Кони Мейсън
Нещо повече от скандал (4)

4

Лара се събуди полека, неясно осъзнавайки топлина и още нещо. Усещане, което накара тялото й да изтръпне. Усмивка докосна устните й, после внезапно изчезна, щом си спомни, че споделя леглото си с мъж… със своя съпруг. Една от ръцете на Драго беше обгърнала гърдата й. Тя леко извърна глава, взря се в лицето му и с облекчение видя, че спи.

Той осъзнаваше ли, че я докосва така интимно? Толкова ли беше свикнал да има жена в леглото си, че естествено търси тези интимни места? Струваше й се редно да лежи до Драго, но знаеше, че той никога няма да уважи техния цигански брак, затова полека отмести ръката му от тялото си и се измъкна от леглото.

Облече се тихичко, грабна кърпа, сапун и чисти дрехи и излезе навън. Слънцето тъкмо изгряваше на източния небосклон, когато тя се присъедини към група жени, които отиваха да се къпят в плиткия вир, подхранван от водите на заливчето. Вместо да слуша бъбренето им, тя насочи мислите си към Лондон.

Лара не очакваше с нетърпение сезона, за който настояваше баща й. Кожата й не беше толкова бяла като на английските госпожици, с които трябваше да се конкурира. Косата й беше диво изобилие от пръстенчета, мастиленочерна, а не златисторуса, а очите й, повдигнати в ъглите, бяха прекалено екзотични, за да бъдат сметнати за благоприлични.

Годините, които беше прекарала в провинциалната къща на баща си извън Лондон, бяха предимно щастливи, но сезонът в Лондон я плашеше. Тя не можеше да скрие факта, че е наполовина циганка, нито пък искаше да го прави. Но нямаше сърце да каже на грижовния си баща, че циганската й кръв няма да й позволи да постигне успеха, който той иска за нея. Лара знаеше, че е привлекателна, но странното й лице щеше да предизвика много приказки и предположения. За съжаление, не можеше да убеди баща си, че ще бъде по-щастлива, ако живее в провинцията.

— Лара, кога ще празнувате женитбата? — запита девойката на име Рокси. — Вчера ви видях да се разхождате с твоя съпруг. Той изглежда добре, като знаем колко близо беше до смъртта.

— Скоро — обеща Лара. — Може би след още няколко дни. Когато закрепне достатъчно, за да се радва на празника.

— Отдавна не сме играли на сватба — добави замечтана друга жена. — Чакам с нетърпение.

— Да — съгласи се възбудено Рокси. — Тъкмо днес Пиетро каза на баща ми, че трябва скоро да заминем оттук, ако искаме да стигнем за началото на панаира в Локърби.

Лара се къпеше и си представяше предстоящото празнуване на женитбата й с Драго. След като се повеселят добре и вдигнат наздравици, бракът й щеше да стане факт… дори ако Драго и собственият й баща не пожелаят да го признаят. Лара въздъхна. Щом се върнеше при баща си, бракът й щеше да бъде истински само за нейните хора и за самата нея.

Тя се върна в лагера заедно с другите и помогна на баба си да приготви закуска. Напълни чинията с варени яйца, хляб и чай и я отнесе във фургона си. Драго я посрещна с усмивка, която й отне дъха.

— Къде беше?

— Изкъпах се във вира с жените. По-късно ще ти покажа къде е.

— Ще ми хареса.

— Донесох ти закуска. Обичаш ли варени яйца, хляб и чай?

— Да.

— Съжалявам, но нямаме бекон, бъбреци и кафе.

Той се усмихна.

— Нямам търпение.

Лара сложи подноса на скамейката. Когато вдигна поглед, Драго й се усмихваше.

— Има ли нещо?

— Ти беше ли в леглото с мене снощи, или съм сънувал?

Горещина плъзна по шията й, бузите й почервеняха.

— Не си сънувал. Очаква се да делим леглото. Предпочиташ да спя другаде ли?

Джулиън си представи Лара, спяща в ръцете на Рондо, и почувства как стомахът му се свива. Тази мисъл му беше противна.

— Не, макар да съм сигурен, че снощи си липсвала на Рондо.

В мига, когато думите излязоха от устата му, пожела да ги върне. По дяволите, какво го беше прихванало? Не беше негова работа да критикува морала на Лара.

— Прост ми — каза, преди тя да беше имала време да реагира. — Не трябваше да казвам това. Не беше уместно.

— Ще те оставя да закусваш — изрече тя рязко и изхвърча от фургона.

— Проклятие — измърмори Джулиън, мръщейки се на храната.

Лара беше последният човек на света, когото би искал да обиди.

Изгълта набързо закуската, без да усеща вкуса й, като безмълвно се ругаеше, задето наскърби Лара. Но като си я представяше в ръцете на друг мъж или как се продава по панаирите, както се знаеше, че правят циганките, се вбесяваше непоносимо.

След закуска Джулиън реши, че се чувства достатъчно добре, за да излезе сам навън. Колкото по-бързо оздравееше, толкова по-скоро щеше да забрави искрящите черни очи на Лара и сочните й устни. Не забеляза, че Рамона влиза фургона, след като той излезе. Ако беше там, щеше да види как изучава чаените листенца в чашата му.

Защо Лара беше дошла в леглото ми снощи? Щеше ли да дойде пак тази нощ? За него беше очевидно, че му се предлага. Стигаха ли му силите, за да приеме предложението й, ако тя легне при него тази нощ? Съмняваше се. Но това нямаше да трае дълго. След като размисли напрегнато, Джулиън реши, че няма нищо лошо, ако влезе във владение на огненото тяло на младата циганка, стига тя да даде и най-малък признак, че иска това.

В мига, когато излезе от фургона, го засипаха поздравления.

— Драго, жена ти знае ли, че си излязъл да се разхождаш сам? — извика някой към него.

— Кога ще празнуваме сватбата ви, Драго? — закачи го друг мъж. — Всички чакат с нетърпение празника и танците. Чакай да видиш как танцува Лара. Няма друга като нея.

Някои просто му махваха и той им отвръщаше, приемайки приятелството им така естествено, както му го предлагаха. Тези хора го бяха приели като един от тях и той се закле да ги държи далече от своите врагове. Единственият начин да бъде сигурен, че са в безопасност, беше да си замине веднага щом се почувства в състояние да пътува. Дотогава кожата му би трябвало да си върне естествения цвят.

Докато оглеждаше лагера, Джулиън стигна до ограждението за добитък, където видя много коне. Някои бяха от по-ниско качество, но повечето представляваха прекрасни екземпляри, каквито се продаваха много скъпо на всеки панаир в страната, дори на търговете в Татърсолс. Запита се откъде ли циганите имат такива породисти животни. Да не би да са ги откраднали?

— Виждаш ли нещо, което да ти харесва? — запита Рондо, приближавайки се към Джулиън.

— Конете ви са от най-хубавите, които някога съм виждал. Наистина смайващо. Крадени ли са?

Дощя му се да се ритне отзад в мига, когато думите излязоха от устата му. Не всички цигани бяха крадци, макар че повечето наистина бяха. Стори му се, че Рондо се е обидил, ако можеше да се съди по войнствено издадената брадичка.

— Един жребец и три чистокръвни кобили са подарък от… Няма значение, не ти влиза в работата. Размножиха се и виждаш резултатите. Табунът принадлежи на Пиетро. Ние се грижим за тях и всички получават дял от печалбите, когато ги продаваме на панаирите.

Джулиън не знаеше дали да му вярва. Конете бяха прекрасни. Не познаваше много хора, склонни да подаряват първокачествените си коне.

— Кой се грижи за тях?

— Най-вече аз. И другите помагат от време на време.

— Може би мога да помогна. Винаги ме е бивало с конете.

— Ти ли? Един контрабандист? — Изсмя се презрително. — Не бих ти поверил и кучето си.

Джулиън го изгледа изумено.

— Защо мислиш, че съм контрабандист?

— Очевидно е. Онези мъже, които те търсеха, бяха груби моряци. Единствените кораби, които влизат в това заливче, превозват контрабанда. Виждали сме ги и преди, но не се бъркаме. Не е наша работа. Защо искат да те убият?

— Не съм контрабандист. Не мога да ти кажа нищо повече, без да застраша твоите хора.

— Какъв си ти? Кой си?

— Не мога да ти кажа. Повярвай ми, ще направя всичко възможно да предпазя вашите хора от моите проблеми.

— Ами Лара? Ти си й съпруг. Какви са плановете ти за нея?

Джулиън се размърда смутено.

— Винаги ще й бъда задължен, че ми спаси живота. Обаче и двамата знаем, че циганските обичаи не се признават в английските съдилища. Между нас двамата не е станало нищо, което да ни обвърже законно. Щом си замина, ще можеш да подновиш връзката си с нея.

Докато се отдалечаваше, Джулиън усещаше горещия поглед на Рондо. Не го обвиняваше. Той беше натрапник сред хора, които не приемаха чужденци с лекота. Ако не беше Лара, беше сигурен, че щяха да го оставят на брега да умре като куче.

Тръгна обратно към лагера. Беше уморен, раните му пулсираха адски силно, но поне беше подвижен и с всеки изминал ден набираше сили. Скоро щеше да бъде достатъчно добре, за да се върне в Лондон и да продължи разследването си.

Почти не видя Лара този ден. Тя отиде заедно с още няколко жени до съседното село да купи припаси за пътуването до Локърби. Рамона смени превръзките му късно следобед и той се почувства толкова отпаднал, че заспа скоро след това. Събуди се, когато Лара се върна във фургона, за да го повика за вечеря.

— Ще вечеряш днес с нас, нали? — запита тя. — На семейството ми ще му бъде приятно да седнем заедно.

— Разбира се — отвърна Джулиън. — Бих искал да поговоря с Пиетро, да помагам при конете. Мога да му го кажа сега на вечеря.

— Сигурен ли си, че се чувстваш достатъчно добре? — запита тревожно Лара. — Не искам пак да се разболееш.

— Не се тревожи, Лара. Знам докъде ми стигат силите. Можеш ли да ми кажеш как да стигна до вира? Искам да се изкъпя преди вечеря.

Тя му обясни как да стигне до вира, после отиде да помогне на Рамона в готвенето.

Рамона и Пиетро изглеждаха доволни, че Джулиън ще вечеря с тях, когато той се върна от вира.

— Имаш ли семейство, което да се безпокои за тебе? — запита Рамона. — Може би искаш да им пратиш вест.

— Имам сестра, която сигурно се пита защо ме няма толкова време, но е свикнала с дългите ми отсъствия. Брат ми живее в шотландските планини със семейството си и няма причина да се тревожи.

Рамона и Пиетро се спогледаха многозначително.

— Казах ти, че няма съпруга — изшептя Рамона в ухото на мъжа си. — Разчетох дланта му, когато го донесоха при нас, и на два пъти гледах чаените листа в чашата му.

Без да обръща особено внимание на шепненето между двамата възрастни цигани, Джулиън се взираше в Лара. Тази вечер изглеждаше изключително красива. Разбърканите й абаносови къдрици блестяха в червеникаво под лунните отблясъци, а танцуващите пламъци на лагерния огън обагряха кожата й в сметаненозлатисто. Дребни точици светлина искряха в центъра на екзотично дръпнатите й очи, безмълвно свидетелствайки за темпераментната й природа. У изкусителната циганка почти нямаше нещо, на което Джулиън да не се наслаждава, но тя не беше за него.

— Потанцувай ни, Лара! — извика някой.

Извадиха инструментите и звуците на жива циганска мелодия изпълниха въздуха. Дрънкането на дайрета и енергията на цигулки скоро накараха всички да пляскат с ръце и да тропат с крака.

— Танцувай, Лара! — настояваше хор от гласове.

Джулиън се намръщи, когато Рондо се поклони пред Лара и протегна ръка. След бърз поглед към Джулиън тя пое ръката на Рондо. Той веднага я увлече в жив танц, въртейки я непрекъснато, полите й се развяваха и се вдигаха нависоко, за да разкрият стройни крака. Телата им се извиваха и се преплитаха съблазнително, като на страстни любовници, понесени в древен ритуал за съвкупление. Погледът на Джулиън беше прикован към гъвкавото тяло на Лара, докато тя подскачаше във въздуха и се плъзваше като перце в ръцете на Рондо. Никога не беше виждал такава грация, такова отдаване. Никога не беше усещал такова изгарящо привличане.

И никога не беше усещал такава върховна ревност.

Стиснал здраво юмруци, скърцайки със зъби, Джулиън искаше да скочи и да раздели танцьорите, но, разбира се, не го направи. Вече не се питаше дали Рондо и Лара са любовници. Само любовници биха могли да танцуват така.

Накрая не издържаше повече да гледа тръпнещите бедра и вълнуващата се гръд на Лара. Стана тихо и се върна във фургона. Запали една свещ, смъкна дрехите си и се хвърли по лице на леглото. Музиката сякаш нямаше да млъкне никога и той зарови глава под възглавницата, за да заглуши звуците. Защо всичко това го тревожеше толкова, защо му причинява такава мъка.

Джулиън не беше като брат си Синджън. В миналото беше укорявал Синджън за порочния му живот. Джулиън беше стабилният, разумният брат, който създаваше правилата и ги следваше. Синджън казваше, че е скучен, а Ема го мислеше за прекалено строг. Ако можеха да го видят сега как точи лиги по една циганка, нямаше да повярват. Самият той едва вярваше.

Много беше обичал Даяна — годеницата, която баща му му беше избрал, и щеше да бъде доволен да прекара остатъка от живота си с нея, ако беше останала жива. Тя му се беше отдала преди сватбата и носеше детето им, когато умря, но той не можеше да си спомни поне веднъж да я е пожелал страстно. Беше прекалено много джентълмен, за да се отдаде на похотта. Още не се беше възстановил от смъртта й два дни преди сватбата им. Беше открил, че злополуката не е била злополука, а опит да му бъде отнет животът. Чакала не е знаел, че Даяна е била сама в каретата му в онзи съдбовен ден.

Спомените още боляха след всичкото това време. Той още не беше намерил човека, отговорен за смъртта на Даяна, но се приближаваше към целта си.

Музиката най-после спря и Джулиън изстена от облекчение. Но облекчението му се изпари, когато Лара отвори вратата и влезе във фургона.

Приближи се към леглото.

— Не ти ли е добре? Тръгна си рано.

— Много съм добре — изръмжа Джулиън. — С Рондо танцувате прекрасно заедно.

— Правим го още от деца.

Джулиън чу шумолене на дрехи и замръзна.

— Какво правиш?

— Ще си лягам.

— Ами Рондо?

— Какво?

— Той няма ли да те иска тази вечер? Както мяташе крака и му се хвърляше, мислех, че ще отидеш при него тази вечер. Вижда се, че те иска.

Тя го изгледа с пламтящи очи.

— С Рондо сме приятели от деца. А танцуването ми е в кръвта. Тялото ми се движи с ритъма на музиката, независимо от ума. Нямам голям контрол над него. — Очите й се присвиха, като че ли внезапна мисъл я принуди да заговори отново. — А ти искаш ли ме, Драго?

— Съмнявам се дали ще се представя както трябва тази вечер — отвърна намусено Джулиън. — Но да, предполагам, че те искам. Понеже не съм в силата си, може би някой от другите мъже…

Оскърбеното ахване на Лара го предупреди, че е отишъл твърде далече.

— Проклет да си, Драго! — изръмжа тя. — Успявах да се сдържам, докато ти беше зле, но сега, когато си по-добре, няма да понасям обидите ти. Аз съм циганка и нищо не може да го промени, но ти можеше поне да прикриеш презрението си към мене и хората ми, докато живееш тук. Споделям леглото ти, понеже това се очаква от мене, не защото искам нещо от един гаджо.

Господи, тя е великолепна, помисли Джулиън, докато я оглеждаше оценяващо. Погледът му остана върху тежко дишащите й гърди, докато не успя, макар и колебливо, да го върне към разярените черни очи и изразителното лице. Искаше да я дръпне на леглото и да се люби бурно с нея.

Въздъхна със съжаление.

— Извинявай, Лара. Държа се лошо, но не искам да проявявам неуважение към тебе и хората ти. Разстроен съм, защото си в леглото ми, а аз не мога да направя нищо.

Думите му като че ли не повлияха много на гнева й, защото тя се обърна и излетя от вратата.

Той ме взема за курва, мислеше Лара, докато отиваше към гаснещия огън, за да се отпусне на една скамейка. Някои циганки сменяха безразборно мъжете, но тя не беше от тях. Трябваше да обикне един мъж, преди да му се отдаде. Лара знаеше, че няма защо да очаква от Драго да приеме сериозно брака им или изобщо да се интересува от нея. Той неизбежно щеше да си тръгне, а тя също така неизбежно щеше да се върне при баща си в Лондон.

Остана да седи до огъня, прегърнала колене, за да се предпази от нощния студ, докато въгленчетата не догоряха до пепел. Тогава стана сковано и се върна във фургона. Свещта беше почти догоряла, но хвърляше достатъчно светлина, за да разкрие спящия Драго. Лара я угаси, съблече се по риза и се пъхна в леглото. Чу го да въздъхва, преди да я привлече към себе си. Страхувайки се да не го събуди, ако махне ръката му, тя затвори очи и заспа дълбоко.

Събуди се преди Драго, стана, облече се и тихо излезе от фургона. Пиетро вече беше буден и подклаждаше огъня. Рамона тъкмо беше излязла навън и бързаше да приготви закуска.

— Рано си станала, малката ми — каза Пиетро, приветствайки я с усмивка. — Как е Драго?

— Укрепва с всеки изминал ден — отговори Лара.

Не каза нищо за това, че той ще си замине, щом се възстанови напълно, но знаеше, че Пиетро разбира това.

Скоро лагерът започна да се раздвижва. Лара отиде да се изкъпе във вира. Водата беше хладна, затова тя се изми набързо и се върна в лагера. Помагаше на Рамона, когато забеляза Драго да отива към вира с Рондо и още няколко мъже.

— Кога смяташ да заминеш? — запита Рондо, приближавайки се към Джулиън.

Джулиън го изгледа втренчено.

— Нямаш търпение да се отървеш от мене ли?

— Опасен си, не е добре да си наоколо.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Не цениш Лара. Какво знаеш за нея? Казвала ли ти е нещо за себе си?

Джулиън разсеяно прокара пръсти през косата си.

— Какво има да се знае? Не се страхувай, не съм ти конкуренция. Щом си замина, Лара е свободна да живее така, както преди аз да се натреса в живота й.

— Ти си глупак, гаджо. Лара е прекалено добра и за двама ни.

Джулиън не разбра за какво говори Рондо, а той очевидно нямаше намерение да обяснява, защото се отдалечи. Джулиън се изкъпа бързо, като внимаваше да не намокри превръзките, а после се върна в лагера. Рамона пъхна в ръцете му чиния и чаша и той седна да закуси с тях.

Джулиън наблюдаваше как Лара се движи около лагерния огън, спомняйки си как изглеждаше тя снощи, докато се въртеше под звуците на музиката. Движенията й бяха неповторимо освободени, земна смесица от женствена красота и чувственост. Нима той беше единственият мъж, подлуден от страст при вида на вибриращите й бедра и вълнуващата се гръд? Съмняваше се. Докато беше гледал танца на Лара, сърцето му биеше лудо и кръвта течеше гореща и гъста във вените му.

Върна се рязко към настоящето, когато Пиетро изрече:

— Не ядеш, Драго. Не ти ли харесва яденето?

Джулиън отхапа от вкусния пържен хляб.

— Храната е много хубава, Пиетро. Съжалявам, ако изглеждам разсеян.

Пиетро извъртя очи нагоре.

— О, да, знам какво е да си разсеян.

Джулиън сведе поглед към чинията си. Можеше ли Пиетро да прочете мислите му? Надяваше се да не е така.

Опита се да отдаде дължимото на закуската. Привършваше чая си, когато един вик го накара да вдигне очи разтревожено. Млад момък дотича към тях с викове и размахани ръце.

— Пиетро! Идват конници.

Гласовете, до момента увлечени в разговори, замлъкнаха, а всички погледи се отправиха към Пиетро. Той погледна към Джулиън и се намръщи.

— Трябва да си важна клечка, щом, враговете ти се върнаха.

Джулиън остави чинията си.

— Мислиш, че идват за мене ли?

— Да, идват за тебе — отговори Рамона. — Няма да им дадем нищо, което да предизвика подозрение. Лара, ела седни до съпруга си.

Лара остави чайника до огъня и побърза да седне до Джулиън.

— Може би трябва да се скрия? — предложи той.

— Твърде късно е — каза Пиетро. — Но не се бой. Сега си един от нас. Погрижил съм се за всичко.

Думите на Пиетро като че ли окуражиха циганите, защото те се върнаха към яденето и разговорите. Но Джулиън остана озадачен от последната забележка на Пиетро. Сърцето му заби силно, когато шестима въоръжени мъже влязоха в лагера. Джулиън разпозна водача им, контрабандист на име Крокет.

Пиетро стана и изчака ездачите да спрат конете си.

— Ти ли си водачът тук? — запита Крокет, докато слизаше от седлото.

— Аз съм Пиетро. Какво искате?

— Мъжът, кого търсим, идвал ли е насам? Някакви трупове да са изплували наскоро?

— Никакви чужди хора не са се появявали в лагера ни — увери го Пиетро. После каза нещо, което сепна Джулиън. — Странно, че запитахте за трупове. Наистина намерихме един мъртвец на брега скоро след първото ви идване в лагера ни.

Вниманието на Крокет се изостри.

— Мъртвец, казваш? Къде е трупът?

— Ами погребахме го, разбира се.

Крокет огледа полека лицата, взиращи се в него над чиниите. Погледът му се спря на Джулиън. Джулиън затаи дъх, без да вдигне очи. Дали Крокет щеше да го познае без брадата и облечен в цигански дрехи? Очевидно не, защото похотливият поглед на контрабандиста се плъзна към Лара. Джулиън искаше да скочи да я защити, но се въздържа. Ако привлечеше вниманието към себе си, това без съмнение щеше да навлече неприятности на хората, които го бяха укрили.

— Мъртвият. Как изглеждаше?

Пиетро сви рамене.

— Трудно е да се каже. Сигурно е бил много време във водата. Беше висок, с тъмна коса и май е бил прострелян.

Очичките на Крокет се присвиха.

— Покажи ми гроба.

Джулиън сподави един стон. Нещата отиваха към по-лошо, а той дори нямаше оръжие, за да защити себе си и Лара.

— Ела с мене — каза Пиетро.

Джулиън отправи изумен поглед към Лара. Понечи да стане, но ръката й на рамото му го спря.

— Няма никакъв гроб — изшептя Джулиън.

— Довери се на Пиетро — прошепна в отговор Лара. — Помислил е за всичко.

Пиетро и Крокет изчезнаха над едно хълмче. Джулиън зачака със затаен дъх, страхувайки се за живота на стареца, щом Крокет разбере, че няма никакъв гроб. Позволи си да диша отново, когато видя двамата мъже да се връщат. След броени мигове Крокет възседна коня си, без да каже и една дума, и се отдалечи заедно с хората си.

— Какво стана? Там нямаше никакъв гроб — изрече Джулиън, когато Пиетро се върна на мястото си край лагерния огън.

— О, гроб има — отвърна Пиетро. — Рамона предсказа, че враговете ти ще се върнат, и ме накара да изкопая гроб и да го напълня с камъни. Сложихме дрехите, които носеше, като те намерихме на брега. Врагът ти не си даде труда да се вгледа по-отблизо. На това разчитахме.

Джулиън изпита дълбока благодарност към двамата умни цигани. Те и техните хора можеха да го предадат на враговете му и да си спечелят награда.

— Никога нямаше да те предадат — каза Лара, сякаш прочела мислите му — Ти си ми съпруг, а те са лоялни към своите.

Може би за първи път Джулиън разбра какво означава да е съпруг на Лара, дори временен. Запита се какво ли ще стане и как ще реагират нейните хора, когато той замине, за да заживее отново живота си в Лондон. Дали ще я обвиняват, че мъжът й я е изоставил? Или просто ще свият рамене с типичния цигански фатализъм?

— Няма да се върнат — каза уверено Рамона. — Време е да отпразнуваме брака ви. Утре ще празнуваме до късно през нощта. Точно една хубава веселба ни трябва, преди да тръгнем към Локърби. Празник, един ден и една нощ почивка — и после към панаира.

Джулиън усещаше възбудата им. Циганите нямаха търпение да отпразнуват един брак, смятан за законен само от тях.

След закуската той запита Пиетро дали може да помогне за конете. Искаше да бъде полезен, да им се отплати за спасения си живот. Пиетро разреши и Джулиън побърза към ограждението за добитъка.

В края на първия си пълен работен ден след сериозното раняване Джулиън беше толкова изтощен, че се изкъпа и се стовари в леглото, без да вечеря. Цялото тяло го болеше, физическите натоварвания не му бяха чужди, обикновено поддържаше тялото си в добра форма, но извън фехтовката, ездата и понякога боксирането в някой клуб рядко вършеше такава работа, каквато беше вършил този ден. За тежкия физически труд си имаше коняри. Заспа скоро, без да усети кога Лара е влязла във фургона и се е настанила до него.

Лара легна до Драго, доволна, че той спи дълбоко и тя може да се наслаждава на солидната топлина на тялото му без негово знание. Не искаше той да разбере колко й харесва да спи в ръцете му, да чувства твърдото му тяло прилепено до нейното, сякаш наистина изпитва нежни чувства към нея. Оставаше й твърде малко време да бъде заедно с него. Щом се върнеше у дома, всичко щеше да се промени. Тя интуитивно знаеше, че това ще бъде последното й лято с циганското й семейство.

Скоро баща й щеше да я представи на висшето общество и тя щеше да се прави, че е невинната девица, което обществото изискваше от нея. Макар че всъщност още беше девствена, животът с циганите я бе накарал повече да осъзнава тялото си, бе събудил с голяма сила жената у нея. Английските й връстнички биха се ужасили, ако разберяха колко много знае тя за човешкото тяло. Циганите вярваха, че това, което мъжете и жените правят един с друг, е естествено и необходимо за благополучието им. Което и беше последната й мисъл, преди да се унесе в сън.

На следващата сутрин Лара помагаше за приготвянето на закуската. Драго стана скоро след нея и отиде в ограждението за добитъка. Лара побърза след него.

— Работиш много — предупреди го тя, когато се изравни с него. — Трябва да си починеш за празнуването довечера.

— Смятай се за щастливка, че се връщам в леглото изтощен — каза Джулиън с глас, който накара тръпки да пробягат по гръбнака й. — Не бих могъл да лежа до тебе всяка нощ, без да те докосвам, ако не беше физическата работа, която върша. — Извърна се, после пак я погледна и една усмивка повдигна ъгълчетата на устните му. — Да не би; това да е деликатен начин да ми кажеш, че искаш да се любя с тебе, Лара?

Тя пребледня и сърдито ахна.

— Не ми и хрумва да те карам да правиш нещо, което не искаш.

Извърна се рязко и се отдалечи.

По-скоро би умряла, отколкото да моли някой мъж да се люби с нея. Дори не знаеше истинското име на Драго. Може да е престъпник или нещо още по-лошо.

Може да е шпионин. Дори може да е женен и баща на няколко деца. Боже господи, какво беше направила?

Защо той не можеше да й каже истината за себе си?