Кони Мейсън
Нещо повече от скандал (13)

13

Валеше проливен дъжд. Джулиън се свиваше под фургона с тракащи зъби и се питаше защо Лара трябва да бъде толкова упорита. Ако не беше характерът й и нуждата й от някаква невъобразима емоция, сега щяха да си бъдат уютно сгушени в леглото и дъждът щеше да тропа по покрива, вместо да го тормози. Той лежеше в река от кал под фургона и се чувстваше невероятно зле.

Бурята вилнееше, без да отслабва. Колкото повече го мокреше, толкова повече се разпалваше гневът му. А когато светкавица удари едно дърво наблизо, Джулиън подскочи толкова високо, че си удари главата в долната страна на фургона.

— Е, стига толкова! — извика той.

Думите му се изгубиха в рева на вятъра, но решението беше взето. Изпълзя във вихъра на бурята и се метна към вратата. Дръжката се завъртя под ръката му и той нахлу вътре, оставяйки локви кална вода по пода.

— Джулиън! Какво правиш? — извика Лара, пресягайки се, за да запали лампата.

— Няма да спя под фургона — изръмжа той. — Ако не си забелязала, навън вали като из ведро — отказвам да спя в море от кал.

— Оставил си локви по целия под.

Джулиън я изгледа обидено и започна да смъква дрехите си. След като се съблече съвсем гол, спокойно събра мокрите дрехи и ги хвърли навън. После взе една кърпа, която лежеше на пейката, и се изсуши.

— Отмести се — изкомандва, докато дюшекът се огъваше под тежестта му.

— Няма да спя с тебе, Джулиън — възрази Лара.

— Тогава ти иди навън в тая буря. Аз ще спя в това легло със или без тебе.

Мълния, последвана от оглушителна гръмотевица, накара Лара да се дръпне, за да направи място за Джулиън. Треперейки, без да може да спре, той се гмурна под завивките и ги придърпа до брадичката си.

— Зъбите ти тракат — изрече Лара с видимо разкаяние. — Наистина не мислех, че ще има такава буря.

— Покажи ми колко съжаляваш — каза Джулиън, като посегна към нея. — Стопли ме. Имам нужда от топлината на тялото ти.

Дръпна я към себе си и се засмя, като чу ахването й.

— Замръзнал си!

— Кажи ми нещо, което не знам, скъпа. Ще ти простя, че се опита да ме умориш от студ и да ме удавиш, ако ме прегърнеш и ми дадеш от топлината на тялото си.

— Нямам нужда от прошката ти — възрази Лара. — Не съм искала да те уморя от студ. — Въпреки това тя го обгърна с ръце и затрепери, когато студената му плът се долепи до топлото й тяло. — Но няма да ти простя, че…

— Че какво, скъпа?

— Няма значение, няма да разбереш.

— Още ли се сърдиш за онзи малък спор от преди малко? Не трябваше пак да споменавам Даяна.

— Радвам се, че го направи. Сега знам точно къде ми е мястото в чувствата ти.

— Остави чувствата и се съсредоточи върху всичко, което имаме заедно. Какво ще кажеш за това?

Устните му докоснаха шията й, близнаха плътта й, оставяйки пътечка от целувки по ръба на челюстта й, по бузата, докато не намериха устата й.

— Или това.

Целуна я силно, настоятелно, изпълвайки сетивата си с вкуса й, с аромата й, със самата й същина.

Защо Лара иска да усложнява неща с целия този разговор за любов, запита се той неясно. Защо просто не се наслаждава на онова, което имат двамата заедно?

Въпреки че плътта му беше студена, по тялото на Лара плъпна топлина от целувките, с които я обсипваше Джулиън. Взря се в тъмносините му очи и се отдаде на горещите, сладки, разтапящи устни и на магията на езика му. Знаеше, че не бива да се поддава толкова лесно, но това беше мъжът, когото обичаше, единственият мъж, когото някога щеше да обича.

Въздъхвайки от удоволствие, тя прокара ръце по гърба му, наслаждавайки се на играта на стегнатите мускули под гладкия сатен на кожата му. Дори не протестира, когато той се надвеси над нея и се отпусна върху й.

— Така не е ли по-добре? — прошепна срещу устните й. — Със сигурност знаеш как да стоплиш един мъж, скъпа.

Потърка гърди о нейните. Топлина бликна изведнъж в нея; зърната й се втвърдиха под твърдата стена на гърдите му. Тя го чу да изстенва и усети как напира между краката й.

— Точно това не исках да се случва тази нощ, Джулиън — изрече накъсано Лара. — Трудно е да ти се устои.

— Не се и опитвай — отговори Джулиън, като се отпусна назад на пети и се взря напрегнато в нея.

— Какво гледаш?

— Тебе. Толкова си красива.

Запълни шепите си с гърдите й и започна да ги възбужда бавно, опитно, като дразнеше зърната й, докато те не станаха твърди като диаманти. Тя се изви срещу него точно когато той се наведе напред, притискайки корема си към нейния, и в същото време близваше гърдите й и засмукваше едно по едно набъбналите зърна, дразнейки ги с език до болезнена възбуда.

Заля я горещина. Мъчителни тръпки на страст започнаха да я разтърсват. Пръстите й се заровиха в косата му, задържаха го плътно до нея, докато той я засмукваше.

— Джулиън! Аз…

Сякаш знаеше какво й е необходимо, той се премести между бедрата й и ги разтвори широко с коленете си. Тогава пръстите му я разделиха и започнаха да масажират центъра на нейното желание, да се плъзват вътре в нея. Тя извика, искаше го, имаше нужда от него.

— Джулиън! Моля те!

Той се надигна, тялото му се извиси над нея, ноздрите му трепнаха, когато издиша името й в режещ шепот.

— Да, любов моя, сега.

Плъзна ръце под седалището й и я повдигна към горещия си набъбнал връх.

— Ето ме, Лара, вземи ме в себе си. Вземи ме целия.

Изгубена в мъглата на страстта, тя повдигна хълбоците си и го почувства как навлиза в нея. Беше голям и твърд, и горещ, изпълваше я със силата и твърдостта си. Тя го пое целия, топлината й го обгърна от всички страни. Усети го как потръпва, после започна да се движи.

— Моя си, Лара — изстена той в ухото й. — Това, което имаме, е по-добро от любов.

В неясните дълбини на съзнанието си Лара го чу и усети съкрушителен отхвърлящ удар. Но беше твърде близо до ръба, за да възпре реакцията на тялото си. Олюля се на ръба, после се сгромоляса във водовъртежа на палещи усещания. Заля я неописуемо удоволствие, докато яздеше гребена на вълната до сладка забрава. След броени мигове Джулиън я последва.

— Беше невероятно — изпъшка той. Привлече я към себе си. — Ако прекараме остатъка от живота си заедно, няма да бъде толкова лошо, колкото може би си мислиш.

Лара не каза нищо. Каквото и да кажеше той, тя нямаше да се омъжи за него. Без любов чувственото привличане нямаше… не би могло да трае дълго. Щеше да бъде негова съпруга за краткото време, която щяха да прекарат с циганите, реши тя, но ако не можеше да го накара да я обикне, преди да заминат, не виждаше големи надежди за общо бъдеще.

Джулиън се опита да остане възможно най-незабележим по време на пребиваването си при циганите, грижеше се за конете и се наслаждаваше на компанията им. Това беше лесен живот. Студовете бяха настъпили и циганите посрещаха с радост уседналия период до пролетта, когато щяха да впрегнат колите и да продължат номадските си странствания.

Джулиън прекара много приятни вечери около пращящия лагерен огън, слушайки музика и наблюдавайки как танцуващите се въртят и приклякват под биенето на барабани и скрибуцането на цигулки. Всеки път, когато Лара скочеше да играе, разветите й поли, проблясващите крака и подскачащите гърди неотразимо го възбуждаха. И той изгаряше от ревност всеки път, когато Рондо се присъединеше към нея.

Джулиън отказваше да приеме, че гневът, който го обсебваше, щом видеше Лара заедно с Рондо, е ревност. Никога не се беше смятал за ревнивец. Но като виждаше Рондо и Лара, това пораждаше у него желание да удря и той се изненадваше, че това го измъчва толкова много. Не обичаше Лара, но мисълта за нея в обятията на друг мъж го вбесяваше. Причината да иска да се ожени официално за нея беше проста, казваше си той. Беше отнел девствеността й; дължеше й своето име. Тя беше спасила живота му; дължеше й закрила.

Въпреки объркаността си той все пак се любеше с Лара всяка нощ в уединението на техния фургон, макар да знаеше, че това може да доведе до забременяването й. Какво, по дяволите, беше станало с него? Дори не вземаше обичайните предпазни мерки.

Една седмица след укриването им при циганите, в лагера дойдоха неканени гости. Джулиън се съветваше с Пиетро за конете, когато те пристигнаха.

Проклятие изригна от устата му.

— Това е Крокет с неговите приятелчета. Търсят мене. Как, по дяволите, са разбрали къде да ме намерят? Освен ако… мислиш ли, че лорд Станхоуп ги е пратил насам? — Устните на Джулиън се изпънаха в тънка линия.

— Надявах се, че не е замесен, но сега — вдигна рамене — свидетелствата срещу него се трупат.

— Не — настоя Пиетро. — Лорд Станхоуп никога няма да изложи дъщеря си на опасност. Ще ги отпратя. Опитай се да не се набиваш на очи, докато говоря с тях.

Джулиън отстъпи по-назад, когато циганите се скупчиха около Пиетро.

— Това е частен имот — каза той. — Тук не можете да влизате без позволението на лорда.

Крокет махна пренебрежително.

— Търсим един човек. Преди ни излъгахте. Мъжът, когото търсехме, беше в лагера ви, но вие го скрихте. Сега ще питам още веднъж. Кой от твоите хора не е циганин?

— Всички сме цигани — каза Пиетро. — Имаме разрешение от лорд Сганхоуп да лагеруваме в неговите земи през зимата. Отговарям лично за всеки мъж, жена и дете в моя катун.

Крокет не изглеждаше убеден.

— Много добре, щом така искате. Моите другари ще претърсят фургоните.

Шестимата мъже, придружаващи Крокет, слязоха от конете и се насочиха към фургоните. Обезумял, Джулиън потърси Лара и не успя да я намери. Спомни си, че я беше видял да тръгва към потока за вода, и се замоли дано не се върне, преди опасността да е отминала. Докато Крокет говореше с Пиетро, Джулиън се скри зад един фургон. Все пак беше достатъчно близо, за да наблюдава и да слуша, без да бъде видян. Нямаше да допусне дори един циганин да пострада, по-скоро щеше да се предаде.

— Виж какво намерих!

Викът долетя зад гърба на Крокет. Джулиън сподави един стон, когато видя един от хората на Крокет да се задава по пътеката откъм потока, влачейки Лара със себе си.

Крокет се усмихна.

— Дъщерята на Станхоуп. Щом тя е тук, Скорпиона не може да бъде далеч.

— Пусни внучката ми! — настоя Пиетро.

— Тихо, старче — изсъска Крокет. — Само искам да задам няколко въпроса на момичето.

Джулиън замръзна от страх, когато довлякоха Лара пред Крокет.

— Къде е Скорпиона? — запита остро Крокет.

Брадичката на Лара се вдигна предизвикателно; Джулиън никога не беше се гордял с нея повече, отколкото в този миг. Притежаваше повече кураж от много негови познати англичани. Повече от разумното.

— Не знам за кого или за какво говорите — заяви тя. — Скорпионите са буболечки, нали? Нямаме ги в Англия.

Крокет вдигна ръка, сякаш за да я удари, и у Джулиън избухна бяс. Ръмжене се надигна в гърдите му и се приготви да изскочи иззад фургона и да се нахвърли върху Крокет. За щастие намесата му не беше необходима. Пиетро възпря ръката на наемника с няколко добре подбрани думи.

— Повече сме от вас. На твое място бих помислил два пъти, преди да й направя нещо.

Крокет му хвърли убийствен поглед и бутна Лара в ръцете на Пиетро.

— Да, малката не ни трябва. Ще намерим Скорпиона и без нея. Претърсете фургоните. Трябва да е някъде тук.

Пиетро предаде Лара на Рамона, която бързо я отведе настрана.

— Търсят Джулиън, бабо — прошепна Лара. — Знаеш ли къде е?

— Не знам, малката ми. Но да се надяваме, че е имал здравия разум да се скрие някъде, където тези няма да го намерят.

Джулиън се двоумеше. Ако се покажеше, това можеше да бъде фатално за него. Но да остане в укритието си да гледа как Крокет и неговите хора застрашават приятелите му цигани — това също не му харесваше. Ако бяха направили нещо на Лара, нямаше да се поколебае да им го върне, дори това да означаваше да загуби живота си.

Погледна пък към мястото, където беше стояла Лара, и с изненада установи, че я няма там. Видя Рамона, но не и Лара. Къде беше изчезнала?

Нямаше какво друго да направи. Пристъпи една крачка извън укритието си, когато някой го сграбчи за ръкава и го дръпна назад.

— Не! Не мърдай.

Джулиън се извърна рязко.

— Лара? Откъде разбра?

— Видях те, а и те скоро ще те видят, ако не намериш по-добро скривалище. Тук тревата е висока. Легни и пълзи към дърветата зад фургоните.

Джулиън поклати глава.

— Искам да стоя там, където мога да наблюдавам. По-скоро ще се предам, отколкото да им позволя да направят нещо на семейството ти.

— Пиетро и другите могат да се погрижат за себе си, свикнали са. Да си виждал циганин как върти ножа?

Това се вряза в ума му.

— Никъде не мърдам без тебе.

— Няма да ми направят нищо. Пиетро и другите ще ме защитят. Върви!

На Джулиън това не му хареса, ама никак.

— Не. Тръгвам само ако и ти дойдеш с мене.

Груби гласове се дочуха от вътрешността на фургона, зад който се беше свил Джулиън, предупреждавайки го, че е само въпрос на време да го открият. Лара трябва да беше стигнала до същото заключение, защото сграбчи ръката му и прошепна тревожно:

— Добре тогава. Тръгвай.

Джулиън легна по корем и запълзя през високата трева към обраслото с дървета място зад фургона. Погледна веднъж през рамо, не видя Лара клекнала зад фургона и предположи, че е зад него. Едва когато стигна горичката и се скри зад едно дебело дърво, разбра, че тя не го е последвала.

— По дяволите!

Тогава я видя. Дори от разстояние разпозна гордо изправените й рамене и предизвикателно вдигнатата брадичка. Стоеше заедно с Рамона и наблюдаваше как контрабандистите разпердушинват фургоните им.

Лара погледна през рамо към дърветата и се замоли дано Джулиън да остане скрит там. Никак не й се искаше да го лъже, но усещаше, че ще бъде прекалено подозрително и двамата да изчезнат едновременно. Мъжете бяха преустановили търсенето, забеляза тя, и се връщаха да докладват на Крокет.

— Трябва да отида при Пиетро — каза Рамона, когато Крокет обърна гневния си поглед към стария циганин. — Стой тук, малката ми.

— Къде е Драго? — запита Рондо, приближавайки се тихо към Лара.

— Крие се в гората. Надявам се да остане там, докато опасността отмине.

— Кой е тоя Скорпион? В какви опасни работи се е забъркал мъжът ти? Това не ми харесва, Лара.

— Нямам представа — каза тя. — Тихо, слушай.

Крокет даде знак за тишина.

— Една кесия злато за всеки, който знае нещо за мъжа, известен като Скорпиона. Знам, че е бил тук. Той е опасен. Който ни го предаде ще сложи в джоба си кесия със злато. Помислете. Ще лагеруваме наблизо тази нощ, ако някой поиска да си разтовари душата.

— Моите хора не знаят нищо — настоя Пиетро. — Вървете си. Не сте желани тук.

— Ще видим, старче. Може би сред вас има някой, който знае нещо и е склонен да говори. Търсете лагера ми на юг.

Лара загледа напрегнато как Крокет обръща коня си и се отдалечава. Не й хареса погледът, който Рондо отправи след мъжете, нито пък как очите му изхвръкнаха, когато чу за кесията със злато. Но беше сигурна, че той няма да предаде Джулиън от страх да не си навлече гнева на Пиетро.

— Ще ида да нагледам конете, да не са отмъкнали някой — каза Рондо и тръгна към заграждението за добитък.

Лара усети безпокойство да плъзва нагоре по гръбнака й, но бързо го отхвърли. Ставаше параноична. Вярваше на Рондо. Той не би направил нищо, с което да й навреди. Погледна към гората, където се криеше Джулиън, и тихомълком тръгна нататък. Намери го облегнат на един дебел бряст.

— Какво стана? — запита той, сграбчвайки я в прегръдките си, и я притисна към себе си.

— Крокет предложи кесия злато срещу сведения за тебе. Ще лагерува наблизо и ще чака някой да приеме предложението. Но не се тревожи, никой циганин няма да те предаде.

— Не съм сигурен — измърмори Джулиън под нос.

— Стой тук. Чакай, докато се стъмни, и тогава ела във фургона.

— Знаеш какво означава това, нали, Лара?

Тя наистина знаеше.

— Да, но къде ще отидеш?

— Ще се върна в Лондон. Няма да се спра, докато не смачкам Чакала.

— Няма ли други, които да свършат тая работа вместо теб?

— Не. Трябва да съм аз. Стесних кръга на заподозрените до трима. Още една-две седмици интензивно проучване и ще получа търсените резултати. Трябва да го направя, Лара. Вече съм ти го обяснявал.

Тя се отдели от него.

— Разбира се. Напълно те разбирам. Трябва да се върна в лагера, преди да забележат, че ме няма. Не забравяй, върни се чак след като се стъмни. Тогава ще говорим повече.

Джулиън посегна към нея, но тя се изплъзна и се изгуби в сгъстяващите се сенки.

Вечерта се спускаше. Из целия лагер пламнаха огньове, семействата се събираха за вечеря. Лара помогна на Рамона да приготви яденето, но непрекъснато беше нащрек. Хладен бриз повя през дърветата. Тя потрепери. Беше доста студено, за да яде навън, затова взе чинията си във фургона и запали мангала, за да се стопли. Погледна през прозореца, пожелавайки си Джулиън да беше тук с нея.

Взираше се разсеяно навън, когато видя Рондо да се измъква от лагера и да изчезва в сенките. Тревожни камбани звъннаха в главата й. Къде ли отива? Обикновено вечеряше със сестра си и семейството й. Трябваше да разбере тази работа. Сграбчвайки една наметка от куката, тя излезе от фургона и побърза след Рондо.

С облекчение установи, че той като че ли не търси Джулиън, макар да личеше, че знае къде отива. Последва го, държейки се на разумно разстояние, благодарна за притъмняващото небе.

Вървяха доста дълго. Краката започнаха да я болят, задъхваше се, когато Рондо изведнъж спря, огледа се, а после се пъхна през една ограда. Пара го последва и стигна до мястото, където Рондо беше прекосил оградата. Приклекна ниско и се взря през тесния отвор, смаяна от видяното. Усети непоносима болка и чувство, че е предадена.

Рондо я беше довел право в лагера на Крокет!

Крокет видя младия циганин и се надигна от мястото си. Лара се примъкна по-близо, за да подслуша разговора им. Това, което чу, накара сърцето й да забие силно в гърдите.

— Предполагам, дошъл си за златото — изрече подигравателно Крокет.

— Да — беше отговорът на Рондо. — Имам сведения за англичанина, дето го търсите.

— Говори, циганино. Ще си получиш златото, ако сведенията ти ми харесат.

— Мъжът, дето му викате Скорпиона, е в нашия лагер.

— Хората ми претърсиха всички фургони.

— Знам, обаче Драго няма да иде никъде без Лара, а тя още е тук.

— Драго ли?

— Да, така му казваме. Никой не знае как се казва наистина, може би само Лара, баба й и дядо й.

— Казаха ми, че Скорпиона имал много маски — изрече замислено Крокет.

— Кой ви каза, че ще бъде тук? — полюбопитства Рондо.

— Чакала си знае. Защо толкова искаш да предадеш Скорпиона?

— Какво иска Чакала от него? — отговори Рондо с въпрос.

— Той знае прекалено много за операцията ни. Чакала го иска мъртъв.

— Чакала?

— Да, и само това ще научиш от мене. Кажи ми какво знаеш.

— Не знам нищо за Скорпиона, но Драго се крие в горите. Ще го намерите във фургона на Лара. Той е боядисан в синьо и зелено, с червена врата. Не бива да правите нищо на Лара, ясно?

— Няма и с пръст да я пипнем. Освен ако не си ни излъгал. Ако не намерим Скорпиона, имаме заповед да я вземем. Чакала смята, че можем да я използваме, за да изкараме Скорпиона от скривалището.

— Гарантирам, че ще намерите Скорпиона във фургона на Лара, заспал в ръцете й — каза Рондо с видимо огорчение. — Но не я намесвайте.

Лара беше шокирана от предателството на Рондо. Как можеше да извърши това? Отговорът дойде след няколко мига.

— Ревнуваш! — изграчи Крокет. — Искаш момичето за себе си. — Изсмя се дрезгаво. — Сега разбирам защо предаваш Скорпиона. Дано малката да си струва.

Бръкна под палтото си и измъкна една кесия. Отброи половината от лъскавите монети и ги сложи в ръката на Рондо.

— Ще получиш останалото, след като хванем Скорпиона. Ела да пием по чаша вино, за да полеем сделката.

Лара чу достатъчно. Пъргаво като млада кошута пое по обратния път. Трябваше да свърши много неща, преди Крокет да се върне за Джулиън. Хълбокът я болеше, едва дишаше, когато мина, препъвайки се, покрай тлеещите въглени на лагерните огньове и почука на вратата на Пиетро. След няколко минути той отвори. Видя я и веднага я въведе вътре.

— Какво има, чедо? Нещо с Драго ли? Намери ли го?

— Не. Ох, дядо, не мога да повярвам.

Рамона се появи до Пиетро в огромна нощница, развяваща се около обемистата й фигура.

— Кажи ни какво е станало.

— Нямаме време. Видях Рондо да излиза от фургона си и го последвах до лагера на гаджите. Отиде при водача им. Предаде Джулиън и взе златото им. Не можем да останем тук. Трябва да намеря Джулиън и да заминем, преди гаджите да дойдат да го търсят.

— Щом заминете благополучно, Рондо ще бъде наказан — обеща Пиетро. Поклати глава. — Защо ще прави такова нещо?

Рамона го погледна ядосано.

— Помисли, старче. Рондо иска Лара и е достатъчно умен, за да разбира, че Драго стои на пътя му.

— Рондо винаги е знаел, че един ден Лара ще се омъжи за някой гаджо — каза Пиетро. — Това беше желанието на баща й.

— Понякога буйните млади мъже мислят с онова, което виси между краката им — изфуча презрително Рамона.

— Откъде са разбрали гаджите, че трябва да търсят Драго точно тук? — запита Пиетро, гладейки замислено мустаците си.

— Един, казват му Чакала, им е казал къде да търсят — обясни Лара. — Страхувам се, че Джулиън е прав… Боя се, че татко може да е замесен във всичко това. Не мога да повярвам — изхлипа тя в отчаяние.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — произнесе тайнствено Рамона с напевен глас. — Но си права за едно. Тук вече не е безопасно за вас двамата с Драго. Иди да събереш багажа. Пиетро ще ви оседлае два коня. Каретата, с която дойдохте, само ще ви пречи там, където отивате. Ще ви приготвя храна за из път.

— Къде отиваме? Аз… не знам къде отиваме. Но ти явно знаеш — прошепна Лара.

— Драго знае. Винаги е знаел. Довери му се. Сега върви — подкани я Рамона. — Преди Рондо да се е върнал.

Лара хукна към фургона си. Намери чантите, с които бяха дошли двамата с Джулиън, и напъха дрехите им вътре. После извади най-топлите си наметки от един сандък и хвърли последен поглед наоколо, за да види дали не е пропуснала нещо.

Рамона влезе във фургона след броени минути, понесла една торба.

— Това ще ви стигне за ден-два. Имате ли достатъчно пари?

— Да — увери я Лара. — Джулиън предвидливо е взел достатъчно златни и сребърни монети. Намерих ги на дъното на чантата му.

— Върви при Драго — подкани я Рамона. — Остави чантите. С Пиетро ще се погрижим за всичко. Ще се срещнем на края на гората.

— Аз ще доведа конете — добави Пиетро.

Лара изхвръкна навън в нощта. Гората беше тъмна и плашеща след залез. Сенките се смесваха с бледи лунни лъчи, процеждащи се през клоните, и всичко това създаваше изкривени образи. Лара потрепери и се уви по-плътно в наметалото си, но не спря и бързо напредваше между дърветата.

Гласът й прозвуча настоятелно.

— Джулиън. Къде си?

Една сянка се мярна пред нея, после някой се пресегна и я сграбчи през кръста. Тя понечи да извика, но една твърда ръка закри устата й.

— Тихо, скъпа, аз съм. — Махна ръката си от устата й. — Какво е станало? Щях да се върна скоро във фургона. Защо търчиш из гората? Да не би Крокет и хората му да са се върнали?

— Рондо те предаде. Трябва да бягаме, преди Крокет да се върне с хората си. Дядо ни е приготвил коне. Чакат ни двамата с Рамона в края на гората. Побързай.

Джулиън изригна една ругатня.

— Знаех си, че този безразсъден младеж е жива беля, още от самото начало. Ще предаде собствения си народ, ако така може да те има.

— Може би трябва да се върнем в Лондон — предложи Лара. — Татко ще ме защитава и…

— Не! Много е опасно за тебе там. Чакала ще се опита да те отвлече, за да стигне до мене. Не мога да го допусна.

— Какво ще правим?

— Дълго мислих — започна Джулиън. — Има само едно място, където ще бъдеш в безопасност. Трябваше да те заведа там веднага. Ще идем в шотландските планини, при брат ми Синджън и съпругата му Кристи. Когато се върна в Лондон, искам да знам, че си при хора, на които вярвам безусловно.

— Няма ли да останеш с мене?

— Само колкото да се оженим — каза Джулиън. — Дори да не искаш да се омъжиш за мене, вече нямаш избор, съвсем ясно е. Когато всичко свърши, скандалът от това, че сме били заедно, без да сме женени, ще бъде страшен. Баща ти ще настоява да се оженим.

— Ще видим — измърмори Лара.

Лесно беше да обича Джулиън, но да го накара да я обикне — ето това беше трудното. Понякога копнееше за мъжа, когото познаваше като Драго, този обвит в тайнственост беглец, който влезе в живота й така неочаквано и открадна сърцето й. Понякога усещаше, че наистина не познава опасния граф, все още обвързан с невидими връзки със своята мъртва любима.

Мислите на Джулиън протичаха в същата посока. Не можеше да разбере защо иска да се обвърже законно с Лара, когато се беше отказал от брака. Казваше си, че причината да иска ръката й е чиста и безкористна. Тя не беше разпуснатата млада циганка, за каквато я беше смятал. Но започваше да се съмнява и в собствените си мотиви. За да я защита? Със сигурност. Но дори това му се струваше много несигурно.

— Да се махаме оттук — каза той, хвана ръката й и двамата тръгнаха през гората.

Мислите му бяха объркани, затова по-добре беше да ги остави за друг път.

Пиетро и Рамона ги чакаха на полянката с два от най-добрите коне от хергелето.

— Рондо още не се е върнал — каза Пиетро с приглушен глас, докато подаваше юздите на Джулиън и Лара. — Бързайте. Къде ще идете?

— Най-добре е да не знаете — каза Джулиън. — Доверете ми се, ще се грижа добре за внучката ви. Какво ще правите с Рондо?

Устата на Пиетро се изпъна в права линия.

— Ще бъде наказан според циганските закони.

Лара прегърна най-напред Пиетро, а после Рамона. След това Джулиън я настани на седлото.

— Знам, че ще бъдете справедливи с него.

— Чантите, храната и топлите одеяла са привързани на седлата ви — каза Рамона. — Лара каза, че имате достатъчно пари за пътя.

— Да — отвърна Джулиън. — Ще се справим. Ще се опитам да ви известя, когато пристигнем.

— Бог да е с вас — произнесе напевно Пиетро.

— Чакайте! — намеси се Рамона.

Конят танцуваше под Джулиън, нетърпелив да тръгне, но той го възпря.

— Искам да поговоря насаме с внучката си — каза Рамона.

Джулиън кимна и се обърна към Пиетро за последни уточнения.

— Какво има, бабо? — запита тревожно Лара.

— Трябва да внимаваш, малката ми — предупреди я старицата. — Гледах на таро. Няма да сте в безопасност, докато врагът не бъде победен.

— Ще внимаваме — обеща Лара.

— Готова ли си? — запита Джулиън.

— Да, не бива да се бавим. Довиждане, бабо, дядо, много ви обичам.

Прощалните думи на Лара още звучаха някак тържествено в ушите на Джулиън, докато двамата се отдалечаваха от циганския лагер. Обич, помисли той. Ако онова спокойно чувство, което беше изпитвал с Даяна, беше любов, в такъв случай какво име трябваше да даде на мощното влечение, което го свързваше с Лара?