Кони Мейсън
Нещо повече от скандал (8)

8

— Как смееш да се държиш така грубо с мене! — избухна Лара.

— Ще ми се да направя нещо повече — изръмжа Джулиън. — Защо ме последва в Лондон? Не ти отне много време да си намериш нов покровител, нали.

Лара зяпна. Жестокото, несправедливо обвинение на Драго разпали гнева й. Тя отърси ръката му и понечи да се отдалечи. Но не можа. Драго отново я хвана и я привлече към себе си.

— Станхоуп е старец. Намираш ли удоволствие в лигавите му прегръдки?

— Нафукан глупак — изсъска Лара.

Драго да се натресе на дебютния й бал беше достатъчно шокиращо, но да й говори така, сякаш е най-обикновена курва, беше вече оскърбление. Кой беше той? И какво правеше на бала й? Как е влязъл без покана? Беше облечен като изискан лорд, а се държеше като пълен идиот.

Беше видяла и чула предостатъчно. Преди да успее да се разколебае, тя отстъпи една крачка и зашлеви Драго през лицето.

— Махай се — изфуча тя. — Нищо не знаеш за мене. Защо те интересува какво правя? Напусна ме, без дори да се озърнеш. Помисли ли за мене поне веднъж, след като се разделихме? Не знам кой си или как си влязъл без покана на бала на лорд Станхоуп, но предлагам да се махнеш и да ме оставиш на спокойствие, преди да съм повикала някой лакей да те изхвърли.

Само един нерв затрепери на челюстта на Джулиън — никакъв друг знак, че тя го е наранила. Впрочем нейната ръка я болеше, тъй че ударът навярно беше доста силен.

— Никога повече не го прави — изсъска той през зъби. — Какво стана, Лара? Не беше курва, когато се разделихме. Наистина ли откри, че не можеш без мъж в леглото? Изненадан съм, че не си се насочила към Рондо. — Очите му се присвиха. — А може би си го направила? Или може би си решила да си търсиш късмета нависоко? Разбирам, че Станхоуп е богат вдовец. Няма да се ожени за тебе, глупачке. Графовете си търсят съпруги сред собствените си редици.

— Отвращаваш ме, Драго. Дължиш ми извинение.

Джулиън я погледа втренчено, сякаш си беше загубила ума.

— За какво да се извинявам?

— За толкова много неща, че няма как да ги изброя. Първо, нарече ме курва. Второ, обвини ме, че съм те последвала в Лондон, докато изобщо не ми е хрумвало да тръгна да гоня човек, който толкова малко държи на мене.

— Тогава обясни ми какво правиш в Лондон.

— Този разговор започва да ме отегчава. Би трябвало да има закон, който да забранява на такива надути властни копелета да кръжат из доброто общество. Извини ме, трябва да се връщам. Лорд Станхоуп ще дойде да ме търси, ако не се върна скоро в балната зала.

— Нека види — изръмжа Джулиън, докато ръцете му я стягаха в прегръдка. — Да ти напомня ли как беше помежду ни? Ще искаш ли малка демонстрация какво е да те целуне истински мъж?

Лара се паникьоса. Ако Драго я целунеше, тя нямаше да намери сили да се задоволи само с една целувка, а както го познаваше, той също нямаше да се задоволи с толкова. Тя не познаваше този изящно облечен джентълмен. Приличаше на Драго, но не беше Драго в никое отношение, важно за нея. Държанието му беше по-властно, по-тиранично. Не толкова прекрасно.

— Целуни ме, Лара.

— Не! Не те познавам.

Той й се усмихна хищно.

— Познаваш ме, миличка, познаваш и целувките ми. Изкушаваш ме непреодолимо.

Устата му завладя нейната. Целувката му беше груба, брутална, сякаш я наказваше, че е дошла в Лондон и е усложнила живота му. При това продължаваше сякаш безкрайно, докато устата й не омекна под неговата и устните му станаха приканващи и нежни, точно като на Драго, когото помнеше от циганския лагер. Ръката му намери гърдите й. Той ги стисна леко, после започна да измъчва зърното с възглавничката на палеца си. Един стон се изтръгна от устата на Лара. Той внезапно отдели уста от нейната и дръпна ръката си, отстрани я рязко от себе си и се взря в нея така напрегнато, че й се дощя да се стопи.

— Върни се при своите хора, Лара — заповяда той. — Нямам време за тебе.

— Не съм те последвала в Лондон, така че не си тормози ума с тази мисъл. Каза съвършено ясно, че не искаш циганка за съпруга. Впрочем, под какво име се явяваш в Лондон? Предполагам, че не е това, което аз ти дадох. Драго е циганско име, а ти не изглеждаш като никой циганин, когото някога съм виждала. В какво мошеничество си се забъркал? Враговете ти намериха ли те?

— Не мога да ти кажа нищо, Лара, само настоявам да напуснеш Лондон.

— Ще правя каквото ми харесва — възрази тя.

— Ще продължиш да бъдеш любовница на лорд Сганхоуп?

— Върви по дяволите, Драго!

С горящи от ярост тъмни очи Лара се извърна рязко и остави Джулиън да стои в сенките. Защо трябваше да е така ужасно лош? Когато го забеляза тази вечер, сърцето й беше забило ускорено от възбуда. Никога не бе очаквала чак такава реакция от мъжа, когото обичаше.

На Джулиън му се струваше, че го е стъпкал кон. Да види Лара облечена като дама и общуваща с висшето общество го беше разтърсило до кости. Залута се из градината объркан и дезориентиран. Тръсна глава, за да я проясни от видението в сребристо, което още танцуваше пред очите му. Изящно фризираната и облечена дама не беше Лара, която познаваше, а не беше сигурен, че този нов неин образ му харесва.

Предпочиташе да си я спомня като мургавата избухливка с дълги ръце и крака, която танцуваше като горски дух и се любеше като блудница. Онази Лара, която той помнеше, беше само огън и съблазън. Невинна и изкусителка, плътно смесени в тяло, което би подвело и светец. Искаше да я откъсне от лорд Станхоуп, да предяви претенцията си над нея, но мисията му беше прекалено важна за него, за да се забърква с жена. Знаеше, че циганите имат друг морал, но беше предполагал, че Лара е различна. Тази вечер беше научил, че е като всяка друга циганка. Такава, която прави почти всичко за всекиго, законно или незаконно, срещу пари.

Джулиън се върна в залата. Изненадите му бяха достатъчно за една вечер. Веднага щом намереше Ема и леля Аманда, възнамеряваше да си тръгне заедно с тях. Плановете му се объркаха в мига, когато се появи в балната зала. Лорд Станхоуп му махна от другия край на залата.

— Ах, Мансфийлд, колко хубаво, че сте дошли тази вечер. Още не сте се запознали с дъщеря ми. Беше тук преди малко. — Хвана Джулиън за ръката. — Елате, сигурен съм, че ще я намерим някъде в тази тълпа.

Джулиън изруга под нос, опитвайки се в същото време да поддържа приятна физиономия. Не искаше да обиди Станхоуп, но не му се щеше и да се запознава с дъщеря му, станала вече мома за женене. Беше виждал достатъчно много от бледите млади празноглавки, та да му стигне за цял живот. И понеже не възнамеряваше да се жени, те не го интересуваха. Но грубостта не беше негов стил, затова се остави да бъде отвлечен за среща с детето.

— А, ето я там — грейна Станхоуп, сочейки към група млади хора.

Джулиън изстена, когато забеляза Лара да стои близо до групичката. Не искаше да се среща отново с нея, най-малкото пък в компанията на Станхоуп. Като знаеше, че Станхоуп спи с Лара, това предизвикваше у него пристъпи на яростна ревност — емоция, която не искаше да изпитва. Страстта, която бяха споделяли с Лара при краткото му пребиваване сред нейните хора, беше нетрайна. Съюзът им не беше предназначен да бъде вечен и той го беше прекратил, понеже се налагаше.

Погледът на Джулиън се спря върху Лара, когато застанаха пред нея.

— Лара, скъпа, нека ти представя Джулиън Торнтън, граф Мансфийлд. Мансфийлд, това е лейди Лара, моята прелестна дъщеря.

Думите на Станхоуп експлодираха в главата на Джулиън. Любовницата му циганка била дъщеря на графа? По дяволите! По дяволите! Беше компрометирал графска дъщеря! Лара се взираше в него така, сякаш му бяха пораснали две глави, и той предположи, че изглежда също толкова шокиран, колкото и тя. Защо една графска дъщеря ще живее с цигани? Нищо от това нямаше смисъл. Накрая неговите безупречни обноски надделяха и той се поклони над деликатната ръка на Лара, измърморвайки някакъв подходящ поздрав.

Зрителното му поле се стесни. Всичко стана невидимо, с изключение на Лара — жената, която беше взел в леглото си и беше напуснал, без да се обърне да я погледне. Дъщерята на един граф заслужаваше нещо по-добро от това, което й беше дал. У него се надигна огорчение. Защо не му беше казала истината за себе си? Ругаейки се, че е последен глупак, той знаеше, че не бива да я упреква, понеже и той беше потаен като нея. Но сега не можеше да направи нищо.

Строгият морален кодекс, по който беше водил живота си досега, надигна грозната си глава, напомняйки му какво е длъжен да стори. Човек не компрометира графска дъщеря без никакви последици. Той знаеше какъв е дългът му и беше готов да принесе тази жертва.

Лара изведнъж се озова отвлечена към масата с подкрепителните напитки от един поклонник, оставяйки Джулиън замаян, сякаш светът му току-що се беше сгромолясал.

— Красива е, нали? — грееше Станхоуп. — Не знаех, че имам дъщеря, докато дядо й и баба и не я доведоха при мене преди няколко години. Майка й беше циганка. Най-красивата жена, която някога е стъпвала по земята. Изчезна от живота ми след кратко познанство и никога повече не я видях. — Той въздъхна. — След време се ожених, но с жена ми нямахме деца. Лара дойде при мене, след като жена ми почина, и животът ми изведнъж придоби нов смисъл.

— Колко хубаво за вас — изрече сухо Джулиън.

— Да, имах голям късмет. Сега трябва да се погрижа да я омъжа добре. — Хвърли оценяващ поглед към Джулиън. — Разбрах, че годеницата ви е загинала трагично преди няколко години. Колко тъжно. Достатъчно дълго сте били в траур. Мислили ли сте да се задомите, да се сдобиете с наследник?

Недвусмисленият намек на Станхоуп не остана незабелязан от Джулиън. Графът не беше първият родител, изпречил дъщеря си на пътя му. Този път обстоятелствата бяха различни. Този път той познаваше дъщерята твърде добре, за да пренебрегне поканата на Станхоуп.

— С ваше разрешение бих искал да посетя лейди Лара утре следобед. Може би тя ще се съгласи да излезе на разходка в парка с мене. Да кажем, в два часа?

— Великолепно, Мансфийлд, великолепно — изрече Станхоуп, а лицето му светна от удоволствие. — Ще кажа на Лара да ви очаква.

Джулиън се отдалечи, а в ума му бушуваше вихрушка. Да намери Лара в Лондон и да узнае, че е дъщеря на граф, беше странно събитие. Дебютантският бал беше последното място на света, на което би очаквал да види любовницата си циганка.

— Мансфийлд, колко хубаво е да ти видим пак в града. Наскита ли се вече?

Джулиън се усмихна хладно на виконт Хърли, бегъл познат.

— И аз се радвам да те видя, Хърли. Смятам да се позавъртя тук за известно време.

— Видях те да говориш с незаконното циганче на Станхоуп. Красавица, нали? Чух, че я е признал преди години.

— Наистина — каза Джулиън, нарочно поддържайки безразлично изражение.

— С Хари Листър тъкмо говорехме за нея — каза Хърли, като махна на приятеля си да се приближи. — Зестрата й е щедра, но силно подозирам, че само мъж с абсолютно празни джобове би й направил предложение.

— Привет, Мансфийлд — каза Хари Листър, маркиз Ейвъндейл. — Каква тъпканица. Имаш ли вести от Синджън? Трудно е да си го представи човек как живее като провинциалист в Шотландия.

— Синджън е много променен откакто се установи със семейството си там, в планините.

— Говорехме за лейди Лара — обърна се Хърли към Ейвъндейл.

Злобничка усмивка изкриви устата на Ейвъндейл.

— А, хубавичкото младо циганче. Половината мъже, дошли тази вечер на бала, я искат за любовница, а другата половина не харесват мургавия й тен, екзотичните очи и цялата тази къдрава черна коса. Прекалено различна е, за да се впише в нашата среда.

— Не бих възразил да я имам в леглото си — призна Хърли. Понижи глас. — Знаете какво казват за циганките и страстната им натура.

— Отиваш твърде далече, Хърли — предупреди го Джулиън.

— Защитаваш малката, така ли, Мансфийлд? Да не надушвам една нежна връзка в ход? Май от известно време нямаш любовница. Ако я харесваш, ще стоим настрана. Във всеки случай, вероятно е прекалено гореща за Ейвъндейл или за мене. Я ми кажи — как се подхожда към граф, когато искаш дъщеря му за любовница?

Ейвъндейл и Хърли се захилиха, докато Джулиън кипеше отвътре. Как смеят да оскърбяват Лара! Да, беше различна, но никоя жена тази вечер не затъмняваше красотата и духа й. Нямаше нищо бледо и изпито в тъмнооката богиня, която някога го наричаше свой съпруг.

— Стига, Хърли — каза Джулиън с рязък тон. — Лорд Станхоуп ще те убие, ако те чуе как оскърбяваш дъщеря му. Предлагам да държиш нечистите си мисли за себе си. Извинете ме, господа.

Отдалечи се, толкова ядосан, че едва се сдържаше. Лара не заслужаваше презрителните им забележки. Нямаха право да я съдят и да й намират недостатъци.

Той се огледа за Ема, но не я видя. Намери леля Аманда да бъбри с група възрастни дами и се запъти към нея. С ъгълчето на окото си забеляза блестяща синя ивица и веднага я асоциира с роклята, която Ема беше избрала да облече тази вечер. Обърна се точно навреме, за да види как сестра му изчезва през отворения френски прозорец с някой, който подозрително много приличаше на виконт Блейкли.

Изригна проклятие и побърза след тях, но едва не се сблъска с Лара на изхода. Запита се дали някой от ухажорите й не я е примамил да излезе в градината, за да я прелъсти. Тя не знаеше нищо за интригите в светските среди и той се побоя, че би могла да вземе флиртуването на някой мъж за искрен интерес. След като беше говорил с Хърли и Ейвъндейл и беше чул откъслечни думи от някои разговори, той се страхуваше, че някой може да я съблазни с красиви думи и да я накара да направи нещо, за което по-късно ще съжалява.

— На въздух ли отивахте, милейди? — запита я той учтиво.

Тя посрещна погледа му с ледено достойнство.

— И да съм, милорд, това не е ваша грижа.

— Ако мислиш за любовна среща с някое от наперените контета тук тази вечер, тогава става моя грижа. Нищо не знаеш за игрите, които играят мъжете с жените.

— Така ли, милорд? Откакто ви срещнах, научих много за тези игри.

Джулиън я хвана за ръката и я изведе навън, преди да се бяха превърнали в зрелище за някого.

— Струва ми се, и двамата с тебе играехме игри, Лара — изрече той пресипнало, докато я водеше по пътеката и зави зад един ред избуяли лози. — И двамата не казвахме важни сведения за себе си един на друг. Аз го направих, за да защитя семейството ти. Ти какво извинение имаш?

— Нямаше да бъде разумно да разкривам информация за себе си пред мъж, за когото не знаех нищо. Можеше да бъдеш контрабандист, шпионин, таен агент… — Очите й се присвиха, после се разшириха, когато внезапно й просветна. — Това е, нали? Ти си таен агент!

— Тихо, глупаче такова! Не знаеш какво говориш. Помолих баща ти за разрешение да те посетя утре. Ще дойда да те взема в два часа с моята карета.

— Не, милорд. Никъде не отивам с вас. Татко иска да избера съпруг от висшето общество и сериозно съм решила да направя точно това. Вие, милорд, не сте в списъка.

Гласът му стана твърд, неумолим.

— Аз те прелъстих, избухливке. Би трябвало сериозно да ме вземеш предвид.

— Джулиън, ти ли си?

Той изстена. Ема и виконт Блейкли го бяха забелязали в сенките и се приближаваха бързо. Той хвана ръката на Лара, за да й попречи да избяга, и се обърна към сестра си.

— Търсех те, Ема. Време е да тръгваме.

— О, Джулиън, трябва ли? — измърмори Ема. — Още не съм се запознала с дъщерята на графа.

Гласът на Лара леко стържеше.

— Бъдете така добър да ме представите на вашата… приятелка, милорд.

Джулиън видя, че няма как да се измъкне.

— Позволете да ви представя моята сестра, лейди Ема. Ема, това е лейди Лара, дъщерята на граф Станхоуп. А това — продължи той, махвайки небрежно към Блейкли — е виконт Рудолф Блейкли.

Последва размяна на любезности и тогава Джулиън изрече:

— Блейкли, ще бъдете ли така любезен да отведете Ема вътре и да осведомите лейди Аманда, че съм готов да тръгваме? Ще дойда след малко.

Ема сякаш искаше да каже нещо, но строгото лице на Джулиън трябва да я беше убедило, че не бива. Тя кимна вежливо на Лара и влезе вътре след Блейкли.

— Чудесна двойка са — каза Лара замечтано. — Изглеждат идеални един за друг.

— Не са двойка — натърти Джулиън. — Лорд Блейкли е приятел на брат ми, нищо повече. Ема е прекалено добра за него.

— Точно както ти си прекалено добър за мен, нали? — нападна го Лара. — Мислиш ли, че не знам какво говорят във висшето общество за мене? Не съм нито глуха, нито сляпа, знам, че хората си шепнат за цвета на кожата ми, за необикновените ми очи, за странния ми вид. Аз съм подходяща за любовница, но не съм достатъчно добра за съпруга. Не мога да накарам баща си да разбере, че беше грешка дето ме доведе в Лондон за сезона. Щях да бъда много по-щастлива в провинцията или при баба и дядо.

На Джулиън чу се дощя да извие вратовете на онези мъже, които се мислеха прекалено добри за Лара, докато не си спомни, че и той беше мислил така.

— Трябва да вървя, Лара. Блейкли се увърта около Ема и трябва да сложа край на това. Утре ще говорим повече.

— Сестра ти изглежда достатъчно голяма, за да мисли самостоятелно — възрази Лара. — Може би е видяла нещо в лорд Блейкли, което ти не виждаш.

— А, ето те, скъпа. Видях те да излизаш на чист въздух и се запитах защо не се връщаш.

— Татко — каза Лара, изпращайки му нежна усмивка. — Тъкмо щях да се върна вътре, когато се натъкнах на лорд Мансфийлд. Ще ме извините, нали, милорд?

— Разбира се, милейди. До утре — отговори Джулиън.

Остана да гледа как Лара изчезва зад вратата, под ръка с баща си, и усети топлина да се надига у него. Искаше отново да я целуне и щеше да го направи, ако Ема и Блейкли не ги бяха прекъснали. Да види Лара означаваше да я желае. Той знаеше интуитивно, че всички тук присъстващи мъже мислеха същото. И това го подлудяваше непоносимо.

Джулиън намери Ема и леля Аманда и ги поведе бързо към очакващата ги карета. Блейкли се присъедини към тях.

— Имате ли собствен транспорт, Блейкли? — запита направо Джулиън.

— Не и тази вечер — каза Руди, усмихвайки се на Ема. — Ще бъдеш ли така любезен да ме откараш?

— У вас или в някоя от игралните зали, които толкова обичаш?

— Джулиън, не ставай груб — смъмри го Ема. — Разбира се, ще те откараме у вас, Руди.

Премести се, за да му освободи място. Той се настани до нея, преди Джулиън да се намеси.

Мърморейки си под нос, Джулиън каза на кочияша адреса на Руди и се настани до леля Аманда.

— Спомняш ли си разговора ни в кабинета ми, Блейкли? — рязко запита Джулиън.

— Да — каза Руди, без да сваля очи от Ема.

— Джулиън — започна Ема, когато гневът на Джулиън стана осезаем. — Познаваш ли лейди Лара отпреди? Изглеждахте в много приятелски отношения. Каква красавица е само. Не е за вярване, че лорд Станхоуп я е държал в провинцията през всичките тези години.

Джулиън продължи да мълчи, гледайки навън през прозореца.

— Клюкарите вече я обсъдиха — обади се Руди. — Видът й е прекалено екзотичен, за да се сметне за благоприличен. Мъжете се плашат от потеклото й, а жените ревнуват от красотата й. Тя е наполовина циганка, нали разбирате.

— Колко ужасно, да бъдеш обект на злобни клюки — изрече съчувствено Ема. — Надявам се някой да прояви здрав разум и да й направи предложение.

— А ти, Ема? — поде предизвикателно Джулиън. — Колко мъже отблъсна този сезон?

— Хайде, Джулиън, не се заяждай с Ема — укори го Аманда. — Малката ще направи избора си, когато намери подходящия мъж.

На Джулиън му прилоша да види как Ема отправя плаха усмивка към Блейкли. Облекчението му стана осезаемо, когато стовариха Блейкли пред дома му.

— Ще се видим утре, лейди Ема — каза Руди, пренебрегвайки студения поглед на Джулиън. — Ще дойда с новата двуколка и ще ви заведа на разходка в парка.

— Смея да кажа, че утре Ема ще бъде заета — подхвърли Джулиън.

— Ни най-малко — възрази сестра му, без да обръща внимание на настроението му.

— Ема, бих искал да се съобразяваш с желанията ми по този въпрос — смъмри я брат й.

— Такъв досадник си, Джулиън — възрази Ема. — Никога ли не правиш нещо ей така, щом решиш? Трябва ли винаги да си такъв благоприличен, да не одобряваш нищо, което върша? Понякога човек прави разни неща, защото това му е приятно. Но предполагам, че ти е абсолютно непознато, нали?

Джулиън застина. Такъв ли го виждаше сестра му? Строг тиранин без радост в душата? Като някой изсъхнал старчок. Някога беше щастлив, преди нелепата смърт на Даяна и нероденото му дете. Но дори тогава знаеше, че се държи строго. Като глава на фамилията Торнтън приемаше сериозно отговорностите си. Синджън никак не му помагаше и благополучието на семейството тежеше само на неговите рамене.

Лорд Рандал го беше вербувал за таен агент преди десет години. Тогава вълнението от работата под прикритие му харесваше. Но ето какво му беше навлякла. Смъртта на двама невинни хора. След онази безсмислена гибел той си беше дал тържествена клетва. Щом открие убиеца на Даяна, вече никога няма да излага на опасност живота на хората, които обича.

 

 

Джулиън се облече грижливо за посещението в Станхоуп Хол на следващия ден. Изглеждаше напълно елегантен лорд с бухнали панталони и жакет, снежнобяла ленена риза и лъснати високи ботуши. Каретата го чакаше пред вратата, когато излезе от дома си точно в един и четиридесет и пет. Сам управляваше двата сиви коня, държейки юздите с умела лекота. Точно в два часа навлезе в кръглата алея пред Станхоуп Хол. Някаква друга карета стоеше пред вратата и Джулиън се намръщи. Надяваше се да не е някое от онези кутрета, които подхвърляха презрителни забележки за потеклото на Лара.

Почука на вратата с бастуна си и един невъзмутим иконом веднага го отведе в приемната. Лара седеше на един диван и четеше книга. Тя вдигна поглед, когато той влезе, едва скривайки неудоволствието си. Той я погледна изпод полуспуснатите си клепачи. Изглеждаше уморена, помисли си. Морави сенки избиваха под нежната кожа под очите й, а около устата се забелязваше напрежение, каквото досега не беше виждал.

Джулиън огледа стаята, доволен, че е единственият посетител. Другата карета може би беше на някой гост на лорд Станхоуп, реши той.

— Докарах моята карета, лейди Лара — изрече Джулиън. — Изглеждате уморена. Една разходка из парка е точно това, от което имате нужда. Ще дойдете ли с мене?

Завесата тъмни дълги мигли му пречеше да отгатне настроението ми. Честно казано, тя не изглеждаше никак доволна от появата му.

— Нямам намерение да отивам където и да било с вас, лорд Мансфийлд — каза тя хладно.

— Лара, дали току-що не чух, че отпращаш Мансфийлд? — запита лорд Станхоуп. Явно беше влязъл в стаята навреме, за да чуе как Лара отговаря на поканата на Джулиън. — Това беше изключително грубо, скъпа. Да не ти е лошо?

— Много съм добре, татко, наистина — отвърна Лара. — Просто днес не ми се излиза на разходка в парка.

— Глупости, Лара. Дадох на Мансфийлд разрешение да те посети. Най-малкото, което можеш да направиш, е да излезеш на разходката, която той предложи. Денят е хубав. Малко чист въздух ще ти се отрази добре. Вземи си наметката, докато поговоря с Мансфийлд.

Лара отправи обиден поглед към Джулиън и излезе от стаята. Лорд Станхоуп се загледа след нея и озадачено изражение засенчи приятното му лице.

— Не знам какво му стана на момичето, Мансфийлд. Като че ли не ви харесва.

— Така изглежда — проточи Джулиън.

— Безпокоя се за нея — призна Станхоуп. — Много я обичам, Мансфийлд, но не съм сляп. Видях как се отнесе вчера към нея благовъзпитаното общество. Прекалено различна е, не е достатъчно англичанка, за да спечели одобрението им. Мъжете не разпознават бижуто, когато го видят. Не виждат нищо, освен матовата й кожа и тъмните очи.

— Някой със сигурност ще забележи достойнствата й — осмели се Джулиън.

— Зарадвах се, когато поискахте разрешение да я посетите. Единственият сте, нали разбирате. Другите я наобикаляха, но с непочтени намерения.

— Сигурен съм, че си въобразявате, Станхоуп — блъфира Джулиън.

Ако някой мъж покажеше неуважение към Лара в негово присъствие или направеше непочтени предложения, щеше жив да го одере.

— Времето ще покаже. — Станхоуп въздъхна. — Трябва да се връщам при госта си. Оставих го, когато Симс ме осведоми, че сте дошли. Държавна работа, нали знаете.

Интересът на Джулиън се изостри, но той остана разочарован, когато Станхоуп не каза нищо повече. Човекът не беше особено близък до Рандал, затова Джулиън нямаше основание да бъде подозрителен, макар че Станхоуп имаше доста силно влияние в Парламента.

— Разбира се — съгласи се Джулиън. — Ще изчакам тук лейди Лара. Няма да я държа много време навън.

Станхоуп излезе от стаята. Джулиън се приближи към вратата и тайно го видя как влиза в една стая към средата на коридора. Лара още не беше слязла, наоколо не се мяркаха никакви прислужници. Джулиън предприе рискован ход — примъкна се по коридора и спря пред вратата, където беше влязъл Станхоуп.

Чу гласове отвътре. Бяха заглушени, но достатъчно високи, за да различи думите. Говореше Станхоуп.

— Скорпиона ли, казвате? Не бива да му се позволи да… — Последните думи не стигнаха до Джулиън, защото Станхоуп понижи глас. Но след малко пак го повиши.

— Ще си държа очите и ушите нащрек. Не можем да позволим такъв опасен човек да броди из улиците.

Отговори му друг глас, твърде нисък и пронизващ, за да може Джулиън да го разпознае, а и той не смееше да остава по-дълго тук. Дали Станхоуп не е свързан с контрабандистите? Със сигурност изглеждаше така. Но той не биваше да си вади прибързани заключения. Трябваше да изчака и да види как ще се развие ситуацията. Върна се бързо в приемната, пристигайки там секунди преди Лара да влезе с наметката си.

Джулиън я взе и я метна на раменете й.

— Къде е татко? — запита Лара.

— Върна се в кабинета си. Имаше посетител. Случайно не забелязали кой е? — запита небрежно Джулиън.

— Не, бях горе, когато е дошъл. — Отправи остър поглед към Джулиън. — Защо? Какво сте намислили, милорд? Още тайни работи ли? Не въвличай баща ми в това.

— Погрешно ме преценяваш, Лара — отговори Джулиън, опитвайки се да успокои подозрителната и природа.

— Ще тръгваме ли?

— Всъщност не искам никъде да отивам с вас, милорд, но ако настоявате, предполагам, че мога да преживея една разходка из парка във вашата компания.

Джулиън я настани в каретата и се качи на мястото на кочияша до нея. Плесна с юздите и конете потеглиха.

— Няма причина за този хлад между нас — каза той, когато Лара си остана студено загледана пред себе си.

Тъмният й поглед го прободе като с нож.

— Няма ли? Вие ме напуснахте, милорд. Оскърбихте ме ужасно. Решихте, че сте прекалено добър за някаква си циганка.

Джулиън има благоприличието да се изчерви.

— Трябваше да ми кажеш истината. Какво друго можех да си помисля?

— Можеше да ми се довериш. Можеше да ми кажеш, че си граф. Заслужавам извинение.

Джулиън скръцна със зъби. Това си беше чистата истина.

— Съжалявам, Лара. Извини ме за лошото държание. Прибързах със заключенията.

— Не е толкова лесно, милорд — отвърна рязко Лара. — Може би след време. Кажи ми защо е цялата тази тайнственост? Кой се опитва да те убие?

Може би баща ти.

— Има неща, които не мога да кажа на никого, дори на семейството си.

Лара се изсмя остро.

— Дадох ти своята любов, невинността си, сърцето си. Ти ги взе и не ми даде нищо в замяна, освен празна страст.

— Не празна страст, Лара. Само не и това. Ти си единствената жена, която…

Замълча. Сега не беше време да прави признания, не и когато собствените му чувства бяха объркани. Но знаеше дълга си.

— Не ме лъжи, Драго. Ти ме напусна. Ами ако нося дете от теб? Помисли ли изобщо за това?

Джулиън трепна силно.

— Господи! Не съм се замислял за това. — Вгледа се в лицето й. — Носиш ли дете от мене?

— Не, слава богу. Щеше ли да има разлика? Не, не ми отговаряй. Знам, че нямаше да има. Графовете се женят за равни на тях.

— Нещата се промениха — поде Джулиън. — Аз съм почтен мъж, независимо дали вярваш в това или не. Компрометирах графска дъщеря и сега трябва да компенсирам постъпката си.

Очите на Лара се разшириха.

— Надявам се, не намекваш каквото си мисля. Тогава не искаше съпруга, защо сега да искаш?

— Казах ти. Мислех, че си…

— … циганка, знам. Цветът на кожата ми не се е променил, нито пък видът на очите ми.

— Нека аз да преценя какво е най-добре за тебе — важно я посъветва Джулиън.

— Много си самонадеян, Драго. Съдбата ми си е моя, аз решавам за себе си. Ти още обичаш мъртвата си годеница. Няма да заемам второто място в сърцето ти.

Изражението на Джулиън застина.

— Ще ме изслушаш ли?

— Не. Освен ако не искаш да ми кажеш как и защо се озова в лагера на Пиетро с два куршума.

— Дълга история.

— Имам време.

— Всяко нещо, което ти кажа, може да изложи живота ти на риск. Имам много самоличности. Аз съм граф Мансфийлд, разбира се, но освен това работя за правителството. Бях на важна мисия. Един предател, когото още не съм открил, ме разпозна. И преди е имало покушения срещу мене, едното доведе до смъртта на Даяна. — Той замълча и се загледа някъде в далечината. — Даяна носеше детето ми, когато умря. Няма да спра, преди да намеря онзи, който ги погуби.

Острото й вдишване показа на Джулиън, че откровението му я беше шокирало.

— Значи съм права. Наистина си правителствен агент.

— Да, и то много добър, докато някой не разкри самоличността ми.

— Съжалявам за Даяна и… и детето ти, но ако те убият, няма да ги върнеш. Какво е направил предателят?

— Не мога да ти кажа. Най-добре да забравим, че изобщо съм го споменал. Повече никога няма да отварям дума за това по време на ухажването.

Настъпи тежка тишина.

— На ухажването ли?

— Възнамерявам да те ухажвам известно време и да се оженя за тебе с величествена церемония, която да удовлетвори благовъзпитаното общество.

— Мислех, че вече сме женени.

— Този брак не беше законен — възрази Джулиън.

Какво иска тя от него? Беше й предложил брак, беше направил онова, което изисква обществото. Той я беше прелъстил, а сега искаше да поправи стореното.

— Добре — избухна Лара, — понеже не искам да бъда омъжена за тебе. Имаш прекалено много тайни, прекалено много болка, прекалено много гняв у себе си, за да ми дадеш любовта, която заслужавам. Имаш място в сърцето си само за отмъщение. Съжалявам, милорд. Не мога да живея без любов.

Джулиън направи гримаса.

— Защо любовта да е толкова важна? Ще имаш уважението ми, името ми, всичко, което ми е по силите. Винаги ще имаме страстта, никой не може да ни я отнеме. Помисли, Лара.

— Няма какво да мисля. Докато не ми кажеш, че ме обичаш, не споменавай повече за брак.