станхоуп. Чакала сигурно знае, че тя е жената от циганския лагер, която ми помогна.

— Господи! — изрече ужасено Рандал. — Не можем да въвличаме още една невинна жертва в разследването. Казахте ми, че дамата ви е спасила живота, като е казала, че сте й съпруг. Доколко сте ангажиран с нея?

Челюстта на Джулиън се стегна.

— Възнамерявам да се оженя за нея. Нямах представа, че Лара е дъщеря на граф, когато… когато с нея… Няма защо да обяснявам, че съм длъжен да й дам името си.

— Веднага ви освобождавам от служба, Мансфийлд. Ако ви оставя, това може да изложи на опасност живота ви и да попречи на разследването ни. Ползата от вас е съмнителна. Не искам смъртта ви да тежи на съвестта ми.

— Не мога да оставя това сега, милорд — възрази Джулиън. — Още малко остава да разбера кой е Чакала. Убеден съм, че мога да защитя себе си и онези, на които държа. Само исках да знаете, че в редовете ни има предател. Дръжте под око и Толивър, и Дънбар. Аз ще се погрижа за Станхоуп. Не им давайте никаква полезна информация.

— Според мене е по-добре да излезете от тази афера още сега.

— Ще ви потърся пак след няколко дни — отговори Джулиън, нарочно игнорирайки предложението на Рандал. — Всеки ден се приближавам все повече до целта.

 

 

Лара отмести поглед от певицата и огледа залата, търсейки Джулиън. Усети гъделичкане на тила си. Ставаше нещо опасно. Къде беше той? В какво се беше забъркал този път? Без да помисли за собствената си безопасност, тя стана и се измъкна от залата. Джулиън не беше в коридора. Тя слезе по стълбите. Няколко двойки стояха на вратата, водеща към градината, и си вееха за разхлаждане.

Нещо в дебнещия мрак привлече вниманието й. Тя не виждаше нищо, не чуваше нищо, освен тишина, но нервните й окончания изпращаха безмълвни предупреждения към мозъка й.

Джулиън беше някъде там.

Лара мина покрай една двойка, очевидно заета със себе си, и решително тръгна по пътеката към статуята на Венера, изправена до бълбукащ фонтан. Стъпки изхрущяха в пясъка зад нея. Тя се извърна рязко. Нямаше никой. Въображението й явно работеше усилено. Тя продължи по пътеката, но спря изведнъж, когато усети някой зад себе си, достатъчно близо, за да почувства дъха му да докосва тила й. Ръка на рамото й.

Тя отвори уста и извика.

Джулиън и Рандал тъкмо се разделяха, когато един приглушен вик прониза мрака.

— Какво беше това? — запита остро Рандал.

Джулиън някак си усети. Почувства го дълбоко в мозъка на костите си. Нещо се беше случило с Лара. С изкривено от ужас лице се втурна по пътеката към къщата. Натъкна се изведнъж на нея, отпусната на земята, обляна в лунна светлина. Лицето й беше смъртнобледо, струйка кръв се стичаше по челото й.

Той се отпусна на колене и взе главата й в скута си, а пръстите му изтриха кръвта от очите й.

— Лара, чуваш ли ме? О, божичко, Лара, кажи нещо.

— Какво е станало с нея? — запита Рандал, когато стигна до тях след малко.

Точно тогава Лара изстена и отвори очи.

— Ранена е — изръмжа Джулиън, докосвайки челото й.

— Ще убия копелето, което е направило това.

— Какво стана? — запита безсилно Лара.

— Видя ли кой те нападна?

— Не. Чух някой зад себе си, но не го видях. Помогнете ми да стана. Много съм добре, милорд, наистина.

Джулиън й помогна да се надигне, а после и да се изправи. Тя се олюля, но бързо си върна равновесието.

Джулиън я грабна на ръце.

— Ще те отведа у вас.

— Джулиън, чакай, спомних си нещо — каза Лара.

— Миг преди да припадна, нападателят заговори. Каза, че това е предупреждение за Скорпиона. Какво е имал предвид?

Джулиън и Рандал размениха многозначителни погледи над главата й.

— Това означава, че не бива да излизаш от дома си без мене или без охрана — изръмжа Джулиън.