Кони Мейсън
Нещо повече от скандал (1)

1

Френското крайбрежие, 1765 г.

Джулиън нахлупи вълнената си шапка ниско над челото, измъкна се иззад дърветата, обграждащи пустия бряг, и тръгна към разнородната група селяни, които търкаляха бъчви с първокачествено бренди и изнасяха сандъци, пълни с френска дантела, от зеещата уста на една пещера. Под безлунното небе мракът и мъглата поглъщаха брега и морето отвъд него, докато селяните и контрабандистите се трудеха еднакво усърдно да струпат стоката на брега.

Джулиън се беше крил в студената предутрин, чакайки, докато корабът, закотвен отвъд прибоя, изпрати лодките си, за да вземат контрабандата. Брадясал, за да скрие самоличността си, той се беше присъединил към група селяни, на които беше обещано голямо заплащане за една нощ работа. Повече, отколкото можеха да спечелят за цяла година.

— Има сигнал за лодките — изрече един мъж, застанал до Джулиън, на диалект, който той разбираше много добре. — Ще ни платят хубавичко за работата тази нощ.

Джулиън само изсумтя.

Един мъж с наметало, което се развяваше около високата му фигура, изведнъж се появи на забуления в мъгла бряг. Вдигна ръка и размаха напред-назад запален фенер. На кърмата на кораба светна отговор. Джулиън разбра, че това е сигналът, който чакат, и се напрегна. Когато първата лодка пристигна, мъжът с наметалото вдигна високо яката си, така че никой да не разпознае лицето му. Интуицията подсказа на Джулиън, че това е мъжът, наричан Чакала, контрабандистът, когото Уайтхол се опитваше години наред да залови. Човекът, който беше отговорен за смъртта на собствената му годеница.

Космите на врата му настръхнаха. Толкова искаше да залови този човек, че го изби студена пот само като си помисли за това. Нямаше да се спре, докато не види Чакала увиснал на въжето. И сега, когато тъкмо когато го откри, го обзе предчувствие. Джулиън Торнтън, граф Мансфийлд, имаше подозрения, но не и солидни доказателства, които да отнесе на Уилям Рандал и Уайтхол. Но беше сигурен в едно — Чакала е важен, защото сведенията никога не го лъжеха, сякаш предварително знаеше къде и кога ще ударят агентите на Рандал.

Напрегнат, с ниско приведена глава, Джулиън затъркаля една бъчва по пясъчния бряг към чакащата гребна лодка. В мига, когато беше научил кога трябва да потегли товарът и къде ще бъде свален на брега, бе пратил сведенията по бърз куриер до Рандал. Този път контрабандистите ги очакваше изненада. Агентите щяха да ги чакат да пристигнат на пуст плаж на корнуолското крайбрежие. Джулиън беше сигурен в тази информация, защото я беше получил от моряк на борда на кораба, който пренасяше контрабандата. Парите винаги даваха резултат.

Тайнствената фигура с веещото се наметало внимателно наглеждаше товаренето на лодките. Джулиън мина под зоркия му поглед с наведена глава и извърнати очи. Колкото и да искаше да разбере кой е Чакала, не вдигна очи от страх, че може да го познаят. Но знаеше, че неговият час ще настъпи, когато контрабандистите бъдат задържани.

След като лодките бяха натоварени, той се осмели да погледне през рамо и видя Чакала да говори с един от мъжете.

Контрабандистът забеляза Джулиън и му махна.

— Ей, ти! Ела насам.

Джулиън се направи, че не е чул, и остана да чака на брега заедно със селяните, за да му платят за свършената работа.

— Ей, ти! Ела тук!

Джулиън замръзна. Усети опасност и се опита да я разсее, правейки се, че е един от местните селяни.

— Аз ли, мосю? — запита на провлачения местен диалект, който беше чувал да се говори в селото.

— Да, ти — отвърна контрабандистът на груб, едва разбираем френски. — Говориш ли английски?

— О, не мосю. Аз съм само един беден селянин, имам нужда от пари, да храня семейството си. Говоря само тукашното наречие.

— Глупав жабар — измърмори контрабандистът на английски. — Влизай в лодката.

Джулиън започна да се поти, под дебелия пуловер и плетения шал.

— Трябва да се върна у дома — отговори той. — Жената ме чака.

— Чакала иска да те вземем на борда — каза контрабандистът.

— Чакала?

Контрабандистът посочи към увитата в наметало фигура, която се отдалечаваше от тях.

— Да, Чакала. Така му казваме.

— Какво иска от мене? — запита Джулиън, започвайки да се чувства като заек, хванат в капан.

Дали Чакала го е познал?

Контрабандистът се ухили, разкривайки шепа гнили зъби.

— Мисли, че си агент на правителството. — Мръдна рамене. — Ти по-добре се моли да не си.

— Сбъркали сте, мосю, не съм никакъв шпионин — изрече угодливо Джулиън. — Сега мога ли да се прибера у дома при жената?

— Влизай в лодката — нареди морякът, опирайки пистолет в гърба на Джулиън.

— Защо тоя Чакал сам не говори с мене, като мисли, че съм шпионин? — каза предизвикателно Джулиън.

— Никой не задава въпроси на Чакала — отвърна морякът. — Никой не вижда лицето му, освен няколко души от най-приближените, а ти не си от тях. Ще прати някого от хората си да те разпита.

Джулиън усети студените пръсти на смъртта да докосват лицето му. Много беше внимавал да прикрие следите си. Страшно акуратен беше с тази своя тайна самоличност. Дори брат му Сейнт Джон — малкото му братче Синджън — не знаеше точно с какво се занимава или името, под което е познат.

Наричаха го Скорпиона. Самоличността му беше известна само на Уилям Рандал. Работата му за Уайтхол го беше отвеждала на континента, в Италия и на разни други места на Британските острови, където имаше нужда от него.

Беше сигурен, че този път ще успее. Беше стигнал много близо. Къде сбърка? Кой бе проникнал в грижливо изплетената му мрежа на секретност? Кой искаше смъртта му?

Джулиън прокле лошия си късмет, когато контрабандистът го претърси и намери пистолета му.

— Ще взема това — каза той, докато затъкваше оръжието в колана си.

После го бутна към лодката. Джулиън разбра, че качи ли се вътре, е мъртъв. Трябваше да действа на мига. Преди да стигне до лодката, хукна да бяга.

Не успя. Един изстрел прониза нощта, намирайки рамото му. Той се завъртя и тупна на мокрия пясък. Опита се да преодолее болката и да продължи да бяга, но двама яки контрабандисти почти веднага налетяха върху него. Повлякоха го по брега и го хвърлиха в лодката.

Веднага изблъскаха лодката във водата. Джулиън чу пляскането на греблата, усети люлеене. Бръмченето в главата му се засили, светът наоколо му заглъхна. И не усети нищо повече.

Джулиън се свести от скърцането и стоновете на дървените греди, от мекото шляпане на водата по кила и дрънченето на металните пръстени по ноковете на рейките. Чу пляскане на брезент, шибан от вятъра, и усети как палубата се надига. Помъчи се да стане, но остра болка в рамото пресече храброто му усилие. От устните му се изплъзна стон.

Една сянка изплува пред него.

— Значи си буден, а?

Джулиън зяпна нямо в извисяващата се фигура.

— Чакала казва, че си шпионин. Скоро ще разберем, като разтоварим на брега край Дъмфрийс.

На Джулиън му отне един миг, за да осъзнае накъде плава корабът.

— Дъмфрийс! Това е в Шотландия. Мислех…

— Да, знам какво си мислил. Чакала промени посоката. Научи, че в Корнуол ни чакат агенти. Трябваше да стегнем в Солуейфърт, да разтоварим на брега, когато видим сигнала, и да чакаме фургоните, с които да стегнем до Лондон и Единбург.

Болката му пречеше да се съсредоточи, но наистина нямаше логика морякът да му казва тези неща.

Освен ако, разбира се, Чакала не играеше някаква тънка игра.

Джулиън се размърда на тясната койка, сподавяйки един стон, когато непоносима болка прониза тялото му. Предпазливо докосна рамото си, изненадан, че намира груба превръзка върху раната.

— Аз го направих — похвали се морякът. — Не съм доктор, но съм кърпил много моряци навремето.

— Защо си правиш труда? — запита уморено Джулиън.

— Чакала иска да останеш жив, за да може да те разпита. Трябвало да узнае повече за някакъв на име Скорпиона. Иска да разбере дали ти не си агентът, който толкова отдавна му е трън в задника. Щом ни кажеш всичко, ще нареди да те убият.

По-скоро адът ще замръзне, преди да кажа нещо важно на Чакала, закле се Джулиън.

— Колко път има до Солуейфърт?

— Четири дни.

— Жаден съм.

Морякът потопи един черпак в кофа с вода и го подаде на Джулиън. Джулиън успя да изпие половината от водата, на усилието го изтощи и върна черпака на моряка.

— Ще ти донеса нещо за ядене, ако нещо е останало, след като другите са се наяли. — Морякът се запъти към вратата. — И не мисли да бягаш, щото няма къде да идеш. Наоколо няма друго, освен вода.

Джулиън остана да се взира в затворената врата толкова дълго, че тя започна да се размива пред очите му. Имаше четири дни. Четири дни, за да измисли как да избяга. Безмълвно претегли шансовете си за оцеляване. Беше ранен, слаб от кръвозагубата, имаше треска и нямаше откъде да чака помощ.

Все едно че беше мъртъв.

След четири дни Джулиън още беше слаб, още имаше треска и все още трябваше да измисли сигурен план за бягство. Изпълзя от мръсната койка, стигна до илюминатора и надникна навън в тъмното. Корабът беше закотвен в един тесен залив, на няколкостотин ярда от брега. Не можеше да види какво се върши на палубата, но чуваше звуци, сочещи, че стоварват контрабандата в лодките, които чакаха долу във водата.

Джулиън се върна на койката, за да пази силите си за изпитанието, пред което знаеше, че скоро ще се изправи. Чакането беше дълго и мъчително, но когато вратата се отвори, усещането не отговаряше на очакванията му.

На вратата се появи един моряк.

— Можеш ли да ходиш?

— Горе-долу — отвърна мрачно Джулиън, изправи се сковано и пристъпи неуверено към вратата.

Тесният коридор и стълбата, водеща нагоре към палубата, се оказаха почти непосилни за него, но той успя някак си да ги преодолее. Тогава влажният, студен въздух го блъсна като пристъп на адреналин, когато най-много имаше нужда от него.

Джулиън тръгна към парапета и усети дулото на един пистолет да опира в кръста му.

— Стой тук, докато дойдат да те откарат на брега — предупреди го контрабандистът.

Джулиън се озърна диво. Всички годни за работа мъже бяха заети с нещо, сновейки насам-натам по палубата с мрачна решителност. Сега или никога, помисли той, стягайки се, за да направи последно усилие да избяга. Смиреното приемане на смъртта не му допадаше. Можеше да умре при опита да избяга, но времето му изтичаше. И ако не го разпознаеха като Скорпиона, Чакала нямаше да бъде заплаха за семейството му.

Милата му сестра Ема беше пораснала твърде бързо и вече беше красавица. Синджън, който най-накрая беше намерил жена, която да обича достатъчно, за да се откаже от упадъчния живот. Синът на Синджън щеше да бъде гордост за графството, особено след като Джулиън не смяташе да създава наследници. След смъртта на Даяна се беше заклел никога да не се жени. Никоя друга жена или негово дете нямаше да умре заради него.

Джулиън се приближи още малко към парапета, правейки се, че проявява интерес към ставащото долу. Пазачът му го последва и погледна надолу, за да види какво е привлякло вниманието му. Поемайки дълбоко дъх, Джулиън се хвана за парапета и го прескочи, мятайки се нагоре и далече от лодките под себе си. Полетя в мрака. Надолу… надолу… в тъмното, пенещо се море.

Смътно осъзна, че около парапета веднага е загъмжало от моряци. Изстрели разбиха тишината на нощта; куршуми заудряха по морето наоколо му, обливайки лицето му с вода. Тогава един куршум се заби в него и болка избухна в мозъка му. Ръцете му се вцепениха, тялото му се отпусна и водата се затвори над главата му.