Кони Мейсън
Нещо повече от скандал (16)

16

— Отгледал си великолепни овце, Синджън — забеляза Джулиън, оглеждайки хълмовете с око на стопанин. — Прекрасни са и конете, които развъждаш тук. Моят е особено добър. Чудесно си се справил, братко.

— Приемам комплимента — отговори Синджън. — Един ден децата ми ще наследят всичко това. И кланът на Кристи никога повече няма да се страхува от глада. Бях егоистичен, хедонистичен глупак и пренебрегвах дълга си през всичките тези години, когато кръстосвах Лондон като лорд Грях. Слава богу, Кристи ме вкара в пътя, преди напълно да съм пропаднал.

— И двамата трябва да сме й благодарни — съгласи се Джулиън. — Тя убеди Лара да се омъжи за мене. Колко път е до селото?

— Не е далече.

— Може ли първо да видя овцете отблизо? Вълната държи висока цена в Лондон.

— Разбира се. Няма да намериш подобри овце никъде другаде в цяла Шотландия — похвали се Синджън.

— Какво, по дяволите, правят? — запита Доркс, докато наблюдаваше как Джулиън и Синджън се отклоняват в друга посока. — Дни наред чакахме Скорпиона да се покаже, а сега се отдалечава от нас.

— Не се тревожи, ще го хванем — изръмжа Крокет. — Кажи на хората. Да грабват оръжието и да бъдат готови да тръгнат всеки момент.

— Ами другият? Братът?

— Убийте го — заповяда Крокет. — Чакала не иска никакви свидетели.

След като нагледаха овцете, Джулиън и Синджън продължиха към селото.

— Вълната ти е чудесно качество, Синджън — каза Джулиън. — Гленмур изглежда в добро финансово състояние сега, след като вече не играеш хазарт и не издържаш скъпо струваща любовница. Мъмренията ми явно са ти подействали.

Изведнъж раменете на Синджън се стегнаха.

— Имаме гости.

Джулиън вдигна очи и видя десетина конници да приближават към тях. Бяха близо, прекалено близо, и бързо скъсяваха разстоянието.

— Не изглеждат особено дружелюбни.

— Не са от клана — изсъска Синджън. — Чакаш ли някого, Джулиън?

Устните на Джулиън здраво се стиснаха.

— Сигурно са наемниците на Чакала. Не можем да ги надвием, Синджън. Предлагам да бягаме, докато можем.

Обърнаха конете си и препуснаха в галоп назад към Гленмур. Но бяха изчакали прекалено дълго.

— Още малко, и ще ни настигнат — извика Джулиън, надвивайки тропота на конските копита.

Отекна изстрел. След броени мигове един куршум профуча покрай ухото на Джулиън.

— По дяволите, имат кремъклийки, а ние само един пистолет и две къси саби. Давай към замъка.

Имаха още път до замъка и Джулиън се страхуваше, че ще им прережат пътя, преди да стигнат до безопасното си убежище. Последното, което искаше, беше да докара беда на брат си и на клана Макдоналд. Но явно точно това беше направил. Двамата със Синджън се бяха привели ниско над гривите на конете си, опитвайки се да избегнат куршумите и отстъпваха.

— Това още не е краят, Джулиън — извика Синджън, когато втори куршум прелетя над главите им. — Гледай!

Джулиън леко вдигна глава и видя десетина или повече мъже от клана Макдоналд да излизат от портите на замъка, понесли достатъчно оръжие, за да обезкуражат и самия дявол.

— Рори и Гавин водят роднини — извика зарадвано Синджън. — Стражите по стената са ни видели и са пратили помощ.

Групата шотландци ги отминаха, отправяйки се право срещу неприятеля. Докато се разминаваха, Рори им се ухили широко. Джулиън и Синджън обърнаха конете си, за да се включат в контраатаката.

Когато Крокет видя страховитата банда диви планинци да се приближават в галоп, надавайки бойни викове, даде сигнал за пълно отстъпление. Той и хората му препуснаха обратно към хълмовете и се изгубиха сред гъсти дървета, прещип и скали.

— Няма да ги намерим там горе — каза Синджън, давайки знак на планинците да спрат.

Рори се приближи към тях.

— Сега ги прогонихме, но такова нещо пак може да ви се случи, ако излезете без охрана. Тия копелета изглеждат настървени. — Вгледа се строго в Джулиън. — Мислите ли, че ще се откажат и ще се махнат?

Джулиън изсумтя отвратено.

— Ами, как ли пък не. Но си прав за едно. Негодниците са решени да ме убият. Разделих се с циганите, за да не ги излагам на опасност, не мога да сторя по-малко за семейството си. Няма да престанат да тормозят Гленмур и клана, докато не получат онова, за което са дошли. Мене.

— Никъде няма да ходиш, Джулиън — възрази Синджън. — Има достатъчно хора в клановете Макдоналд, Камерън и Макензи, за да защитят двама ви с Лара.

— На каква цена? — почти извика Джулиън.

Синджън се усмихна.

— Огледай се, братко. Кой разумен човек ще иска да се бие с орда диви планинци? Те са войнствено племе, сърбят ги ръцете за хубава битка.

Джулиън трябваше да се съгласи. Едрите шотландци бяха наистина свирепи. Всевъзможните бойни секири, широки двуостри мечове, саби и пушки кремъклийки, които размахваха, ги правеха да изглеждат дори още по-кръвожадни, отколкото вероятно бяха.

— Прав си, Синджън. С тези мъже зад нас няма от какво да се страхуваме.

Повече никой не им се изпречи по пътя към селото. Джулиън беше впечатлен от лекотата, с която Синджън общуваше със селяните, и от доброто им отношение към него. Някогашният женкар и пройдоха беше изминал дълъг път след греховното си минало.

Лара и Кристи ги чакаха обезпокоени, защото двамата се върнаха със замъка чак след няколко часа. Жените знаеха за нападението и бяха гледали от стените на замъка как кланът прогонва неприятелите.

— Ранен ли си? — извика Лара, обвивайки ръце около Джулиън. — Разпозна ли ги?

— Не можах да ги разгледам добре, но се обзалагам, че Крокет беше един от тях. Той е дясната ръка на Чакала, върши му мръсната работа.

— Дали ще се върнат?

Джулиън отправи предупредителен поглед към Синджън. Не виждаше причина да тревожи жените.

— Мисля, че хората от клана на Кристи съвсем ги разубедиха. Но все пак не искам ти или Кристи да излизате извън укрепленията самички.

— Обикновено ходя при болните от селото всеки петък — каза господарката на замъка и хвърли кос поглед към Синджън. — Трябва ли да вземам стражи?

— Поне няколко — каза Синджън. — Докато не сме убедени, че онези разбойници са се махнали. Рори вече предупреждава хората от клана за опасността. Ще го осведомяват за всеки непознат, който се навърта наоколо.

— Гладен съм — обади се Джулиън, сменяйки темата.

— Кога е вечерята?

— Имаш достатъчно време да се приведеш в ред — каза Кристи. — Вечеряме след един час. Мери каза да ти предам, че за теб ще приготви нещо специално тази вечер.

Джулиън извъртя очи нагоре и изстена.

— Почти ме е страх да питам какво. По колко начина приготвя овес?

— Не се оплаквай, Джулиън — закачи го Лара, а в гласа й се долавяше смях. — Надявам се, че Мери не поднася овес на всяко хранене.

Всички, освен Джулиън се разсмяха. Обаче той не очакваше приятни изненади от Мери.

— Поръчах да ти приготвят баня — каза Лара, докато се качваха по стълбите към тяхната стая.

Дяволит блясък се мярна в очите му.

— Кристи каза, че имаме един час. Онова, което имам предвид, няма да отнеме толкова време.

Лара отвори вратата на тяхната стая.

— Някога мислиш ли за нещо друго?

Тя изписка изненадана, когато Джулиън я вдигна на ръце и я внесе в стаята, затръшвайки вратата с крак.

— Как да мога да мисля за друго, когато една дива циганка ме изкушава така непоносимо?

— Джулиън Торнтън! Нищо такова не правя.

— Няма нужда да правиш каквото и да било, скъпа — изхриптя той. — Намирам аромата ти, походката ти, начина, по който ме гледаш, за страшно възбуждащи. — Забеляза ваната пред камината и пусна Лара да се плъзне надолу по тялото му. — Можеш да ми изтриеш гърба.

Започна да се съблича. С ъгълчето на окото си видя, че Лара го наблюдава. Чу въздишката й — тих, нежен звук на копнеж, и се усмихна. Скоро щеше да превърне тази въздишка във вик на екстаз. Подтикван от желанието си, Джулиън влезе във ваната и се отпусна във водата.

— Искаш ли да дойдеш при мене? — запита с надежда.

— Мога да ти направя място.

— Вече се изкъпах — осведоми го Лара. — Освен това искам да чуя за нападението и какво означава то.

— По-късно — възрази Джулиън. Наведе се напред, прибирайки колене към брадичката си. — Можеш ли да стигнеш гърба ми?

Лара се взря за миг в широкия му гръб, после се отпусна на колене зад него. Насапуниса кесията за баня и започна да търка по-силно, отколкото трябваше.

— По-леко, любов моя, доста съм привързан към кожата си.

— Добре де — измърмори тя и започна да търка по-леко. След миг хвърли кесията във водата и се изправи. — Готово. Можеш сам да измиеш останалото.

— Жалко — каза Джулиън, изглеждайки като дете, на което току-що е бил отказан десерт.

Лара се извърна, докато Джулиън довършваше банята си. Не смееше да го наблюдава. Беше се възбудила само докато му търкаше гърба. Снощи и отново тази сутрин беше толкова заситена, че не би повярвала, че пак може да изпитва желание само броени часове по-късно. Властта, която имаше Джулиън над чувствата й, я плашеше. Не беше редно тя да го обича толкова много, докато неговите чувства към нея бяха хедонистични в най-добрия случай.

— Подай ми кърпата да се подсуша — каза Джулиън, изтръгвайки я от безмълвните й размисли.

Тя взе кърпата, която беше оставила на полицата на камината, за да се стопли, и му я подаде.

— Подръж ми я, моля те — каза той, разплисквайки вода на пода, докато ставаше от ваната.

Лара разгъна кърпата, хвърляйки поглед към него над ръба и. Дъхът й заседна в дробовете, когато той излезе от ваната и се разтърси като мокро животно, великолепно и силно. Беше още по-впечатляващ гол, отколкото облечен. Дори в покой мъжествеността му беше внушителна. Но не остана дълго в покой. Бузите на Лара порозовяха, когато тя започна да се раздвижва и да нараства. Само след броени секунди беше напълно възбудена. Голям и твърд, членът му се издигаше гордо и предизвикателно сред тъмна гора от косми. Лара буквално му хвърли кърпата и се извърна. Ако Джулиън видеше колко го иска, това само щеше да подкладе арогантността му.

Тя почувства ръката му на рамото си и се вцепени.

— Погледни ме, скъпа. Няма нищо срамно да чувстваш желание към съпруга си.

Лара се обърна.

— Не изпитвам срам, Джулиън. А съжаление. Иска ми се…

Той пусна кърпата и я привлече в прегръдките си.

— Какво ти се иска, любов моя? — Тя се поколеба. — Кажи ми истината, Лара. Ще ти дам каквото желаеш, ако е по силите ми да го направя — добави той.

— Обичам те, Джулиън. Няма да бъда щастлива, докато не те накарам да ме обикнеш.

Той я целуна с такава настоятелна пламенност, че светът й се разлюля в бурна наслада. Знаеше, че той я обича. Защо просто не беше способен да го каже?

— Може би проблемът ми е, че съм привързан към тебе повече, отколкото би трябвало, повече, отколкото имам право да бъда привързан към друга жена — прошепна Джулиън току до устните й.

Зашеметена, Лара се дръпна леко и се взря в него.

— Какво трябва да означава това?

— Това е нещо, с което трябва сам да се справя, любов моя.

Тя се извърна рязко от него.

— Даяна и мъртвото ти дете винаги ще бъдат по-близо до сърцето ти от мене и децата, които ще имаме с тебе.

— Грешиш, Лара.

— Докажи го, Джулиън — предизвика го тя. — Защо просто не можеш да кажеш думите?

— Никога не съм се любил с някоя жена така, както се любя с тебе. Никога не съм чувствал нещата, които чувствам с тебе.

Лара се намръщи.

— Това е добро начало. Толкова трудно ли беше?

— Да, поради причини, които дори не можеш да предположиш.

— Кажи ми.

— Не знам как да го обясня, любов моя. Трудно е. Даяна щеше да бъде жива днес, ако не беше ангажиментът ми към правителството. Тя беше невинна жертва и сега я няма. Вината, която чувствам заради смъртта й, е огромен товар.

— Защо не можеш да преодолееш смъртта й?

— Защото това не е единствената вина, която нося. Не я обичах достатъчно, Лара. Сега го разбирам. Знаех го от доста време, но не исках да го призная. Чувствата ми към тебе са по-силни от спокойната привързаност, която изпитвах към Даяна, и това трови душата ми. Причиних смъртта на невинна жена, която не обичах толкова, колкото тя ме обичаше. Не мога да загърбя това, още не. Сега разбираш ли какво се опитвам да кажа?

— Не съвсем, Джулиън, разкажи ми още.

Той погледна към часовника, стоящ на полицата над камината.

— Не сега. Късно е. Едва имаме време… — Бутна я назад, към леглото. Коленете й опряха в ръба и той я положи на постелята. — Не мисля за нищо друго, освен за това, през целия ден.

Изражението му беше напрегнато, емоциите — скрити в сенките на гъстите му мигли. Кичур коса се спускаше на челото му. Пот блестеше по възлестите мускули на раменете му и изпъкналите бицепси, когато се наведе над нея.

Съблече я полека, възбуждайки я с огромна страст и възхитително самообладание, карайки тялото й да пее и кръвта й да се сгъстява. Тя хлипаше неудържимо, когато той най-накрая раздели бедрата й и навлезе в нея. Тя се вкопчваше в него, посрещайки засилващото се темпо на тласъците му, въртейки ханша си срещу пороя от усещания, който я заливаше.

Тя се опита да удължи насладата, помъчи се да отдалечи прекрасното, измъчващо удоволствие, което бушуваше през нея, в нея, по нея. Но беше безполезно. Изстена името му и се предаде, разпадна се, пропадна в някаква вихрушка, докато я заливаше неспираща вълна от наслагващи се пулсации.

Носеше се в море от първична наслада, когато Джулиън навлезе още един път в нея и замря. Главата му се отметна, ханшът му се притисна към нейния. Дълбока, разтърсваща тялото му конвулсия го освободи. Стигна до яростна кулминация и се отпусна.

Беше тежък, но Лара се наслаждаваше на топлината и твърдостта му. Ръцете и го обгърнаха и го задържаха здраво. След няколко минути той се надигна и се отмести.

— Винаги подивявам, когато се любя с тебе — изхриптя той. — Нямах намерение да свърша толкова бързо.

— Хубаво беше — каза Лара с усмивка. — Вече закъсняваме за вечерята.

Джулиън изпусна изтощен стон.

— Ако не бях толкова гладен, щях да се изкуша да пропусна вечерното ядене.

— Може да искаш да стоиш гладен, обаче аз не искам — каза Лара, като се надигаше от леглото. — Ставай, мързеланчо.

Измиха се, облякоха се бързо и побързаха надолу по стълбите. Разговорите спряха и всички обърнаха очи към тях, когато двамата влязоха в залата. След миг изригна какофония от смях и ръкопляскалия. Изчервена, Лара се добра до стола си и дръпна Джулиън да седне до нея.

— Джулиън — изсъска на ухото му, — мислиш ли, че знаят защо сме закъснели?

Той й се усмихна снизходително.

— Знаят точно какво ни е забавило, любов моя. Не се притеснявай, това се очаква от младоженци.

Синджън потвърди думите му.

— Започнахме вечерята без вас двамата с Лара — каза той с намигване. — Всъщност, изненадан съм, че успяхте да дойдете.

— Какво? И да пропуснем изненадата на Мери? — засмя се Джулиън.

— А, ето ви, милорд — каза Мери, докато влизаше в залата, носейки в чиния нещо, което не изглеждаше годно за ядене. — Направих го специално за ваше удоволствие. — Постави чинията пред Джулиън със замах. — Добър апетит, ваша светлост.

Джулиън погледна към сивата буца, трепереща в чинията, и сбърчи нос. Изглеждаше и миришеше като развалена карантия.

— Какво, по дяволите, е това? Някаква шега ли е, Синджън?

Синджън едва не се задави от смях.

— Не е шега, братко. Не си ли чувал никога за хагис? Това е деликатес по този край.

Джулиън погледна към Лара. Тя се мъчеше да не се засмее, но загуби битката.

— Какво, по дяволите, е хагис? Става ли за ядене?

Мери го изгледа свирепо.

— Нямаше да ви го поднасям, ако не ставаше за ядене — изсумтя тя. — Мислех, че ви правя чест, като ви поднасям блюдо, което всички планинци обичат.

— Знаеш ли какво има в това? — обърна се Джулиън към Лара. — Очаква ли се да го ям?

— Това е смес от черен дроб, овес и подправки, сварена в овче шкембе — отвърна тя. — Не е толкова лошо, като му свикнеш.

— Отрежи си, Джулиън — подтикна го Синджън. — Мери е чудесна готвачка.

Джулиън не искаше да обиди Мери и вместо да я разочарова, се зае с хагиса. Отблъскващият пълнеж изпълзя от овчия стомах, нападайки сетивата на Джулиън с противната си миризма. Собственият му стомах се сви и той преглътна конвулсивно.

— Давайте, ваша светлост — каза весело Мери. — Направила съм достатъчно за всички.

Сякаш по даден знак кухненските помощници донесоха димящи подноси с хагис и ги разнесоха на масите. Лицето на Джулиън пребледня, когато видя как планинците режат от хагиса си и го пъхат в устите си с очевиден апетит.

— Хайде — подкани го Синджън. — Няма да те убие, братко.

— Не съм толкова сигурен — измърмори Джулиън.

Все пак, колко лошо можеше да бъде, щом всички като че ли му се наслаждаваха. Дори Синджън, който беше ял храна, приготвена от най-добрите готвачи в Англия, изглежда, беше започнал да харесва хагис.

Джулиън знаеше, че всички, включително Мери, го наблюдават. Подготви се за най-лошото, пъхна една малка хапка в устата си и задъвка. Вкусът избухна в устата му и не беше приятен. Понечи да изплюе хапката, но размисли и започна да дъвче бавно, осъзнавайки, че това е най-голямото изпитание, пред което някога се беше изправял. Ако изплюеше хапката, всички щяха да му се смеят. Ако преглътнеше, не беше сигурен дали ще може да я задържи в стомаха си.

— Как е? — запита Синджън с шеговит тон. — Хареса ли ти?

Неспособен да преглътне, Джулиън отговори през хагиса, който сякаш беше поникнал на гърлото му:

— Е… поносимо е.

— Трябва да глътнете, за да му се насладите — насърчи го Мери.

Джулиън принуди хагиса да се спусне в гърлото му, почувства как топката тупва в стомаха му и видимо позеленя. След няколко дълбоки вдишвания и голяма глътка бира можа да заговори нормално.

— Не е нещо, което бих ял всеки ден.

— Нито даже веднъж в годината. Нито втори път в живота ти — разсмя се Синджън.

— Дай го нататък на масата, някой с удоволствие ще изяде порцията ти — каза Кристи.

Джулиън се подчини охотно. Мери изглеждаше удовлетворена, че поне е опитал, и се оттегли в кухнята с доволна усмивка на уста. Той почувства облекчение, когато основното ястие дойде след малко.

— Тази жена е истински дявол — каза Джулиън.

Това предизвика нова порция добродушен смях.

Докато траеше вечерята, Джулиън не можеше да не мисли за мъжете, пратени да го убият. Защитата на Лара и на семейството му беше по-важна от грижата за самия него. Той знаеше какво трябва да направи.

След продължителната и сита вечеря Джулиън видя, че Лара сподавя една прозявка. Бързо се извини и я отведе в леглото. В мига, когато вратата се затвори зад гърба му, Лара се обърна към него без никакъв признак на умора.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно, Джулиън. Не си ми казвал какво смяташ да правиш след онова нападение. Те няма да си тръгнат, знаеш го. Просто те чакат да излезеш пак от замъка. Няма да понеса да те видя убит.

Джулиън разсеяно заора с пръсти в косата си.

— Ако остана в Гленмур, това ще изложи на опасност и тебе, и семейството ми. Онези мъже щяха да убият днес Синджън и окото им нямаше да мигне. Отказвам да стана затворник зад стените на Гленмур. Трябва да замина. Синджън предложи неговите планинци да ме охраняват, ако реша да се върна в Лондон.

— Кога тръгваме?

— Искаш да кажеш, кога тръгвам аз — поправи я Джулиън. — Ти няма да ходиш никъде, докато Чакала и помощниците му не влязат в затвора. Няма да се спрат пред нищо, за да ме спипат.

— Никъде няма да ходиш без мене — заяви Лара, тръсвайки упорито глава.

— Не го прави по-трудно, отколкото вече е, любов моя. Животът ти ми е скъп. Ще останеш тук, при Синджън и Кристи, докато дам знак, че е безопасно да заминеш.

— Ще видим — измърмори Лара, докато се събличаше.

След няколко минути се пъхна гола под чаршафите.

Джулиън се съблече и се пъхна при нея. Ръцете му я обгърнаха и той я привлече към себе си.

— Заспивай, любов моя. Изглеждаш изтощена. По-късно ще решим какво трябва да правим.

Измина една седмица без по-нататъшни покушения срещу живота на Джулиън. Всеки път, когато излизаше от защитения Гленмур, го придружаваха достатъчно много планинци, за да обезкуражат дори най-смелите врагове. В края на седмицата всички сметнаха, че вече няма опасност и че хората на Чакала, страхувайки се от планинците, са си отишли. Никой не ги бе виждал повече след първото нападение.

Кристи реши, че е безопасно да отпътува до Инвърнес, за да накупи запаси за зимата, и се посъветва със Синджън. Той се съгласи да тръгнат и повика няколко здравеняци от клана да ги придружат.

Лара очакваше с нетърпение отиването в Инвърнес. Гладът беше доста голям, имаше много магазини, а на нея й трябваха топли дрехи.

Потеглиха рано една сутрин. Джулиън, Синджън и жените яздеха редом с планинците. Следваше ги един фургон, който трябваше да откара припасите в Гленмур.

Стигнаха оживения град малко преди пладне. Стомахът на Лара къркореше така силно, че когато видя един продавач на пайове да хвали високо стоката си, помоли Джулиън да й купи пай с месо. Той се съгласи и купи пай за всички. Засмя се, когато тя нападна солената пита и облиза пръстите си накрая.

— Гладна ли беше? — пошегува се той.

— Като вълк.

Размени многозначителен поглед с Кристи, после двете избухнаха в смях. Скоро трябваше да каже на Джулиън за детето, но още не беше време. Искаше да му даде възможност най-напред да признае любовта си.

— О, виж — Лара посочи един магазин, чиято табела сочеше, че вътре се правят връхни дрехи. — Какво хубаво наметало с кожена подплата има на витрината. Може ли да спрем тук?

— Точно до магазина за платове е, там ще купя вълнен плат — каза Кристи. Погледна към Джулиън. — Може ли с Лара да пазаруваме, докато вие със Синджън вършите вашите работи?

— Само ако стражите ви придружават — отвърна Джулиън, поглеждайки към Синджън за потвърждение.

— Да — съгласи се Синджън. — Иначе жените щяха да бъдат в безопасност в Инвърнес, но няма смисъл да се рискува. Не сме виждали никакви признаци, че хората на Чакала са наблизо, но това не означава, че не са. Гавин и още трима мъже ще вървят с тях, докато пазаруват.

Тогава групата се раздели, четирима мъже тръгнаха с жените, а останалите обкръжиха Джулиън.

 

 

— Знаех си, че ако изчакаме, ще се отвори възможността, която ни трябва — каза зарадван Крокет.

Двамата с Доркс бяха се маскирали с шотландски наметала и шапки, така че почти не се отличаваха от гражданите, тръгнали по своите работи в този хубав пазарен ден.

— Дори не им хрумва, че ги следим — продължи Крокет. — Ако бяхме постъпили глупаво и бяхме докарали всички наши хора в града, щяхме да бием на очи, но така, само двама, не будим подозрение.

— Сега какво? — запита Доркс. — Какво могат да направят двама мъже срещу тия диви планинци, дето пазят Скорпиона?

— Ще бъде безразсъдно да нападнем Скорпиона, обаче можем да сполучим с жена му. Щом я пипнем, той ще ни падне в ръчичките. Виж! — изграчи Крокет. — Разделят се. Хайде, не изпускай момичето от очи.

Завиха зад ъгъла и проследиха жените. Нахлупили ниско шапките си, двамата ги последваха пеша, без да привличат внимание.

— Малката циганка влиза в магазина за връхни дрехи, а лердката на Макдоналд отива в магазина за платове — изсъска Доркс.

Крокет се ухили радостно.

— Всичко работи за нас. Бързо върви в конюшнята и наеми затворена карета. Докарай я в алеята зад магазините. Другото остави на мене.

Без да задава въпроси на началника си, Доркс се затича по улицата, за да изпълни заповедта на Крокет.

Наметката, изложена на витрината, беше точно каквато искаше Лара.

— Ще дойдеш ли с мене? — обърна се тя към Кристи.

— Защо не купиш наметката и не поразгледаш малко другите стоки, докато аз вляза в магазина за платове да взема плата, който ми трябва. Ще дойда при тебе, когато свърша.

Тя се обърна към Гавин.

— Става ли така, Гавин?

Той помисли малко, после кимна.

— Магазините са един до друг, двама мъже могат да те чакат пред магазина за платове, а други двама да чакат Лара пред магазина за връхни дрехи.

— Няма да се бавя, Лара — обеща Кристи. — Не бързай. Мъжете ни ще изгубят часове в пробване на оръжието, което Синджън възнамерява да купи, за да смени старото в оръжейницата.

Лара влезе в магазина и се огледа, възхитена от изложените готови дрехи. Дребна жена, прилична на птица, излезе иззад една завеса и допърха до нея.

— С какво мога да ви услужа, милейди?

— Онази наметка на витрината. Бих искала да я купя.

— Най-добро качество е, пипнете подплатата. Ще бъде топла и нежна за вашата фина кожа.

— Колко струва?

Двете се пазариха известно време, преди да стигнат до взаимно удовлетворяваща цена.

— Искам да я облека — каза Лара, после свали старата си наметка и я замени с новата. — Увийте старата, ще я взема с мене. Покажете ми какви готови рокли имате.

— Насам, милейди — каза жената и поведе Лара към единия ъгъл на магазина, където бяха изложени няколко рокли.

Лара чу вратата на магазина да се отваря и да се затваря, но не обърна внимание, докато оглеждаше изложените рокли.

— Извинете ме за миг, милейди — каза съдържателната на магазина, — докато се погрижа за джентълмена. Не бързайте. Разглеждайте спокойно.

Лара намери две рокли, които щяха да й отиват, и започна да рови в куп фусти. Странен звук зад нея привлече вниманието й и тя се обърна полека, обхваната от внезапен студ. Погледът и пробяга из малкия магазин в търсене на съдържателната, но не я видя. Затова пък видя мъжа, който беше влязъл, докато тя ровеше из дрехите, и тръпка на страх пропълзя надолу по гръбнака й. Увивайки се плътно в наметката си, тя тръгна полека към вратата.

Изведнъж онзи тип се озова до нея и огромната му ръка запуши устата й.

— Тихо, момиче! — изсъска той.

Лара се задърпа, докато нападателят я теглеше към завесата в дъното на магазина, но безуспешно. Той беше много по-силен от нея. Тогава забеляза съдържателната на магазина да лежи на пода зад тезгяха и страхът й прерасна в дива паника. Беше ли я убил? Замоли се дано да не е. Какво искаше този тип от нея?

Нападателят я дръпна през завесата към една задна врата и изведнъж Лара разбра какво става.

Въпреки енергичните й протести той я изблъска през задната врата и я натъпка в една карета, която чакаше в уличката. Нападателят поотпусна устата й достатъчно, за да успее да извика. Но викът за съжаление не излезе от гърлото й. Нападателят разбра какво замисля тя и юмрукът му се стовари върху челюстта й. Това беше последното, което Лара усети.

Кристи си тананикаше, излизайки от магазина за платове. Беше купила всичкия хубав вълнен плат, от който имаше нужда, както и фланела, за да направи пелени за бебето, и нямаше търпение да разкаже на Лара за покупките си. Наметката, която искаше Лара, я нямаше на витрината, отбеляза тя, когато отвори вратата и влезе вътре.

Магазинът беше празен. Внезапна тревога я обзе. Тя извика Лара по име. Никакъв отговор. Планинците явно бяха видели паниката й, защото нахлуха вътре след нея.

— Какво има? — запита Гавин. — Къде е Лара?

— Не знам — отговори Кристи.

— Не е излизала от предната врата на магазина — обади се друг мъж.

— Претърсете наоколо — заповяда Гавин.

Мъжете се пръснаха. Гавин намери изпадналата в безсъзнание съдържателна да лежи зад тезгяха.

— Мъртво ли е? — запита Кристи, отпускайки се на колене до жената.

— Жива е — каза облекчен Гавин. — Започва да се съвзема.

Жената отвори очи и се опита да се фокусира върху лицето на Кристи.

— Кои сте вие? — прошепна тя.

— Аз съм водачката на клана Макдоналд от Гленмур. Какво стана с жената, която купи наметката от вас?

— Ох, не знам. Един мъж влезе в магазина, докато тя разглеждаше. Отидох да говоря с него и той ме удари.

— Можете ли да го познаете? — запита Гавин.

— Ох, не. Не му видях лицето.

Разяждана от мъка, Кристи се отпусна назад на пети. Четирима здравеняци планинци не можаха да опазят една дребна жена. И сега Лара я нямаше.

Как ще каже на Джулиън?