Кони Мейсън
Нещо повече от скандал (2)

2

Шотландското крайбрежие

Разноцветните цигански поли се вееха около дългите голи крака на Лара. Тя стоеше на скалата над тесния залив, наблюдавайки отлива. Как щеше да й липсва дивата родна земя, когато се върне в Лондон, за да заживее с баща си.

Лара въздъхна тежко. Мразеше баловете, приемите и задушните вечери, но баща й държеше тя да има своя сезон в Лондон. На двадесет години вече трябваше да е представена в обществото, но тя не искаше. Майка й, циганката, я беше отгледала в циганския катун до тринадесетгодишна възраст и Лара дори не знаеше, че има баща. Майка й беше разкрила името му едва на смъртния си одър, покосена от туберкулозата. Лара направо онемя, когато научи, че баща й е английски благородник, който не подозира за нейното съществуване.

Липсата на баща никога не бе имала голямо значение за Лара, защото тя обичаше живота си с циганите и обожаваше баба си Рамона и дядо си Пиетро. Но Сирина, майката на Лара, беше настояла Рамона и Пиетро да заведат Лара при баща й, след като тя умре. За чест на баща й той я беше приел с отворени обятия.

Единственото, което спасяваше Лара да не се чувства нещастна в новия си живот, беше великодушната и любяща природа на баща й. Той й беше позволил да се връща всяко лято в Шотландия и да посещава баба си и дядо си в циганския катун. Но Лара се опасяваше, че това лято ще бъде последното, и чувстваше, че може би една голяма част от живота й приключва.

Тя погледна надолу към прибоя. Отливът беше оголил един тънък сърп от брега, който привлече дивата циганка у нея. Грациозна като всяко волно дете на природата, тя се втурна надолу по тясната пътека, водеща към брега, а тъмните й очи блестяха от удоволствието да бъде млада, с леко сърце и свободна за още няколко седмици.

Лара тичаше по брега и босите й стъпала оставяха малки следи по мокрия пясък. Тя вдигна лице към топлото слънце и се засмя на глас, радостна, че е жива в такъв хубав ден.

— Лара! Рамона те търси. Време е да тръгваме.

Девойката погледна през рамо и се усмихна широко на Рондо, приятеля от детинство, сега вече красив млад мъж на двадесет и три години, който гледаше към нея от скалата отгоре.

— Ох, не искам — простена Лара. — Толкова е хубаво тук.

— Пиетро иска да стигне в Локърби навреме за големия панаир. Там ще продадем изгодно конете.

Лара кимна, после се обърна, за да погледне за последен път брега и морето, попивайки в порите си дивата красота на пясъка, водата и извисяващите се скали. Любопитният й поглед се спря на куп парцали, които водата беше изхвърлила на брега. Небрежно тръгна през водата.

— Лара, къде отиваш?

— Има нещо там на пясъка.

Гласът на Рондо прозвуча нетърпеливо.

— Остави това. Сигурно не е нещо важно.

Но беше. Лара усещаше това в костите си, чуваше съдбата да я зове. Коленичи до купчината, протегна ръка и напипа нещо, което изглеждаше по-твърдо от парцали. Усети плът и кости и ахна стреснато.

Човешко тяло!

Обърна го. Беше мъж, опасно близо до смъртта. Напипа слаб пулс. Лицето му беше пепеляво, устните сини и безкръвни.

— Рондо, ела бързо! Има някакъв човек!

Рондо се спусна по пътеката.

— Жив ли е?

— Май да.

Приятелят й я бутна настрана.

— Дай да видя.

Поради някаква необяснима причина Лара не искаше да се отдели от мъжа. Нещо у нея шепнеше, че този човек има нужда от нея. Загледа със затаен дъх как Рондо търси пулса и допира ухо до безжизнените гърди.

— Да, жив е, но много слаб.

— Направи нещо! Не можем да го оставим да умре!

— Не виждам защо пък не. Сигурно е от някой кораб на контрабандисти, които плават из тези води. Облечен е като селянин или обикновен моряк.

— Не бъди толкова коравосърдечен, Рондо. Изкарай водата от дробовете му!

Родно обърна мъжа, мърморейки, обкрачи го и започна да натиска гръдния му кош.

— Няма смисъл — каза той.

— Продължавай — настоя Лара.

Поради някаква неясна причина й се струваше важно да спаси живота на този мъж.

Рондо поднови усилията си и беше възнаграден, когато от устата на удавника бликна струя вода. Той се задави, закашля се, но очите му оставаха затворени, а дишането — неравномерно.

Гласът на Лара беше загрижен.

— Да го отнесем при Рамона. Тя ще знае какво да направи.

— Не знам защо е толкова важно да носим нагоре по скалата мъж, който сигурно няма да преживее и един ден — оплака се Рондо. — Той е гаджо^[1].

— Рондо, моля те! Той е човешко същество.

— Знаеш, че не мога да ти откажа нищо — каза Рондо, докато вдигаше мъжа на рамо.

— Той кърви! — извика Лара, когато видя кръв да капе по мокрия пясък от едната безжизнена ръка. — По-бързо!

Тя хукна първа нагоре по пътеката, като често се озърташе, за да се увери, че Рондо я следва. Стигнаха горе и Лара каза на Рондо да отнесе ранения гаджо във фургона й.

— Не е редно — възрази Рондо. — Ти си девица.

— Просто направи каквото ти казвам, Рондо. Аз отивам да търся Рамона.

Пиетро пресрещна Лара, преди да беше стигнала весело нашарения фургон на дядо си и баба си.

— Какво има, малката ми?

— Намерих ранен мъж на брега, дядо. Рондо го отнесе в моя фургон. Трябва ми баба, да излекува раните му.

— Какви рани?

— Не знам. Има кръв, но не знам откъде идва. Моля те, доведи баба. Кажи й да вземе лечебните си мехлеми и отвари.

Пиетро трябва да беше усетил настойчивостта в думите на внучката си, защото побърза да изпълни молбата й. Лара хукна обратно към фургона си.

— Как е той? — запита тя, влизайки вътре.

Рондо беше свършил огледа на ранения мъж.

— Раната е сериозна, може би е прострелян няколко пъти. Някой е искал да го убие… много е искал. Гаджото ще ни докара неприятности, Лара. Най-добре да го оставим да умре.

— Какво говорите за умиране?

Рамона влезе във фургона и бутна Рондо настрана, за да погледне мъжа, лежащ на леглото на внучката й. Тъмното й лице беше дълбоко набраздено, а косата — прошарена, но цялата тя някак си изглеждаше неостаряваща. Внушителната й фигура беше облечена в също толкова разноцветни и ярки дрехи, каквито носеше и внучката й.

— Кой е този?

— Не може да се разбере — каза Рондо. — Виж го. Груби дрехи, изпокъсани обувки, явно е селянин.

— Ще го спасиш ли, бабо? — запита тревожно Лара.

Кафявите очи на Рамона излъчваха вековна мъдрост, когато погледна над Лара към нещо, което само тя можеше да види.

— Той е гаджо — изрече сухо старицата.

— И аз съм половин гаджо — напомни й Лара.

Набръчкала чело, Рамона се вгледа напрегнато във внучката си, а после отново обърна поглед към ранения мъж.

— Ще направи каквото мога. Рондо да остане, за да ми помогне да свалим дрехите му, но ти трябва да излезеш. Още си невинна.

Лара искаше да възрази, но знаеше, че Рамона няма да отстъпи, затова излезе от фургона, без да спори. Вън намери Пиетро. Дебелите му сиви вежди бяха неспокойно събрани над носа.

— Кой е този човек?

— Не знаем, дядо, но може всеки миг да умре.

Пиетро внезапно се разтревожи.

— Не е хубаво това, Лара. Страхувам се, че този мъж може да донесе беда на хората ни. Ами ако враговете му дойдат да го търсят?

— Не знам — каза Лара, поглеждайки към изцапаните си крака. — Не съм мислила чак толкова напред. Рондо мисли, че той ще умре, значи вероятно няма да имаме подобен проблем.

Пиетро протегна ръце и прегърна Лара.

— Защо този мъж е толкова важен за тебе, малката ми?

Лара нямаше отговор. Прехапа устни, за да не треперят, и поклати глава, от което разбърканите лъскави къдрици се разпиляха по раменете й.

— Ех, малката ми. Толкова си красива, толкова невинна, но така изпълнена с живот. — Той отмести една палава къдрица от челото й. — Ти си огнена и непокорна, точно като майка си. Жива и бърза, понякога се страхувам за тебе. Надявам се баща ти да ти намери достоен мъж.

— Може би никога няма да се омъжа, дядо — осмели се Лара. — Няма да се омъжа без любов.

— Чувствам, че ще намериш мъж, когото да обичаш, малката ми.

Лара погледна към фургона.

— Според тебе защо така се бавят?

— Ако някой може да излекува ранения гаджо, това е баба ти. Трябва да имаш търпение.

Търпението, помисли Лара, беше нещо, което у нея никога не беше съществувало в изобилие. Тогава внезапно вратата се отвори и Рондо излезе навън. Беше бял като чаршаф и изглеждаше готов да избълва съдържанието на стомаха си.

— Рондо! Какво има?

— Рамона сега измъква куршума от гърба му, а онзи, който извади от рамото, е предизвикал гноене. Не е хубава гледка.

— Куршуми ли? Повече от един? — запита Лара.

— Два. Улучен е в рамото и в гърба. Инфекцията е сериозна и може да го убие въпреки билките на Рамона.

— Влизам — каза Лара и се запъти решително към фургона.

— Лара, мъжът е гол — възрази Рондо, като сграбчи ръката и.

Лара се дръпна.

— Очевидно някои трябва да помогне на Рамона. Ти, виждам, няма да издържиш.

Рондо пак посегна да я хване за ръката, но Пиетро го спря.

— Нека да влезе — каза старецът. — Никой не може да спре Лара, щом е решила. Не си ли го научил още?

Лара отвори вратата и влезе във фургона. Погледът й се стрелна към леглото, където Рамона се беше навела над неподвижното тяло на мъжа, когото Лара беше намерила на брега.

— Подай ми шишето за дезинфекциране — нареди Рамона. — Ако си дошла да помагаш, върши нещо.

Лара забеляза дезинфектанта на нощната масичка и го подаде на Рамона.

— Как е той?

— Още е жив.

Погледът на Лара се стрелна към леглото, към мъжа, лежащ върху завивките. Беше гол, с изключение на една кърпа, прикриваща слабините му. Лара не можеше да отвърне поглед. Този мъж не беше селянин, не беше и обикновен моряк. Не беше и шотландец. Не изглеждаше като келт. Под брадата се виждаше красиво лице на благородник, а издълженото му, стройно тяло беше толкова елегантно, че не можеше да произхожда от селски род. Изглеждаше мъж, който поддържа тялото си във върховна форма.

Гърдите му бяха широки, бицепсите — добре очертани. Лара нямаше представа какво се крие под кърпата, покриваща слабините му, но сигурно беше също толкова впечатляващо, колкото и останалото по него. Но погледът й все се връщаше към лицето му. Устните му я заинтригуваха. Бяха плътни и чувствени, навяващи всякакви греховни помисли. Миглите бяха неприлично дълги като за мъж; веждите му бяха тъмни като косата и изящно извити. Квадратната му брадичка беше абсолютно мъжествена. Лара се опита да си представи цвета на очите му, но скоро се отказа.

— Какво правиш? — запита тя, връщайки погледа си към Рамона.

— Премахвам инфекцията. Не мога да направя много повече от това. Трудно извадих куршума от гърба му, много беше близо до дробовете. Подай ми игла и конец. Ще го зашия. После ще чакаме и ще се надяваме на небесата да решат дали ще живее, или ще умре.

— Ще го наглеждам, бабо — каза Лара, като дръпна един стол към леглото.

Рамона заши раната и зави мъжа с одеяло. Вгледа се в лицето на Лара и неохотно кимна в знак на съгласие.

— Ще се върна скоро.

— Бабо! — изрече умолително Лара. — Кажи на дядо, че не бива да тръгваме за панаира в Локърби, преди човекът да може да пътува. Пътищата са неравни. Друсането във фургона ще го убие.

— Ще говоря с Пиетро — каза Рамона, докато излизаше.

Лара седна до ранения гаджо и зачака той да отвори очи. Въпросите, свързани с него, изгаряха езика й. Имаше толкова неща, които искаше да узнае. Как се казва. Откъде идва. Кой иска смъртта му. Един гласец у нея шепнеше, че у този мъж има повече, отколкото вижда окото. Тя знаеше, че и Рамона го усеща, защото сякаш знаеше неща, които никой друг не знае. Рамона можеше да чете по дланта на човека и да му предскаже съдбата, за разлика от други циганки, които само претендираха, че имат такава дарба.

Лара не усети как минава времето, докато Рамона не се върна след няколко часа във фургона.

— Как е той?

— Няма промяна.

Рамона пипна челото му.

— Треската скоро ще го хване. Пратих Рондо да донесе студена вода от морето. Върви да ядеш с другите, аз ще седя тук при него.

Лара не искаше да тръгне, но се подчини на баба си с явно нежелание.

Спря пред вратата.

— Говори ли с дядо да останем тук още няколко дни?

— Да. Съгласи се да отложи заминаването с един-два дни, Докато гаджото или умре, или покаже признаци на подобрение.

В гласа на Лара се усети безпокойство.

— Няма да позволиш да умре, нали, бабо?

— Това е в божиите ръце — отговори Рамона, взирайки се напрегнато в лицето на гаджото. — Сега върви. Кажи на Рондо да побърза със студената вода.

Рамона продължи да гледа втренчено ранения още дълго, след като Лара излезе. Защо е така обсебена от този гаджо? Тя усети смутения му дух и долови злото, което го обкръжаваше. Не знаеше дали то извира от него, или от други, които искат смъртта му. Не знаеше и как ще се отрази това на Лара. Само знаеше, че съдбата има пръст в това.

Рамона премести поглед към ръката на младия мъж. Тя лежеше отпусната на одеялото с отворена длан, уязвима. Пренебрегвайки нервните тръпки, които я предупреждаваха да не изкушава съдбата, тя пое дланта му в ръце. Чувствителният й пръст проследи линиите, спирайки, докато очите й изучаваха меката възглавничка под палеца му и дълбоките бразди по дланта му. Внезапно извика и пусна ръката му, сякаш я беше опарила.

Затваряйки очи, старицата зашепна заклинание. Надникването в съдбата на непознатия й беше разкрило, че е измъчен човек, преследван от опасност. Мощни сили се бяха намесили тук. Рамона интуитивно разбра, че враговете на гаджото са заплаха за любимата й внучка. И не можеше да направи почти нищо, за да го предотврати.

Някъде в замъглените дълбини на мозъка си Джулиън усещаше нечие присъствие, но не чувстваше опасност. Връхлетя го непоносима болка, горещина, после се унесе отново, без да чува и без да усеща нищо.

— Рондо донесе водата, бабо — каза Лара, докато отваряше вратата на Рондо.

— Остави я долу, после и двамата излизайте — заповяда Рамона.

— Нека да ти помогна — помоли Лара.

— Не — възрази Рондо. — Не ти е мястото тук. Ще пратя някоя от омъжените жени да помага, ако Рамона има нужда.

— Нямам нужда от никого — отговори Рамона. — Вървете и двамата.

Лара се оттегли. Рондо я последва.

— Гаджото те е привлякъл — заяде се Рондо.

— Има нужда от помощта ми, и то много.

Тя отметна къдравата си коса и се отдалечи, а младежът остана мрачно загледан след нея.

Циганите, седнали около огъня в средата на лагера, вечеряха и клюкарстваха, когато Рамона се присъедини към тях.

— Ще оживее ли гаджото? — запита Пиетро.

— Ще живее. Жилав е. Отказва да се раздели с духа си.

— Яж, бабо — подкани я Лара. — Ще седя при него, докато си почиваш.

— Той има треска, Лара, и най-лошото още не е отминало. Повикай ме, ако трябва.

Лара побърза да се върне във фургона си и придърпа стола по-близо до леглото. Въпреки златистата светлина на свещта лицето на гаджото беше бледо, пурпурни сенки бяха избили под очите му. От време на време изстенваше и потреперваше. Лара затъкна одеялото около врата му и запя тихичко на цигански.

Заспа, положила глава на ръба на леглото, а ръката й стискаше неговата, сякаш да му напомня, че не е сам.

Събудиха я оживени гласове и дневната светлина, която струеше през завеските на прозореца. Надигна се точно когато вратата се отвори рязко.

— В залива има кораб — осведоми я Рондо. — Спуснаха лодка, идват към брега.

Предупредителни камбани звъннаха в главата на Лара.

— Какво казва Пиетро?

— Тревожи се. Също и Рамона. Трябваше да тръгнем още вчера.

Лара погледна към ранения гаджо, после се обърна пак към Рондо.

— Трябва да говоря с баба и дядо.

Гаджото се размърда неспокойно и изстена.

— Буден ли е?

— Не, така беше цялата нощ.

Излязоха от фургона. Лагерът беше доста оживен. Група цигани се бяха събрали край баба й и дядо й и Лара побърза да иде при тях.

— Дядо, оня кораб в залива… опасен ли е?

— Не знам, малката ми. Трябва да изчакаме, да видим и да бъдем готови да се защитаваме, ако се окаже, че мразят циганите. Как е гаджото?

— Все така. Почти в несвяст и има треска. Мислиш ли, че онези на кораба са същите, които са се опитали да го убият? Ами ако го търсят?

Тъмните очи на Рамона се обърнаха навътре.

— Ще оцелеем — изрече тя загадъчно.

— Моля те, не им го давай! — замоли я Лара.

Рамона не успя да й отговори. Десетина въоръжени мъже нахлуха в лагера.

— Не ви мислим злото — изръмжа един едър моряк. — Търсим един мъж, който може да е изплувал на брега тук наблизо. Виждали ли сте го?

За огромно облекчение на Лара Пиетро каза:

— Не, не сме виждали никого.

— Сигурен ли си? Важно е да разберем дали е жив или мъртъв.

— Търси другаде, гаджо — предложи Рамона. — Сред нас няма чужди хора.

— Не им вярвай, Крокет — обади се един моряк зад него. Пристъпи напред, заплашително размахвайки пистолет. — Не можеш да вярваш на некръстени цигани. — Тикна пистолета в лицето на Пиетро. — Казвам да бием тоя старец, докато не измъкнем истината от него.

— Има друг начин — каза Крокет, поглеждайки към покритите каруци, пръснати из лагера. — Ще претърсим целия катун, всеки ъгъл и процеп. Пръснете се.

Паника обхвана Лара. Тези мъже бяха врагът. Ако не измислеше нещо на момента, щяха да намерят и да убият ранения.

Моряците тръгнаха към фургоните, докато Крокет държеше циганите пред дулото на пистолета си. Сърцето на Лара падна в петите, когато забеляза един моряк да се насочва към нейния фургон. Без да помисли, тя се отдели от групата, изтича към фургона си и застана пред вратата.

— Дръпни се, момиче — предупреди я морякът.

Лара не отстъпи.

— Не можеш да влезеш вътре.

Морякът я хвана през кръста и я отмести.

— Бъди добра и ще ти позволя да ми доставиш удоволствие срещу пари, щом свършим тук.

— Не ме докосвай! — избухна Лара.

— Защо? Всички знаят, че циганките са курви.

— Какво има? — запита Крокет, когато забеляза свадата пред фургона на Лара.

— Кучката не ме пуска да вляза — изръмжа морякът.

Крокет се приближи към тях.

— А, така ли? Ще видим това.

Бутна Лара настрана и отвори вратата. Пиетро и Рамона се втурнаха да защитят внучката си. Циганите ги последваха.

Крокет погледа намръщено към Лара, баба й и дядо й.

— Е, какво имаме тук? Кого се опитвате да скриете?

Лара произнесе първите думи, които й дойдоха на ума.

— Драго, моят съпруг. Той е болен.

Изненадано мърморене плъзна сред циганите, събрани пред фургона.

— Болен, казваш. Сигурна ли си, че ти е съпруг?

— Да, мъжът вътре е моят съпруг.

Предупредителен шепот стигна до ушите на Лара, но вече беше твърде късно да отстъпва.

Крокет отвори вратата и влезе във фургона.

— Я да погледна.

Лара хвърли поглед към неподвижната фигура на леглото и изпусна облекчена въздишка. Лицето на ранения беше отчасти скрито от одеялото. Но облекчението й не трая дълго, защото осъзна, че щом види бялата кожа на гаджото, Крокет ще разбере, че не е циганин. Тя отправи безмълвна молба към Рамона.

— Казваш, че мъжът ти е съпруг? — пак запита Крокет.

— Да. Драго, моят съпруг — каза Лара за трети път.

Рамона се приближи към нея, за да я подкрепи, и Лара хвана ръката й.

— Събуди го — заповяда Крокет.

— Много е болен. Не знам дали ще се събуди.

Крокет насочи пистолета си към проснатото тяло под одеялото.

— Не стреляй! — извика Лара и се втурна към леглото. — Ще го събудя.

Крокет пристъпи към леглото. Рамона го хвана за лакътя.

— Стой! Драго има шарка. Виж го, но на свой риск.

Цветът се оттече от лицето на Крокет.

— Шарка ли? Защо да ти вярвам?

— Виж сам.

Крокет се поколеба, страхът му беше осезаем. Отстъпи и погледна свирепо към Лара.

— Събуди го, момиче. Искам да го разпитам.

Лара прехапа долната си устна, за да не трепери, и полека побутна гаджото. Когато той не отговори, тя го побутна малко по-силно. Той изохка и отвори очи.

Джулиън се вгледа в две хипнотизиращи тъмни очи. Нямаше представа къде е или защо изпитва такива силни болки. Знаеше само едно — че навярно е в рая. Лицето, на което принадлежаха очите, беше лице на ангел. Ангел като никой друг, с огнена красота и дух. Палав ангел с къдрава черна коса и изгарящи черни очи. Чудно хубав!

— Драго, чуваш ли ме?

В гласа й имаше дрезгава нотка, която го извлече от дълбините на нещастието му.

— Драго. Отговори ми. Аз съм, Лара.

Драго? Кой, по дяволите, е Драго? После се усети и осъзна, че няма да му стане нищо, ако играе играта на тази жена. Каза, че се казвала Лара, така ли?

— Да — изрече той уморено.

Неговият глас ли беше това? Едва го разпозна.

— Не ви ли стига? — той чу как Лара се обръща към някой, който вероятно стои наблизо.

— Буден е. Сега ще го разпитам. Драго! — извика Крокет. — Чуваш ли ме?

— Да.

— Това момиче тук казва, че си й съпруг. Вярно ли е?

Джулиън щеше да се засмее на глас, ако имаше сили.

Съпруг — много хубаво прозвуча, няма що. Тъй като не възнамеряваше да се жени, не би могъл да бъде съпруг на тази жена. Но Лара го гледаше така напрегнато, че той се почувства задължен да й угоди.

— Да, аз съм съпруг на Лара.

Думите му прозвучаха леко задавено, но напълно разбираемо и събралите се навън ги чуха през отворената врата. Тълпата ахна, зашумя, но строгият поглед на Рамона накара хората да утихнат.

— О шарка ли си болен, Драго? — настоя безмилостно Крокет.

Шарка. Това беше възможност. Със сигурност се чувстваше достатъчно зле, за да има шарка. Едва-едва се държеше в съзнание и би се съгласил почти с всичко в този момент. Освен това по всяка вероятност наистина беше болен от шарка.

— Да.

Тази едничка дума беше достатъчна, за да опразни малкия фургон от заплашителното присъствие на Крокет. Той излезе при хората си и всички хукнаха да се спасяват от ужасната болест.

— Знаеш ли какво направи, Лара? — запита нежно Рамона.

— Да, бабо, знам. Нямаше какво друго да сторя. Само така можех да го спася. Благодаря ти, че не се намеси.

— Не си избрала лесен път, малката ми. Съдбата се намеси в бъдещето ти и сега почти няма какво да направиш, за да я спреш. Омъжена си за един непознат, за когото не знаеш нищо. Обяви го за свой съпруг три пъти пред свидетели и гаджото потвърди, че е истина. Знаеш обичаите ни. Сега си омъжена за гаджото. Господ да те пази.

Да, господ да ме пази, помисли Лара, взирайки се в мъжа, когото познаваше само като Драго.