Кони Мейсън
Нещо повече от скандал (20)

20

Бяха изминали четири седмици, откакто Лара беше напуснала бащиния си дом в Лондон, и тя започна да се страхува, че Джулиън наистина е поискал развод. Беше горчив удар, от който вероятно никога нямаше да се възстанови. Но трябваше да обвинява единствено себе си. Можеше да остане в Лондон и да живее с Джулиън в брак без любов, защото знаеше, че той никога няма да поиска бракът им да бъде разтрогнат. Беше твърде почтен. Но това не означаваше, че я обича. Безплодното съществуване в брак без любовта на Джулиън не представляваше възможност за нея.

Никой не може да насилва любовта. Тя идва, когато човек най-малко я очаква.

Изведнъж в ума й се появи друга мисъл. Ами ако раната му не е заздравяла? Ако се е случило нещо непредвидено, например инфекция, или друго, също толкова омаломощаващо? Обаче баща й със сигурност щеше да й прати вест, ако Джулиън не се възстановява според очакванията? Но при състоянието на пътищата в последните няколко седмици Лара не беше сигурна, че евентуалният куриер ще може да пътува, а още по-малко пък — че ще успее да открие лагера им.

Уплашена и потисната, тя реши, че не може да изтърпи още един ден, без да знае какво става с Джулиън. Искаше той да дойде за нея, но щеше да преглътне гордостта си и сама да го потърси. Особено ако той има нужда от нея.

Взела решение, тя грабна една наметка и излезе навън, в леденостудения въздух. Изгази през дълбокия новонавалял сняг и стигна до фургона на баба си и дядо си. Почука и вратата се отвори веднага.

— Лара, какво правиш навън толкова късно? — запита Рамона. — Да не си болна? Влизай да се стоплиш.

Лара се приближи до мангала и протегна ръце.

— Седни, малката ми — подкани я Пиетро. — Нещо те тревожи. Искаш ли да ни разкажеш?

— Бях глупава, дядо — изхлипа Лара. — Напуснах Джулиън, преди да съм сигурна, че ще се възстанови. О, той изглеждаше толкова добре, когато заминах, и всички признаци сочеха скорошно оздравяване, но понякога признаците лъжат. Ами ако е зле? Ако заминаването ми го е разболяло още повече?

Рамона и Пиетро се спогледаха многозначително. Тогава Рамона каза:

— Джулиън ще оздравее, чедо. Видях го. Но ти май си взела решение за брака ви. Искаш да се върнеш в Лондон, нали?

— Винаги знаеш какво мисля, бабо — каза нежно Лара.

— Да, ще се върна в Лондон, но имам нужда от помощта ви, за да отида там.

— Ще те заведа — каза Пиетро. — Веднага щом времето позволи.

— Не мога да чакам толкова дълго — протестира Лара.

— Времето е по-добро, отколкото беше в последните седмици, така че не виждам причина да отлагаме. Искам да тръгнем утре сутринта.

— Носиш дете — напомни й Пиетро.

— Аз съм силна и здрава. Едно кратко пътуване няма да ми навреди.

Пиетро погледа към Рамона за помощ.

Рамона остана загледана в нажежения мангал за няколко дълги минути, затворила очи и съвсем неподвижна. Изведнъж отвори очи и се усмихна.

— Ще заминеш утре, точно както искаш, малката ми. Дядо ти ще те придружи и всичко ще бъде наред.

— Сигурна ли си? — запита Пиетро, очевидно съмнявайки се.

— Не казах ли точно това? — укори го нежно Рамона.

Пиетро се вгледа за миг в нея, после кимна в знак на съгласие:

— Облечи се топло, дете — посъветва я Пиетро. — Ще тръгнем призори.

Лара целуна звучно дядо си и баба си.

— Благодаря ви! Благодаря ви! — възкликна тя. — Ще бъда готова за тръгване утре сутрин.

— Наспи се добре! — викна й Пиетро от прага.

Лара изтича до фургона си под хапливите пориви на вятъра — по-щастлива, отколкото се беше чувствала от доста време насам. Поне щеше да върши нещо, вместо да седи във фургона си, да чака и да си задава въпроси.

Съблече се, надяна нощницата си и се пъхна в леглото. Вече не й прилошаваше сутрин и дори беше започнала да се храни с апетит. Коремът й още беше плосък, но тя си представяше, че усеща бебето под сърцето си — как мъничкото му сърчице тупти в един ритъм с нейното.

С тази приятна мисъл тя затвори очи и се унесе в сън.

На следващия ден времето не беше много по-добро, но Лара нямаше да позволи на снега или режещия вятър да я спрат. Облече се топло, с вълнена фуста, дебели чорапи и солидни обувки, навлече най-плътната си рокля и накрая се уви с подплатена с кожи наметка. Когато дядо й пристигна, водейки два коня, тя беше готова.

Пиетро й помогна да се качи на седлото. Тогава Рамона дотича с торба, пълна с храна, която дядото прибра в дисагите.

— Ако времето се задържи така, ще стигнем в Лондон, преди да се стъмни — каза той, докато се сбогуваше с Рамона. — Ще се върна чак след като предам благополучно внучката ни на съпруга й.

— Благодаря ти, бабо, за всичко, което направи за мене — каза Лара. — Може би ще успеем да ви дойдем на гости, преди да заминете за Шотландия.

— Да ви пази бог — каза Рамона и им махна за довиждане.

Първата част от деня мина без произшествия. След това, когато спряха за почивка и храна, небето се сниши и започна да вали сняг — и то обезпокоително обилно.

— Май ще трябва да потърсим подслон — каза Пиетро, вглеждайки се в заплашителното небе. — Няма как да стигнем до Лондон, преди да се стъмни, а в такова време, по тъмно и по опасни пътища, е прекалено рисковано. Трябва да те пазя, малката ми.

Колкото и на ни й се искаше на Лара да е така, знаеше, че дядо й казва истината.

— Какво предлагаш?

— Наблизо има един хан. Ще спрем там и ще пренощуваме.

Лара много добре помнеше хана. С Джулиън бяха отседнали в „Трите пера“, след като той я беше отвлякъл от Лондон. В действителност тя имаше много хубави спомени от пребиваването им там.

Беше гладна, измръзнала и изтощена, когато стигнаха до „Трите пера“. Снегът почти беше затрупал пътя, светлините на хана едва се виждаха през гъстата бяла пелена. Свърнаха в един двор и Пиетро помогна на Лара да слезе.

— Почакай ме вътре, докато намеря кой да се погрижи за конете — каза Пиетро.

Нямаше нужда да й се казва два пъти. Беше смятала, че пътуването до Лондон ще е лесно, но бременността взимаше своето. Беше признателна на дядо си, че спряха тук, защото, останеше ли на нея, вероятно би паднала от седлото, преди да предложи да спрат.

Лара се топлеше пред огъня в почти празното общо помещение. Очевидно малцина пътници бяха достатъчно смели, за да излязат в такава нощ. Пиетро се върна скоро и тя го чу да уговаря преспиването им.

— Тая вечер може да избирате — каза ханджията. — Няма много работа в такова време.

— Стая за внучката ми и друга за мене — каза Пиетро.

— Да, ще пратя едно момче горе да запали огън, за да се стоплят стаите за тебе и внучката ти. Ще искате ли вечеря?

— Да, нещо топло и засищащо. Ще вечеряме тук, пред огъня. Донесете ни малко греяно вино, докато чакаме да стане яденето.

Пиетро седна при Лара, докато ханджията даваше заповеди на помощниците си.

— Скоро ще ни донесат топло ядене, малката ми — каза Пиетро. — Изглеждаш изтощена.

— Не съм много гладна, дядо. По-скоро бих си легнала веднага.

— Рамона няма да ми прости, ако ти позволя да си легнеш, без да си вечеряла. Сега ядеш за двама. Освен това, в стаите ни сега палят огън и ще мине известно време, преди да се стоплят.

Лара не обичаше да се съблича в леденостудена стая, затова реши да не бърза и отпиваше от греяното си вино, докато приготвяха вечерята им. Когато яденето им пристигна, изглеждаше толкова апетитно, че му се нахвърли с изненадващ ентусиазъм. Беше гладна, осъзна тя, докато дъвчеше вкусния пай с месо и го преглъщаше с вино. Завърши вечерята си с ябълкова пита, пълна с канела и стафиди, после се облегна назад и въздъхна, уталожила глада си.

Пиетро й се усмихна.

— Мислех, че не си гладна.

— И аз такта мислех, но ароматът на храната ми върна апетита. Мислиш ли, че стаите ни са се стоплили?

— Върви горе, внучке. Аз ще поседя тук, до огъня, още малко и ще си довърша виното. Стаята ти е горе, първата врата вдясно. Моята е в съседство. Остави вратата отключена, ще намина да те видя, преди да си легна.

Лара го целуна по бузата.

— Лека нощ, дядо.

Джулиън проклинаше времето и лошия си късмет, които го държаха далече от Лара. Искаше да стигне тази вечер в циганския лагер, но лошото време и съдбата заговорничеха срещу него. Преследван от безпощадната ярост на снежната буря, той едва виждаше пътя под навеяните преспи. Скърцаше със зъби, ядосвайки се, че няма начин тази вечер да продължи пътя си, без да рискува да си счупи крак или ръка или да загуби живота си.

Беше минавал по този път достатъчно често, за да знае, че някъде там напред е ханът „Трите пера“. Спомни си нощта, която с Лара бяха прекарали в хана, и не можа да не се усмихне. Струваше му се, че е било толкова отдавна; толкова много неща се бяха случили оттогава.

Пръстите на ръцете и краката му бяха се вцепенили, когато забеляза светлините на хана да блещукат в далечината. Ако не бяха те, вероятно щеше да отмине и да не разбере, че ханът е там — толкова гъст сняг беше започнал да вали.

Влезе в двора и отведе коня си в конюшнята отзад. Вътре нямаше хора, затова сам се погрижи за животното и докато се занимаваше с него, забеляза, че има само още два коня.

Влезе в хана и изтърси снега от наметалото си. След като поздрави ханджията, се насочи право към бумтящия огън в общото помещение. Протегна ръце към пламъците и свали качулката си. Някакво движение в ъгъла на помещението привлече вниманието му и той се поизвърна. Едва не загуби дар слово, когато видя Пиетро. Двамата мъже се гледаха втренчено няколко секунди, преди Джулиън да си възвърне гласа.

— Пиетро! Какво, по дяволите, правиш тук в такава нощ, дето не е нито за хора, нито за животни?

— И аз щях да ви питам същото, милорд.

— Отивам към лагера ви, за да взема съпругата си, но лошото време ме принуди да потърся стая за през нощта. Как е Лара? Напусна ме, без да остави и една дума за обяснение. — Очите му блеснаха. — С нея ще трябва да си поговорим, когато я намеря.

Пиетро го изгледа странно.

— Това е невероятно!

Джулиън се намръщи. Пропускаше ли нещо?

— За какво говориш? — Тогава една ужасна мисъл прелетя през ума му и той запита тревожно: — Лара е в лагера ви, нали?

— Всъщност, не е — отговори Пиетро.

Паника обхвана Джулиън в корема.

— Какво? Къде може да е отишла? Господи, човече, съпругата ми я няма! Не се тревожех прекалено много за нея, защото вярвах, че е с тебе и Рамона. Сега не знам какво да мисля.

Заразхожда се напред-назад.

Пиетро трябва да го беше съжалил, защото каза:

— Знам къде можете да я намерите.

Джулиън се обърна, лицето му беше изопнато от безпокойство.

— Казвай, човече! Къде е Лара?

— Горе, първата врата вдясно. Вратата не е заключена.

Джулиън онемя. Устата му започна да се мърда беззвучно, докато най-накрая думите потекоха.

— Лара е тук? В такова време? Да не е полудяла?

— Полудяла от любов към вас, подозирам — засмя се Пиетро. — Рамона трябва да е знаела, че с Лара ще се срещнете така, иначе нямаше да позволи тя да тръгне на път в подобно време. Съпругата ми е мъдра жена.

— Признавам — допусна Джулиън, — но не биваше Лара да пътува в такова време. Закъде се е запътила, та не можеше да почака, докато времето се оправи?

— Сигурно знаете отговора на този въпрос — укори го Пиетро. — Отива при вас, в Лондон. Безкрайно се упрекваше и съжаляваше, че е заминала, преди да се бяхте възстановили напълно. Страхуваше се, че може състоянието ви да се е влошило. Времето попречи на пътуването ни и се принудихме да потърсим подслон. — Позасмя се. — Съдбата има странен начин да събира хората.

— Съдбата или любовта — изрече Джулиън под нос.

— Идете при съпругата си, милорд. Аз ще обясня на ханджията и ще уредя всичко.

— Да — измърмори пресипнало младият граф, докато се качваше по стълбите.

Намери стаята на Лара и завъртя дръжката. Вратата се отвори безшумно и той влезе вътре. Светлината на единствената свещ на нощната масичка беше достатъчна, за да различи фигурата на Лара под завивките. Изглежда, спеше дълбоко. Той затвори вратата зад себе си и се приближи до леглото. Наведе се и целуна гладкото й чело. Тя въздъхна, но не се събуди. Любовта на Джулиън преливаше в този миг на съзерцание. Тя изглеждаше невинна като изгубено дете в съня си, сякаш нямаше никакви грижи.

Джулиън с небивала сила усети, че иска да посвети остатъка от живота си за да ощастливи Лара, за да я пази, да й даде деца и да я обича вечно. Но опитът му беше показал, че нищо ценно не се получава с лекота.

Не биваше да я буди, реши, той, докато я наблюдаваше как спи. Но не искаше и да я остави, а леглото изглеждаше толкова примамливо. Усмивка разцъфна на устните му, когато започна да се съблича.

Сънят на Лара изглеждаше толкова истински. Почти усещаше ръцете на Джулиън по себе си, вдишваше мириса на борова гора от косата и кожата му, сякаш току-що беше дошъл от студения снежен въздух навън. Въздъхна и се сгуши до него, обгърна студеното му тяло с топлината си.

Защо кожата му е толкова студена?

Лара отвори очи, зашеметена да открие, че не сънува. Джулиън от плът и кръв лежеше до нея. Тя замря и прошепна името му.

— Джулиън. Ти дойде.

— Съмняваше ли се? Щях да дойда по-рано, ако времето беше на моя страна.

Ръцете й се долепиха до гърдите му.

— Толкова си студен.

— Ужасно студено е навън. Доволна ли си, че ме виждаш?

Премерена пауза.

— Зависи. Защо си тук? Подаде ли молба за развод, както ти предложих?

— Това ли искаш в действителност? Кажи ми, любов моя. Защо замина от Лондон, без да се посъветваш с мене? Преживяното изпитание ли обърка ума ти?

— Умът ми е ясен. Питам се дали твоят е такъв. Или, по-скоро — дали ти е ясно какво изпитваш към мене.

— Какво е нужно, за да те убедя, че сме един за друг? Обичам те, знаеш го.

Една огромна въздишка отекна в стаята.

— Аз… не бях сигурна.

— Тогава позволи ми да те убедя.

Джулиън се надигна на лакът. Лъч лунна светлина разкри строгите очертания на лицето му, напрегнати и жадуващи. Тя затвори очи и зачака целувката му. Устните му докоснаха нейните и наслада се разля по тялото й, сладка и замайваща като хубаво вино. В началото целувките му бяха нежни, той близваше устата й с докосвания, леки като перце, но скоро това се промени.

Прокара език по очертанията на устните й, после ги плени с нарастваща страст, докато тя не се отпусна, сякаш останала без кости. Тогава целувката му се превърна в нашествие, дълбоко, проникващо до дъното на душата й, и тя си пожела да се стопи в него, да го поеме в сърцевината си. Устните му пресрещнаха нейните под ъгъл и той повдигна брадичката й, карайки устата й да се отвори. Тя се подчини охотно. Той погали копринената мекота на бузите й, играейки си дяволито с езика й. Топлина и влага заляха тялото й.

Тя обви ръце около торса му, плъзна ги нагоре по силния гръб, спирайки за кратко, за да изследва пресния белег, който едва беше заздравял. Той вдигна глава и се вгледа в нея. Тя усети горещия му дъх да облъхва заруменелите й бузи и набъбналите й устни.

— Наистина ли ме обичаш, Джулиън? — прошепна тя.

— Не си тук, защото честта ти го изисква, нали?

— Тук съм, защото ти си ми съпруга и те обичам — заяви Джулиън.

— Обичаш ме? Ами Даяна?

— Даяна е мъртва — изрече решително Джулиън. — Тя е миналото ми. Ти си моето бъдеще.

— Но в склада каза…

— Нямам представа какво съм казал, знам само какво исках да кажа. Очевидно си разбрала неправилно думите ми и си си извадила невярно заключение. Какво ме чу да казвам?

Лара си припомни деня, когато Джулиън беше нахлул в склада, за да я спаси, и беше прострелян от Чакала. Думите му още бяха свежи в ума и.

— Каза, че съжаляваш за брака ни. Че си бил глупак да мислиш, че ще бъде траен, и че не можеш да забравиш Даяна. Тогава каза — тя едва не се задави с думите, — че това, което изпитваш към мене, не е любов.

Челото на Джулиън се сбърчи.

— Спомням си, че исках да ти кажа какви са чувствата ми към тебе… какво мисля за нас двамата… но не си спомням да съм казвал онези думи. Исках да ти кажа, че съжалявам, че не приех брака ни от самото начало, че бях глупак да мисля, че никога няма да намеря любовта, че ти ми показа колко съм грешал. Това, което чувствах към тебе тогава и сега, е любов, която ще трае вечно.

— Ох, Джулиън — извика щастливо Пара. — Толкова много те обичам.

— Прости ми. Трябваше да се осъзная и много отдавна да ти кажа, че съм твой. Твой телом и духом, Лара.

— Имах нужда да знам това, Джулиън. Трябваше да чуя думите от тебе. Аз… сега съм много крехка.

— Моето малко диво циганче да е крехко? Никога! Забрави всичко, освен това, което е тук и сега. Днес започва остатъкът от живота ни заедно и искам да го започнем, като се любя с тебе.

Целуна я отново и отново. Устата, носа, брадичката. Тя затрепери от удоволствие. С нетърпеливо движение той задърпа нощницата й.

— Вдигни ръце. Искам те гола. — Ръцете й се вдигнаха, той измъкна дрехата над главата й и я хвърли на пода. — Така е много по-добре.

Тя усети как дъхът му облъхва гърдите й, почувства грапавата възглавничка на езика срещу зърното си. Пое си треперлив дъх, когато той отвори уста над кадифеното връхче и го пое навътре. Придвижи се полека към другото зърно, захапа го леко, а после го успокои с език. Лара изстена, изви се нагоре към него, искаше още. Джулиън рязко вдигна глава и се взря дълбоко в очите й. С дяволито чувствена усмивка се плъзна надолу по тялото й.

Гърдите й се вдигаха и спадаха неравномерно, когато той притисна уста към меката плът от вътрешната страна на бедрото й и полека си запроправя път нагоре. Устата му се затвори над нейното хълмче. Ханшът и подскочи, гърбът й се изви назад. Тя изхлипа тихо, вплитайки пръсти в косата му, за да го привлече към себе си. Той се подчини охотно, а езикът му навлизаше неспирно в кадифените гънки, дразнейки възелчето, скрито сред тях, отнемайки й способността да мисли свързано.

Засмукваше и изследваше жадно, безжалостно, езикът и устата му я отвеждаха към освобождението. Мълния пробяга по нервните й окончания, ослепителна светлина избухна зад клепачите й. Цялото й тяло трепереше от нарастваща жажда, докато в един момент очакването стана нетърпимо и вълната се пречупи в нея. Викът й се издигна в пронизителен вопъл. Обзеха я конвулсии, всички усещания се сляха в нежното място, където устата му вършеше своята магия.

Мисълта й се връщаше лека-полека. Тя отвори очи. Джулиън се беше надвесил над нея, твърдото му тяло блестеше от пот. Тя му се усмихна широко.

— Мой ред е сега — и го бутна по гръб.

Усети го как потреперва и плътското задоволство я накара да се почувства всемогъща. Това, че този силен, властен мъж трепери под нея, я замайваше от наслада. Способността и да възбужда страстта му беше по-опияняваща и от най-силното вино.

Лека усмивка трепна на устните й, когато ръцете й се спуснаха надолу по тялото му. Чу го да си поема остро дъх, когато обхвана члена му. Приближи го към устата си и целуна връхчето му. Джулиън издаде задавен звук, полумъка, полунаслада. Тя прокара език по главичката. Юмруците му стиснаха косата й, ръцете му трепереха, обхванали слепоочията й. Тя усещаше как строго овладяната страст се набира у него и това я опияни, вкусваше соления му аромат, поемаше го по-дълбоко и още по-дълбоко…

Усети го как замръзва. Той издаде нисък гърлен рев, сграбчи я през кръста и я отдели от себе си.

— Стига. Трябва да вляза в тебе.

Лара се подчини с желание, раздвижвайки ханша си срещу набъбналия му член. Гореща течност се процеждаше между бедрата й. Той хвана зърното й със зъби и тя извика, отчаяно искайки да достигне онова място, познато само на любовниците.

Той влезе в нея с един дълъг, плавен тласък. Тя се изви леко, за да го поеме още по-дълбоко. Тогава той започна да влиза и да излиза в твърд и свиреп ритъм. Тя повдигаше ханша си и посрещаше тласъците му, искаше да вземе всичко, което той имаше да й даде, та и повече.

Изведнъж той смени мястото си с нейното и я положи под себе си. Ръцете й се отделиха от раменете му, плъзнаха се надолу по мускулестия му гръб към стегнатото седалище. Усети го как се вцепенява и зарови пръсти в заоблените кълба. Той вдигна краката й и ги уви около ханша си. Направи движение напред; тя стегна крака.

— Хайде, любов моя, хайде, сега.

Думите му я вдъхновиха, издигнаха я нагоре и над хребета, когато кулминацията започна да разтърсва стройното й тяло с несекващи пристъпи, с възнасяне и сгромолясване като приливни вълни, бушуващи по опустошаван от буря бряг — дива, шумна и невероятна наслада.

Джулиън покри устата й със своята, поглъщайки виковете й на наслада, и потръпна, когато силните й спазми го овладяха, увеличавайки интензивността си, стягайки го дълбоко в недрата й, докато усети, че не може да издържа повече. Напрегна се, изви се над нея, силен, мощен, целият облян в пот. С див рев се отдаде на освобождението си, ханшът му се движеше конвулсивно, докато се забиваше все по-твърдо и по-дълбоко в нея. Кулминацията, която последва, беше яростна.

В мига, преди да изпее семето си, му се мярна нелогичната мисъл, че с Лара вече не са две отделни същества. Страст, каквато никога не беше изпитвал към друга жена, съчетана с любов, каквато никога не си беше представял, ги правеха едно тяло и една душа.

Когато всичко свърши, Джулиън се отпусна върху нея заситен и напълно изтощен. Насили се да се отмести, търкулна се на една страна, увличайки я със себе си; телата им още бяха плътно свързани.

— Обичам те — прошепна той. — Никога повече не се съмнявай.

— И аз те обичам, Джулиън. Съжалявам, че се съмнявах в тебе.

— Никога повече няма да кажа нещо, което да те нарани.

— Вече забравих и простих. Днес е истинското начало на брака ни.

Той отърка лице в шията й.

— Това ми харесва. Оттеглям се от държавна служба и смятам да посветя остатъка от живота си на тебе, на брака ни и на децата ни, ако бог ни даде синове или дъщери.

Усети я как внезапно застива и се запита какво е казал този път, че да я разстрои.

— Искаш ли деца, Джулиън?

Тежка пауза.

— По едно време след смъртта на Даяна не исках нито съпруга, нито деца. Синът на Синджън щеше да бъде моят наследник. Животът е толкова крехък. Смъртта на Даяна и загубата на детето, което така и не видях, едва не ме унищожиха. Като знаех, че съм виновен за смъртта на една жена, към която бях привързан, и на детето, което бях създал, се чувствах толкова опустошен, че се заклех никога да не се женя и да имам деца. Тогава се появи ти.

— Не отговори на въпроса ми. Искаш ли деца?

Ръцете му се стегнаха около нея.

— Искам да ти дам деца, Лара. Толкова деца, колкото искаш. Всички ще ми бъдат толкова скъпи, колкото си и ти.

Почувства как по нея минава тръпка и се запита дали я е страх от раждането.

— Няма да позволя да страдаш, скъпа. Ако те е страх от раждането, няма да настоявам да ми раждаш наследник. Синът на Синджън още може да ме наследи.

Треперливата й въздишка докосна бузата му.

— Няма нужда да определяш сина на брат си за свой наследник. О, Джулиън, любов моя, вече нося твоя син и наследник.

Трябваха му няколко мига, за да осъзнае думите й. Когато вникна в тях, го разтърси неописуема радост.

— Ти си бременна!

— Да, в края на четвъртия месец съм.

Джулиън потръпна, сърцето му заби яростно, когато осъзна как без малко е щял да загуби съпругата и детето си.

— Била си бременна, когато са те отвлекли! — възкликна той. Гласът му трепереше от потрес. — Минала си през това ужасно изпитание, носейки детето ми. Божичко, как си оцеляла? Защо не ми каза, че си бременна, още в Шотландия?

— Исках да се уверя, преди да ти кажа. Освен това не бях сигурна дали ще искаш дете от мене.

Джулиън я изгледа втренчено.

— Защо не ми каза, преди да заминеш от Лондон?

— Не се сърди, Джулиън. Рамона вече ми се накара заради това, че го премълчах. Държах да ме искаш заради самата мене.

— Ами ако бях решил, че не си струва да те гоня? Ако бях подал молба за развод? Щеше ли да ми кажеш за детето ни?

— За сина ти, Джулиън. Рамона каза, че нося твоя наследник. — Тя сведе очи. — Всъщност, не съм мислила чак толкова напред. Надявах се, молех се да дойдеш за мене и никога да не се наложи да вземам това решение.

Джулиън почти не чу друго, освен началото на изречението.

— Носиш моя наследник? Син? Сигурна ли си?

Лара му се усмихна загадъчно.

— Рамона рядко греши. Но ако случайно е сбъркала, сигурна съм, че поне едно от децата ни ще е момче.

— Син или дъщеря — няма значение. Ще го обичам независимо какво е. — Въздъхна със съжаление и понечи да се дръпне от нея. — Бъдещите майки имат нужда от почивка.

Ръцете й го обгърнаха.

— Не съм уморена, а и ти още си твърд в мене. Люби ме отново, Джулиън, моля те.

— Имаме цял живот пред себе си, скъпа.

— Като се започне от тази нощ — предизвика го тя, раздвижвайки подканващо ханша си.

Всеки нерв у него внезапно се събуди за живот. Той усети как нараства и се изпълва с ново желание, плътно стегнат в ножницата на Лара. Тя беше гореща, влажна и нетърпелива. Той беше твърд, плътен и готов. Заедно стигнаха до звездите.

След два дни времето се проясни достатъчно, за да могат Лара и Джулиън да излязат от частния си рай, в каквото се беше превърнала стаята им. Сбогуваха се нежно с Пиетро и обещаха да им идат на гости, преди Лара да стане прекалено трудноподвижна, за да пътува.

— Винаги ще помня този хан — каза Лара замечтано, докато се отдалечаваха от „Трите пера“. — Бих се обзаложила, че на ханджията му се е сторило странно, че цели два дни не излязохме нито веднъж от стаята.

Джулиън й отправи дяволита усмивка.

— Нямаше да те изпусна от поглед. Пиетро му каза, че сме младоженци, и уреди да ни носят ядене и вана.

— Ако нямах такова силно желание да видя татко, бих предложила да останем още един-два дни — намигна му Лара.

— Ще има да прекарваме много време заедно, любов моя, ще се погрижа за това. Ти и децата ни сега сте най-важното в живота ми.

Стигнаха Лондон късно същия следобед. Небето беше мрачно и сиво. Слабо слънце се опитваше да проникне през облаците. Но за Лара денят беше блестящ и красив.

— Може ли първо да се отбием да видим татко? — запита тя с надежда. — Сигурно се тревожи за мене.

— Да. Говорих с него, преди да замина, и му казах, че ще те върна в Лондон. Сигурна ли си, че не си много уморена? Може би трябва най-напред да си починеш.

— Бременна съм, Джулиън, не съм болна. Много съм добре.

Малко по-късно спряха пред портите на Станхоуп Хол и почукаха на вратата. Джийвърс отвори веднага.

— Лейди Лара! Добре дошла у дома. Баща ви е в кабинета. Няма търпение да ви види.

— Благодаря, Джийвърс. Сами ще се представим.

Лара нахлу в кабинета, без да почука.

— Татко, прибрах се!

Станхоуп скочи и протегна ръце. Лара се хвърли в прегръдките му и той я притисна здраво към себе си.

— Лара! Слава богу. Тревожех се за тебе.

— Много съм добре, татко.

— Помирихте ли се с Мансфийлд?

Лара се усмихна на Джулиън.

— О, да. Всъщност, много сме щастливи. Излиза, че съм го разбрала погрешно. Трябваше да те послушам. Джулиън ме обича, татко.

Станхоуп грейна.

— Разбира се, не ти ли го казах? Мансфийлд, радвам се, че всичко се уреди благополучно за вас и дъщеря ми. Сега, след като кариерата ви на правителствен агент приключи, може да се установите и да ми дадете едно-две внучета.

Лара и Джулиън се спогледаха многозначително, после Лара се изкиска.

— Вече съм бременна, татко. Нося наследника на Джулиън.

Станхоуп зяпна.

— Неговия наследник? — Тогава челото му се проясни. — А, разбирам. Баба ти вече предсказа син за вас двамата.

Лара не можеше да спре да се усмихва. Ръката й се стрелна към корема.

— Баба казва, че детето ми ще бъде момче, а тя рядко греши.

Джулиън се приближи към нея, обгърна я и я привлече към себе си.

— Син или дъщеря, няма значение. Има време и за двете. — Целуна я по темето. — Сега ако ни извините, ще отведа Лара у дома.

— У дома — повтори тя тихо. — О, да, да се приберем у дома.

Ръка за ръка излязоха от Станхоуп Хол, за да започнат първия ден от вечността.