Кони Мейсън
Нещо повече от скандал (19)

19

Лара се разхождаше напред-назад пред вратата на спалнята, докато докторът се занимаваше с Джулиън. Вече я беше уверил, че няма опасност Джулиън и Рондо да умрат и сега трябва да се страхуват само от треската, но Лара все пак беше нервна. Джулиън не беше дошъл на себе си в каретата и още беше в безсъзнание, когато го внесоха в стаята за гости в къщата на баща й. Рандал беше пратил известие до прислужниците на Джулиън, за да не се тревожат, а после беше си тръгнал, за да се заеме с разпита на Толивър.

— Рондо е в съзнание и иска да говори с тебе — каза лорд Станхоуп, излизайки от стаята на младия циганин.

— Каза ли ти защо е в Лондон?

— Да, разказа ми всичко. Съжалява за това, което е направил, и иска да те помоли за прошка.

Лара се вгледа с копнеж в затворената врата на Джулиън и въздъхна примирено.

— Много добре. Сега ще отида при Рондо, но няма да се бавя. Повикай ме, когато докторът приключи с Джулиън.

Лара влезе в стаята на Рондо. Две свещи горяха на нощната масичка до леглото. Очите на Рондо бяха затворени и тя помисли да излезе, но той взе решението вместо нея, когато отвори очи.

— Радвам се, че дойде — изрече той със слаб глас. — Имам нужда от прошката ти.

— Не бива да говориш сега, Рондо. Почакай, докато се почувстваш по-добре.

Той сграбчи ръката й.

— Моля те, Лара, изслушай ме.

— Добре — каза тя. — Слушам те.

— Бях обезумял от ревност и действах, без да помисля за последиците. Никога не съм искал смъртта на когото и да било. Не знаех, че онези хора са заплаха и за теб, не осъзнавах и сериозните последици от ревността ми, която щеше да ме превърне в изгнаник. Сега аз съм човек без дом. Собственият ми род ме презира.

Лицето му се изкриви от болка и той си пое остро дъх. Лара усети изблик на състрадание. Той се беше опитал да се реваншира, като беше дошъл на помощ и едва не бе загубил живота си.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Бях в хана в Ковънтри, когато ти пристигна с Крокет и неговите приятелчета. Не ме питай как съм се озовал там. Нямаше къде да отида и просто бродех из страната без посока. Разбрах, че са те отвлекли против волята ти, затова зачаках, а после ви проследих, когато те отведоха на следващия ден. Да ти помогна беше единственият начин да се реванширам за това, което бях направил.

— Наистина се реваншира, Рондо — увери го Лара. — Главорезът на Чакала щеше да ме убие, ако не се беше намесил. Може би спаси и моя живот, и този на Джулиън.

— Баща ти не беше у вас, когато отидох да го намеря. Тогава не знаех, че той вече е отивал към склада с помощ. Когато разбрах, че го няма, се върнах на кея, за да те спася сам.

— Благодаря ти, приятелю. Сигурна съм, че катунът ще те приеме, когато Пиетро научи за смелата ти постъпка.

— Винаги съм знаел, че не ми е писано да бъдеш моя — продължи Рондо, — но винаги съм те обичал.

— Ти винаги си ми бил приятел, Рондо, и днес го доказа. Обичах те като брат и закрилник, докато бяхме деца. Но от мига, когато Джулиън влезе в живота ми, исках само него.

Докторът почука и влезе в стаята, стиснал черната си чанта в ръка.

— Негова светлост си почива, лейди Лара. Можете да го видите сега, но само за момент. Упоих го с лауданум, затова вероятно няма да ви отговаря.

— Как е той? — запита тревожно Лара.

— Добре, колкото може да се очаква, като се вземе предвид сериозността на раната. Имал е късмет. Куршумът, заседнал в гърдите му, е дроб. Той е слаб поради кръвозагубата, но е млад и в добро здраве, би трябвало да оздравее без усложнения, ако спазва предписанията ми.

— Благодаря ви, докторе — изрече Лара с видимо облекчение и побърза да излезе.

Срещна баща си в коридора.

— Докторът мисли, че Джулиън ще се оправи.

Станхоуп й отправи окуражаваща усмивка.

— Казах ли ти, че ще стане така? Съпругът ти е силен. Няма да остави един куршум да го вкара в гроба.

— Разбира се, че няма — отговори тя с усмивка. — Сега отивам при него.

Отвори вратата, прекоси стаята и се озова до леглото му. Лицето му беше восъчно и Лара протегна ръка, за да докосне бузата му. Беше хладна на допир, но Джулиън като че ли дишаше леко. Спеше дълбоко и вероятно щеше да спи така още няколко часа. Тя го целуна по челото, дръпна един стол до леглото и седна, за да бди над него.

Баща й дойде след няколко минути.

— Иди да си легнеш, Лара, сигурно си изтощена. Повечето жени биха изпаднали в истерия след такова тежко изпитание, каквото преживя. Винаги съм знаел, че си жизнена и силна, но до днес не бях осъзнал до каква степен си издръжлива.

— Искам да остана още малко при Джулиън, татко, после ще си легна.

— Нека аз да остана при него.

— Не, татко, нищо ми няма, наистина.

Станхоуп я изгледа критично.

— Не ми изглеждаш добре. Отслабнала си и не ми харесват тези кръгове под очите ти.

— Моля те, нека да остана.

— Добре. Един час, не повече.

Лара се сви на стола, след като баща й излезе, и се загледа в Джулиън. Толкова е красив, помисли тя, взряна с любов в енергичната му челюст, плътните устни и аристократичния му нос. Защо не може да ме обича толкова, колкото е обичал Данна, изхлипа безмълвно тя. Имаше страстта му, но не и любовта.

Една мисъл влетя незнайно откъде в ума й. Може би имаше начин да разбере веднъж завинаги доколко е привързан Джулиън към нея. Щеше да рискува, но нима животът не беше риск? Толкова много беше заложено в този брак. Имаше да отглежда дете и това дете имаше нужда от баща, който да го обича.

Лара заспа на стола. Не чу как баща й влиза в стаята, не усети и как я вдига и я отнася в леглото й. Продължи да спи дълбоко, без сънища.

 

 

Състоянието на Джулиън продължи да се подобрява. Нямаше никакви признаци за инфекция и лекарят увери Лара, че съпругът й е вън от опасност. Тъй като Джулиън беше започнал да мисли ясно, не бяха говорили много за лични неща. Много пъти Лара искаше да го пита какво е имал предвид, когато беше споменал брака им в деня, когато го бяха ранили. Но гордостта не и позволяваше да подхване тази тема. Дори се питаше дали той си спомня онези болезнени думи.

На Джулиън явно му харесваше присъствието й в стаята му. Един ден тя влезе и го намери седнал на леглото, прясно обръснат.

— Джулиън, трябва ли да ставаш?

— Докторът каза, че е добре да сядам от време на време. Просто не мога да лежа тук по цял ден като някакъв мързеливец. Надявах се да говоря днес с тебе за бъдещето ни. Това е първият ден, в който се чувствам достатъчно добре, за да се съсредоточа.

Сърцето на Лара падна в петите й.

— Не може ли по-късно? Слаб си и…

— Не, трябва да бъдем наясно. Или по-скоро, има нещо, което искам да ти кажа. Нещо, което трябваше да бъде казано още преди седмици. Трудно ми е, Лара, затова бъди търпелива.

Ох, божичко, ще ми каже, че не ме иска, помисли Лара.

— Не сега, Джулиън, това трябва да почака. Има… нещо, което трябва да направя най-напред.

— Лара, не искам да отлагам. Колкото по-скоро се каже, толкова по-рано ще можем да продължим живота си както трябва. Искам да знаеш точно какви са чувствата ми към тебе. В миналото не исках да говоря за…

Лара притисна длани към ушите си.

— Джулиън, моля те. Не искам да чувам това сега.

Обърна се рязко и избяга от стаята.

Джулиън се загледа след нея, питайки се какво, по дяволите, е казал, та така да я разстрои. Само искаше да се извини, че се е държал глупаво по отношение на връзката им. Знаеше, че я е наранявал в миналото, и искаше да насочи брака им в правия път. Най-накрая беше готов да разголи сърцето си пред нея. Искаше съвместното им бъдеще да бъде дълго и щастливо, с деца, които да осветляват живота им. Беше се опитал да й го каже, когато лежеше ранен в онзи склад, но не беше сигурен дали го е казал така, както му се искаше.

Въздъхна. Следващия път, когато я видеше, щеше да настоява да го изслуша.

Лара намери баща си в кабинета му. Вратата беше отворена, затова тя направо влезе.

— Зает ли си, татко?

Станхоуп остави настрана една папка и се усмихна.

— Влез, скъпа, влез. Никога не съм прекалено зает, за да говоря с дъщеря си. — Вгледа се в лицето й. — Добре ли си? Изглеждаш бледа. Преумори се с грижите по съпруга си. Трябва повече да си почиваш. Настоявам за това.

— Много съм добре, татко — увери го Лара. — Искам да те помоля за нещо.

Станхоуп грейна.

— Разбира се, дъще, стига да ми е по силите, естествено.

Лара си пое дълбоко дъх.

— Бих искала да ми дадеш придружители до Кент. Искам да прекарам известно време при Рамона и Пиетро.

Станхоуп изглеждаше като поразен от гръм:

— Сега ли? Какво казва съпругът ти по този въпрос? Той едва ли ще може да пътува.

— Аз… не към казала на Джулиън и не смятам да му казвам. Отивам сама.

Станхоуп се намръщи.

— Нали не се тревожиш още за онези думи, които каза Мансфийлд в склада? Това беше бълнуване на ранен човек. Пак ли е говорил за това? Каза ли ти какво е имал предвид?

— Опита се преди малко, но не го изслушах.

— Постъпваш глупаво, Лара.

— Може би — призна тя. — Но има един начин Джулиън да докаже любовта си и няма да се задоволя с по-малко.

— Мислиш, че ако избягаш, това ще реши проблема ти?

— Не точно.

— Какво да му кажа?

— Кажи му, че имам нужда от време, за да размисля за брака ни. Не му казвай къде да ме намери. И… добави, че е свободен да се разведе с мене, ако иска.

— Лара, говориш глупости. Не ти е присъщо.

— Съжалявам, татко, но това е нещо, което трябва да направя. Нали разбираш, през повечето време той отричаше чувствата си към мене. Трябва да бъда сигурна.

— Не приемам поведението ти. Мансфийлд е твой съпруг. Дойде да те спаси, нали?

Лара въздъхна.

— Говорили сме вече за това. Джулиън е почтен човек. Би спасил и куче в беда. И за него беше важно да хване Чакала.

— За да отмъсти за годеницата си, или поне ти така ми каза.

— Точно така. Тя е била единствената му истинска любов.

Станхоуп се облегна назад и се взря в Лара.

— Сериозно ли говориш? Зима е. Циганският фургон не може да е толкова удобен по това време на годината.

— Грешиш, татко. Прекарала съм по-голямата част от детството си в цигански фургон. Много е удобен и много уютен през зимните месеци. Ще бъда добре. Винаги мога да се укрия в провинциалното ти имение, ако променя намерението си. Персоналът ти там е напълно способен да се погрижи за мен.

Станхоуп въздъхна примирено.

— Много добре, ако си сигурна, че това искаш.

— Напълно съм сигурна. Освен причината, която вече ти изложих, искам да помогна на Рондо да се върне в катуна, а така ще мога да похваля смелостта му.

— Кога искаш да заминеш?

— Днес. Колкото може по-скоро. Мога да се приготвя за един час.

— Лара…

— Моля те, татко.

— Кога съм можел да ти откажа нещо? Нека да кажем два часа. Толкова трябва, за да се подготви каретата и да избера придружителите. Добре ли е?

— Напълно. Сега, ако ме извиниш, отивам да се приготвя.

След два часа Лара потегли към имението на Станхоуп в Кент.

Джулиън се размърда неспокойно. До края на деня Лара не се беше върнала в стаята му. Не можеше да си представи какво я задържа. Когато беше намекнал, че иска да поговорят за съвместното им бъдеще, тя като че ли се беше изплашила. Какво, по дяволите, не беше наред? Дали изведнъж не е решила, че вече не го обича?

Когато една камериерка му донесе вечерята, той я попита за Лара. Езикът на момичето като че ли изведнъж се заплете и то излезе, без да отговори на въпроса му. Когато Джийвърс дойде, за да му помогне да се приготви за сън, той му зададе същия въпрос.

— Ще кажа на лорд Станхоуп, че сте питали за лейди Лара — отвърна Джийвърс заобиколно.

— Какво става, Джийвърс? Нещо случило ли се е със съпругата ми?

— Доколкото ми е известно, лейди Лара е добре. Искате ли лауданум тази вечер?

— Не, по дяволите! Не искам да ме упояват. Моля те, кажи на Лара, че искам да я видя.

— Както желаете, милорд.

Джулиън зачака. Още. И още. Когато Лара пак не се появи, той се плъзна към ръба на леглото и се опита да стане. Ако тя не дойдеше при него, за бога, той щеше да иде при нея.

За съжаление, волята му беше по-силна от краката. Те се огънаха под него в мига, когато прехвърли тежестта си върху тях. Хвана се за нощната масичка и успя само да я събори, докато падаше, заедно със свещника, който стоеше на нея, което подпали килима. Станхоуп се втурна в стаята по нощница, развяваща се около краката му. Джийвърс го следваше по петите. Двамата започнаха да тъпчат пламъците, докато не остана нищо друго, освен обгоряло парче килим.

Станхоуп изправи нощната масичка, докато Джийвърс вземаше свещта, за да я запали.

— Какво стана? — запита Станхоуп. — Добре ли сте, Мансфийлд? По дяволите, човече, едва не подпалихте къщата.

— Не, не съм добре — изрече рязко Джулиън. — Къде е съпругата ми?

— Помогни ми да сложа негова светлост в леглото, Джийвърс — каза Станхоуп, отбягвайки въпроса на Джулиън.

Двамата мъже успяха да настанят Джулиън отново в постелята.

— Не биваше да се опитвате да ставате сам — каза Станхоуп. — Загубихте много кръв и още сте слаб.

— Отбягвате въпроса ми, Станхоуп — изръмжа Джулиън, след като се отпусна на леглото. — Всички ли тук са полудели? Какво е станало с Лара?

— Можеш да си лягаш, Джийвърс — каза Станхоуп. — Лорд Мансфийлд няма да ходи никъде тази нощ.

Джулиън изчака Джийвърс да излезе, преди да обърне ядосания си поглед към Станхоуп.

— Готов ли сте най-после да ми кажете какво, по дяволите, става тук? Искам Лара, къде е тя?

— Надявах се да изчакаме до утре, но виждам, че няма да се откажете.

— Какво е станало с Лара? — изрева Джулиън, мъчейки се да се овладее.

— Успокойте се, Мансфийлд. Нищо не е станало с нея. Беше добре, когато замина.

Вниманието на Джулиън се изостри.

— Да не би да ми казвате, че съпругата ми е отишла някъде?

— Проклятие — изрече Станхоуп, прокарвайки пръст през косата си. — Казах на Лара най-напред да говори с вас. Знаех, че това няма да ви хареса. Но знаете колко упорита може да бъде дъщеря ми.

— Наистина — изрече сухо Джулиън, припомняйки си колко дълго го беше накарала да чака, преди да се съгласи да се омъжи за него. — Какво точно нямаше да ми хареса?

— Лара замина днес.

На лицето на Джулиън се изписа объркано изражение.

— Заминала? Лара е заминала, без да се посъветва с мене? Къде е отишла?

— Не бива да ви казвам.

— Моля? — изфуча Джулиън. — Мисля, че съм съпруг на Лара. Имам право да знам накъде е отпрашила, и то посред зима.

— Съжалявам, Мансфийлд, но й обещах, че няма да разкривам къде е заминала.

Един мускул заигра по челюстта на Джулиън.

— Няма значение, вече се сещам къде да я намеря. Остави ли съобщение за мене?

Станхоуп се размърда смутено.

— Да, всъщност остави. Каза, че можете да поискате развод, ако това е желанието ви.

— Много добре знае, че не това е желанието ми! Очевидно не мисли ясно. Отвлечена, влачена из страната, после затворена в някакъв изоставен склад — това я е разстроило повече, отколкото можехме да предположим. Очевидно не е на себе си.

— Опитах се да я спра, но не пожела да ме послуша — изрече разстроен Станхоуп. — Мисля, че ви изпитва.

— Точно така — съгласи се Джулиън. — Инат момиче. Срамувам се да призна, Станхоуп, че изложих Лара на истински ад, но мислех, че най-накрая сме се разбрали какво изпитваме един към друг.

— Какви точно са чувствата ви към дъщеря ми?

— Мислех, че вече съм го казал ясно. Въпреки това ще го повторя и ще го повтарям, докато вие двамата с Лара не ми повярвате. Обичам дъщеря ви, Станхоуп.

— Лара смята, че никога няма да я обичате така, както сте обичали покойната си годеница.

— По едно време може да съм й дал основание да мисли така, но това, че обикнах Лара, промени схващането ми за Даяна. Повярвайте ми, като ви казвам, че никога не съм обичал друга жена така, както обичам Лара.

— Няма нужда да убеждавате мене, Мансфийлд. Трябва да убедите Лара.

— Ще го направя веднага щом се измъкна от това легло.

 

 

Лара стигна в циганския лагер без произшествие. Беше възторжено посрещната и веднага напъхана във фургона на баба си и дядо си. Отпиваше горещ чай и се къпеше в сиянието на обичта им въпреки несигурността, която изпитваше заради внезапното си решение да замине от Лондон.

Дали Джулиън й се сърди? Достатъчно, за да поиска развод, което му беше препоръчала? Въздъхна уморено. Времето щеше да покаже. А междувременно трябваше да седи спокойно, да се радва на бременността си и да се опитва да не мисли за Джулиън и реакцията му спрямо заминаването й.

— Защо си дошла сама? — запита Рамона. — Къде е Драго?

— Вече можете да му казвате Джулиън — каза Лара. — Всичко свърши. Врагът, който го преследваше, вече не може да му направи нищо.

Рамона остана дълго да се взира в очите на внучката си, сякаш търсеше отговори на въпросите си.

— Какво не ми казваш, чедо?

— Това е дълга история, бабо, и искам ти и дядо да знаете какво стана, защото участва и Рондо.

— Рондо ли! — извикаха в един глас Рамона и Пиетро.

Пиетро се намръщи.

— Той беше изгонен заради простъпката си.

— Сигурна съм, че ще го приемете отново, след като всички узнаят; че спаси живота ни — моя и на Джулиън.

— Започни от началото — настоя Рамона. — Погледнах в кристалната топка и разбрах, че ви грози опасност. Случи ли се нещо Шотландия?

— О, да. Отвлякоха ме и ме докараха в Лондон. Малко преди това като един свещеник ни беше венчал с Джулиън в Шотландия.

Лара заразказва как се беше стигнало до затварянето й, без да пропуска нищо. С глух глас повтори смущаващите думи, които беше чула от Джулиън в склада.

— Рондо си възвърна честта — обяви Пиетро. — Ще бъде добре дошъл, когато се върне. Да се надяваме, че си е извлякъл поука от всичкото това.

— Ами съпругът ти, малката ми? Какво възнамеряваш да правиш? — запита Рамона.

Лара сведе поглед към ръцете си, които нервно си играеха с гънките на полата й.

— Ако ме обича, ще дойде за мене.

— Не ти ли доказа, че те обича? Защо го наказваш?

— Казах ти какво ми призна. Никога нямало да ме обича така, както е обичал Даяна.

Набръчканото чело на Рамона помрачня, докато тя мълчаливо се взираше в Лара.

След дълга пауза тя каза:

— Пиетро, може би трябва да се погрижиш кочияшът на Лара и придружителите да се нахранят, преди да си заминат.

Схванал намека, Пиетро стана веднага.

— Да, не бива да се допуска някой да каже, че гостоприемството на Пиетро не е каквото трябва да бъде.

— Инстинктът ми казва, че грешиш по отношение на мъжа си — изрече тихо Рамона. — Той те обича точно толкова, колкото и ти него.

— Но, бабо, чух го да казва…

— Чула си това, което си искала да чуеш, чедо. Трябваше да дадеш на съпруга си възможност да ти обясни добре.

— Не ми се карай, бабо. Заминаването ми беше единственият начин да бъда абсолютно сигурна, че той ме обича заради самата мене, а не защото честта му го задължава да ме закриля. Необходимо ми е да знам, че още ме иска, след като Чакала беше хванат и смъртта на Даяна беше отмъстена.

— Може да мине много време, преди той да оздравее — напомни й Рамона.

— Знам. А дотогава съм там, където искам да бъда. Обичам татко, но истинският ми дом винаги е бил тук, при тебе и дядо, и другите.

Изпитателният поглед на Рамона се спря върху плоския корем на Лара.

— Кога очакваш детето?

Лара пребледня.

— Откъде разбра?

— Знам много неща — каза загадъчно Рамона. — Негова светлост знае ли?

Лара се колеба дълго.

— Не, не знае. Детето ще се роди през лятото.

Рамона изсумтя критично.

— Това дете е наследникът на съпруга ти. Трябваше да му кажеш.

Лара въздъхна. Знаеше, че няма да е лесно.

— Ще му кажа. Когато дойде да ме вземе… ако въобще дойде — поправи се бързо. — А сега ми се иска да си отида в моя фургон. Изтощена съм.

— Върви, малката ми. Бог и съдбата ще определят бъдещето ти.

Някой беше запалил мангала във фургона й и Лара като гъба попиваше топлината и чувството, че тук е нейното място. Каквото и да станеше, тя имаше това време сама със себе си. Трябваше да събере сили, за да се изправи срещу факта, че Джулиън може да реши, че не си струва труда да я преследва, и да получи развод, както му беше предложила.

Не беше особено гладна, когато Рамона дойде с паница вкусно задушено и пресен хляб, но все пак хапна малко, за да достави удоволствие на баба си. През нощта заваля сняг. Лара се вмъкна в леглото, усещайки ужасно липсата на Джулиън. Толкова отдавна не се беше любил с нея… толкова отдавна. Щеше ли пак да усети ръцете му да я прегръщат? Щеше ли някога пак да почувства еротичната власт на целувките му или да изпита великолепието на пълното им сливане? Дано, боже, замоли се тя.

Джулиън проклинаше слабостта си. Толкова се оплакваше от слабата храна, че най-накрая започнаха да му дават по-засищащи ястия. Мъж, опитващ се да възстанови силите си, имаше нужда от нещо повече от каша.

Беше напреднал в оздравяването — не само седеше в леглото, но успяваше и да стане с помощта на здравеняка Джийвърс, за да направи няколко несигурни стъпки. Всеки ден постигаше малко повече от предния, докато не започна да ходи без чужда помощ. Една седмица, след като Лара замина, Джулиън заяви, че е готов да отиде в Кент, за да вземе своенравната си съпруга и да я върне в Лондон, за да я представи на висшето общество като своята графиня.

Волята му се оказа по-силна от тялото. Първия път, когато се опита да се качи на седлото, раната се отвори и лекарят каза, че не бива да язди поне още три седмици. Това беше спънка, но не такава, която Джулиън да не може да преодолее. За съжаление, търпението беше нещо, което му липсваше, и то много.

Тогава заваля сняг. Небивало голям сняг. Пътищата, извеждащи от Лондон, бяха затворени, движението спря и това забави заминаването на Джулиън. Беше благодарен, че успя да се върне в собствения си дом, преди да започне да вали. Рондо беше дошъл с него.

Лара му липсваше. Ужасно му липсваше. Струваше му се, че е минала цяла вечност, откакто не е държал малкото й тяло в ръцете си, не е целувал сочните й устни, не я е усещал как се разпада, когато се люби с него. Какво си е мислила, когато е заминала, питаше се той. Какво е казал или направил, че да я накара да избяга при баба си и дядо си? Ровеше се в мозъка си и не намираше никакви отговори.

Знаеше, че се е държал глупаво с нея в много отношения, но се надяваше, че това вече е останало зад тях. Не знаеше ли тя колко я обича? Не разбираше ли, че е единствената жена, проникнала зад бронята, която пазеше сърцето му? Беше се опитал да й каже, че най-накрая е оставил Даяна на вечния й покой, но се страхуваше, че не е успял да я убеди. Беше готов да й го повтаря отново и отново, колкото пъти се наложи, докато тя му повярва.

Докато се възстановяваше, лорд Рандал беше дошъл да го види. Беше му казал с недвусмислени думи, че полезността му като правителствен агент е изчерпана. Вече много хора знаеха самоличността на Скорпиона. Джулиън не съжаляваше, че Скорпиона се оттегля. Прекалено дълго време беше живял опасно. Сега искаше само да се установи и да се наслаждава на спокоен живот със съпругата си.

Лара прекара голяма част от следващите седмици във фургона си, готвеше си сама на мангала и се радваше на възможността да бъде сред най-близките си хора. Лошото време не позволяваше на циганите от катуна да вършат нещо на открито, което беше добре дошло за мрачното настроение на Лара.

Две седмици. Три седмици. Четири. Времето минаваше бавно. Отчаянието я обгръщаше като саван. Рамона изтъкваше, че е почти невъзможно да се пътува в такова лошо време и че раната на Джулиън може още да не е заздравяла напълно. Но Лара знаеше, че ако Джулиън иска да я намери, нищо не може да го спре. Без съмнение се сещаше, че има само едно място, където тя може да отиде, така че намирането й не бе проблем. Дали не се беше отказал от нея? Дали не беше отишла твърде далече този път?

Джулиън крачеше из кабинета си, докато Рондо се излежаваше в едно кресло и го наблюдаваше.

— Седни, Драго — каза младият циганин, наричайки го по навик с циганското му име. — Изморяваш ме. Движението ти няма да промени времето.

— Знам, че не помага, но така се чувствам по-добре. Тревожа се за Лара. Не изглеждаше добре последния път, когато я видях. Страхувам се, че изпитанието, което преживя, е била прекалено много за нея и й пречи да мисли ясно. Това според мене е единственото обяснение за внезапното й заминаване.

Освен ако не ме обича и никога не ме е обичала, помисли той огорчено. Но нямаше да си позволи да мисли по този начин. Това беше нещо, което тя трябваше да му каже лично.

— Готов ли си за заминаване, Рондо? — запита внезапно Джулиън. — Ако не си, остани тук, докато времето се оправи.

— За разлика от тебе не съм готов да тръгна на път посред зима — отвърна Рондо. — Домът ти е удобен, Джулиън. Бих искал да остана тук, докато оздравея напълно, ако не възразяваш.

— Разбира се, щом желаеш. Ще кажа на Фартингейл да се погрижи за тебе. Смятам да тръгна утре на разсъмване.

Джулиън излезе от кабинет строг и решителен. Независимо от лошото време и раната щеше да намери Лара и лично да разбере какво, по дяволите, става с нея.

Тогава щеше да извие хубавото й вратле. Или щеше да се люби с нея, докато тя не обещае никога повече да не го напуска.

Потегли призори. Валеше ситен сняг, през нощта температурата беше паднала. Но това не го спря. Колкото по-скоро намереше Лара, толкова по-бързо щеше да й налее малко разум в главата.