Кони Мейсън
Нещо повече от скандал (10)

10

Джулиън дискретно изведе Лара от музикалната вечеринка, без да вдига шум. Заобиколи предната част на къщата, където чакаше каретата му, и пусна Лара да стъпи долу. Но за късмет се натъкнаха на Станхоуп и Толивър, които тъкмо пристигаха.

— Мансфийлд, Лара — приветства ги Станхоуп. — Тръгвате ли вече?

— Ъ-ъ… Лара я заболя глава — каза Джулиън, заставайки пред нея, за да я заслони от погледите на двамата.

Челото на Станхоуп се набръчка загрижено.

— Ще дойда с вас.

— Няма нужда — възрази Джулиън. — Аз ще я изпратя.

— Глупости — изфуча Станхоуп. — Няма да слушам музика, като знам, че Лара не е добре. — Обърна се към Толивър. — Моля да ме извините, милорд. Трябва да се погрижа за здравето на дъщеря си.

— Разбира се — съгласи се Толивър. Взря се в Лара остър поглед. — Да не сте пострадали, скъпа? Това на челото ви не е ли кръв?

Джулиън изруга под нос, когато Станхоуп обърна настрани дъщеря си, за да я види по-добре.

— Господи, какво е станало? — възкликна Станхоуп.

— Няма нищо, татко — изрече Лара със слаб глас. — Аз… паднах.

Джулиън погледна към Толивър, но не можа да прочете нищо по затвореното му изражение. Тогава вниманието му беше привлечено от Лара, която изведнъж се отпусна върху него. Прониза го страх. Можеше да е пострадала по-зле. Трябваше да я отведе у дома й и да повика лекар.

Грабна я на ръце, настани я в каретата, и скочи вътре след нея.

— Чакайте ме — каза Станхоуп, бързайки припряно след тях.

Вратата едва се беше затворила след него, когато Джулиън почука по покрива и каретата потегли. Лара изстена и отвори очи.

— Как стана това? — запита Станхоуп.

Джулиън усети гнева му и не можеше да го обвинява. И той изпитваше същото. Това не биваше да се случва.

— Паднах — каза Лара, преди Джулиън да успее да отговори. — Джулиън беше отишъл да донесе нещо за освежаване, а аз имах нужда от чист въздух. Излязох навън да ме подуха малко вятър и се спънах в нещо, когато тръгнах по пътеката към фонтана. Аз… трябва да съм си ударила главата в някой камък.

Станхоуп я погледна скептично.

— Ти не си непохватна, Лара. Всичко ли ми казваш?

— Да…

— Не — обади се Джулиън. Време беше да постави на изпитание предаността на Станхоуп към дъщеря му. — Лара е била нападната.

— Нападната ли! — ахна Станхоуп. — Някой е нападнал дъщеря ми? Как е посмял? Кой беше, Лара? Жив ще го одера. Ще повдигна обвинение.

Лара отправи недоволен поглед към Джулиън.

— Няма нужда да плашиш татко.

— Напротив, наложително е — не отстъпваше Джулиън. — Той ти е баща. Има право да знае.

Станхоуп погледна строго към Джулиън.

— Какво да знам? — Изведнъж челото му се проясни и той се усмихна. — Хм, Мансфийлд, да не сте се обяснили на дъщеря ми?

— Щях да говоря с вас утре, милорд. Искам благословията ви да ухажвам дъщеря ви. Възнамерявам да се оженя за нея.

Станхоуп го изгледа втренчено.

— Какво ще каже Лара по този въпрос? Не бих настоявал да се омъжи за човек, който й е неприятен.

— Не изпитвам антипатия към лорд Мансфийлд, татко — обясни Лара. — Но още не съм готова да се омъжа.

— Ще се венчаем след един месец в параклиса на Торнтън Хол — заяви Джулиън, без да обръща внимание на възражението й. — Междувременно Лара не бива никъде да ходи сама. Възнамерявам да наема охрана да я наблюдава, когато не съм на разположение.

Станхоуп изглеждаше доста объркан.

— Не разбирам. Защо са нападнали Лара? Защо някой ще иска да й навреди? — Очите му се присвиха във внезапно просветление. — В какво сте замесен, Мансфийлд? Животът на Лара застрашен ли е заради вас?

— А вие в какво сте замесен, Станхоуп? — атакува с въпрос Джулиън.

— Аз ли? Не съм замесен в нищо, което би могло да навреди на дъщеря ми. А вие можете ли да кажете същото? Не съм сигурен, че одобрявам предложението ви да се сродим.

За съжаление, със или без предложение, бъдещето на Лара беше мрачно.

— Аз съм честен човек, Станхоуп. Бих предложил името си на всяка жена, която съм компрометирал.

— Джулиън! — извика изплашено Лара, зашеметена от думите му. — Как смееш!

— Смея, защото не ми е безразлично какво ще стане с тебе.

— Я чакайте малко — избухна Станхоуп. — Дължите ми обяснение. Кога сте компрометирали дъщеря ми?

Джулиън разбра, че направи гаф, но нямаше как да го поправи. Понеже не можеше да спомене за циганския лагер, набързо импровизира. А и това беше чистата истина.

— В деня, когато излязохме на разходка с каретата ми. Бяхме видени в… ъ-ъ… компрометираща ситуация. Не обвинявайте Лара, милорд. Аз ужасно я изложих без нейно съгласие и силно желая да се оженя за нея.

Станхоуп изглеждаше като поразен от гръм.

— Господ ми е свидетел, че едва ли мога да откажа след това, което току-що ми признахте. Трябва да отбележа, че съм разочарован и от двама ви, но съм доволен, че Лара ще сключи добър съюз.

Каретата спря пред дома на Станхоуп. Лакеят отвори вратичката и спусна стъпалцата. Станхоуп слезе пръв, след него Джулиън. Когато Лара понечи да го последва, Джулиън я взе на ръце и я понесе покрай баща й.

— Пуснете ме да стъпя, милорд, мога да ходя.

Станхоуп побърза да отвори вратата, и Джулиън внесе Лара вътре.

— Коя е стаята й? — запита той.

— Мога да я поема оттук нататък — настоя Станхоуп.

— Покажете ми стаята — изрече рязко Джулиън, докато се качваше по стълбите.

— Милорд, Джулиън, не съм тежко ранена. Пусни ме да стъпя долу.

Станхоуп отвори една врата и Джулиън влезе в спалнята на Лара. Нейната камериерка, която чакаше господарката й да се прибере, веднага скочи.

— О, милейди, какво е станало?

Джулиън настани Лара в средата на леглото, после издаде резки заповеди към камериерката, сякаш имаше пълното право да го направи.

— Студена вода и кърпи — излая той, докато приближаваше лампата към леглото.

— Какво правите? — запита Станхоуп.

— Опитвам се да разбера дали има нужда от лекар.

Станхоуп загледа втренчено как Джулиън прокарва пръсти по моравата цицина на челото на Лара.

— Наистина, Джулиън, трябва ли да се държиш като тиранин? — оплака се Лара. — Само малка цицина е.

— Май няма нужда да се шие — отбеляза Джулиън, — но ще разбера повече веднага щом тази дяволска камериерка се върне с водата и кърпите.

Момичето дойде след миг и постави легена и кърпите на нощната масичка. Джулиън намокри една кърпа и нежно проми раната. Лара трепна, но не издаде звук.

— Кожата е разкъсана, но раната е плитка. Изглежда, че е ударена с камък или нещо твърдо. Кървенето почти спря.

— Казах ти, че съм добре — настоя Лара. — Просто си върви и ме остави сама.

— Елате, Мансфийлд — нареди рязко Станхоуп. — Да оставим Лара на камериерката й. Мисля, че е време за едно хубаво бренди.

— Ще дойда утре, Лара — обеща Джулиън. — Не бива да излизаш, докато не уредя денонощна охрана.

— Деспот — изсъска тя, след като Джулиън излезе подир Станхоуп.

Щом се озоваха в кабинета на Станхоуп, Джулиън прие чаша бренди и се отпусна на един стол.

Станхоуп избра стол срещу него. Помежду им се възцари притеснено мълчание, защото Станхоуп се загледа намръщено в питието си. После вдигна глава.

— Дължите ми обяснение, Мансфийлд. С дъщеря ми като че ли се познавате доста добре, въпреки че се запознахте едва преди няколко дни. Познавахте ли Лара, преди да ви я представя?

— Трябва да ми вярвате по този въпрос, Станхоуп — каза Джулиън. — Загрижен съм за доброто на дъщеря ви. Никой няма да я нарани. Обявявам годежа ни в утрешните вестници.

— Лара като че ли се колебае дали да се омъжи за вас.

— Тя няма избор. — Младият мъж глътна съдържанието на чашата си и се изправи. — Трябва да вървя. Има да се свърши много, преди известието да се появи утре във вестниците. Лека нощ, Станхоуп.

— В опасност ли сте, Мансфийлд? — запита рязко домакинът, когато Джулиън посегна към дръжката на вратата. — Какви тайни криете от мене?

— Не мога да обсъждам това сега. Достатъчно е да кажа, че Лара няма да пострада. Но — добави той със застрашителна нотка в гласа, — ако разбера, че сте замесен в… нещо, което би могло да й навреди, ще отговаряте пред мене.

Челото на лорд Станхоуп се сбърчи смаяно, докато Джулиън се сбогуваше.

Беше много късно, когато Джулиън се върна в дома си. Отключи си и си отиде право в стаята. Еймс седеше пред огъня и го чакаше.

— Върви да си лягаш, Еймс, нямам нужда от тебе тази вечер — каза Джулиън. — Събуди ме в седем часа. Чакат ме много ангажименти.

— Много добре, милорд — отвърна Еймс. — Ще кажа да ви приготвят ваната точно за седем часа. Лека нощ, милорд.

— Лека нощ, Еймс.

Джулиън лежа буден дълго време, размишлявайки над иронията на положението си. За мъж, заклел се никога да не се жени, беше прекалено нетърпелив да направи Лара своя съпруга. Може би го искаше, защото никога досега не беше компрометирал почтена жена и го гризеше вина. С Даяна се бяха любили едва след като бяха избрали дата за сватбата. След смъртта й той беше имал любовници, понякога беше спал със скучаещи съпруги на мъже от своя кръг, които на свой ред издържаха любовници. Но никога не беше вземал невинна девойка, не беше развратил нито една жена от своето съсловие. Преди да срещне Лара, жизнерадостната красавица, която се беше омъжила за него в езическа церемония и го беше излъгала за произхода си.

Споменът как сладкото тяло на Лара се притиска неговото остана с него чак докато сънят най-накрая го надви.

Лара беше в стаята за закуска, когато на следващата сутрин вестникът пристигна. Главата я болеше и ръцете й трепереха, когато взе вестника, за да потърси известието за годежа им. Намери го отпечатано на видно място на втората страница и изстена на глас. Той можеше да обяви годежа им във всеки вестник, издаван в страната, но тя все така отказваше да се омъжи за човек, който не я обича.

Джулиън пристигна точно в десет часа. Лорд Станхоуп беше вече излязъл, а Лара се готвеше да отиде на езда в парка въпреки предупрежденията на баща си, че не бива да излиза сама. Джулиън забеляза, че е в костюм за езда, и едва не подскочи до тавана.

— Къде отиваш?

Тя вдигна брадичка.

— На езда.

— Не бива да излизаш от къщата сама. Баща ти не го ли е грижа за тебе?

— Не замесвай татко в това. Каза ми да не излизам сама, но не виждам как може ездата в парка да е опасна, след като ме придружава лакей.

— Не си в циганския лагер — възрази Джулиън. Хвана я за раменете и я разтърси доста силно, а после я притисна към себе си. — Глупаче такова. Това е Лондон. Вече те нападнаха. Какво да направя, за да те убедя да приемеш сериозно предупрежденията ми?

— Не виждам никаква опасност — повтори тя.

— Тя е навсякъде около тебе.

— Не, около тебе е. Аз съм само залог в тайните ти афери. Най-доброто, което можеш да направиш, за да ми осигуриш безопасност, е да стоиш настрана от мене. Щом загубиш интерес към мене, опасността ще умре от само себе си.

Джулиън не беше убеден, че решението е толкова просто. Или може би не искаше да го види така ясно, както го виждаше тя.

— Ако толкова ти се язди, ще дойда с тебе. Днес дойдох с коня. Хайде.

С явно нежелание Лара взе камшика си за езда и излезе първа от стаята. Двамата се качиха на седлата и тръгнаха ходом към улицата.

Щом навлязоха в парка, Джулиън разбра, че е допуснал грешка. Имаше твърде много хора и Лара ставаше прекалено очевидна мишена, ако някой поискаше да я нарани. Ледена тръпка мина по гръбнака му. Макар да не видя никой, който би искал да й направи нещо лошо, той имаше неясното усещане, че ги наблюдават.

Лара тръгна по пътеката за ездачи и Джулиън я последва, застанал нащрек. Пистолетът, който винаги носеше, беше затъкнат удобно в колана му, а късата кама, която беше пъхнал в ботуша си в последната минута, тежеше успокояващо на крака му.

— Прекрасно е да излезеш и да яздиш — каза Лара. — Липсата на свобода в Лондон ме кара да копнея за провинцията. Яздех всеки ден в провинциалното ни имение в Кент. И животът ми е прост, когато съм с Рамона и Пиетро.

— Лондон си има своето обаяние, но човек трябва да внимава, когато излиза навън. Затова съм толкова строг с Ема. Знам какви опасности дебнат нищо неподозиращите невинни хора.

Пътеката за ездачи навлезе в гориста местност. Движението намаля, двамата срещаха само отделни ездачи и напрежението на Джулиън нарасна.

— Ще стигна първа до края на гората — подхвърли Лара през рамо, докато пришпорваше коня си в галоп.

Внезапен страх го прониза.

— Не! Спри!

Ветрецът може би беше подхванал думите му и ги беше отнесъл, защото тя не го послуша.

Лара препусна напред. Шапката й отлетя, фибите изхвръкнаха, освобождавайки копринената завеса на къдравата черна коса. Смехът й долетя до него, когато той плесна леко с камшика си хълбока на коня и препусна след нея. Да не е полудяла? Или дивата циганска кръв у нея е взела връх, надмогвайки лейди Лара?

Догони я на края на гората. Тя вече беше слязла и стоеше в очакване.

Той скочи на земята и я дръпна грубо към себе си.

— Никога повече не го прави. Не те виждах прекалено дълго.

— Не можеш да ме наблюдаваш двадесет и четири часа на ден — възрази тя.

— Защо според тебе искам да се оженим?

— Надявах се на повече — отвърна Лара с въздишка.

Джулиън не разбра думите й, но устните й изглеждаха така приканващи, че той не можа да намери сили да я помоли да повтори. Изведнъж разбра, че не може да устои на примамващите сладки червени устни, и сведе уста към нейната. Но само едно вкусване не беше достатъчно. Целувката му стана по-дълбока, той я притисна още по-силно до себе си, езикът му навлезе дълбоко в устата й, за да вкуси сладкия й аромат. Зацелува я още по-трескаво; прокара ръце по гърба и ханша й, обхвана седалището й и я притисна към себе си, карайки я да усети почти болезнената му ерекция.

Лара прекъсна целувката и вдигна поглед към него с огромни, блеснали очи.

— Джулиън… аз…

— Не, не казвай нищо.

Положи я на земята, подлагайки внимателно ръце под тялото й.

Изведнъж светът около тях експлодира. Нещо горещо опърли ухото му. Отне му само един кратък миг, за да разбере, че някой стреля по тях, и инстинктивно покри Лара с тялото си. Втори куршум изсвистя покрай главата му. Той стисна здраво Лара и се изтърколи заедно с нея зад едно дърво, а после я изправи и я притисна към твърдото стъбло.

— Какво има? Какво стана? — запита Лара. — Стреля ли някой?

— Точно така — изръмжа Джулиън. — Сега разбираш ли защо не искам да излизаш сама?

— Куршумът без съмнение е бил за тебе — осмели се Лара.

— Може би — допусна Джулиън. — А може би не. Няма нужда да казвам, Лондон става твърде опасен.

Лара потръпна. Откакто беше срещнала Джулиън, животът й доста се бе усложнил. Рамона предсказа опасност, но Лара не си и беше помисляла, че може да стане истинска мишена. Джулиън водеше потаен живот и заради това опасността я следваше по петите.

Изстрелите бяха секнали. Тя погледна към Джулиън, за да го пита дали мисли, че стрелецът си е отишъл, и изненадана видя кръв да се стича отстрани по врата му.

— Джулиън, ранен си!

— Куршумът ми одраска ухото. Вече не тече кръв. Не се тревожи, Лара, няма нищо.

Тя надникна над рамото му към откритото пространство, където се бяха целували преди броени мигове.

— Мислиш ли, че стрелецът си е отишъл?

— Стой тук, смятам да разбера.

Извади пистолета от колана си и излезе иззад дървото.

— Джулиън, не! Не се показвай.

Той не обърна внимание на предупреждението й и излезе на открито.

— Внимавай! — изсъска Лара.

Нищо не помръдваше в зловещата тишина.

— Всичко е наред — викна Джулиън към нея, докато прибираше пистолета в колана си. — Отишъл си е. Можеш да излизаш.

Лара се огледа предпазливо и отиде при него.

— Да се махаме — каза Джулиън. — Конете избягаха от първия изстрел, но се съмнявам, че да отишли далече.

Джулиън свирна и жребецът му послушно дотърча от гората. Конят на Лара го следваше плътно. Джулиън й помогна да се качи и сам се метна на седлото.

— През гората ще яздя пръв — каза той. — Стой точно зад мене. Изстрелите дойдоха тъкмо от гората, така че който и да е стрелял, вероятно е някъде пред нас.

— Ще яздя до тебе — възрази Лара.

Лицето му се вкорави.

— Направи каквото ти казвам, Лара.

Тя въздъхна и се подчини, макар че повече се озърташе през рамо, отколкото да гледа пътя пред себе си. Мисълта, че някой иска смъртта на Джулиън, я караше да се чувства дори физически зле. Върнаха се по същия път. Сега по пътеката за езда имаше повече хора и Лара си позволи да диша по-свободно. Повече хора означаваше по-голяма безопасност. Излязоха от парка и се върнаха в дома на Станхоуп.

Един коняр изтича, за да помогне на Лара да слезе и да се погрижи за конете.

— Оставете моя кон — нареди Джулиън, докато хващаше Лара за ръката и я повеждаше нагоре по стълбите. — Тръгвам си веднага.

— Джулиън — протестира тя. — Сега сме в безопасност. Няма причина да бързаш.

— Не вярвам на никого — отвърна рязко Джулиън.

— За тебе вече не е безопасно в Лондон.

Лара се взря в него.

— Преувеличаваш. Тук съм в пълна безопасност с татко.

— Вече не си. Ще те заведа на място, където съм сигурен, че ще бъдеш в безопасност.

— Къде ще ме водиш? — опълчи се Лара.

— Събери си нещата, ще останеш там може би за по-дълго време. Аз отивам у дома да си взема багаж и да кажа да приготвят каретата ми.

Вратата се отвори и Джулиън преведе Лара покрай иконома.

— Това е всичко, Джийвърс — кимна тя, докато сваляше ръкавиците си. Обърна се към Джулиън в мига, когато икономът се скри. — Ела в кухнята. Трябва да се погрижа за ухото ти.

— Много добре, Лара — изрече покровителствено Джулиън. — Заминаваме след час.

Тя зае войнствена поза.

— Никъде не отивам с вас, милорд.

Джулиън стисна зъби.

— Аз съм на друго мнение, милейди.

— Какво ще кажа на татко?

— Остави му бележка. Кажи му, че заминаваш с мене. Не казвай къде да ни търси.

— Как така? Дори не знам къде отивам. Какво ще си помисли татко? Не мога просто да изчезна без обяснение.

— Все ми е едно какво ще си помисли. Ще обясняваме, когато се върнем.

Лара никога не беше виждала Джулиън толкова сериозен, толкова непреклонен.

— Наистина ли смяташ, че съм в опасност?

— Не спори, Лара. Върви горе и си приготви нещата. Ако не си готова след един час, ще те отведа със или без багажа ти.

Хвана я за раменете и я целуна здраво. После я отдели от себе си.

— Върви.

Лара тръгна нагоре по стълбите, спирайки по средата, за да погледне през рамо към Джулиън. Той говореше сериозно с Джийвърс, който се беше появил като по даден знак, за да му отвори вратата.

— Разбирам, милорд — изрече Джийвърс с леко повдигане на веждата. — Не бива да пускам никого тук, докато не се върнете. И трябва да кажа на лорд Станхоуп, че вие с лейди Лара заминавате задълго.

— Точно така — каза Джулиън.

— Това ли е всичко, милорд? Мога ли да съобщя на лорд Станхоуп къде отивате?

— Не, не можете, Джийвърс. Само му дайте бележката ми. Вярвам, лейди Лара сега също му пише бележка.

Джулиън стигна в дома си без инциденти. Фартингейл отвори вратата и той влезе вътре.

— Кажи на Еймс да ми приготви една чанта, Фартингейл — нареди Джулиън. — Никакви елегантни дрехи, само прости панталони и жакети. Искам каретата и кочияшът да бъдат отпред след един час. И помоли готвачката да приготви някакво солидно ядене за из път. За двама души.

— Мога ли да запитам колко време няма да ви има, милорд?

— Нямам представа, Фартингейл. Лейди Ема у дома ли си е?

— Не, милорд. Но лейди Аманда е в малката приемна.

Джулиън се намръщи. Какво прави Ема навън сама? А и Аманда да бродира на гергеф…

— Добър ден, лельо Аманда.

Тя вдигна поглед и се усмихна.

— Добър ден, Джулиън. Прелестен ден, нали?

— Зависи от гледната точка. Къде е Ема?

— Излезе на езда в парка с онзи мил виконт Блейкли.

— По дяволите! Никой ли не се подчинява на нареждания? Казах й да стои настрана от Блейкли. Ти като че ли ги покровителстваш. Мислех, че ще разбереш възраженията ми срещу Блейкли и ще отклониш вниманието на Ема от него. Блейкли не е мъж за нея.

Ръката на Аманда се вдигна към гърдите й.

— Господи, Джулиън, знаеш колко е решителна Ема.

— Твърдоглава, искаш да кажеш — измърмори той.

— Не мога да я чакам, лельо Аманда. Заминавам след един час. Искам да…

Думите му бяха заглушени от шум в коридора. Джулиън отвори вратата и надникна навън. Сърцето му падна в петите, когато видя бледата, разрошена Ема да се опира тежко на ръката на Блейкли.

Джулиън изскочи във фоайето, взирайки се свирепо в Блейкли.

— По дяволите! Какво си направил на Ема?

— Руди нищо не ми е направил — защити го Ема. — Спаси ми живота.

Джулиън застина.

— Какво искаш да кажеш?

— Някой стреля по нея — обясни Блейкли. — Видях нещо да проблясва. Забелязах някакво дуло да се подава иззад едно дърво и я бутнах от коня. Куршумът мина на инчове от нея. Какво, по дяволите, става тук, Мансфийлд? Имам сериозно подозрение, че това необяснимо нападение е свързано с тебе.

Джулиън изглеждаше зашеметен. Цялото му семейство ли беше станало мишена на някакъв луд? Не можеше да допусне това да продължава. Трябваше веднага да се направи нещо.

— Добре ли си, Ема, скъпа? — Аманда беше последвала Джулиън в коридора.

— Много съм добре, лельо — каза Ема с треперещ глас. — Малко понатъртена, може би, но иначе нищо ми няма. — Отправи обожаващ поглед към Блейкли. — Благодарение на Руди.

— Качи се в стаята си и кажи на камериерката да ти приготви една чанта. И една за нея. Веднага заминаваш за Шотландия. Ще я придружиш ли, лельо Аманда?

— О, господи, не — изрече ужасена Аманда. — Не мога да тръгна на такъв дълъг път на моята възраст. — Тя потръпна. — Не обичам планините. Твърде диви са за мене, а и онези свирепи шотландци ме плашат. Не знам как издържа Синджън.

Джулиън кимна енергично.

— Много добре. Камериерката на Ема ще й бъде компаньонка.

— Никъде не отивам, Джулиън — протестира Ема. — За какво е всичко това? Защо някой се опитва да ми навреди?

— Да, Мансфийлд — каза Блейкли. — Мисля, че дължиш обяснение на Ема.

Джулиън не виждаше друг изход. Беше крил от семейството си, че е правителствен агент, но сега, когато Чакала го беше идентифицирал, се налагаше любимите му хора да знаят каква опасност ги заплашва. И предполагаше, че няма да навреди, ако осведоми Блейкли, защото той беше спасил живота на сестра му.

— Ема, животът ти е в опасност, защото някой иска да унищожи мен — призна Джулиън. — Нали разбирате, днес някой се опита да ни убие с лейди Лара.

— Лейди Лара! — изрече ужасено Ема. — Защо лейди Лара?

— Защото се каня да се оженя за нея след един месец. Известието за годежа ни трябва да е излязло в сутрешния вестник.

— Днес не съм чела вестника — каза Ема. — Защо не знам нищо за плановете ти? Защо съм последната, която научава?

— Права си, разбира се — призна Джулиън. — Точно тази вечер щях да го обсъдя с тебе, но плановете се промениха. Отвеждам Лара, а ти отиваш в Шотландия. Кажи на Синджън, че ще се свържа с него, ако потрябва.

— Ще узная ли най-накрая в какво си се забъркал, Джулиън?

— Аз съм правителствен агент, Ема. Сега задачата ми е да разкрия човека зад една група контрабандисти. Вярвам, че той е убиецът на Даяна.

Леля Аманда се отпусна на едно канапе и потърси ароматните си соли.

— О, господи.

Ема пребледня.

— Джулиън! Мислех, че Даяна е починала в злополука с карета.

— Не беше злополука, Ема, скъпа. Трябваше аз да бъда в каретата тогава, не Даяна. Тя умря вместо мене.

Не спомена за детето. Просто не можеше да го изрече.

— О, Джулиън, това е ужасно — изрече съчувствено Ема. — Но защо някой ще иска да убие мен?

— За да ме накара да се откажа от разследването — разкри Джулиън. — Получих заплаха, че любимите ми хора ще пострадат, ако продължа да се ровя. Лондон вече не е безопасно място за тебе и Лара. Не спори, Ема, заминаваш за Гленмур и край.

— Ще бъда щастлив да придружа лейди Ема до Гленмур — предложи Блейкли. — Крайно време е да пошегувам на Синджън.

— Напълно съм способен да придружавам сестра си — възрази Джулиън.

— Но никой няма да бди за безопасността й като мене — настоя Блейкли. — Помисли, Мансфийлд. Ще защитавам Ема с цената на живота си.

Джулиън се разкъсваше от колебания. Познаваше репутацията на Блейкли, но този разпасан младеж наистина изглеждаше необикновено привързан към Ема и той не беше чувал никакви клюки за Блейкли, откакто се беше върнал в Лондон. Трябваше да изведе Лара от града, а не можеше да бъде на две место едновременно.

— Хайде, Мансфийлд, знаеш, че съм най-добрият ти избор. Ще се погрижа Ема да стигне благополучно в Гленмур.

— Да, Джулиън, послушай Руди. Ако трябва да замина, нека той да ме придружи, щом ти не можеш.

— Много добре, но искам да заминете до един час. Ще уредя карета и шестима ездачи придружители: Поверявам ти сестра си, Блейкли. Ако разбера, че става нещо… нередно, кълна се, ще усетиш острието ми.

— Няма да съжалявате, милорд — закле се Блейкли. Хвана ръцете на Ема. — Ще си приготвя чантата и идвам до един час. — И излезе.

— Благодаря ти, Джулиън — каза Ема. — Чувствам се в безопасност с Руди.

— Надявам се, че не допускам грешка — измърмори Джулиън.

Ема тръгна да се качва по стълбите, но спря.

— Джулиън, обичаш ли лейди Лара? Затова ли се жениш за нея?

Джулиън се намръщи. Любов ли? Лара не му беше безразлична. Желаеше я така отчаяно, че се учудваше на себе си. Не можеше да държи ръцете си далече от нея. Тя се целуваше божествено, а страстта й…

— Джулиън, отговори ми. Обичаш ли Лара?

— Това са глупости, Ема. Не е нужно един мъж да обича една жена, за да иска да я защитава. Много бях привързан към Даяна. Не мисля, че мога отново да изпитвам такива чувства.

Ема му отправи многозначителна усмивка.

— Според мене прекалено силно протестираш, скъпи ми братко.

И продължи нагоре по стълбите, оставяйки Джулиън да гледа онемял след нея.

Аманда стана, олюлявайки се, от канапето.

— Ще внимаваш, нали, Джулиън? Толкова се тревожа за тебе. — Потръпна деликатно. — Само като си помисля, че си се излагал на опасност толкова много години.

— Не се притеснявай, лельо — каза Джулиън. — Може би ще бъде най-добре да отидеш в Торнтън Хол, докато ни няма. Ще бъда съкрушен, ако ти се случи нещо.

— Щом казваш — съгласи се Аманда. — Веднага ще се приготвя.

Къщата закипя от подготовка за евакуация. Когато Блейкли се върна с пътна чанта и облекло, Ема беше готова за тръгване. Джулиън беше осигурил шестима едри лакеи за придружители и я изпрати с последни съвети към Блейкли.

Леля Аманда замина с каретата скоро след това заедно с камериерката си и подходящ ескорт за краткото пътуване. Джулиън тръгна последен. Преда да напусне къщата, нахвърля кратка обяснителна бележка до лорд Рандал, която Фартингейл трябваше да предаде, след като той замине.

В мига, когато Джулиън я остави, Лара написа бележка до баща си, молейки го да си дойде веднага. Когато обаче лакеят пристигна в Парламента, не го пуснаха при лорд Станхоуп, докато Парламентът не закри заседанието за деня. Докато Лара опаковаше нещата си, един лакей чакаше в преддверието. Джулиън пристигна много преди лорд Станхоуп и въздъхвайки със съжаление, Лара се качи в каретата, без баща й да знае какво е станало с нея или къде да я намери.